Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Escape, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пепа Стоилова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2013)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2013)
Издание:
Барбара Делински. Бягството
ИК „Хермес“, София, 2012
Редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Здравка Петрова
ISBN: 978-954-26-1066-3
История
- — Добавяне
Осма глава
Когато излязох от „Ред Фокс“, черният джип отново беше там, но не ме последва. Иначе щях да усетя. Двулентовият път се издигаше по хълма към „Убежището“, но в огледалото за обратно виждане нямаше нищо подозрително.
Напред обаче имаше какво да се види. Възвишенията се намираха отляво, но отдясно се простираха юнските поля с крехките стебла на царевицата, спретнатите зелени лехи с марули и първата ягодова реколта. Над тях се извисяваха добре поддържани дървета с малки бели цветове, от които щяха да се появят различни сортове ябълки през септември, а още по-назад — острите върхове на бъдещите коледни елхи.
Отпуснах педала на газта, защото всичко около мен сякаш говореше: намали, за никъде не бързаш. Нямаше никакво движение. Единственото превозно средство, с което се разминах, беше малък пикап, натоварен с косачки, електрически уреди и грижливо подредени в касетки ягоди, предназначени за градския универсален магазин.
Табелата, указваща „Убежището“, беше дискретна, но широката павирана алея нямаше как да бъде пропусната. Близките кленове бяха станали по-високи от последния път, когато бях идвала тук, но всичко друго си беше абсолютно същото. Спрях на паркинга, построен в стила на къщите в града. Там се намираха административната сграда и центърът за посетители.
Едва бях успяла да отворя вратата на колата, когато усетих миризма на коне и сено. Тя ми навя топли спомени от миналото, достатъчни да прогонят хлада, породен от портрета на фамилия Бел. Наистина беше удивително, че това убежище, което сякаш пулсираше със собствено сърце, бе създадено от толкова студен човек. Разбира се, заключението беше спонтанно. Никога не бях познавала Джетро Бел. Дори не можех да обясня негативната си реакция спрямо него. Една картина винаги е толкова откровена, колкото откровен е художникът, а за него не знаех абсолютно нищо.
За сметка на това добре познавах „Убежището“. А и то ме познаваше, както осъзнах внезапно. Бях го посещавала всеки ден в продължение на три месеца, при това без Джуд. Той обичаше дивите животни с тяхната свирепост, поради което се бе и изнесъл да живее в гората и въпреки че осигуряваше повечето спонсори на приюта, въпросът опираше повече до пари, отколкото до интерес. Хората се поддаваха на харизмата му, а ако между тях имаше и жени, тогава беше във вихъра си. Амелия наричаше това продуктивно управление, но за Джуд си беше просто погъделичкване на егото му. Ако зависеше от него, би предпочел да седи в офиса на майка си и да лобира за политически прокламации, които му допадаха, като например колко голям да бъде спасителният екип, изпратен за поредното природно бедствие.
Не, онова лято винаги идвах тук сама. Предполагах, че персоналът не се бе променил кой знае колко, което криеше риск да бъда разпозната, а в момента точно това не исках да се случва.
Ала имах нужда да се намирам именно тук. Сложих си шапката, пъхнах косата си в отвора отзад, поех с пълни гърди успокояващата миризма на коне и сено и излязох от колата.
Момичето на рецепцията наистина ми изглеждаше познато. То беше в началото на двайсетте си години, което правеше вероятността да съм работила с него някога нищожна, но по някакъв начин ми напомняше Вики. Вероятно беше братовчедка по линия на фамилия Бел, което обясняваше приликата.
Регистрирах се като Ем Оленбах, а не с името Емили Скот, както преди десет години. Трябваше да се попълни формуляр, който освобождаваше „Убежището“ от отговорност, в случай че някое от животните ме ухапеше. За мен това беше ново и несъмнено прогресивно. Страхът от евентуален съдебен процес беше нещо обикновено в съвременния живот.
