Барбара Делински
Бягството (19)

Деветнадесета глава

Джеймс беше не по-малко изумен от мен. Напоследък съвсем бяхме престанали да опитваме. Нали бях заминала! Изражението му премина от изумено към развеселено и накрая изглеждаше напълно замаян. Прихвана ме през коленете, вдигна ме във въздуха и ме притисна тъй силно, че сигурно щях да изкрещя, ако не ме беше освободил почти веднага. Пусна ме на пода и обви ръце около раменете ми.

— Кога? — попита развълнувано.

— Може би през онази нощ в гората? — Тогава наистина се беше случило нещо изумително. — Или след това, в моята стая?

— И не си подозирала?

— Избягвах дори да мисля за това. То беше една от причините да избягам оттук.

— Забелязах, че изглеждаш по-различно — заяви Джеймс и коя бях аз да му обяснявам, че жената не се променя през първите две седмици от бременността си. Но пък и не смятах, че ще почувствам гадене в такъв ранен срок, ала какво друго обяснение имаше?

— Господи! — възкликнах аз и инстинктивно сложих ръка върху корема си. — Случи се толкова неочаквано.

Очите му заблестяха.

— Това променя всичко.

— Винаги е така.

— Не искам да се връщаш на работа в „Лейн Лавиш“. Там напрежението е голямо.

— Нямаше да се върна, дори ако не бях забременяла — заявих победоносно.

— Бременна — повтори той, сякаш искаше да опита вкуса на думата. — Сигурна ли си?

Внезапно почувствах, че съм съвсем сигурна. Всичко около това събитие ми се струваше правилно, като се започнеше с факта, че детето ми не беше заченато по часовник.

— Направих си два теста. Резултатът беше един и същ. А и вече са налице всички симптоми.

— Ако се е случило преди две седмици, кога трябва да е терминът ти?

Опитах се да пресметна, но с толкова много други мисли в главата никак не ми се удаваше и той ме изпревари:

— През март. Идеалното време. Ще ме издигнат до партньор през октомври, през януари ще увеличат заплатата ми, така че няма да ти се налага да работиш изобщо.

— Искам да работя, но не в „Лейн Лавиш“ — подметнах предпазливо, защото дори при този бегъл намек да се откажа от правото завинаги изпитах усещане за загуба. Обичах професията си.

— Ще посетиш ли гинеколожката си тази седмица?

— Не е необходимо. На този етап не може да ни каже нищо, а вече така или иначе пия витамините, които ми предписа.

Джеймс вдигна триумфално поглед към небето, после се обърна към мен засмяно и изпусна дълбока въздишка.

— Трябва да го отпразнуваме. Какво ще кажеш за вечеря в „Киприани“ довечера?

— Ще го направим веднага щом се върна.

— Когато се върнеш? — Изглеждаше съвсем объркан. — Вече няма как да заминеш.

— Защо не?

— Защото си бременна.

Може и да не можех да изчисля точно термина си, но докато размишлявах защо бях забременяла сега, а не преди това, отговорът се стовари върху ми като прозрение:

— Точно така — казах удивена, докато всичко си идваше на мястото. — Нима не виждаш? Фактът, че се случи именно в Бел Вели, е безспорен знак, че е трябвало да се върна там. Нямаше как да стане тук, защото начинът ни на живот не го позволяваше.

Ръцете му все още бяха обвити около мен, въпреки че прегръдката му се разхлаби, когато заговори тихо:

— Искам да останеш тук.

— Ще се върна веднага щом помогна на Вики.

— Аз съм бащата на това дете. Нямам ли право да решавам къде ще ходи?

Зарових лице в ризата му и казах закачливо:

— Джеймс, не отивам да се спускам с лодка по бурни води и не заминавам за място, което е на часове от цивилизацията. Бел Вели е спокойно и безопасно градче.

Той не отговори веднага. Но когато най-сетне го направи, гласът му беше нисък и гневен:

— Нищо на света не е в състояние да ме накара да се преместя в този град.

