Барбара Делински
Бягството (15)

Петнадесета глава

За миг скочих на крака, а в следващия вече бях до вратата. Хвърлих се в обятията му и се притиснах към него, преди да го пусна и отстъпя назад. Този път лицето му не беше толкова обрасло, но панталонът му беше измачкан от продължителното шофиране, а ръкавите му бяха небрежно навити. Въпреки перфектната прическа, косата му беше разрошена и очите му бяха уморени. Опитах се да открия в тях задоволство, но не виждах нищо, освен изтощение. Ръцете му бяха обвити около кръста ми. Това беше добър знак. Но те бяха тежки и стояха неподвижни.

— Здравей — прошепнах аз. — Откъде разбра, че сме тук?

— Кои сте тези „вие“? — също тъй тихо попита той. Бих могла просто да му кажа, че сме приятели, събрали се покрай книгите, но нещо в мен искаше той да ги види, или по-скоро те да го видят. По-късно осъзнах, че публичното му появяване е било полезно. Но в този момент можех да мисля единствено, че въпреки умората изглеждаше чудесно и беше изцяло мой.

Хванах го за ръка и го заведох при останалите.

— Това е съпругът ми. Джеймс, запознай се с Моника, Шели, Джил и Джейн. И разбира се, с Вики Лонгоц, собственичка на книжарницата.

Той се усмихна любезно на всяка поотделно, но в ухото ми измърмори:

— Заспивам прав. Можеш ли да ми предложиш легло?

Сигурна съм, че видях някои от жените да се усмихват, но очите ми бяха устремени към Джеймс. Помахах им за довиждане със свободната си ръка и го поведох към вратата. Под плътно одеяло от надвиснали облаци нощта беше топла, но този път не проявявах интерес към звездите и луната. Бях притеснена, защото той действително изглеждаше изцеден. Но си мислех със задоволство, че беше изминал целия път отново. Освен това ме глождеше любопитство.

— Вики ли те изпрати в книжарницата? — попитах и обвих ръка около кръста му, за да съм по-близо до него, докато вървяхме към „Ред Фокс“.

— Аха. — Дланта му улови моята и пръстите ни се сплетоха. Искаше ми се да мисля, че изпитва същата нужда от близост като мен. Но неговите бяха напрегнати и ми напомняха за собственото ми тяло в деня, когато избягах от Ню Йорк.

— Веднага след работа ли тръгна?

— Още в четири — отвърна с глас, по-глух от всякога. — Скучно пътуване, бързане и така нататък.

— Имал си тежка седмица?

— Може и така да се каже.

Не попитах нищо друго. Не можех да задавам повече въпроси. Тук работата беше врагът или поне единият от враговете.

А другият? При звука на вибрацията Джеймс бръкна в джоба и извади мобилния си телефон. Не забави крачка, докато погледна екрана, написа нещо с пръст и го прибра отново.

— Този нов ли е?

— Служебен. Последен модел.

Последен модел. Наистина модерно. Не го изрекох, защото знаех, че ще разбере сарказма ми, но не исках срещата ни да започне с него. Освен това изглеждаше прекалено изтощен за подобни разговори.

Извървяхме последните няколко метра в мълчание. Когато го поведох към алеята, той попита:

— Винаги ли минаваш през задния вход?

— Всъщност ползвам се с привилегията да си имам собствен — отвърнах аз, като подминах основната сграда и го поведох към къщичката на градинаря. Усетих някаква съпротива, когато се пресегнах към дръжката.

Той повдигна главата си в познат, шеговит жест и каза с дълбок глас, достатъчно дрезгав, за да ме възбуди:

— О, бебчо, струва ми се, че този път ще имам нужда от легло.

— Тук е.

Оставих го да влезе преди мен. Мястото беше достатъчно тясно… добре де, достатъчно малко, за да може да го обхване с един поглед, но леглото беше широко и въпреки че заемаше по-голямата част от пространството, Вики бе успяла да помести вътре гардероб и неголям диван. Банята, пристроена по време на преустройството на къщата, беше достатъчно просторна и компенсираше онова, което липсваше на стаята.

Хлопнах вратата и аз оставих целия свят отвън с единственото желание Джеймс да ме приласкае в прегръдките си. Видения от миналия петък преминаха от съзнанието ми към тялото. Докато наблюдавах дългите му крака, широките рамене и разрошената коса, чувствах, че съм готова.