Момичето говореше по мобилния си телефон и дори не погледна към мен, когато му подадох листа. Адвокатът в мен — вероятно онази част, която професионално се стремеше да защити това място, искаше да му напомни за още един факт от сегашната действителност. Злонамерените посетители. В момента се чувствах като полудяла жена, която иска да изтича до всяка клетка и да освободи намиращите се вътре животни.
Но хората в Бел Вели бяха доверчиви. Бях заключила колата си просто по навик, защото в Ню Йорк всичко трябваше да се държи под ключ. А тази млада жена бе свикнала да общува с хора, които бяха наистина съпричастни. Беше разглезена. Самодоволна може би, точно каквато бях и аз, когато си устройвах живота, от който сега отчаяно се опитвах да избягам.
Всъщност не беше точно така. Никога не съм била самодоволна. Бях принудена.
Всичко беше забравено в мига, в който минах през задната врата и се озовах в средата на „Убежището“. Също като миризмата на коне и сено тук нямаше нищо потискащо. Единствените звуци, които се чуваха, носеха спокойствие — излайване, кукуригане, от време на време изцвилване или рев на магаре. Хората, които видях, работеха самостоятелно или по двойки, без натиск и припряност.
„Убежището“ беше приют, състоящ се от бунгала, всяко построено от дървен материал от близката гора. Историята му можеше да бъде разказана по променените от времето трупи и продължена по по-леките, нови постройки, които доказваха разрастващата му се функция. Минах покрай стълба с разкривени табели, всяка от които сочеше към обора, пасищата, кучетата, зайците или котките. Но тук, по изключение, знаех накъде съм се запътила.
Секцията за котки се бе разраснала доста от последното ми посещение насам. Бяха пристроени няколко нови крила с големи панорамни прозорци, гледащи към задния двор. Тъй като покривът също беше остъклен, животинките можеха да се топлят на слънце, без да бъдат заплашвани от хищници. Да, като койотите, които, както ме уверяваше Джуд, се нахвърляха върху дребните същества с единствената цел да оцелеят. Иначе били миролюбиви и избягвали цивилизацията, тъй като в гората имало достатъчно плячка.
Почувствах прилив на носталгия. Рецепцията представляваше тясно пространство, където котенце се бе свило на кълбо върху стола, недалеч от бюрото, друго се бе изпружило върху кутията на противопожарния кран, а трето стоеше върху класьора с папки и се взираше в мен. На последното му липсваше едно от предните крачета. Без съмнение останалите също имаха някакви увреждания.
Това, че изглеждаха здрави и доволни, се дължеше на добрата грижа, която бяха получили тук.
— Здрасти — подвикна набита жена, появила се откъм задната стаичка. — Надявам се, че сте дошли да си търсите работа. Имаме нужда от служители.
— Точно затова съм тук. Къде трябва да отида?
Тя посочи към една врата.
— В края на коридора, след това надясно. Там е централата на приюта. Обвиняват икономията, задето хората са принудени да пътуват с километри, за да изоставят домашните си любимци в гората, но тези котета не могат да оцелеят сами. Прибираме ги тук осакатени и недохранени. Тези, които виждате, бяха спасени от къща, в която властите намериха двайсет и две мъртви котки. Можете ли да си представите? А останалите се нуждаят от търпение и любов. Между другото, аз съм Катрин. Наричаха ме Кет, но това не… — „Не беше подходящо за тази работа по обясними причини“, довърших думите й мислено. Това обяснение имаше десетгодишна давност и ми подейства освежаващо.
— Струвате ми се позната — подметна тя, оглеждайки лицето ми.
— Идвала съм тук преди известно време — отвърнах неопределено.
Жената кимна, очевидно задоволена от отговора ми, и двете се озовахме в края на коридора.
— Значи сте наясно с правилата.
— Да.
— Чувствате ли се добре сама на подобно място.
— Разбира се. — Дори го предпочитах. Не бях дошла заради хората.
Открехнах вратата само толкова, колкото да се вмъкна вътре, и я затворих, преди някоя от котките да избяга. След това предохранителните мерки бяха излишни. Нито една не се хвърли радостно към мен. Те бяха видели най-лошото от хората и нямаха причини да ми се доверят. В това отношение бяха изключително проницателни. Не се умилкваха на всеки.
