Барбара Делински
Бягството (26)

Епилог

Оказа се, че не съм била права. През следващите няколко месеца често се връщахме в Бел Вели. Бях виждала града през септември със зрелите ябълки, цвеклото и царевицата, които се продаваха по сергиите недалеч от парка, както и през октомври, когато листата грееха в оранжево, пурпурно и златисто. През ноември хората се застояваха вкъщи, но панаирът на занаятите привличаше художници от близо и далече, което беше забележително за толкова незначително и неизвестно място. А сега, през декември? Какво бих могла да кажа? Наоколо всичко беше очарователно.

Двамата с Джеймс не бяхме променили решението си. През цялото време знаехме, че ни е необходимо нещо много повече от красив пейзаж. Аз продължавах да работя на половин ден за адвокатка, напуснала „Лейн Лавиш“ и открила своя фирма, която ми беше благодарна за помощта, и въпреки че Джеймс не заемаше постоянен щат в кантората си, дните му си оставаха все така дълги. Бел Вели ни предлагаше малко бягство за почивните дни. Той бе започнал да изпитва интуитивно дълбокото аххх, което чувствах аз всеки път, щом минехме по покрития мост и в града ни посрещаха като приятели.

Все пак тези дни не се радвах на обичайното спокойствие. Държах бебето на Вики в кухнята на „Ред Фокс“ и по всякакъв начин се опитвах да го накарам да се успокои. Лекото люлеене не вършеше работа. Бебешкото кошче още по-малко. Приспивните песни се оказаха истински провал.

— Помогни ми, Вики Бел — помолих се аз. — Очевидно правя нещо не както трябва.

— Напротив, правиш всичко идеално — увери ме тя. — Гладен е и в това е проблемът, но не ми се иска да го храня толкова често. — Беше седнала с Шарлот между коленете и се опитваше да сплете русите кичури на момиченцето на рибена кост. Собствената й коса беше като след циклон, но тя си беше такава. — Опитай да го поразходиш малко. Иди в салона. Ще спре да плаче. Бебетата усещат настроението на околните. Ако си напрегната, и то е неспокойно.

„Слушай и се учи“, казах си аз и отслабвайки прегръдката, минах през вратата.

Последните гости за сезона, които връщаха празните си чинии върху подносите, засияха в усмивки, щом видяха русокосото бебче, което люлеех в ръце.

— Това детето на Вики ли е? — попита една от тях.

И друга:

— На колко е?

Третата се интересуваше от името му.

— Да, наистина е синът на Вики — отвърнах, опитвайки се да успокоя едновременно и малкия, и себе си. — Казва се Бенджамин и е на месец и половина.

— Изглежда доста дребничък.

— Трябваше да го видите, когато се роди.

Водите на Вики бяха изтекли шест седмици преди термина й и лекарите нямаше как повече да отлагат раждането. Лий ми се беше обадила и аз веднага бях тръгнала от Ню Йорк. Въпреки че малкият се бе появил преди пристигането ми, все пак успях да го видя в кувьоза. Гледката беше плашеща. Макар да беше дълъг и жилав като баща си, Бен беше кожа и кости. В сравнение с тогава сега беше напълнял и заякнал.

Не че бях експерт по размерите на новородените. На моето му оставаха още три месеца до раждането. Бяхме го виждали на видеозон, но беше едва трийсетина сантиметра и тежеше около килограм. Дали знаехме пола му? Не. Животът ни беше прекалено планиран. Имахме нужда и от изненади.

Заинтригуван от гледката зад високите прозорци, Бенджамин сякаш забрави за глада. Прекосих стаята, подпрях коляно на перваза и като го облегнах на издутия си корем, го оставих да гледа навън. В Бел Вели зимата налагаше господството си и макар снегът да се разтапяше под слабите слънчеви лъчи, все още имаше достатъчно, за да отразява светлината с брилянтни отблясъци. И малкият ги виждаше, даже и да не долавяше детайлите. Колкото до мен, аз попивах красотата на оголения дъб в самия край на парка, на коледните венци по вратите и зимните картини, изрисувани върху стъклата. Върху рекламата на „Ред Фокс“ беше сложена червената шапка на Дядо Коледа, а в салона гирлянди украсяваха камината, масивния бюфет и семейния портрет на фамилия Бел. Навсякъде се носеше натрапчивата миризма на тамян.

