Барбара Делински
Бягството (11)

Единадесета глава

Нямах представа в какво се забърквам. Елитът на града се хранеше в „Грилът“ и тъй като седях съвсем открито, това можеше да се счита за моя светски дебют. Заведението беше изградено от дърво и приятно затъмнено — стените, таваните, сепаретата, и въпреки това се извървя цяла върволица от хора, които се спираха до масата ни, за да ни поздравят. Някои си ме спомняха като приятелката на Джуд отпреди десет години. Други просто отбелязваха, че им се струвам позната и това, че бях с Вики, подклаждаше любопитството им.

Не всички бяха любезни и дискретни и сервитьорът беше пример за това. Двамата веднага се познахме. Въпреки че беше стар приятел на Джуд, той беше също и братовчед на Джена, затова никога не се бяхме погаждали особено. И сега, след като взе набързо поръчката ми, повече не ме погледна.

Това ме караше да се чувствам неловко и не толкова заради роднинството му с Джена, колкото заради приятелството му с Джуд. Струваше ми се несправедливо, че аз знаех за завръщането на приятеля му, а той не. Да не говорим колко по-лошо беше, че не бях споделила с Вики.

След това идваше Амелия. Трябваше да ме предупредят, че ще присъства и тя. Всъщност винаги се хранеше тук, защото не обичаше да готви. Това поне беше общото помежду ни, макар и да ми носеше малка утеха. Свих се на мястото си, щом се появи, и когато седна в сепарето ни до дъщеря си, имах чувството, че ще умра.

Очевидно бе доловила настроението ми, защото ми отправи ослепителната си усмивка и докато се настаняваше, отбеляза, сякаш бяхме уговорили тази среща отдавна:

— Толкова ми е приятно.

Всъщност тя беше тази, която караше сервитьора да се навърта наоколо.

— Специалитетът на заведението? — попита той, при което Амелия кимна и вдигна изправения си палец.

Вики не се обади изобщо, което беше нейният начин да ми покаже, че не се чувства по-щастлива от мен. А и майка й не й остави шанс да каже и дума. Пое контрола над целия разговор, разпитваше ме за работата ми в Ню Йорк, какво бих могла да направя за Лий. Въпреки че протаках и се оправдавах, че на Джеймс ще му е необходимо време да се свърже с приятеля си, вината към младата жена не можеше да се сравни с тази, която изпитвах заради Джуд.

Амелия не даваше признаци да е особено засегната от изпитите преди това питиета и когато коктейлът й пристигна, тя му отдаде дължимото. Малко по-късно, с вече малко неясен говор, вдигна ръка, махна и извика властно:

— Боб! Насам!

Към масата ни се приближи непозната двойка. Изглеждаха няколко години по-възрастни от нея, а аз подозирах, че тя беше прехвърлила шейсет и две. Почти не успя да разпознае съпругата.

— Боб, искам да ти представя приятелката на Вики — Емили Оленбах. Емили, това е Боб Биксби. Той е завеждащ на правния отдел в „Убежището“. Емили също е адвокат — обясни на мъжа, който ми се усмихваше.

— Къде практикувате?

— В Ню Йорк — изпревари ме Амелия.

— Корпоративно право? — попита той бързо и тъй като ме гледаше открито в лицето, веднага ми стана симпатичен.

— Корпоративни съдебни спорове. — Това беше неговата специалност, наред с всички останали.

— В коя фирма?

— „Лейн Лавиш“.

Мъжът се намръщи замислено.

— Не ми е известна. Занимавах се с криминални дела в Хартфорд, преди да се преместя тук.

Хрумна ми, че Амелия би могла да се посъветва с него по случая на Лий. Психическият тормоз влизаше в ресора на криминалистиката. Но Амелия очевидно не искаше Боб да разбере за родството й с жена с полицейско досие.