Почувствах десетки изпитателни погледи, но в това нямаше каквато и да било мистерия. Навсякъде се виждаха котки — по пътеките, под столовете, в разхвърляните нарочно кашони, където биха могли да потърсят убежище. Големи клетки с отворени врати бяха подредени покрай стените, пред тях имаше нахвърлени плътни постелки и стари одеяла. Забелязах малка пухкава топчица с тигрова окраска и дълбока, зарастваща рана на гърба, сиво-кафеникава котана с уязвими очи и малко сиво същество, което имаше крещяща нужда от сресване.
Инстинктивно долових необходимостта да бъдат успокоени и започнах да им говоря тихо: „Здравей, сладурче, я се погледни само… Толкова си сладичко, ела при мен… Няма да те нараня.“ Но не последва никакъв отклик. Чуваше се отделно мяукане, но не можех да преценя откъде идваше. Котки от всякакви размери и заели различни пози стояха неподвижно и ме наблюдаваха с тревога, която късаше сърцето ми. Определено не се справях.
С подновена енергия започнах да вадя продукти от шкафа. Продължавах да им говоря нежно и изпразвах кутии с храна, пълнех купичките, сипвах прясна вода. Измих пода, като се стараех да не приближавам парцала прекалено близо до никое от животните и въпреки това няколко се разбягаха уплашено. Но щом свърших, останалите започнаха да се приближават плахо. Седнах на земята с пълни шепи различни лакомства. Едно припълзя предпазливо, подуши и отскочи назад. Очевидно миризмата му се бе сторила привлекателна, защото отново пристъпи напред и много внимателно пое храната от дланта ми, докосвайки я с влажното си носле. Последва го второ, после трето. Постепенно мяукането стана по-уверено.
Нямам представа колко време бях седяла така, но посрещах всяко котенце със същото нежно и успокоително мърморене. Някои имаха оголени петна там, където инфекцията беше третирана, други носеха дълбоки белези, на трети им липсваха крайници. Когато едно дребно котенце, очевидно достигнало върха на растежа си, но недохранено, отърка главичката си с цвят на праскова в ръката ми, сърцето ми се размекна.
— Здравей, ангелче — казах тихо, изпитвайки усещане за победа, след като ми позволи да го погаля между ушите. После се обърнах към друг любопитен посетител: — Не си ли истински красавец? — И накрая към третия, който имаше яркочервен белег на мястото, където някога е било ухото му: — А ти си направо сладур.
Всички бяха такива. Всяко едно от тези същества. Имаха нужда от любов и малко по малко, независимо от раните и недохранването, те отвръщаха на чувствата ми и доказваха колко правилно бях постъпила, идвайки тук. Нямаше ги бръмченето на машините, постоянният звън от множество телефони, нито приглушеното боботене на далечни разговори. А миризмата на котешката храна беше за предпочитане пред онази на полуфабрикатите, които колегите ми в „Лейн Лавиш“ ядяха в малките си кабинки всеки ден. Колкото до отношението, котките превъзхождаха управлението на която и да било фирма.
Тук виждах нещата на фокус и не исках да мисля за следващия момент. Не това беше бъдещето ми. Но това беше мястото, където някога се бях чувствала безрезервно щастлива, което го правеше идеално за ново начало.
Прекарах в центъра целия вторник. Криеш се там при котките, обвини ме Вики същата вечер, но аз не се опитах да я разубедя. С липсата на часовник времето следваше своя естествен ход, нарушаван единствено от тихо мяукане и собствените ми нежни думи.
Опитвах се да спечеля доверието на всички животинки, особено на онези с най-жестоки травми, но едва след като ми бяха поверили незначителна работа в реанимацията в сряда, се влюбих истински. Тя беше на три месеца, с неподлежащ на описание сивкав цвят и можеше да се свие на кълбо върху органайзера ми, без да виси от нито една страна. Беше по-дребничка от останалите и не преставаше да ме наблюдава. Стоеше на няколко метра от мястото, където бях седнала, и не показваше никакво наличие на недъг. Въпреки че бе заела позиция, гарантираща й някакво равновесие, движенията й бяха резки. Непрекъснато се опираше в стената, като очевидно търсеше опора в нея, но очите й не се отделяха от моите.