— Виждаш ли? — каза Вики, като се приближи до мен и отметна одеялото от личицето на бебето. — Магическото докосване. — Обви ръка около раменете ми и ме притисна към себе си. — Винаги се чувствам по-добре, когато си наблизо. Исках да те дочакам снощи, но бях капнала от умора и знаех, че Бен ще се събуди по никое време през нощта, за да яде. Как мина пътуването?

— Приятно. Както винаги, когато съм с Джеймс.

— Нещо ново за мезонета?

— Обадиха се тази седмица, но още не сме решили. Не е най-добрият момент за продажба. През пролетта нещата ще са различни.

— С новородено бебе?

— Хмм. Наистина не е най-подходящият момент. — Опитът ми с новородени се ограничаваше единствено до децата на сестра ми, но едва със сина на Вики започнах да гледам на тях по-сериозно. Той бе капризничил в продължение на час, но сега изглеждаше истинско ангелче със затворените си очички и мъничка уста, която сучеше нещо въображаемо. — Можем да напуснем града, преди да продадем апартамента — казах аз. — Един от работодателите, чието предложение Джеймс обмисля, е готов да го купи, така че ще разполагаме с достатъчно пари да си вземем нещо друго.

— Работата пак ли е в Бостън?

Кимнах. Повечето предложения идваха оттам. След като Бостън се оказа прекалено лесен избор, Джеймс започна да се оглежда към Олбани, Харисбърг и Балтимор, но вариантите там не бяха толкова привлекателни. Благодарение на делото на Лий той бе впечатлил кантората на Шон, която имаше нужда от добър адвокат, бе привлякъл вниманието на Лайл Кагън, на когото му трябваше правен консултант, беше забелязан дори от Щатската адвокатска колегия. Дойде и предложение за преподавателска работа в местния юридически колеж. Удивително беше какво можеха да направят няколко заглавия във вестниците.

— Работодател да купи жилището ви — замислено каза Вики. — Не ми се струва много разумно.

— Всъщност, не. Не искаме да вземаме решение, свързано единствено и само с парите. Вече сме го правили и не ни донесе нищо добро. Този път работата трябва да предлага дела, по които Джеймс ще работи с удоволствие. След като веднъж изпита вълнението, не може да се върне към рутината.

— Какво каза баща ти по въпроса?

Отново започнах да люлея бебето, но този път повече, за да успокоя себе си.

— Каквото обикновено.

— Би трябвало да му хареса идеята да се преместите по-близо до него.

— Така ли мислиш?

— Все още ли е обсебен от Ню Йорк?

Въздъхнах.

— Ще се примири. Мама вече работи в тази посока. — Двамата с Джеймс се опитвахме да се дистанцираме от тях, когато се налагаше да вземаме решения за бъдещето си. Това трябваше да си бъде нашата мечта. Щяхме да правим каквото ние искаме. — Как вървят нещата при Амелия?

Вики не се възпротиви на промяната на темата, може би защото ситуацията при тях беше подобна на тази между мен и баща ми.

— Много интересно. Води Шарлот в „Убежището“, вместо да я оставя в детската градина. Спомняш ли си Катрин? Учи детето да се грижи за котките и на него това очевидно му харесва. На мама също. Искам да кажа, че Ноа все още е любимецът, но Шарлот вече се появи на монитора на радара й. Сякаш най-сетне се примири…

— Че Джуд си е отишъл.

— Да. Наскоро получи още една картичка от него.

— Аз също. От Непал. Тренирал за изкачване на Еверест.

— Проблемът е там — каза Вики, — че за това се изисква разрешение, а то струва двайсет и пет хиляди долара. Помоли мама да му даде парите. Тя беше много разстроена: Аз не съм богата; „Убежището“ поглъща всичките ми средства; парите не растат по дърветата… Но в крайна сметка ще отстъпи. Тя е нещо като рог на изобилието за него.

Погледнах приятелката си и си позволих да я смъмря меко:

— А ти не би ли направила същото, когато това малко момченце порасне и се увлече по нещо такова? Или за Шарлот, ако ти каже, че обожава фигурното пързаляне и мечтае да влезе в олимпийския отбор? Тренировките ще ти струват цяло състояние, но ако се наложи, ще изтеглиш дори кредит, за да изпълниш желанието й.

— За щастие, няма да ми се наложи — самодоволно се усмихна Вики. — Шарлот ще стане ветеринарен лекар.

Аз се разсмях.