В друг момент сигурно щях да проявя повече търпение, но сега исках да бъда щастлива и нямах никакво желание да предъвквам старата тема.

— Нито пък мен, затова очевидно е необходимо да обсъдим къде ще живеем. Ако съм бременна, трябва да вземем някакво решение. Ню Йорк не ми понася — заявих категорично. — Не мога да остана тук. Не мога да работя. Е, добре, ти не искаш да се преместим в Бел Вели, аз пък не искам да остана в града. В такъв случай къде ще живеем?

Избухването ми го стресна. Както и мен впрочем. Винаги бях смятала, че той е този, който поставя ултиматуми. Но не съжалявах, че го направих. От дни се въртяхме около решението.

— Днес ли трябва да направим окончателния избор? — попита Джеймс.

— Ти повдигна въпроса — отбелязах и продължих по-спокойно: — О, скъпи. Бел Вели не е нашето място. Просто се случи така, че там имам добра приятелка, която в момента се нуждае от помощта ми.

— Не може ли да почака малко?

— Преживява тежка криза.

— Но аз искам да останеш при мен.

— Не, искаш да направя избор. — Гледахме се един друг в напрегнато мълчание. Накрая го наруших аз: — Ще отида само за няколко дни.

— Последния път това продължи три седмици.

— Ако сега се окажех в подобна ситуация, мислиш ли, че бих постъпила по друг начин? — попитах, внезапно обзета от раздразнение. — Заяви ми, че не желаеш да се връщам в „Лейн Лавиш“ и все още нямам представа къде ще се установим, но затова пък знам със сигурност, че съм бременна, следователно е излишно да си търся друга работа. Междувременно ти ще бъдеш зает през цялото време, а аз не мога да разхождам бебето с количка в парка. Та то е само зародиш!

— Може да пометнеш.

— Няма.

— Откъде си толкова сигурна?

— Знам го. Чувствам го. С бременността ми всичко е наред.

Не ми изглеждаше убеден. Сигурно загрижеността му за мен и за бебето беше добър знак. Но тревогата не му попречи да се върне към работата си още преди да напусна стаята, за да приготвя багажа си. Не исках нищо да застава помежду ни в момент, в който трябваше да се чувстваме особено близки, затова, след като приключих, се върнах при него и обвих с ръка раменете му.

— Ще намерим изход — прошепнах в ухото му.

Без да спира да движи пръсти по клавиатурата, той само изсумтя недоволно:

— Ще ти се обадя по някое време. Нали ще вдигнеш?

— Разбира се, че ще вдигна.

— Обичам те, Джеймс.

— Знам.

Тъй като не каза нищо повече, целунах го по бузата и излязох.

 

 

Сама в колата, аз се опитвах да премисля факта, че съм бременна. Въпреки че вече нямаше никакво съмнение, все още ми изглеждаше нереално. Бях си направила още един тест, преди да тръгна, и той също се оказа положителен, но все пак пъхнах две лентички в чантата си. Исках да видя малкия заветен плюс отново и отново. Изпитвах непреодолимо желание да споделя с някого новината, да я изкрещя на целия свят, но най-добрата ми приятелка лежеше в болницата с проблемна бременност, а не можех да се сетя за никой друг. Ако се обадех на майка ми, тя само щеше да ме засипе с куп други въпроси. Същото беше положението и с баща ми. Не можех да кажа на Кели, защото тя веднага щеше да им позвъни.

Затова потиснах порива. Това микроскопично нещо принадлежеше единствено на мен и на Джеймс. То беше нашата малка тайна, която трябваше да бъде пазена, докато осъзнаехме какво се случва с нас. След един час му се обадих.

— Добре ли си?

— Да — отвърна той, но някак отегчено.

— Щеше ми се да си по-ентусиазиран.