— Я виж ти — казах тихо и се подпрях на лакът, за да се приближа до нея. — Здрасти, мъниче. Каква си ти?
Решителна, отговорих мислено на въпроса си. Въпреки треперенето и постоянното падане продължаваше да се придвижва към мен и се отдели от стената едва когато успя да притисне немощното си телце към ръката ми.
— О, миличкото — прошепнах и оставих животинчето да се търка о мен. Очите му не се отделяха от моите. Бяха зелени и подобно на ушите, непропорционално големи.
Не си отивай, говореха тези големи очи, гледайки ме жално. Аз се опитвам, наистина.
Повдигнах я много внимателно, погалих треперещото телце и я настаних в скута си.
Жената от рехабилитационния център коленичи до мен.
— Страда от церебрална хипостаза. Мозъкът й не се развива нормално. Малкият е недоразвит.
— Каква е причината?
— О, може да са няколко. Предполагаме, че по време на бременността си майката е била болна и подложена на тормоз. При раждането такива котенца изглеждат напълно нормални. А после — сама виждате резултата.
— Треперене!
— Треперене, лоша координация, липса на баланс. Тя пада, докато се опитва да се пъхне в клетката. Пада и докато яде и пие вода. Намерили са я недалеч от контейнерите на голям супермаркет. Вероятно я е захвърлил някой, който не я е искал, но не му е давало сърце да я убие.
Захвърлена. Сърцето ми се сви. Наведох се над котенцето. Телцето му бе приело миризмата на „Убежището“, но беше успокояващо топло.
— Колко ще живее?
— Достатъчно дълго. Не бихме могли да направим нищо за подобряване на състоянието й, но с подходящи грижи ще се справи. Има нужда от клетка с ниска вратичка и високи стени. Храната и водата й трябва да са в плитки панички. Разходките са опасни, защото лесно може да падне от високо, поради което я държим в това помещение. Тук е в безопасност и може да се движи, доколкото й позволяват уврежданията. Колкото повече обикаля, толкова по-бързо се приспособява към обстановката.
Галех малката главичка, толкова уязвима под пръстите ми. Козинката й беше със средна дължина, което й придаваше някакъв див вид, въпреки че миролюбиво се бе сгушила в скута ми. Дремеше кротко, с полузатворени очи, поставила лапичка върху коляното ми.
— Тя е истинско съкровище — казах тихо. — Има ли си име?
— Наричахме я Бейби, защото беше много мъничка, но ми хареса това, което току-що каза. Прешъс. Семейството, в което е родена, не е имало големи очаквания за нея, но тя е на път да изуми всички ни.
— Прешъс — прошепнах в ухото й, но очите й бяха затворени и очевидно беше заспала.
Другите доброволци идваха и си отиваха. Наричаха ме Ем и не знаеха за историята ми със семейство Бел. На моменти дори самата аз я забравях. Заместването на старите спомени с нови беше част от терапията и вървеше успешно до сряда следобед, когато, напускайки „Убежището“, усетих, че някой ме следи. Почти очаквах да видя черния джип, но го нямаше. Вместо това, когато се обърнах към административната сграда на приюта, забелязах Амелия Бел на предната веранда. Беше се облегнала на парапета с висока чаша в ръка. Можеше и да си помисля, че просто се наслаждава на студена напитка в края на деня, ако не беше напрегнатият й поглед.
Сърцето ми се сви. С Амелия трябваше да ме свързва единствено Вики, ала образът на Джуд стоеше помежду ни.
Усмихнах се и й помахах с ръка. Тъй като тя не отвърна на нито един от двата жеста, реших просто да се кача в колата си и да си тръгна. Надявах се в къщата за гости да получа чаша чай. След дългия ден бях изтощена.