— А медицинският колеж да не би да е по-евтин? И откъде можеш да знаеш каква ще стане? Сега е едва на четири.

— Тя обожава „Убежището“. Освен това досега в Бел Вели никога не сме имали ветеринарен лекар. Един ден ще направи кариера.

— Това твоята мечта ли е, или нейната?

Вики помълча, хвърли ми разкаян поглед и протегна ръце да вземе бебето.

— Засега е само моя. Но когато порасне достатъчно, ще стане и нейна. Може би.

— А ако не стане така? — продължих да настоявам аз. Приятелката ми може да беше експерт по въпросите, касаещи децата, но аз бях специалист по мечти, които не се сбъдват. Историята не биваше да се повтаря.

— Добре де, разбрах. — Оттегляйки се от спора, успя да смени темата с друга, подсказана й от нещо, което очевидно се бе появило зад гърба ми. — Ето я и Лий. Иди да погледнеш мястото, което иска да купи. Иска да чуе мнението ти.

 

 

Малко след това двете с Лий вече крачехме по улицата в дълги грейки и тежки обувки. Тротоарите бяха изчистени до плочки, въпреки че струпаният отстрани сняг не беше повече от педя. Небето беше ясно, тъмносиньо, а въздухът — студен и ободрителен по начин, по който не можеш да усетиш дори в най-хладните летни утрини. През зимата всичко се усещаше по-осезателно. Поех си дълбоко дъх с надеждата, че бебето ще го усети, ще вдъхне аромата му.

Ако си приел Лий за приятел, за какъвто я приех аз през последните няколко месеца, трябваше да се примириш и с факта, че не говори много. Забелязала, че вдигам ципа на грейката, тя ме попита как съм, след което изминахме останалия път в мълчание. Щом заобиколихме парка и завихме към магазина, посочи с ръка мястото. Притиснато между книжарницата и „Грилът“, не беше много широко.

— Какво е имало там преди? — попитах, защото за нищо на света не можех да си спомня. Пространството беше празно и би могло да развали празничния дух, ако между двете съседни постройки не бе останала фасадната стена със стъклена витрина.

— Агенция за недвижими имоти — отвърна Лий, натисна входната врата и веднага, щом се озовахме вътре, започна да излага плановете си: — Бих могла да сложа рафтове с тестени изделия отпред, а отзад да разположа бара за кафе и чай. Покрай стените ще подредя дълги пейки с малки масички и столове. — С нарастващо вълнение се обърна към фасадата. Червенината по страните й ставаше все по-наситена, което, изглежда, се дължеше повече на въодушевлението й, отколкото на студа. Косата й също изглеждаше по-добре. След като вече нямаше нужда да се крие, постепенно се връщаше към русия цвят, който беше носила преди. — Витрината не е голяма, но бих могла да монтирам плот с високи столове за онези клиенти, които искат да се наслаждават на гледката отвън. Представяхме си цялото заведение с маси и седящи места, но не всички клиенти ще идват, за да хапнат тук. Повечето просто ще си купят каквото искат и ще си тръгнат. Вики държи да се заеме с интериора. Спряла се е на тъмносиво, кремаво и тревистозелено. Какво ще кажеш?

През годините, преживени в големия град, се бях наситила до смърт на тъмносивото и кремавото, но тук щяха да стоят по друг начин. А щом зелените петна се добавеха към аромата на разтопен шоколад, току-що изпечени бисквити и прясно кафе, щеше да се получи наистина уютна и спокойна атмосфера.

Затоплена от тази мисъл, разкопчах ципа на грейката.

— Харесва ми всичко — и просторът, и цветовете, и мястото. Парите, които ти отреди съдът, преведени ли са вече? — Това беше препъни камъчето. Амелия бе предложила да й даде заем, докато се уреди финансовият въпрос, но Лий категорично бе отказала. Искаше да го направи със собствени сили.

— Скоро ще дойдат — отвърна тя. — Трябваше да се подпишат цяла камара документи по прехвърлянето на попечителския фонд от една фирма на друга, но той се оказа неочаквано щедър. — „Той“ беше Реймънд, деверът на Лий. — Сумата е доста голяма, но ще бъде преведена на три транша, а аз ще мога да тегля от нея всяко тримесечие, за да покривам разходите си, което ми се струва консервативно.

— Такава е била волята на Джак.

Лий повдигна свенливо рамене.