Той бързо съблече ризата си, захвърли я на стола и се отърва от колана, обувките и чорапите. Позабави се само с панталона, колкото да извади мобилния си телефон, който сигурно бе вибрирал до бедрото му, защото го задържа в ръка, погледна екрана и написа нещо в отговор. Продължи да го стиска, докато отмяташе завивката. Остави го до миниатюрната нощна лампа до леглото, издаде звук, който би трябвало да означава облекчение, и веднага заспа.

Не. Очевидно тук не ставаше въпрос единствено за секс.

Но аз знаех какво чувства. Само преди няколко дни бях на неговото място, прекалено изтощена, дори да говоря с някого. Приседнах на леглото за известно време, осъзнавайки, че повторното му идване тук би трябвало да означава нещо. Какво беше измърморил точно преди да заспи? Задоволство, че е с мен? Че най-сетне е успял да си легне в чисти, изгладени чаршафи?

Дали пък гората не го бе приспала? Сигурно беше усетил миризмата на смола и пръст, която проникваше в стаята. Само че на мен ми беше необходимо известно време, за да я почувствам отново. През първата си нощ тук се чувствах претоварена до вцепенение.

Спомняйки си как Вики ме беше глезила, отскочих до основната сграда и прегледах съдържанието на хладилника. Върнах се с няколко студени напитки и сандвичи и едва бях успяла да отворя вратата, когато видях Джеймс седнал на ръба на леглото.

— Къде ходи? — попита дрезгаво и малко нервно.

Подадох му храната.

— Гладен ли си?

Той едва забележимо поклати глава.

— Остава да ми кажеш, че онзи е бил в кухнята.

Тъй като през последните няколко минути наистина бях мислила за онзи, ми беше необходимо известно време да осмисля думите му.

— Джуд? Защо се сети за него?

— Питам те там ли беше.

— Нямам представа. Предполагам. Не ме интересува. Ела тук.

Оставих сандвичите на пейката, събух кецовете и се разсъблякох под настойчивия му поглед. Той ме привлече към себе си, преди да съм успяла да се освободя от последната част от бельото си, настани се върху мен и ме целуна грубо.

Онова, което се случи после, беше по-диво и от станалото в гората, при това не само от негова страна. Бях изпълнена с аромата и тялото му, но не можех да му се наситя. Исках и получавах все повече. Смятах, че ми го дължи, задето не беше отговарял на обажданията ми.

Когато всичко свърши, той дишаше тежко. Обгърна с ръка раменете ми и ме притисна към себе си.

— Какво беше това?

Измина минута, преди да мога да заговоря. Накрая, притиснала буза към рамото му, успях да промълвя:

— Свеж въздух. Повишена чувственост.

— Липсвах ли ти? — попита ме с лукава усмивка.

— Да. Много.

Той издиша продължително.

— Добре. Разкажи ми за него.

Притиснах се към него.

— Не сега.

— Трябва да знам. От колко време е тук?

Бих могла до безкрайност да повтарям мантрата, че Джуд вече няма значение. Само дето имаше някакво значение за Джеймс и той би могъл да си направи грешно заключение, ако не получеше точното обяснение.

— От седмица — казах накрая.

Положението на тялото му не се промени — нито се стегна, нито се отпусна, дори не застина, както очаквах, а остана неподвижно.

— Очевидно е просто съвпадение.

— Така е. Когато заминах, нямах представа, че ще дойда именно тук.

— Знаеше ли, че той се връща?

Тогава се приближих до него, защото исках очите ми да срещнат неговите открито.

— Истината ли искаш, Джеймс? Той ми писа нещо, което нямаше нищо общо с мен. За сина, който имал от друга жена, и че ще се прибере в края на месеца. Прецених, че мога да отскоча дотук и да си тръгна, преди да е пристигнал. Джуд нямаше никаква представа за намеренията ми. Просто се появи по-рано.

— И ти не си тръгна, след като го видя?

— Защо трябваше да го правя? Казах ти. За мен той не означава нищо.

— Правилно. Старата ти съквартирантка. Сестра му — отбеляза Джеймс скептично.

— Тогава тя означаваше нещо много повече — отвърнах аз, защото съпругът ми беше… при мен. И ме слушаше и размишляваше. — Онова лято беше нещо съвсем различно. Току-що бях завършила колежа и ме бяха приели в юридическия факултет на университета. Не се притеснявах за нищо. Чувствах се свободна тук. Нямаше ограничения, никакви обяснения. Правех каквото поискам и когато си поискам, а родителите ми не се тревожеха, тъй като бях с Вики. Може би бях твърде безотговорна. Без всякакви грижи. Точно заради това се върнах в този град. За да си възвърна способността да дишам.