Но това беше сладка умора. Чувствах се по-улегнала. А тя беше майка на Вики, главата на цялото семейство, грандамата на „Убежището“. Дори само заради дължимото уважение пуснах ключовете в задния си джоб и прекосих паркинга.
На половината път извиках:
— Как си, Амелия?
— Изненадана — отвърна тя с дръзкия си алт, който добре познавах. Беше атрактивна жена с прошарена коса и очи, чийто златист оттенък ги правеше да изглеждат светлобежови. И изобщо не изглеждаше изненадана. По-скоро отегчена. — Не вярвах, че ще се върнеш тук. Как така напусна големия град? Да не би чистенето на котешки мръсотии да е за предпочитане пред адвокатстването в Ню Йорк?
— Мръсотията е най-малкото — опитах да се пошегувам, докато изкачвах стълбите към верандата. — Работата с котките е емоционална. Ободрява ме. — И е точно онова, което ми беше липсвало. Не беше необходима интелигентност, а голямо сърце и добра душа. — Освен това — добавих, отговаряйки на намека й — натрупах доста загуби в Ню Йорк.
— Но ти си свикнала на забавления. Неприятно ми е да ти го съобщя, скъпа, но Джуд го няма — заяви тя направо.
„Само че не задълго“, помислих си, както когато Вики бе направила същата забележка. Но приятелката ми не искаше да съобщава на майка си и трябваше да уважа решението й.
— Не дойдох тук заради него.
— Разбира се. Нали си имаш съпруг. Не ти отне много време да си намериш друг, след като заряза сина ми.
Обвинението ме шокира.
— Не аз, Амелия, а той ме изостави.
— И ти избяга. — Мъчех се да измисля отговор, докато отпиваше глътка от чашата си, но беше по-бърза от мен. — Можеше да се бориш за него. Но никога не си имала намерение да се установиш тук. През цялото време си се целила в нещо по-голямо.
Засмях се шеговито:
— По-голямо от Джуд? Та той беше по-значим от живота.
— Изразът е: „По-голям от живота“ — поправи ме Амелия и намръщено погледна чашата си. — Той беше моят син. Светлината на живота ми.
Когато е бил по-млад, сигурно. Докато животът го е посрещал с обещания. Порасналият Джуд винаги е бил трън в сърцето й, но тя не си даваше сметка за това. Говореше за него, сякаш беше мъртъв и болката й беше истинска. Вики Бел може би беше права. Ако той не се появеше, това щеше да я убие отново.
Мислейки какво копеле е Джуд, казах:
— Съжалявам, Амелия.
Очите й срещнаха моите.
— Моля? — попита тя с престорена любезност. — Това да не би да е извинение? За какво? За това, че избяга? Че не се бори, за да остане тук? — Лицето й беше студено като на портрета на семейство Бел. — Ти беше егоистка. Там е проблемът, Емили. Повъртя се наоколо, колкото ти беше необходимо, и изчезна. Винаги съм се чудила защо родителите ти никога не дойдоха тук. Ако беше толкова влюбена в сина ми, не беше ли естествено да поискат да се запознаят с него?
— Онова лято беше тежко за тях. — Мама току-що си беше купила собствено жилище, татко беше нещастен от това, а аз се опитвах да стоя стъпила на двата края на пропастта. През онзи период Бел Вели се бе оказал убежище и за мен.
Може би Амелия беше права. Бях избягала от измяната на Джуд точно както бях избягала и от развода на родителите си. Както бях избягала от Ню Йорк.
Опитвах се да разбера какво говори за мен това като личност, когато тя попита:
— Защо дойде?
Уместен въпрос. В бягството нямаше нищо лошо, докато имаше някаква цел. Тъй като не исках да й обяснявам колко непоносим беше животът ми в града, казах просто:
— Имах нужда да подновя старите си връзки.
— С Вики? С котките? С Джуд? Той не те обича. Трябва да си наясно с това. Влюбен е в Джена Фрай. Щяха да се оженят, ако не се беше появила. Ти беше за него играчка, импулсивно увлечение.
— Затова се върна при нея.
— Но не, за да се оженят. Тя не би го приела. Не и след теб.