— Самият той щеше да получава толкова от попечителския фонд, ако Дуейн и адвокатът му не бяха откраднали парите. Шон каза, че са успели да изнесат голяма част от тях, а връщането им в страната ще отнеме време. — Този път повдигна само едното си рамо. — Това действително е голям капитал. Знам, че го направи единствено от страх да не ги съдя отново. Не искат публичност. Не е полезна за чипса^[1].

Усмихнах се на израза, който не беше изцяло грешка на езика.

— Вероятно се чувства дяволски гузен.

Добронамерена въпреки преживените огорчения, Лий се опита да го защити:

— Не е знаел какво прави Дуейн.

— Не, но е знаел, че попечителският фонд намалява, само че не се е интересувал, защото е разполагал с достатъчно собствени пари и са го занимавали други неща. — И защото, прибавих мислено, но не го изрекох на глас, е задирял много по-младата жена на брат си също както Дуейн. — Но всичко свърши добре за теб. Радвам се. Това беше твоята мечта.

Тя замълча, обзета от меланхолия.

— Какво? — насърчих я предпазливо.

— Това е различна мечта. Джак вече не е до мен. Ще ми бъде тежко непрекъснато да се опитвам да отгатвам какво би казал или какво би направил той. — Погледът й срещна моя, преди да се плъзне някъде встрани. — Чувствам се малко виновна, задето се захващам.

— А не би трябвало. Ако Джак беше жив, щяхте да го направите заедно. Но него го няма. Така стоят нещата. Сега се налага да се справяш сама. И трябва да се чувстваш щастлива от това. В противен случай само си губиш времето.

Лий си пое дълбоко дъх и се огледа наоколо.

— Е, както и да е. Не си видяла най-хубавото на това място. — Поведе ме през една врата към задната част. — Тук е бил обикновен склад, но смятам да го превърна в спретната кухня. Искам да кажа, не ми трябва нещо голямо. Няма да приготвям вечери. Но мога да сложа повече от една фурна на нивото на кръста, за да бъдат по-удобни за ползване. Има достатъчно място за плотове, широка мивка и шкафове за тавите и другите съдове. И килер за продуктите. — Погледна ме въпросително.

— Харесва ми — уверих я съвсем искрено.

— Книжарницата има нужда от повече пространство, за да развива бизнеса си, така че, ако осъществя намерението си, ще се наложи да закрият павилиона за кафе. Клиентите ще могат да си купуват закуски и топли напитки оттук и после да отскочат до съседната врата да почетат.

— Или пък първо да почетат, а после да дойдат да похапнат тук. Замислила си го чудесно, Лий. Направо идеално.

— Мислиш ли?

— Абсолютно. — Докоснах корема си. — Бебето също. Непрекъснато се обръща, за да може да огледа всичко.

Лий се усмихна с малко тъга.

— Може би няма да имаш възможност да идваш толкова често насам, след като се роди.

— Шегуваш ли се? Със сина на Вики ще станат най-добрите приятели.

— А ако е момиче дори биха могли да се оженят някой ден.

— Нека първо всичко да мине добре — подхвърлих аз. Раждането ме плашеше до смърт. Опитвах се да не мисля за онова, което ме очакваше.

Тя ми помогна, като дискретно промени темата:

— Амелия се срещна с агент на недвижими имоти в Манчестър. Знае, че никога няма да се върна там, затова е обявила къщата за продан. Сигурна ли си, че не я искате? Можете да я получите на добра цена.

И преди ми бе правила същото предложение. Наистина се надяваше да я купим и с Джеймс дори бяхме обмисляли тази възможност, но не много сериозно. На този етап от живота ни предстоеше да променяме доста неща.

— Къщата е страхотна, Лий. Стои просто великолепно на брега на морето. Но искаме нещо, което можем да си позволим без проблеми. Държим да имаме и съседи с деца.

Внезапно отново стана плаха и нерешителна. Знаех какво ще последва още преди да го бе изрекла:

— Значи Джеймс е добре? — Винаги ми задаваше този въпрос с един и същ измъчен тон.

— В отлична форма е — уверих я аз. — Реброто му заздравя и нищо, освен един белег…

— Два белега — поправи ме тя, за да не позволи да бъде подценена жертвата, която беше направил за нея.

— Съвсем бях забравила за втория, защото избледнява много бързо.

— Беше в салона за закуска, но после си тръгна. Все още ли спи толкова много?