Той премисли думите ми, след това каза неуверено:

— Добре. Значи онези сънища не са били за Джуд?

— Единственото, което си спомням от тях, е койотът. Наистина ли съм споменавала името му?

— Не — призна Джеймс. — Всъщност разбрах от майка ти. След това често чувах името му. Даже си го представях.

Докоснах лицето му.

— Няма от какво да се притесняваш. Повярвай ми. Моля те!

Дланта му обхвана тила ми и ме приближи към него, но целувката беше нежна, както и въздишката, която я последва.

— Сега не беше както преди.

— О, напротив, беше — казах аз и притиснах глава към гърдите му. Сърцето му биеше силно. — В самото начало.

За момент остана мълчалив, после направи кисела гримаса.

— Продължавай. Не съм сигурен, че ще ми хареса, но ти очевидно си имаш своята теория.

— Бях осакатена от големия град. Тук се чувствам жива.

Последва ново мълчание, преди да измърмори:

— Не това исках да чуя. — Без да ме погледне, той протегна едната си ръка. Когато я прибра обратно, в дланта си стискаше телефона. Прочете изписаното на екрана и натисна няколко бутона. Искаше ми се да мисля, че го изключва, но апаратът продължаваше да свети. Пусна го небрежно на леглото до крака си.

— Не мога да напусна Ню Йорк, Ем. Той е всичко, за което някога съм мечтал.

— В какъв смисъл всичко?

— Като професионален опит. Като пари.

— Парите не означават нищо за мен.

— Означават много, ако имаме намерение да останем да живеем в града.

— И къде се радваме на тези пари? Правим ли нещо, за да си доставим удоволствие? Не. Нямаме време. Е, добре, нека поговорим за твоя професионален опит. Смяташ ли, че наистина, ама наистина се занимаваш с делата, за които си мечтал? Защото аз нямам такова усещане. — Подпрях се на лакът, отново обзета от желанието да го погледна право в очите. — Да, давам си сметка, разбира се, че поне имаме работа, докато много от колегите ни само мечтаят за това и да, знам, че изплащаме ипотека и имаме потребителски кредит и затова са ни нужни нари. О, да, ние изпълняваме задълженията си. Но погледни Уолтър. Абсолютно сигурна работа, никакви заеми, никакви месечни удръжки, а води същия безумен начин на живот като нас.

Джеймс изсумтя презрително.

— Ами, какво да се прави, такъв си е.

— И все пак е най-добрият юрист, когото изобщо познавам — настоях аз, при което той ме притегли към себе си, така че се оказах върху него и обви длани около лицето ми. Погледът му се спусна от очите към устните ми. Когато ме целуна този път, беше много убедителен.

Бях се научила кога трябва да замълча. Но той ме караше да се чувствам обичана, за което копнеех от много време насам. Изпитвах благодарност, увереност, дори лекомисленост, които не ми позволяваха да се съпротивлявам. Когато отново правихме любов, започнах да си мисля дали наистина сексът не е единственото нещо, което все още ни свързва. Малко след това той вече спеше шумно.

Аз също заспах, но най-лекото му движение ме будеше, защото се страхувах, че отново ще се измъкне и ще изчезне в мрака, без да сме си казали толкова много неща.

В края на краищата единственият разговор, който се проведе същата нощ, се състоя в гората. Къщичката на градинаря се намираше в самото й подножие и моите койоти бяха решили да използват пространството като сцена за нощната си изява. Чувах ги да лаят и да вият, а концертът завърши с дует ръмжане. Станах и отворих прозореца, надявайки се донякъде Джеймс да се събуди от необичайния шум, но нищо подобно не се случи.

Събуди го звънът на мобилния му телефон.

Онова, което накара мен да отворя очи, бяха припрените му движения, докато се опитваше да го открие. Погледнах през рамото си, докато отговаряше.

— Добро утро — каза сънливо, след което погледна часовника си и изруга тихо. — Девет. Виждам, Марк, и наистина съжалявам. Сигурно съм спал дълбоко и не съм чул будилника. Това си беше чиста лъжа, изречена, докато разтриваше врата и лицето си. — Да, да, знам. В осем. Как върви? — Докато говореше, продължи да разтърква очите си с пръсти. — А, добре. Ще го направя, но не днес. Не мога да държа главата си изправена. Да, сигурно. Чух, че и други се оплакват. — Замълча за момент. — Нищо не се е случило. Не, Емили е добре. Да, разбирам. Ще дойда утре.