Думите й ме нараниха не защото бяха несправедливи — не можех да контролирам Джуд повече, отколкото тя, — а защото през онова лято се бях научила да уважавам Амелия. Беше умна — първата жена, поела управлението на „Убежището“ — и с изключителен нюх към бизнеса. Неприятно ми беше, че бях предизвикала толкова негативни емоции у нея.
— Може би предпочиташ да не работя тук? — попитах натъжена. Не ми предложи да напусна Бел Вели. След като ме бе обвинила, че постоянно бягам от несгодите, нямаше да й позволя да ме изгони от града. Само Вики можеше да го направи.
Очевидно осъзнала това, тя изсумтя презрително, извърна се и измърмори:
— Прави каквото искаш. — Докато влизаше в сградата, отпи от чашата. Питието беше чисто. В началото бях решила, че е вода. Едва сега ми хрумна, че не е.
Разбира се, това беше удобно обяснение. Ако враждебността й се дължеше на алкохола, щеше да ми бъде по-лесно да я приема.
„Ти беше егоистка. Това беше проблемът, Емили. Повъртя се наоколо, колкото ти беше необходимо, и изчезна.“
Думите на Амелия ме преследваха, защото много точно обясняваха това, което се случваше сега с брака и работата ми. Колкото възродена да бях, след като излязох от помещението на котките, толкова неуверена се чувствах в момента.
Искаше ми се да мисля за себе си като за смел човек, което беше и причината на връщане към града да се откажа от основния път и да свия по прашна пътека, която навремето бе носила дълбоки белези от пикапа на Джуд. За изминалите десет години гората бе завоювала отнетото й пространство. Когато колата ми започна да се изкачва, по стъклата я зашибаха клони, гумите буксуваха върху камъните със свистене, което според съпруга ми не би било типично за BMW, но това беше най-лесният начин да стигна там, закъдето се бях запътила. И най-безопасният. Тази гора беше по-далече от града и се издигаше по-високо от онази зад „Ред Фокс“. Тук имаше лосове — безобидни, освен ако не се изпречиш по невнимание на пътя им, рисове и лисици. И мечки. И койоти. Вики отричаше, но аз лично ги бях чула във вторник през нощта. Те ми говореха.
Друсах се напред-назад с убийствените пет километра в час под снижаващото се слънце, с включени фарове. Сред надвисналите клони на трепетликата и плътната ограда от папрат пътят изглеждаше много дълъг. Точно бях започнала да се чудя дали сечището, което търсех, не беше изчезнало, погълнато от дивотата, която изобщо не желаеше тук човешко присъствие, когато пътеката се изравни и зеленината се отдръпна.
Щом вдигнах крака си от педала на газта, някакъв храст накара колата да спре. На очите ми им бяха необходими няколко секунди да се адаптират, докато успея да различа мрака на зелената гора от пъстроцветния гранит. Седях така, стиснала здраво волана. Бях се оставила на пълните от спомени.
Хижата на Джуд представляваше едностайна каменна постройка с тясна веранда отпред, прозорци като на куклена къща и стръмен покрив. Беше се запазила почти такава, каквато си я спомнях, макар да пустееше цели десет години. Верандата беше обгърната от папрат и се бе наклонила въпреки подпорите. Големи петна мъх се виждаха из целия покрив. Стъклата, които някога безуспешно се бях опитвала да изчистя, бяха осеяни с цветовете на близките брези, плътно прилепнали от пролетните дъждове.
Натиснах газта и се приближих още няколко метра. Паркирах на своето място — до пикапа, който сега не беше там. Почти очаквах Джуд да се появи иззад тежката дървена врата, за да ме посрещне.
Всъщност, не. Никога не го беше правил. По-скоро заставаше на верандата с усмивка на красивото си лице, която беше единственият знак за удоволствие. Амелия ме бе нарекла играчка, чиято единствена цел е била развлечението. Както и да е, в момента него го нямаше. Вратата си оставаше затворена, по изящното резе от ковано желязо бе полепнал цветен прашец.