— Щях да бъда, ако беше останала при мен — каза той и даде воля на най-мрачните си мисли. — Само че ти тръгна толкова бързо, сякаш нямаше търпение да заминеш. И ето че останах сам с проблемите. По дяволите, Емили, не знам какво да правя. Имам чувството, че променяш правилата по средата на играта. Не само аз исках да се установим да живеем тук. Това беше и твое желание. Ако имаш нужда да избягаш някъде, бихме могли да си купим вила, само че за това ще са ни нужни пари, което означава, че ще трябва доста да поработя. Не мога да сменя работата си. Няма да изкарвам толкова никъде другаде. — Чух го как си поема въздух. — И това е най-малкото. От мен се очаква да изхранвам семейството, а как ще стане, ако се преместим? Ще трябва да започна от нулата. Бяха ми нужни седем години да си създам връзки в Ню Йорк. Една промяна би означавала да се върнем към началната точка, да не говорим, че е абсурдно да се откажа от всичко, което съм постигнал до този момент. Мислила ли си за това, Емили?

Не, не бях. Занимаваха ме само основните неща, което сигурно посвоему беше егоистично. Но вече нямаше връщане назад. Сега трябваше да се боря за двама.

— Става въпрос за приоритетите — възразих аз. — Когато учехме право, първият беше да вземем най-високата степен, която ще ни даде възможност да получим работа в престижни фирми. И го постигнахме. Това работеше известно време. Но твоята работа е не по-добра от моята. Не си удовлетворен и каквото и да ми говориш, това няма да се промени в момента, в който те направят равноправен партньор.

— Но поне ще бъда в по-изгодна позиция да решавам с какво да се занимавам. Къде искаш да живееш, Емили? Кажи.

Замислих се за момент. Детайлите ми убягваха, но основната идея ми беше съвсем ясна.

— Някъде… където хората имат лица. Където животът ни ще бъде изпълнен с човешки същества. Не искам най-добрият ми приятел да бъде някаква си машина.

— И смяташ, че си единствената? — изстреля в отговор той. — Не мислиш ли, че все някой от всички осем милиона души в този град желае същото? И някои дори го имат?

— Не става въпрос за Ню Йорк. По-скоро касае начина ни на живот.

— И тук можем да живеем по друг начин.

Никой не беше в състояние да ме убеди в това. Начинът на живот беше един вид пристрастяване. Нима не го бях усетила през тези няколко дни? Напрежението се появяваше в мига, в който се върнехме към рутината. Оставането ни тук беше все едно да назначиш алкохолик за барман.

Той въздъхна раздразнено.

— Точно затова трябваше сега да си у дома. Имаме да обсъждаме важни неща и не би трябвало да го правим по телефона. Моля те, съсредоточи се върху пътя. Не си в лявата лента, нали?

— В средната съм и се движа с не повече от осемдесет километра. Изпреварват ме и от двете страни.

— Безопасно ли е?

Не успях да сдържа усмивката си. Въпреки всичко, в безпокойството му имаше и нещо мило.

— Да, Джеймс. Напълно безопасно. Всъщност обратният трафик е много по-натоварен. Изглежда, всички се връщат в града.

— Е, добре. Сега затваряй и не се обаждай на никого. Защо нямаме блутуут?

— Не знам. Това е твоята кола. Защо нямаме блутуут?

— Защото е по-стар модел. Трябва да си вземем нещо по-съвременно. Може би ван?

— Само за едно дете? Струва ми се глупаво.

— Сега затварям — каза той и ми отправи последен съвет: — Гледай само пътя.

Час по-късно ми се обади да ме попита как се чувствам. Не му казах, че въпреки струпващите се облаци и редките гръмотевици все повече започвах да се отпускам.

— В момента ям царевичен хляб — казах с пълна уста и преглътнах.

— Той не е хранителен.