— Емили напоследък работи с котките — обясняваше тя в този момент, — така че знаеш къде можеш да я намериш, ако се нуждаеш от помощ.

— Ние винаги се нуждаем от помощ — предупреди Боб, но едва бе успял да изрече думите, когато Амелия махна рязко с ръка.

— Ето я и вечерята ни — обяви тя. — Умирам от глад. Хайде, вие двамата, поръчвайте. Наслаждавайте се на храната.

Със задоволство отбелязах, че най-сетне бе включила и съпругата, но докато семейството се отдалечаваше, без изобщо да се притеснява от присъствието на сервитьора, Амелия измърмори:

— Нямам какво да кажа на тази жена.

— Защо?

— Много е досадна — хлъцна Амелия и отправи ослепителна усмивка към сервитьора. — Изглеждаш възхитително, Джейк. Както винаги.

Специалитетът представляваше печена треска. Двете с Вики си бяхме поръчали хамбургери и знаменитите тиквички, които сигурно щяхме да използваме като предястие, ако я нямаше Амелия. Но сервитьорът знаеше, че тя обича всичко да се сервира едновременно и тъй като щеше да плати цялата сметка, най-важно беше да се угоди на прищевките й.

Докато се хранехме, тя ми разказа повече за Боб и за други от сегашните работници, които считаше за истински открития. В един момент погледна към дъщеря си и отбеляза сухо:

— Нещо си много мълчалива.

— А ти кога ми даде възможност да кажа нещо? — попита Вики, колкото може по-любезно. — Между отделните питиета?

— Оу! — възкликна Амелия. Допиваше втория коктейл, но все пак успя да артикулира правилно: — Майките и дъщерите често имат противоречия. А как е при вас, Емили? Да не би с майка ти да сте най-добрите приятелки?

Опитвах се да измисля какво да й отговоря, когато в ресторанта нещо се промени. Разговорите не секнаха веднага, а започнаха да заглъхват постепенно.

С периферното си зрение забелязах Джуд да идва към нас, опитвайки се да избегне приятелски прегръдки и потупвания по гърба, като приканваше с помахване на ръката да продължат да си говорят и да се хранят.

— Здравей, мамо — каза и се наведе да я целуне по бузата, преди да се настани до нея. — Здрасти, Вик! Как си?

При други обстоятелства бих се забавлявала от изумлението на Амелия. Но сега самата аз бях шокирана, задето бе избрал публично място да обяви завръщането си и че се бе отпуснал до мен, сякаш все още бяхме двойка и бях наясно с действията му.

Нещата се влошиха още повече, когато, местейки поглед от майка си към сестра си, неочаквано се обърна към мен и заяви:

— Обичам изненадите.

Вики рязко ме погледна. Аз си поех дълбоко въздух, вдигнах ръка в знак, че не съм знаела нищо, което беше истина по отношение на неочакваната му поява тук, и се отдръпнах от него, свивайки се в ъгъла.

Беше се изкъпал, което означаваше, че бе лежал гол в потока; беше сменил дънките и носеше тениска с надпис: „Лов на раци в пристанището Дъч“. В закритото помещение за първи път забелязах сивите нишки в русата му коса.

— Изглеждаш остарял — отбеляза Вики, но не грубо.

— А ти изглеждаш майчински — отвърна брат й, поставяйки лениво ръцете си върху масата.

— Джуд, приятелю! — разнесе се вик и някакъв негов познат протегна ръка и разтърси силно неговата. Едва бе успял да се отдалечи, когато се приближи жена, за която със сигурност знаех, че му е била любовница. Той я прегърна топло и поговори с нея няколко минути, преди да я отпрати.

По-вцепенена от появата на сина си, отколкото от алкохола, Амелия гледаше стъписано още няколко минути. Когато най-сетне заговори, гласът й беше не толкова дързък и висок, но затова пък натежал от вълнение:

— Десет години без нито един ред и сега просто се появяваш ей така? Къде беше? Защо не ми се обади? Даваш ли си сметка колко се притеснявах? Имаше моменти, в които дори се чудех дали си жив. — Обърна се към мен: — Ти си знаела, нали? Именно затова дойде.