Понечих да сляза от колата, но нещо ме накара да спра. По това време на годината мракът беше още далече, но тъй като слънцето се бе изместило откъм другата страна на планината, гората бе започнала да тъмнее. Имаше нещо призрачно в това място. По тялото ми полазиха тръпки.
Но минутите изтичаха. Не бих могла да дойда тук вечерта, нито пък след завръщането на Джуд. Ако бях толкова смела, колкото ми се искаше, това трябваше да стане сега. А пък и тези прозорци, напомнящи куклена къща, ме наблюдаваха, примамваха ме и сякаш ми се надсмиваха, както би го направил той.
Обзета от решителност, отворих вратата и слязох от колата. Въздухът беше наситен с миризма на бор, остър и дълбоко познат. Докато минавах по плътния килим от иглички и пръст, чух някакъв шум сред шубрака, но беше прекалено слаб, за да ме уплаши. Почти веднага се озовах сред бръмчащ рояк и в следващия момент върху рамото ми вече имаше размазан комар.
Съвсем бях забравила за тези насекоми. Тази година пролетта беше влажна, което бе подпомогнало размножаването им около потока от другата страна на възвишението, а аз бях любимата им храна. Джуд го бе отдавал на шампоана, на сапуна, на лосиона ми за тяло, но аз не можех да се откажа от нито едно от тях.
Махах с ръка, за да се предпазя, чувах ромона на водата, плясъка на крилете на подплашен ястреб, пукота на съчки под краката ми. Предните стълби бяха непокътнати, макар и покрити със сплъстени нападали листа. Стъпвайки върху изсъхнал клон, приближих до вратата и вдигнах резето. Трябваше да напрегна всичките си сили, но успях да я открехна само няколко сантиметра. Това се оказа достатъчно, за да се промъкна вътре.
Въздухът беше застоял и веднага ме блъсна в лицето. След него и тъмнината. Тъй като светлина се осигуряваше само от двата мръсни прозореца, стаята тънеше в мрак. Но не в онзи мрак. Без да се поддавам на надигащия се страх, видях стария диван и зад него лавиците, претъпкани с книги за различни страни и пристанища. Забодените снимки върху облицованите с дърво стени бяха с подгънати краища, но все пак ясно го различих на една от тях — стоеше на Гранд каньон, и на друга — как забиваше знамето в Антарктика.
Джуд много се гордееше с тези кадри и считайки го за истински авантюрист, навремето също бях много впечатлена. Не че на това малко, усамотено място съществуваше някакъв риск. Човек получаваше това, което виждаше — грубите дървени стени и откритите греди на тавана. Той готвеше на разкривена печка с дърва и спеше на матрак, който все още беше тук. Стоеше изправен в единия ъгъл така, както вероятно го бе оставил в деня, в който беше заминал.
Хрумна ми, че оттогава никой не бе идвал тук, което не беше изненадващо. Семейство Бел гледаха на хижата на Джуд като на отвратителен жест, още един пример за неговия отказ да приеме онова, което те отстояваха — да живее във фамилния им дом, да ходи на църква и да подстригва косата си.
Представих си, че върху възглавницата все още има косми от тази коса. Може би и от моята. И от на Джена.
Последния път, когато идвах тук, не бях стигнала до матрака. Двамата правеха любов сред сумрака на стаята и голотата им ме бе поразила още в момента, в който бях влязла. Може би го беше планирал. Знаеше, че ще дойда. Носех продукти за празнична вечеря, тъй като на следващия ден щях да пътувам до Ню Хевън, за да освободя апартамента, който нямаше да ми трябва, ако постъпех в юридическия факултет. Изпуснах торбите, но не отроних и дума. Спомних си как се бях почувствала. Сякаш за миг цялата ми кръв се бе отдръпнала. Спомних си и как стоях — безкръвна и студена, през цялата следваща седмица в празното жилище в Ню Хевън, преди да реша как да продължа живота си. Какво беше казала майка ми за това, че успехът е най-жестокото отмъщение?
Вероятно затова се вкопчих в правото с такова настървение, затова се хвърлих в прегръдките на Джеймс, който ми се струваше идеалният за мен в онзи момент.