— Моят е. Използвах екологично чисти яйца и мляко. А сега за другото, Джеймс. Непрекъснато мисля за Лий и за Денис Брайън. Харесва ти да работиш по тези случаи, защото са свързани с лични контакти. Това са твоите думи. „Личен контакт“ е ключовият израз. Трябваше да напусна Ню Йорк, за да го осъзная, защото бях прекалено погълната от предишния ни начин на живот. Но сега пред мен се откриват нови перспективи. А ми се струва, че ти си същият като мен. Искаше да станеш добър адвокат, но не преставаше да ми говориш какъв баща би искал да бъдеш. Как можеш да постигнеш и двете, ако не променим нещо? — Колкото повече се отдалечавах, толкова повече прозрения изпълваха съзнанието ми. — Вземи за пример Джуд. Той иска това, което не може да има, и се води от максимата, че забраненият плод е най-сладък. Но ти не си такъв. Ти можеш да получиш всичко, което пожелаеш. Трябва само да осъзнаеш какво е то. — Да му помогна да го направи, беше новата ми мисия.

Мълчанието от другата страна на линията продължи прекалено дълго.

— Джеймс? — казах предпазливо.

— Тук съм. Знаеш ли, че яденето на неподходяща храна в първите месеци на бременността увеличава риска от спонтанен аборт? Току-що го прочетох в интернет. Няма да се тъпчеш с боклуци, нали?

Опит да смени темата? Е, добре. Не можех да очаквам да се предаде веднага. Но и аз нямаше да отстъпя.

— Правила ли съм го някога?

— Случвало се е да пиеш вино.

— Само на приеми.

— А кофеинът?

— Ще го огранича.

— Благодаря ти.

Прекъснах връзката, чудейки се дали Джеймс се опитва да отклони разговора от нещата, които не иска да обсъждаме, или наистина започва да става параноичен по отношение на мен. Може би поредното прозрение? Правеше единственото нещо, което му позволявах, и тъй като обичах да контролирам нещата, проявявах разбиране. Мъжете не трябваше да се чувстват безпомощни в момент като този.

 

 

Тъй като знаех, че часовете за посещение свършват скоро, а трябваше да видя Вики преди това, аз се отправих направо към болницата. Тя беше включена на системи и лицето й беше бледо като чаршафа, на който лежеше. Идването ми не можеше да промени положението, но поне й донесе видимо облекчение.

— Ааах — въздъхна тя и улови ръката ми. — Не бях сигурна, че ще дойдеш.

— Ха-ха — подразних я аз. — Вече научих този урок.

— Сега се чувствам виновна, защото тъкмо се събра със съпруга си, но не знаех какво става тук, Емили. Не е като да съм вдигала матраците на леглата или да съм сменяла гуми на камион. Занимавах се с това, което съм правила винаги, а и първия път нямах никакви проблеми. Започнах да наедрявам бързо, и то само в шестнадесетата седмица! Това е ужасно! Тъпчат ме с лекарства, за да забавят процеса, но сигурно ще ме накарат да лежа, което не мога да си позволя. Не и с тригодишно дете и задълженията ми към гостите.

Седнах на леглото до нея и стиснах ръката й.

— Но си имаш Роб. Той знае какво да прави.

— О, горкичкият. Мъжете могат да се занимават само с едно нещо. Роб може да се грижи за Шарлот или да върти нещата в „Ред Фокс“, но не и двете едновременно. А това, което става сега, може да се случи и при следващи бременности, така че струва ли си да рискувам отново?

— Мислех, че искаш само две деца.

— Ами ако реша, че искам и трето? Или четвърто? Ха! Три или четири? Оказва се, че не мога да износя дори две. Къде сбърках?

— Не си…

— Майка ми не е имала проблеми, нито нейната майка, следователно не може да става въпрос за някаква фамилна обремененост. При това и двете са вършили много по-тежка физическа работа. Изследванията показват, че с бебето всичко е наред, което говори, че проблемът е в мен.

— Шшшшшшт…

— Видях го, Емили. Гледаха ме на видеозон и детето движеше ръчичките и крачетата си. Оказва се, че излагам на риск жив човек. — Русата й коса се беше разпиляла по възглавницата, но ръцете, притиснати към корема й, не трепваха. — Трябва да успея да го задържа тук през следващите дванайсет седмици, иначе ще започне живота си в кувьоз, което може да доведе до увреждане на белите дробове и проблеми с храносмилателната система.