Преди да успея да отрека, друг приятел на Джуд се приближи до масата. Щом той се изправи да го прегърне, се възползвах от възможността да избягам, като все пак успях да прошепна в ухото й:

— Тук съм независимо от него. Наречи ме страхливка, ако искаш, но нямам никакво намерение да остана. Това се превърна в събиране на семейството ви, от което аз не съм част.

Измъкнах се от сепарето, преди да успее да ми отговори.

Вики сигурно се бе обадила на Роб, че ще закъснее, защото макар „Грилът“ да затваряше в десет, вече минаваше полунощ, когато отвори вратата на стаята ми и попита тихо:

— Спиш ли?

— Няма начин — отговорих шепнешком, докато тя се приближаваше напълно облечена. Повдигнах се на възглавницата, но не си направих труда да светна нощната лампа. Виждах я достатъчно ясно, а онова, което оставаше скрито в тъмнината, можех да почувствам. Беше разстроена. — Как може да постъпва така, Вики? С майка ти? С теб? При това в мое присъствие. Сигурно ни е наблюдавал и е искал да съм там, за да смекчи удара върху Амелия. Нали у тях отидохте?

— О, да. Не беше много радостна сцена.

— И защо? Не се ли радва, че той се върна?

— Много. Отвратително. — Вики се отпусна на стола. — Наистина ли тя се възмущаваше в ресторанта, че не й се е обаждал, не й е писал, не я е известил дали е жив и е добре? Е, всичко това беше забравено бързо. През цялото време се умилкваше около него. — Преправяйки гласа си, започна да имитира майка си: — Какво да ти донеса, Джуд? О, господи, нямам „Ред бул“, но Вики може да изтича да ти купи. Не? Сигурен ли си? Би било чудесно да спиш отново в тази къща. Да, Ема Рут продължава да готви. Печено говеждо със зеленчуци за закуска? С цвекло! Впечатлена съм, скъпи. Тя непременно ще ти го приготви. Разбира се, че ще изпере и дрехите ти. Разбира се, че нямам нищо против дупките. Те са твоята същност.

Вики изсумтя презрително. Обърнах се на една страна, давайки й възможност да изпусне парата.

— Редно е да се чувствам щастлива, че се върна. Нали така? Е, част от мен изобщо не се радва. Той ми е брат и аз го обичам, но преди десет години не можеше да се нарече добро момче. Единствената цел в живота му беше да дразни мама, а ето че тя се държи така, сякаш е някакъв герой. И за какво? Защото е оцелял в Берингово море? Аз работя четиринайсет часа в денонощието, пера, оправям легла, чистя тоалетни, а тя минава покрай мен, едва ме поздравява и подхвърля, че съм непоследователна по отношение на Шарлот или пък, че в „Ред Фокс“ трябва да предлагаме разнообразно меню за закуска, защото в края на краищата как мога да очаквам хората автоматично да харесат това, което аз съм избрала да им сервирам, особено когато някои от тях са на специален хранителен режим, и ако искаме това място да се развива, би следвало да се съобразяваме с подобни неща. Да не би да изглеждам глупачка?

— Не си глупачка.

— Има и друго нещо — изстреля приятелката ми. — Ноа^[1].

— Ноа?

— Неговият син. Можеш ли да си представиш човек с такова име? Кръстен е на бащата на Джена, но звучи библейски, нали? Мама много разчита един ден той да поеме контрола върху „Убежището“. Ами Шарлот? Моето дете е законородено, но дали на Амелия някога й е хрумнало, че тя би могла да заеме ръководна длъжност? Не! Значи… Значи… това е мъжка работа? — Вики вече изглеждаше съвсем объркана.

— Работата е в Джуд.