След като приключи разговора и се отпусна обратно в леглото, аз се обърнах към него, за да срещна погледа му. Той се беше загледал в гредите на тавана, преди да зарови лице във възглавницата. Сините му очи бяха уморени.

— Тази сутрин пропуснах важна среща, насрочена за осем часа.

Глупаво беше да му кажа, че съжалявам за това.

— Изобщо имаше ли намерение да ходиш?

— Не. Ще присъствам по-късно на събранието. — Сложи ръка върху очите си. — Седмицата ми беше ужасна благодарение на теб, Емили. Вкъщи е истинска кочина. Когато съм на работа, там е само част от мен. — Въздъхна тежко. — Марк е изключително интуитивен човек. Разбра, че нещо става. Бих му споделил какво, ако бях наясно. — Без да направи никакво движение, продължи: — Миналата седмица в Сентръл парк уловиха един койот.

Почувствах, че не ми стига въздух.

— Не са го убили, нали?

— Не. Упоиха го и го отнесоха към мястото, откъдето предполагаха, че е дошъл. Кой знае, може сега да се навърта някъде наоколо. Допускат, че се е заблудил в града и не е знаел как да се върне обратно в гората.

Изхождайки от онова, което ми беше разказвал Джуд, аз си представих цялата история.

— И така, пуснаха го някъде в гората, където би могъл да си намери храна, за да оживее, само че не бяха сигурни дали ще остане там. Койотите са животни, които си имат собствена територия, а този не изглеждаше да е част от глутница. Луташе се, докато намери подходящото място.

Аналогията беше изумителна.

— Аз видях моя койот тук, Джеймс. В буквалния смисъл на думата. Женска е и ми позволи да видя как малките й си играят.

Той разбра посланието. Разпери ръце и ме погледна.

— Не мога да живея в малък град, Емили. Родил съм се в такъв, но не мога да се върна обратно.

— Не те моля за това. Не искам да живеем тук.

— Но все пак нещо те тегли назад.

Опитах се да му обясня:

— Мисля за „Убежището“, но с малка буква. Ето какво означава за мен Бел Вели. През онова лято също бягах. От тестове, изпити, интервюта — всичко това ми дойде твърде много. Когато пристигнах тук, проспах първите три дни.

— Тогава или сега? — попита той уморено.

— И двата пъти. Е, може и да не са били три дни, но поне имаш представа за какво говоря.

— Да кажем, че те разбирам. И без това на подобно място няма какво друго да се прави.

— О, напротив — възразих меко, с много повече търпение към него, отколкото бях проявила към баща си по този въпрос. — Има книги, колела и пътеки, водещи към гората. Има фермерски пазар всяка събота през юли и август. И да, също „Убежището“, където винаги има нужда от помощ. После приятелите. Знаеш ли, че тук имам много добри приятели?

— И Джуд.

Въздъхнах шумно.

— И Джуд. Той беше първата ми любов. Също като всичко останало през онова лято, беше различен. Попитай го за кариерата му и той ще ти се изсмее в лицето. Към всичко се отнася непочтително. И това си има своето очарование. Защото в собствения си живот никога към нищо не съм се отнасяла по този начин.

— Досега — отбеляза глухо Джеймс. — Не знам какво да правя, Ем. При това съм ужасно уморен.

Наведох се и го целунах небрежно, след което го наблюдавах как спи и стомахът ми се сви. Имах нужда от чаша кафе, затова се облякох и слязох долу. В кухнята заварих цяла навалица. Вики и Шарлот приготвяха зърнената закуска, Роб се беше качил на стълбата и замазваше стената, Лий се въртеше около печката.

Няколко чифта очи се извърнаха към мен с любопитство и очакване, но тъй като в тях се четеше съчувствие, не ми се искаше да говоря.

— Той ми се стори изтощен — отбеляза Вики, когато, минавайки покрай нея, докоснах рамото й.

— Да, едва стоеше на краката си — съгласих се аз и отминах към трапезарията. Взех един поднос, предназначен за разнасяне на храна по стаите, и сложих на него кафе, плодов сок, твърдо сварени яйца, плодове и кифлички с черешов пълнеж.

— Аха — пошегува се Роб, докато минавах обратно през кухнята. — Закуска в леглото, а?