— Прави го, защото работи до късно. — Но не видях колата, когато излязох от пансиона. — Вероятно обикаля наоколо. Не може да си го позволи в Ню Йорк. Дай му хубав път, който е далеч от магистралата, и вече се чувства като в рая.

Дали се дразнех от това? Изобщо. Харесваше ми да съм в Бел Вели с него, но щеше да се отегчи да наблюдава как редя мъниста с Шарлот или държа Бен, чакайки търпеливо да се оригне. Въпреки че сигурно би му било интересно да види мястото, където Лий имаше намерение да устрои пекарната си, не го очаквах да дойде. Слънцето напичаше силно, вятърът беше стихнал и щеше да ми е приятно да се поразходя.

Отбих се до „Ред Фокс“, колкото да взема от килера шапка, ръкавици и топли ботуши, след което нагазих в снега в задния двор и се изнизах през дървената врата с разкривена пощенска кутия. Сега нямаше папрат, а само плитки снежни преспи, през които още никой не беше минавал. Но следите ми не бяха единствените. Докато вървях покрай гранитната стена, забелязах дребни стъпки на катерички и малко по-големи, оставени от зайци. Имаше ситни отпечатъци от крачета на птички и доста по-дълбоки — от копита на елен. Оглеждах се за характерните дири, заметени от опашките на койотите, но такива нямаше. Ослушах се. Зимната гора бе притихнала без звуците на животинките, които я изпълваха с живот през лятото.

На стария дъб все още висяха няколко изсъхнали листа, сякаш вкопчили се в клоните му с последни сили. Скалната арка изглеждаше студена, като изсечена от гранит, а под нея там, където слънчевите лъчи се гонеха върху снега, се образуваше огледало, отразяващо горските сенки.

Без зелените корони на брезите и буковете пейзажът изглеждаше открит и гол, но не по-малко очарователен. Това беше другата страна на живота в гората — с малки синигерчета, подскачащи по клоните на бучиниша в търсене не на насекоми, а на шишарки. А ето го и потокът, чието тихо клокочене ме водеше към острите ръбове на заледените скали.

Останала без дъх, подритнах един камък и приседнах на моята страна на ручея. Пъхнала ръце в джобовете, галех нежно бебето, което ме топлеше в този замръзнал свят повече от всичко друго. Загледах се към отсрещния бряг, но там белотата на снега беше непокътната. Бях виждала койотите през септември и октомври, но през ноември вече се бяха преместили другаде и въпреки че продължавах да се надявам, бях реалистка. В голата застинала гора щяха да ме усетят много по-рано — ако не по скърцането на снега под ботушите, то поне по тежкото дишане под тежестта на бременността.

Тъй като нямаше какво да го заглушава, всеки звук се усилваше многократно, затова подскочих, когато телефонът ми иззвъня. Не бях усетила да вибрира поради дебелите дрехи и силният звън отекна оглушително в тишината.

— Здрасти — казах, след като видях изписан номера на Джеймс.

— Здравей — разнесе се в слушалката дълбокият му глас с нотка на въодушевление, която долавях все по-често. — Къде си?

— Горе до потока.

— В гората! Господи, Ем. Безопасно ли е?

— Койотите ги няма, мечките спят зимен сън, а рибарите излизат само нощем.

— Имах предвид да се катериш съвсем сама.

— Точно затова си нося телефона. — Е, да, оказа се, че и от него може да има някаква полза. — Ако се окажа в беда, някой ще пристигне тук за броени минути.

— Да кажем след десет. Вече пътувам нататък.

Започнах да се спускам надолу и намалих времето наполовина, но спрях, преди да ме бе видял. Все още доста далече, той беше разсеян, често сменяше посоките и говореше тихо на някого… Не, на нещо, тичащо на другия край на каишка. Козината му беше тъмна и гъста, а гърдите и муцуната — бели като снега. Очите, за които вече знаех, че са кафяви, се местеха тревожно от Джеймс към мен и обратно…

Стиснах ръцете си в юмруци в джобовете и останах на мястото си. Щом Джеймс ме забеляза, лицето му засия, въпреки че гласът му остана нисък и спокоен.

— Не е ли невероятно? Не смея да го пусна от каишката, защото може да се уплаши от нещо и да избяга, но виж колко път извървя. Вече ме познава. Запомнил ме е.