— Искаш да кажеш, че обича повече него, отколкото мен?

— Не. Но той просто е Джуд. Притежава някаква злокобна сила.

— А преди да стане ловец на раци — продължи тя, — знаеш ли с какво се е занимавал? С гонки из дюните на Египет. Правил го е за пари — хората са залагали на него, а той е прибирал процент от печалбата. Нещо такова. След това е водил групи из глетчерите на Нова Зеландия. Дори не знаех, че там има глетчери. Но историите, които разказва, са толкова увлекателни. Той е човек със свободен дух. И Амелия си въобразява, че ще остане в Бел Вели? — Подсвирна подигравателно. — На куково лято.

Аз размишлявах върху дързостта на Джуд. Всички ние сякаш живеехме чрез него. Беше ли това част от очарованието му?

Вики се вторачи в мен.

— Много си мълчалива. Все още изпитваш нещо към него, нали?

— Не можеш просто да изпитваш нещо към Джуд Бел — поправих я аз. — Или го обичаш, или го мразиш. Няма среден вариант.

— Ти към коя крайност клониш?

— И към двете — признах, сама доста объркана. — Мразя го заради начина, по който потъпква чувствата на другите. Но няма как да не го обичаш именно заради свободния му дух.

— Намираш ли го за привлекателен?

— Трябва да съм мъртва, за да не усетя магнетизма му — отвърнах, опитвайки се да го обърна на шега. — Това беше едно от нещата, върху които мислих, след като си тръгнах от „Грилът“. — Джуд е същински празник. Сега може и да е по-възрастен, но все така привлича вниманието.

— Просто мъжественост.

— По-скоро първичност. Няма начин да го погледнеш веднъж и да не ти се прииска да го направиш отново.

Вики замълча за момент.

— Каза, че сте се видели днес следобед. Върна ли се всичко?

— Да, в това число и предателството.

— А сексуалното привличане?

— Не. — Опитвах се да го обясня едновременно на нея и на себе си. — Повече беше игра на въображението. Може и да ти се стори налудничаво, но преди да го забележа, видях койота. Щом Джуд се появи, животното изчезна. Сякаш двамата бяха едно и също същество. Това е нещо диво, което ме опиянява. То ме преследваше и в сънищата ми, така че Джуд е нещо, върху което трябва да поработя.

— Да поработиш как?

— Ами, например да реша каква част от него искам да… уловя.

— В какъв смисъл?

— Да не се подчинявам на условностите. Да намеря смелост да бъда различна.

— Ти го постигна веднага след като замина за Ню Йорк.

— И какво значение има това сега? Как да се възползвам? И какво от постигнатото искам да запазя? Толкова съм объркана.

Вики въздъхна тежко.

— Има и друга причина да не се радвам на завръщането му. То усложнява бягството ти — каза с приглушен глас. — Няма да си тръгнеш само защото той е тук, нали?

— И да те изоставя, когато имаш такава нужда от мен?

— Говоря сериозно, Емили.

— Аз също. Къде другаде бих могла да отида?

— На някое по-спокойно място.

— Но ти няма да си там.

Тя допря челото си до моето.

— Много мило, че го казваш. Добре, за какво друго си мислеше, след като си тръгна от ресторанта?

Беше ми необходима минута, за да се върна към онази част от разговора ни. После се усмихнах. Това може и да беше тъжен извод и не много логичен, щом Джуд беше нещо, върху което трябваше тепърва да работя, но в този момент, днес, поне докато не поговорех с Джеймс, действаше.

— Че Джуд изобщо не ме интересува — заклех се аз.

 

 

Не ме интересува. Амелия можеше да го има само за себе си. Имах си своите проблеми и най-наболелият сред тях беше Колийн Паркър.

Защо се сетих за Колийн още щом се събудих в четвъртък сутринта? Заради Вики. Заради начина, по който си бяхме помогнали взаимно предишната нощ. Заради лекотата, доверието и взаимните интереси, които бяхме споделили.