— Когато се събуди — отвърнах и излязох от стаята.

 

 

Той стана малко преди обяд и изяде всичко, което бях оставила, дори допи студеното кафе, без да става от леглото. „Ред Фокс“ не беше „Уайт Елефант“^[1] в Нантъкет, където бяхме прекарали медения си месец, но закуската в леглото си беше закуска в леглото.

— Тя е приготвила всичко това — предположи той.

Аз кимнах.

Джеймс се отпусна върху завивките и се протегна.

— Бива си я. Може да направи състояние, ако започне собствен бизнес.

— Такава е била мечтата й. Искала е да започне нещо със съпруга си.

Той скръсти ръце пред гърдите си, но позата му беше някак скована.

— Също като нас. А сега ти си тук с Джуд.

— Джеймс — меко възразих аз, — много добре знаеш, че избрах теб. Дори след като се появи тук почти умрял, пак те предпочитам. Досега нито за момент не съм съжалила, че се омъжих за теб.

— Но ме изостави.

— По-скоро изоставих живота, който водехме. Не можех повече да понасям постоянното гледане на часовника, трафика, безсмислието, шума. Не отхвърлям теб, а съществуването ни, което се превърна в рутина.

Седнах до него в леглото и притиснах лице към рамото му. Той ме притегли към себе си. Окуражена от жеста му, очаквах да ми отговори, но дишането му постепенно стана равномерно.

— Сигурно въздухът действа като успокоително — измърмори и отново заспа.

Аз не спях, просто бях затворила очи. Не ми беше необходимо да го гледам, за да усещам топлината на кожата му и извивките на тялото му, а онова, което изпитвах в момента, беше не толкова възбуда, колкото удоволствие от нещо познато. Бях му признателна, че беше дошъл и бе проявил търпението да ме изслуша, и изпитвах към него уважение, да, именно уважение за професионалната му етика, която го караше да съжалява за пропуснатата среща. Освен всичко друго, това означаваше и надежда. Той беше пропуснал тази среща и не бе заблудил Марк, че ще работи този ден.

Заключението? Ако Джеймс ме накараше да избирам между връщането в Ню Йорк и развода, щях да се върна.

Онова, което имахме помежду си, беше прекалено хубаво, за да се откажа от него.

Но този избор не ме устройваше. Трябваше да има и по-добър.

 

 

Все още не го бях открила, когато Джеймс се събуди. Беше почти два часът. Докато си вземаше душ, аз седях на пейката под прозореца и очаквах с ужас мига, в който щеше да се качи във взетата под наем кола и да се отправи на юг. Явно не ми се сърдеше, задето бях взела BMW-то, и това беше добър знак. Тогава се появи още един.

Той беше облечен само с дънки с ниска талия, гол до кръста и бос и бършеше косата си с кърпа, когато подвикна:

— Бих могъл да се срещна с приятелката ти Лий, докато съм тук. Искам да се запозная с фактите лично, преди да се обадя на Шон.

 

 

Фактите не се бяха променили. Лий му разказа историята си точно така, както я беше разказала на мен. По характер доста сдържана, тя не беше многословна, но отговаряше последователно на въпросите му. Той се държеше чудесно с нея, търпеливо и съсредоточено я слушаше, точно както бях очаквала. Взаимодействието с хората, били те клиенти, свидетели или съдии, беше неговата стихия. Дори дълбокият му глас придаваше някаква искреност на срещата. Докато го наблюдавах и го слушах, все повече се убеждавах, че сегашната му работа — нашата сегашна работа, не беше подходяща за нас.

В един момент, когато тя напрегнато разказваше за досието си, той я успокои с думите:

— Не сте се научили да готвите в затвора. Онези кифлички бяха фантастични. По правило повечето са твърди, но не и вашите. Как ги правите толкова пухкави?

— С пълномаслено мляко — отвърна тя свенливо. — И с голяма доза налучкване. Естествено важно е да улучиш точната пропорция на продуктите.

— Е, Шон обича да си похапва, така че му занесете от тях и ще бъде ваш слуга до края на живота си. Иначе е добро момче. Един от съучениците му прекара година зад решетките по обвинение в непредумишлено убийство, затова приема всеки случай много лично. Водеше делата на една фирма за търговия с недвижими имоти, вече е проверен и няма конфликт на интереси. — Хвърли поглед към мен, преди да продължи още по-меко: — Ще се наложи да подпишете договор. Такава е политиката на фирмата му. А бихте ли ми казали кой ще плати?

— