Барбара Делински
Бягството (3)

Трета глава

Когато завих от А-91 към околовръстния път на Ню Хемпшир, хълмовете станаха по-високи, а гората — по-гъста. Постепенно възвишенията се превърнаха в планини, които засенчиха слънцето и потопиха местността в сумрак. Но аз нямах нужда от ярка светлина. В спомените ми този път се очертаваше ясно, също както малкото градче, в което отивах. Закътан в долина в центъра на щата, Бел Вели беше типичен за Ню Ингланд със своя закрит мост на входа, зеленината, историческите си къщи и църквата, надничаща иззад дърветата, сякаш насочила показалец към посетителите: Вижте ме, тук съм! Нямаше нито хотели, нито мотели, а просто се предлагаха легла за нощувка и закуска. Ако всичко беше заето, щях да прекарам нощта в градинския заслон. Господ ми е свидетел, бях го правила и преди.

Когато минах по закрития мост, вече се спускаше мрак. Градът се отвори пред мен. Бел Вели беше мястото на примамващо разположените сред зеленина пейки, на малките магазинчета и църквата. В този вечерен час беше и място на меката светлина, струяща през прозорците, най-ярка в ресторанта, където вечерята беше в разгара си. Отпред имаше паркирани по диагонал коли, въпреки че единственото движение бяха група пешеходци, заобикалящи по тротоара зелените площи.

Дори след десет години всичко това ми беше познато до болка. И ме натъжаваше. Последният ми спомен от тук беше раздялата ми с Джуд. Той беше първата ми любов и нещо съвсем различно от мъжете, с които се бях срещала дотогава. Когато си го спомних — висок, рус, безгрижен, очите ми се напълниха със сълзи и за момент се запитах дали не беше лудост от моя страна да се върна.

„Преди десет години не беше дошла заради Джуд, напомних си аз, бършейки сълзите, а и сега не си тук заради него. Дойде заради самата себе си.“

Тогава всичко беше започнало от младежкия плам, от първите купони. Сега причината беше друга, но Бел Вели беше все така отворен за мен.

Градът представляваше истинско убежище — от планините, които го обграждаха, до неповторимия му дух. Създаден през далечната 1700 година от Джетро Бел, на него се гледаше като на резерват за хората, които не се занимаваха с повсеместния риболов, и макар през годините земеделието така и да не се бе развило, славата му на спасителен рай си бе останала. Беше известен в цялата страна с това, че приютяваше изхвърлени кучета, малтретирани котенца, остарели коне и магарета, както и животни, пострадали при земетресения, цунами или други природни бедствия.

Самата аз бях жертва също толкова, колкото и тези животни. И също имах нужда от убежище. Сълзите ми го доказваха. Макар да ги триех с две ръце, те така и не спираха и тази липса на самоконтрол ме ужасяваше. През последните два дни някак бях успяла да се държа в ръце. Както и през изминалите десет години. А сега изведнъж тази слабост.

Тогава дойде знакът. Все още с влажни очи, едва бях започнала да заобикалям потъналия в зеленина парк, когато колата ми — това чудо на европейската техническа мисъл, внезапно блокира. Успях да стигна до празния по това време паркинг пред универсалния магазин и завъртях ключа, за да включа двигателя. Втори, трети път.

Нищо.

Сигурно щях да се разсмея през сълзи, ако не бях толкова разстроена. Бих могла да се обадя в автомобилния сервиз, намиращ се в северната част на града, но дори все още да съществуваше, вече щеше да е затворен. Можех да позвъня на Джеймс и да му се примоля… Надеждност?! Я стига! Не исках да разговарям с него, още повече щом щеше да ми се наложи да разкрия местонахождението си.

Последното нещо, което исках, беше да привлека внимание към завръщането си, а ето, че се озовах блокирана в купчина скъпа ламарина в град, пълен с хора, на които винаги можеш да разчиташ. Каква ирония.

Поне се намирах точно там, където трябваше. И вероятно колата ми го беше доловила по някакъв начин.

Освен това леглото и закуската ме очакваха от другата страна на парка и макар хладнокръвието да ме беше напуснало, краката ми все още се движеха.

Точно вадех сака от багажника, борейки се със спомените, предизвикани от миризмата на борова смола, когато към мен се приближи някаква двойка. Не ги познавах, което беше добре. Някои от хората, с които бях общувала в миналото, нямаше да се зарадват на завръщането ми.

— Проблеми ли имате? — попита мъжът.