Можех да й възразя, че лекарите знаят как да се справят с тези аномалии, но докато я слушах, почувствах, че ми прималява. Дали Джеймс не беше прав и аз не бях омаловажила уязвимостта на бременността? Дали не трябваше да се прибера у дома и да бъда по-предпазлива?

— А дългото залежаване крие други рискове като слабост, замайване и тромби в кръвта — продължаваше да говори Вики. — Дори и да не ми се случи, все пак няма да бъда в добра форма, когато бебето се появи. А ако съм слаба и трябва да се справям с болно дете, с Шарлот и с „Ред Фокс“, какво ще стане?

Опитах се да не обръщам внимание на свития си стомах. Вики трябваше да ме вижда спокойна.

— Свърши ли?

Очите й срещнаха моите. Замълча за момент, преди да промълви безпомощно:

— Да.

— Поеми си дъх.

Тя се подчини.

— Първо — подхванах меко, — мислиш си най-лошото, въпреки че има доста по-добри сценарии, макар наистина да имаш причина да си уплашена. Това ти се стовари неочаквано, но животът е такъв и ти, Вики Бел, си достатъчно силна, за да се справиш с всичко. Ще обичаш това дете и ще се възстановиш от залежаването, ако то е наложително, както и ще се примириш, че някой друг ще поеме „Ред Фокс“ за известно време. Колкото до Шарлот, тя се храни сама, може да ходи до тоалетната и говори достатъчно добре. Дори ако през следващите четири месеца не можеш да направиш за нея нищо друго, освен да й четеш приказки от леглото си, пак ще си по-добра майка от много други.

— Но тя е само на три — изплака Вики. — Амелия помага, Роб помага, но аз съм тази, която се грижи за нея, играе с нея и я води на рождените дни на приятелчетата й. Намира се в критична възраст. Има нужда да се среща с други деца… Е, би могъл да я извежда и някой друг, но какво става, когато иска да го направи мама, а аз не мога? — Очите й вече се пълнеха със сълзи. — Ще намрази това бебе още преди да се е родило!

— Нищо такова няма да се случи. Ще се привърже към теб още повече заради вниманието, което ще й оказваш.

— О, Еми — разплака се Вики, — правиш нещата да изглеждат прекалено лесни, но нямаш представа какво означава да имаш дете.

— Ще го узная скоро — изстрелях аз. Може би трябваше да изчакам, но тя имаше нужда от нещо, което да отвлече вниманието й и въпреки че това трябваше да е малката ни тайна с Джеймс, направо умирах да споделя новината с някого.

Вики избухна в сълзи.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо?

Кимнах утвърдително.

— Предполагам, че съм едва във втората седмица и не би трябвало да говоря за това, само че…

— И е станало тук? — подсмръкна тя, но очевидно беше много доволна.

Отново кимнах.

Вики протегна ръце, прегърна ме и се засмя през сълзи.

— Това е най-хубавото нещо, което можеше да ми кажеш.

— Никой не знае, освен теб и Джеймс.

Тя се отдръпна и ме изгледа с широко отворени очи.

— И той те е пуснал да дойдеш тук?

— Не беше много доволен.

— Ще му се обадя. Ще го уверя, че няма да позволя нещо да се случи с теб или с бебето. Ти си толкова добра приятелка.

— Такава е — обади се Джуд откъм вратата. Нямах представа колко време е стоял там, но ако се съдеше по насмешливия поглед в златистите му очи, вероятно по-дълго, отколкото ми се искаше.

Вики изглеждаше ядосана, което не беше добър знак.

— Почивай си — наредих аз, заставяйки я да ме погледне отново. — Мисли за това бебе. И за Шарлот. Мисли за нас. — Това беше единственият намек, който можех да си позволя в присъствието на брат й, за да й напомня, че децата ни ще бъдат също тъй близки, колкото бяхме ние с нея. Идеята ми се струваше великолепна. Без да изчакам отговора й, излязох в коридора и се изправих лице в лице с Джуд в мига, в който затворих вратата.