Изчаках закуската и веднага след нея позвъних на Колийн. Тя не ми се зарадва много. Първо, защото не бях отговорила на електронните съобщения от останалите шаферки и след това, заради онова, което й казах.

— Не можеш да се върнеш в града? — извика ужасена. — Но роклите вече пристигнаха!

— Ще платя моята — предложих аз.

— Не, не, ти не разбираш. Вече измислих хореографията, музиката и всичко останало, репетирахме и нещата с шаферите и шаферките се получават чудесно. А сега един ще остане без дама.

— Помоли някоя друга приятелка — казах меко. — Ще й отстъпя роклята си безплатно.

С по-друг тон и към друга жена подобна забележка би прозвучала грубо. Но аз знаех кой стои от другата страна на линията и не се съмнявах, че ми беше бясна. Тя не съжаляваше. Не изпитваше съчувствие. Просто беше ядосана. Опитах се да го обясня с напрежението, на което беше подложена в момента, но ми беше трудно. Моята собствена сватба беше много скромна — само семейството и няколко приятели, така че ми липсваше опит в екстравагантните празненства.

— Аз те поканих да присъстваш на венчавката ми и ти прие — сърдеше се Коли. — Не можеш да ми откажеш сега.

— Няма начин да дойда.

— Но защо не, Емили? Е, добре, да кажем, че си си взела отпуск, но какво може да е толкова важно, че да ти попречи да се върнеш поне за един ден? Само за един ден. Имам предвид, нали не ти правят някакви процедури или нещо подобно?

— Не. Никакви процедури. — Не в традиционния смисъл, но нямах намерение да й обяснявам. И да, наистина нищо не ми пречеше да отскоча до града за ден. Бих могла да се върна веднага, тъй като месецът, отпуснат ми от Уолтър, изтичаше доста след сватбата. Като се имаха предвид размерите на Ню Йорк и фактът, че животът никога не ни срещаше извън читателските сбирки, които винаги бих могла да пропусна, Коли никога нямаше да разбере дали съм се върнала, или не.

Но именно заради тази сватба исках да се намирам колкото се може по-далече. Ако се появях като обикновен гост, вместо като шаферка, щяха да възникнат много въпроси, изискващи отговори, а и изобщо не ми се искаше да присъствам. В останалата част от разговора тя се опитваше да ме убеждава.

— Това, което правиш, не е редно.

За нея може би, но за мен беше. Коли колекционираше приятели, както събираше гривни, а аз не исках да бъда една от тях. Щеше да бъде нещо като предателство към всичко, което бях започнала да научавам за себе си. Иначе казано, исках качество, а не количество.

— Съжалявам, Колийн — казах спокойно. — Ще си мисля за теб през цялото време.

„И аз ще мисля за теб, би могла да ми отговори тя. Мъчно ми е, че преживяваш тежък период. Обаждай ми се, за да ми казваш как си. Ще поддържаме връзка.“ Ала вместо това тя само въздъхна.

— Е, добре. Ще позвъня тук-там. Имам една братовчедка, която може да заеме мястото ти.

Отново изразих съжаленията си, но след като затворих телефона, не изпитах никакви угризения.

 

 

Което не беше така по отношение на Лий. Знаех, че трябва да поговоря с Джеймс. Тя беше идеалното извинение, нали така?

Но просто не можех да се насиля да го направя. Изключих мобилния си телефон и го захвърлих на съседната седалка, преди да включа двигателя и да се отдалеча от „Ред Фокс“. Черният джип все така стоеше в края на парка и се грижеше за сигурността на Лий по начин, по който аз не можех. Това беше и хубаво, и не чак толкова.

Сега поне не ми се налагаше да гледам тревожно в огледалото за обратно виждане, докато излизам от града, и когато завих към паркинга на „Убежището“ с отличаващото се BMW, усетих, че отново съм наблюдавана.