— Нещо такова — отвърнах, като притиснах опакото на ръката към носа си и хвърлих отчаян поглед към колата. — Но може да почака до утре. Бездруго бях тръгнала към „Ред Фокс“^[1].

— Да ви помогна ли с багажа?

Дали заради любезността му, или заради смътната прилика с баща ми, предложението му ме докачи. Засегната, аз се насилих да му се усмихна, нарамих сака и бързо се отдалечих.

Само до „Ред Фокс“, мислех си, само дотам, но сърцето ми биеше до пръсване, докато прекосявах моравата. Бях изгорила мостовете след себе си още със заминаването оттук, най-страшният, от които беше онзи, свързващ ме с някогашната ми съквартирантка Вики Бел.

Само дето Вики вече не беше Бел. Сега носеше фамилията Бондри и притежаваше нещо като къща за гости заедно със съпруга си. Неговите семейни корени в града бяха точно толкова дълбоки, колкото и нейните, което поставяше под въпрос вероятността да ме посрещнат радушно.

Но вече нямаше връщане назад. Колата ми беше поредното доказателство. А „Ред Фокс“ ме примамваше. Беше оригинална селска къща, преместена тук от покрайнините в началото на 1900 година и с времето се сдобиваше с пристройки, които все повече я приближаваха към гората. Както в миналото дърводелците и бояджиите обичайно бяха разменяли услуги срещу стока, така и сега предположих, че „Ред Фокс“ бе поработила доста на вересия, за да се сдобие с прясната жълта боя, спретнатия си вид и ръчно изработения надпис над алеята, на който със златисто и тъмночервено беше изписано логото й. Широка калдъръмена пътека водеше до верандата, закрита отчасти от огромен рододендрон, чиито пъпки всеки момент щяха да се разтворят. Вдигнах крак, за да стъпя на най-долната стълба, и внезапно се почувствах изтощена. Сякаш бях шофирала не три дни, а цели десет години и сега, когато най-сетне бях пристигнала, умората се бе стоварила върху ми.

Не знаех какво щях да правя, ако Вики не си беше у дома.

Нито пък, ако откажеше да ме приеме.

Преодолях бавно стъпалата и прекосих верандата, но ми беше необходима минута, за да събера кураж и отворя остъклената врата. Когато най-сетне го направих, някъде вътре иззвъня камбанка.

Коридорът беше пуст. Всичко ми се струваше познато — същите мебели, същият паркет, и все пак различно. Вече не така изтърбушени, масивните фотьойли бяха тапицирани в различни нюанси на зеленото. Не само старинната писалищна маса беше реставрирана, но между високата лампа и вазата с жълти рози дискретно надничаше монитор на компютър.

Навсякъде личеше ръката на Вики.

С биещо до пръсване сърце влязох вътре и в този момент емоциите ми дойдоха в повече. Неспособна да помръдна дори само за да оставя чантата си на пода, стоях неподвижна, притиснала устата си с ръце, а очите ми попиваха зеленината на морето, на тревата и на дърветата, повикана от неочаквано нахлул спомен. Нямаше смисъл да се опитвам да скрия сълзите си. Въпреки че Вики беше руса, във всичко останало толкова много си приличахме — същият ръст, същите форми на тялото, — че често хората ни мислеха за сестри, което можеше и да се случи, ако Джуд не бе оплескал нещата.

— Емили? — обади се тя шокирана.

Съкрушена, защото от тази единствена дума не пролича дали съм добре дошла, аз изхлипах тихо:

— Надявах се да си си у дома.

Невярваща на очите си, Вики продължи да се взира в мен още минута, после неочаквано ме прегърна.

— Изобщо нямаше да те позная. Не си идвала тук от онзи ден с Джуд. Добре де, беше на сватбата ми с Роб, но само защото не беше в Бел Вели и защото той не присъстваше. След това престана да отговаряш на имейлите ми, нито се обаждаше по телефона. Просто се скри, сякаш бяхме напълно непознати. — Отдръпна се и продължи с укор: — Типично за теб е да изчезнеш от лицето на земята, така че не ми се оправдавай с това колко си била заета в Ню Йорк, защото и аз съм заета, и съпругът ми е зает, и приятелите ми са заети, всички сме заети, но не това е начинът да се отнасяш към хората, които обичаш. След известно време започнахме да си мислим, че не ти пука, че ти досаждаме, затова се отказахме. А сега се появяваш внезапно, без да предупредиш? Можеш да подлудиш човек. — Погледна ме и каза мрачно: — На какво се смееш?