— Ти наистина си много добър приятел, щом толкова бързо се върна — отбеляза той. — Значи бебе, а?

— Не би следвало да чуваш това. Ще ти бъда признателна, ако запазиш информацията за себе си.

— И защо?

Не бях в настроение за остроумия.

— Защото аз те моля.

Той изсумтя.

— Доста неясен отговор. Да не би да го каза на Вики, само за да я накараш да се почувства по-добре? Истина ли е изобщо?

Усмихнах се тъжно.

— Само ти би могъл да зададеш подобен въпрос.

— Защото съм циник.

— Защо, Джуд? Ти беше такъв оптимист. Защо се превърна в такъв циник?

Джуд се облегна на стената и изгледа преминаващата покрай нас сестра.

— Защото нещата не се развиха така, както исках.

— Моля? Ти беше облагодетелстван по всички възможни начини! — извиках, защото самосъжалението му ми изглеждаше неуместно, когато в същата тази болница десетки хора се мятаха между живота и смъртта. — Видя ли се вече с Ноа?

— Само отдалече. Не сме се срещали. Не виждам смисъл. Той няма нужда от мен. А аз се нуждая от действие. Не ме бива в тези работи, Емили. Вися в двора на Лий, но ако нещо не се случи скоро, може да умра от скука, преди лошите момчета да са дошли. Наистина ли смяташ, че някой ще е достатъчно глупав, за да предприеме нещо срещу нея, след като вече се яви в съда? Ако нещо й се случи, веднага ще се досетят кой го е направил.

— Не и ако няма доказателства — възразих аз. — Тя е ищецът, Джуд. Ако изчезне, делото ще бъде приключено. И да, наистина смятам, че някой е достатъчно глупав да го направи, стига да е и достатъчно алчен.

Сигурно щях да бъда по-притеснена, ако всички наркомани в Бел Вели не бяха разгонени точно преди да прекося покрития мост и да стигна до градския парк. Минаваше десет и като се имаше предвид тежкия ден, който бях преживяла, би трябвало да съм уморена до смърт.

Нищо подобно. Съвсем бодра, седнах на обърнатата към гората пейка пред къщичката на градинаря. Нощта беше топла, наситена с позитивно настроение, което още повече ме опияняваше. Скръстих крака и вдигнах огромния чадър, който бе оставен за гостите в килера. Но ударите на дъждовните капки по найлона бяха заглушени от по-мекия и странно отекващ ромон на дъжда в гората.

И тогава, буквално пет минути по-късно, се появиха койотите. Първият вой бе последван от друг, който се чу по-отблизо, а третият — съвсем в края на гората. Аз наблюдавах, ослушвах се и се питах колко могат да се приближат, но мократа пръст заглушаваше стъпките им, а влагата ограничаваше видимостта. Без луната и звездите тъмнината беше непрогледна и само откъслечни проблясъци се прокрадваха през нея от време на време, предизвикани от отражението на лампата във водните капки.

Бях ли уплашена? Ни най-малко. Джеймс може би щеше да го нарече безразсъдно поемане на риск, но аз познавах тези койоти. Те никога не биха ме нападнали. Исках да споделя с тях новината.

Мислено си повтарях думата: бременна, бременна, бременна. Усмихвах се, когато лаят и ръмженето раздираха тишината, и оглеждах заобикалящия ме мрак, но те не се появяваха. И не беше необходимо. Нашата среща беше само мислена.

Последва дълго мълчание. Знаех, че са там, но стояха неподвижно. Въпреки че дъждът продължаваше, въздухът беше топъл, аз бях суха под чадъра и всичко в тази гора беше истинско. След малко гласовете им се чуха отново, все така мелодични, макар и по-нарядко. Но аз продължавах да усещам вътрешно топлина при мисълта, че моето бебе беше чуло първата си приспивна песен.

Общуването с койотите беше нещо, което искрено желаех. Имаше и друго, но то нямаше да се случи до обяд на следващия ден, а междувременно трябваше да се наспя и да закуся.