А сега? Не бях сигурна нито за работата си, нито за него, но хижата на Джуд ми се стори мизерна и стара. Сигурно той също не се беше променил към по-добро. Ловенето на раци в Берингово море предполагаше излагането на различни атмосферни влияния, а четири години преди това беше… Какво? Гонил белите от бреговете на Южна Африка? Дресирал огромни бои край Амазонка? Ако не беше заминал оттук, щеше да има снимки как гази във водите на Ню Орлиънс след урагана Катрина, как рови из руините след цунамито в Индонезия или съпровожда група през опустошеното от земетресение Хаити. И все под предлог, че работи за каузата на „Убежището“.
Наистина ли беше голям колкото живота? Може би, а може би не. Може би дори не беше по-различен от всички нас — търсеше онова, което искаше, но без да знае какво е то, се спъваше в него. Аз също вървях, препъвайки се — от Кейп Код през Бъркшър до Бел Вели, но това не ми се струваше толкова безцелно, колкото беше в действителност. Вдишах за последен път застоялия въздух на хижата и потърсих отново останалата светлина на деня. Затръшнах след себе си тежката врата и почувствах, че ми олекна. Бях се изправила лице в лице с миналото си, без да рухна. Вече можех да се срещна и с Джуд.
Много по-уверена прекосих тясната веранда и започнах да се спускам по стълбите. Наведох се, за да захвърля настрани изсъхнал клон, и внезапно спрях. Остави го, сякаш ми казваше природата и беше права. Тази хижа беше нейна, този клон беше неин знак. Джуд можеше да го отмести. Но не и аз.
Изправих се, прекрачих го и понечих да тръгна към колата си, когато отново застинах на място. Нещо се беше променило. Може би заради светлината, защото бе започнало да се смрачава. Но имаше и друго.
Някой ме наблюдаваше. Някой се спотайваше отвън. Не бях сама.
Въображението ми се развихри, което беше добре, след като десет години бях живяла без него. Подобно на вкуса на храната, то също се бе възстановило — за добро или за лошо. Представих си мечка. Представих си планински лъв. Представих си Джуд.
Усещах обаче, че не ме заплашва нищо толкова свирепо, поради което не се втурнах веднага към колата си. Мълчах. Наоколо нямаше катерици, не прехвърчаха прилепи в търсене на насекоми. Като се изключи далечното бухане на бухал, не чувах нищо, освен ускорените удари на собственото си сърце.
Смешно, но дори не бях уплашена. Бях сама насред гората, на няколко километра от основния път, което само по себе си би трябвало да ме стресне. Ала бях съвсем спокойна. Дори развълнувана. Обходих с поглед сечището, като се опитвах да различа фауната от флората, но тъмнината ставаше все по-плътна. На няколко пъти ми се привидя движещ се силует, но само за да установя миг след това, че е малко дръвче или скала.
И тогава погледът ми се плъзна към смърча, мина покрай него и се върна обратно. Бяха ми необходими няколко секунди, преди да срещна златистите очи, вторачени в мен иззад назъбените листа. В мига на тази връзка едва успявах да дишам.
Магията беше развалена от внезапно раздал се недалече в гората вой и моят койот веднага изчезна сред дърветата, без да издаде нито звук. Останах неподвижна известно време, все така загледана към смърча. Очаквах и се надявах, че ще се върне. Но не го направи. Нито пък чух отново призива на другаря му. Вече знаех. Те са два.
Бавно приближих до колата, без да откъсвам очи от дървото. Едва когато се наведох да извадя ключовете, улових с периферното си зрение нещо червено. Бързо се извърнах към онзи край на сечището. Червеното беше част от карирана риза, а карираната риза беше върху Джуд.
Това не беше мираж. Беше същият мъж със същите широки рамене, поставил единия си крак, обут в ботуш, върху голям камък и вторачил ленивите си очи в мен. И неочаквано, въпреки новопридобитата ми самоувереност или може би именно поради нея, видях червеното по начин, който нямаше нищо общо с ризата.