— И би трябвало — отбелязах развеселена. — Прекарваш времето си с него, откакто сме пристигнали. — Тъй като понечи да ми възрази, побързах да продължа: — Докато се занимавам със своите си неща, къде другаде би могъл да бъдеш? Тук няма кой знае какви забележителности.

— Той има нужда от приятел. — Какъвто, очевидно, Джеймс беше. Кучето седеше в краката му и го гледаше в очите в очакване на ново нареждане.

— И така — подхванах предпазливо, — това да не би да е изпитателен пробег?

Той не отговори.

Значи не беше изпитателен. Нещата бяха сериозни. О, господи.

— Не изглеждаш изненадана — каза накрая.

Как бих могла да бъда? От седмици очаквах да се случи.

— Както когато те видях да мериш с поглед багажника на джипа, който ходихме да оглеждаме преди няколко дни? И когато надничах над рамото ти и виждах на монитора на компютъра ти информация за състоянието на Аси?

— И смяташ, че моментът не е подходящ. А може да не е така, Ем. Намерих треньор на кучета, преживели стрес, и той ми обеща да поработи с него. Вече разговарях с един съсед, който е съгласен да го разхожда вместо нас. Да, вярно, че скоро ще се местим, но вече знаем, че искаме къща с двор в квартал с много деца, което означава, че наблизо ще има паркове и хора, които срещу заплащане извеждат кучетата на разходка.

— Как ще го гледаме заедно е бебето?

— Чудесно. Това е най-хубавата част. Един от служителите в „Убежището“ обикаляше наоколо с новороденото си дете, а той дори не реагира. — С настойчивостта, с която кучето гледаше него, той гледаше мен. — Можем да го направим, Ем. Знаеш, че можем.

Тръгнах бавно по склона към тях. Аси ме наблюдаваше напрегнато, като едва забележимо се отмести към Джеймс, притискайки хълбока си към крака му. Спрях на няколко крачки от тях и приклекнах.

— Здрасти — казах тихо и протегнах ръка. Отне му около минута, но накрая започна да я души. — Добро куче. — Въпреки че не се чувстваше напълно уверен, все пак ми позволи да го погаля по главата. Вдигнах поглед към Джеймс. — Това куче има нужда от име.

— Пал^[2].

— Шегуваш се.

Джеймс не се отказа.

— Кратко е. Лесно се произнася. И има смисъл, защото наистина ще ми бъде приятел. Ще тичаме заедно.

— Не си тичал от месеци.

— Защото нямах време, но скоро ще започна. — Очите му бяха пълни с надежда и сини като небето. — Не виждаш ли? Кучето ще ни накара да намерим време за такива обикновени неща. Имаме нужда от него, то е нашата защита. Идентификационният чип е единствената му връзка с новите технологии. Ако го вземем, няма да ни заплашва опасността да роботизираме живота си отново.

— Но ние очакваме бебе. — Това беше последният ми опит да възразя.

Джеймс дори не примигна.

— За хлапетата е полезно да растат с кучета. Те ги учат на отговорност. — Приклекна до него, докато аз продължавах да галя гъстата козина. Мога да се закълна, че кучето почти се усмихна, като ни виждаше толкова близо до себе си. Както и че, ако внезапно на склона се появеше някой непознат, щеше да започне да се държи странно. Но Джеймс беше прав. То бе извървяло труден път. Ние можехме да му осигурим добър дом. Стабилен. Пълен с обич.

— Моля те — тихо прошепна съпругът ми.

Отпуснах се върху петите си, повдигнах глава и се загледах в него. Беше дал толкова много от себе си, толкова далече бе стигнал сам през последните няколко седмици. Не бях сигурна, че можех да му откажа, още повече, че част от мен също го искаше. Искаше? Отчаяно копнееше за това сега, когато вероятността изглеждаше толкова близка и реална. Да си вземем куче в този момент, при това такова със специални нужди, може и да не беше най-разумното нещо, но разумното невинаги беше и най-доброто. Всичко трябваше да идва от сърцето и докато гледах това куче, почувствах, че жалостта ми към него се ражда именно там. Моето котенце не бе успяло да я заглуши, но то сигурно щеше да успее. Имаше нужда от нас. Ние се нуждаехме от него. Ако допуснехме живо, дишащо същество в семейството, от това то само щеше да стане по-близко и по-богато. А това имаше значение. Нали?

Бебето отговори с енергично ритане. Моят знак.

И така мечтата ни стана още по-голяма, защото вече включваше и Пал.