Този път от Джена Фрай.

Дребна жена с дълга руса коса и прилепнали дънки, тя винаги е била по-близо до вкуса на Джуд, отколкото аз. Сигурно беше научила, че се е върнал. Чудех се дали и съпругът й знаеше и как се чувстваше, след като беше разбрал. Джуд не беше мъж, когото другите мъже приемаха с лекота.

Слязох от колата с пълното съзнание, че не преставаше да ме наблюдава, докато прекосяваше тясната веранда. Изглеждаше напрегната. Може би си мислеше, че съм дошла заради Джуд? В един безумен момент ми хрумна, че двете с нея имахме много неща, за които да поговорим.

Отворих отново вратата на колата, за да взема слънчевите си очила, и когато се изправих, тя беше изчезнала.

 

 

Тази сутрин се нуждаеха от помощ в пералнята, затова прекарах часове наред, мъкнейки купища кърпи и парцали. Питах се дали Амелия не беше наредила да ме изпратят тук като наказание, задето не й бях казала, че Джуд се е върнал. Но задачата ми можеше да бъде и по-трудна. Ако наистина не беше в настроение, би могла да ме накара да почиствам конюшните от тора.

Аз не се оплаквах. Доброволците идваха с ясното съзнание, че ще бъдат принудени да вършат онова, което е най-необходимо в момента, а аз бях просто една от тях. Джуд не беше тук, защото по принцип рядко се появяваше. А и ясно беше заявил на Вики, че няма намерение да прави нищо друго, освен да спи, да яде приготвеното от Ема Рут говеждо с цвекло и да гледа телевизия. Така че бях сама с обичайния персонал и няколко посетители.

Наградата ми естествено беше следобедът, прекаран с котките. Бях сигурна, че злочестото същество вече ме познава. Когато влязох, седеше в ъгъла, далеч от другите и само след минута вече се клатушкаше към мен. Имаше още двама доброволци, но тя определено ме предпочиташе. Искаше ми се да вярвам, че ме беше чакала.

Вдигнах я, доближих лицето си до муцунката й, после я сложих в скута си. Беше толкова лека, толкова уязвима. Уплаших се, че не е яла нищо, затова наруших правилата и я нахраних от ръката си, докато другите котки се тълпяха около мен. Няколко от тях бяха донесени след идването ми тук, в това число краставият Мейн с осакатено задно краче и сърдито изражение, който макар да не можеше да се сравнява с любимката ми, бе успял да ме трогне. Свадлив и надут, той ми напомняше с нещо на Амелия. Беше нещастен в малката клетка, която по-рано тази седмица бе служила за дом на сиамка, възстановяваща се след операция. Напоследък не я виждах тук, което означаваше, че или са я преместили в друга стая, или е взета за отглеждане, или просто е умряла.

Не познавах добре сиамката, но мисълта за смъртта на едно безпомощно същество, подобно на това в скута ми, напълни очите ми със сълзи. Но дори и котките умираха. Също като кучетата, конете и останалите питомци на „Убежището“, които бяха прекалено стари или жестоко наранени, за да се възстановят от онова, което ги беше докарало тук. Телата им се кремираха и прахът им се заравяше в малко гробище в края на царевичната нива. То беше едновременно красиво и скръбно място. Сещайки се за него, аз се наведох над малкото котенце и допрях главата си до неговата.

— Емили?

Вдигнах поглед и видях мъжа, с когото се бях запознала предишната вечер в ресторанта.

— Боб Биксби — припомни ми той.

— Спомням си — усмихнах му се аз. — Адвокатът. — Бих изрекла думата по-шеговито, като колега към колега, ако той беше по-млад или по-спретнат. Полото му беше безупречно, но прекалено късите дънки му придаваха някак си уязвим вид.

Настани се на нисък стол, недалеч от мен и веднага беше заобиколен от няколко котки, което ми подсказа, че е идвал тук и преди.

— Снощи говорех сериозно — каза, докато ги галеше по главите с умели движения. — Бих могъл да се възползвам от помощта ви.

— О, не знам — отвърнах въздържано. Изглеждаше ми добър човек и не исках да го обидя, но не бях дошла тук да практикувам професията си.

— Работата е много непретенциозна — опита се да ме убеди той. — Няколко договора и други неща, за които ми е необходимо второ мнение.

— Нямате ли сътрудници?

— Няколко чиновници, обикновено изключително некомпетентни, така че, когато става въпрос за право, налага се да работя сам. Какво ще кажете? Ще помогнете ли на един стар човек?

— Вие не сте стар човек — възразих припряно, защото възрастта, както казваше баща ми, си имаше своите предимства, а и Амелия не би наела Боб Биксби, ако не го биваше в работата му. Последната мисъл се заби като игла в съзнанието ми. — Амелия би предпочела да рина мръсотията.

— Не е вярно. Тя ме посъветва да се обърна към вас. Според нея всеки, който може да практикува в Ню Йорк, би могъл да се справи и тук.

Дали това беше комплимент? Ако беше така, не ми достави никакво удоволствие. Не се бях „справила“ с работата си във фирмата в големия град. Ако отношенията ми с „Лейн Лавиш“ не бяха прекратени, това се дължеше на един човек, който ме харесваше. Или поне харесваше как изглеждам.

В този смисъл нямах понятие с какво бих могла да помогна на Боб Биксби.

— Моята специалност са съдебните спорове.

Това беше грешка.

— Моята също — ентусиазирано отвърна той. — Поне преди да се пенсионирам, когато се преместих тук и открих, че все още мога да бъда полезен. Говоря ви за наемни взаимоотношения, оценка на риска и запазване на търговски марки. Учил съм тези дисциплини в университета. Вие също, при това много след мен. Щом аз мога да се справя, значи ще можете и вие.

 

 

— Ще мога ли? — попитах Вики същата вечер. Седяхме една до друга на пейката зад „Ред Фокс“, устремили поглед към гората. Луната беше високо, дърветата тъмнееха, а между тях мълчаливо се стрелкаха светулки. Чуваше се единствено песента на щурците.

— Естествено, че ще можеш. Ти можеш да направиш всичко, което поискаш, Емили.

— Тогава ще ти задам въпроса по друг начин. Трябва ли? С котките не са ми необходими кой знае какви умения. Но това е нещо съвсем различно.

— Имаш предвид, че ще ти се налага да се срещаш с Джуд. — Тя поклати леко глава и изрусените краища на косата й се разлюляха. — Утре няма да е там. Амелия ще го води на обяд с няколко от спонсорите на „Убежището“. Дори му купи нови дрехи.

— А дали той изобщо ще ги облече?

Вики изсумтя.

— Съмнявам се. Брат ми прехвърли четиридесетте, а тя все още му купува дрехите! Звучи жалко, нали? Впрочем вече му даде свободата да избере дали ще ги носи, или не. Казвала ли съм ти, че майка ми е ужасна лицемерка?

— Загатвала си го.

— Не дай боже Шарлот да облече дънки на партито за малки момиченца в книжарницата. В никакъв случай. Не е прилично. Поне така твърди Кралицата. Но Джуд? Всичко, което прави, е приемливо. Може би причината да е толкова импулсивен е именно в това, че е прекалено разглезен. Мама създаде чудовище.

Аз се загърнах по-плътно с пуловера си и заразглеждах гората. Чудовища? Не и тук. Тези дървета бяха по-различни от онези на Джуд. Бяха по-скучни.

Въздъхнах.

— Разположението им е нереално. Прекрасно. Навява такова спокойствие.

— Както Ню Йорк?

— Да бе — засмях се аз.

— Ще се върнеш ли?

— Зависи от Джеймс. Не мога да живея в големия град без него.

Вики също се обърна към гората.

— Разбира се, че можеш. Ти си силна жена. За да избягаш, както си направила миналата седмица, се изисква кураж.

Все още не можех да се съглася, но ми беше приятно да го чуя от нея.

— В такъв случай ще перифразирам. Не искам да живея без него там.

— А искаш ли изобщо да се върнеш в Ню Йорк?

— Бинго.

— А къде другаде?

Загледах се в тъмнината. Това място беше повече мое, отколкото на Джуд, и ме привличаше по-силно от всякога.

— В тази гора.

— Имах предвид твоето бъдеще.

— Тази гора — повторих аз. — Те са последното ми убежище. — Очите ми обходиха дългата редица дървета отляво надясно, от паркинга до къщичката на градинаря в двора. Усещах, че Вики ме наблюдава и следва погледа ми.

— Къщата си има своето очарование — съгласи се тя, — но е прекалено близо до гората. Някои хора се плашат от това.

— Като например, че мечка може да срути стените? — попитах риторично. Постройката беше малка, не по-широка от кухнята ми в града, но дори неопитното око би могло да прецени солидността й. Основата беше изградена от масивни трупи, стените бяха направени от тежки греди. Вратата беше дъбова, прозорчетата бяха малки, с красиви декоративни решетки — работа на местен майстор ковач, и да, наистина представляваха някаква защита, въпреки че предназначението им не беше такова. Бяха поставени като опора за пълзящата глициния и нещо като реклама на ковачницата.

— Искаш ли я? — погледна ме Вики.

Аз се усмихнах.

— Това ще бъде труден избор — къщичката на градинаря или раят.

— Тогава ще го направя по-лесен — каза тя с тон, сякаш се извиняваше. — Имам нужда от твоята стая. В понеделник пристига една двойка. Това е четвъртото им лято тук и винаги отсядат в таванското помещение. Всъщност резервираха го още преди четири месеца. Съжалявам, миличка. Не мога да им кажа, че в последния момент е дошла моя приятелка и е пожелала да се настани там, след като разполагам с толкова много свободни стаи. Така че имаш избор.

Продължавах да гледам към къщичката. Бях прекарала част от онова лято в нея, при това, когато действително беше един обикновен навес. Един-два пъти си бях въобразила, че струпаните маркучи са змии, но дори тогава не се бях уплашила.

Тогава какво ме притесняваше? Същото нещо, което ме възпираше да отида в гората сама. Само дето не можех да си обясня какво е то. Дивите животни? Койотите? Самата аз? Или страхът, че ако все пак навляза в тъмните дебри, никога повече няма да пожелая да се върна обратно?

Но нали бях отишла до хижата на Джуд и се бях върнала?

Колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че къщичката на градинаря ще свърши работа. Не можех да остана в стаята с изглед към небето завинаги. Преместването от онази мечтателна еуфория към земната реалност може и да беше незначително и символично, но си имаше своето значение.

Освен това част от мен отчаяно копнееше да е близо до гората.

 

 

Същата нощ сънувах Джеймс. Сънувах, че лежи до мен и ме притиска към себе си. Чувствах косъмчетата на краката му върху кожата си, докато се въртеше в леглото, чувах дишането му, докато спеше, попивах аромата, който си беше само и единствено негов.

Не сънувах секс, но сънят ми беше достатъчно еротичен и без него. Винаги бяхме спали така, толкова близо един до друг, че когато се събуждахме, копнеехме за интимна близост. Но напоследък единственото ни желание бе да поспим още.

Причината да се събудя тази нощ беше воят на койота и живият образ на Джуд. Изправих се рязко, разтърках очи и Джуд изчезна, но ръмженето на животното продължи.

Отпуснах се отново в леглото и изчаках пулсът ми да се нормализира, докато слушах далечния звук, който постепенно заглъхна.