— На теб. — Не можах да се въздържа. Тя ми беше толкова позната, толкова скъпа. — На това, че толкова много говориш. На типичен нюхемпширски диалект.

— Това не е смешно.

— Напротив. — Всичко беше толкова топлещо и истинско, че сълзите ми пресъхнаха от само себе си. — Всичко ти е изписано на лицето, така че хората винаги знаят какво да очакват от теб. Знаеш ли колко е успокояваща тази мисъл?

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Всички тук говорим така. И ти също, докато не се случи нещо с речта ти, заедно с лоялността ти към приятелите. — През цялото време изучаваше изпитателно лицето ми. — Изглеждаш ужасно. Какво се е случило?

Откъде трябваше да започна? Очите ми отново се напълниха със сълзи, но единственото, което успях да измисля, беше:

— Колата ми се повреди.

— Твоята кола?

— Оставих я пред универсалния магазин. — Съвсем ясно беше, че не плача заради колата. Вики Бел ме познаваше достатъчно добре, за да е наясно с това. Познаваше ме толкова добре, колкото всеки друг, което в момента не значеше нищо, но беше единствената ми останала истинска приятелка.

Тя погледна тревожно към вратата.

— Къде е Джеймс?

— В Ню Йорк. Аз избягах.

— Не би направила подобно нещо. Прекалено си отговорна.

— Все пак го направих.

Тъмните й очи се разшириха от изумление.

— Напуснала си го?

— Не в смисъл, че се развеждам с него. Имах нужда да се откъсна от работата си, от града, от живота, който водехме.

— Ако си дошла заради Джуд…

— Не съм.

— Добре. Нямаме представа къде е. Изобщо не се е връщал. Не че обвинявам теб за това, защото той беше този, който те мамеше…

— И ме изостави, Вики. Не искаше да се обвързва. — Едва тогава осъзнах какво бе казала. — Ти не знаеш къде е?

— Не. Прекъсна всякакви връзки с нас. Не се е обаждал, дори картичка не ни е изпратил. От десет години не си е идвал.

Ще си дойде, помислих си и ми се искаше да го изрека на глас, но това изискваше чувственост, внимателен подбор на думите, за да стигнат по-безболезнено до Вики, а аз нямах нужните сили.

Тя продължаваше да ме гледа изумено. Ако имаше въпроси, в което не се съмнявах — някога бе най-любопитният човек, когото познавах, — беше достатъчно разумна да не ги зададе веднага. Вместо това каза меко:

— Двамата с Роб точно вечеряхме. Гладна ли си?

— По-скоро уморена, отколкото гладна. Трябва да преспя някъде.

— Кога спа за последен път?

— Снощи. За около час. — Неволно в гърлото ми се надигна плач. — Жалка съм, нали? Докато пътувах, всичко беше наред, но сега, когато вече съм тук, сякаш не мога да помръдна.

Вики пое сака от рамото ми и ме поведе по стълбите. Подминахме втория етаж и се качихме на третия, където имаше само една стая. Беше с два тавански прозореца, през които се виждаше звездното небе — първата промяна, която беше направила, когато бе решила да превърне мансардното помещение в стая за гости. Наричаше я „малко кътче от рая“ и наистина, щом включи осветлението, смътно се почувствах като под открито небе с плуващи по него облаци, още повече че всичко беше в бяло и синьо, но бях прекалено отпаднала, за да обръщам внимание на подробностите. Сложи чантата на пода до леглото, дръпна дебелата покривка и откри чаршафите.

Настаних се на мястото, което ми беше направила.

— Това сигурно е мъчително за теб.

— Да.

— Още си ми сърдита.

Тя се намръщи недоволно.

— А ти нямаше ли да си? Беше най-добрата ми приятелка. Знам, че Джуд те нарани, но с изчезването си нарани и нас. Разбирам, че не можеше да говориш за това…

— И все още не мога — подхванах предупредително, но побързах да смекча тона си: — Може би по-късно?

Вики се загледа в мен, въздъхна и кимна към леглото. Изхлузих сандалите си, вдигнах крака и затворих очи. И повече не помръднах.

 

 

Тя сигурно беше излизала, защото когато ми се мярна за последен път, слагаше малък поднос до леглото. На него имаше портокалов сок, сладкиш — без съмнение домашен, и кана с вода.

— Роб ще познае ли колата ти? — попита, когато отворих едното си око.

— О, да — отвърнах също така тихо. — Черно BMW.

Вики докосна челото ми.

— Заспивай.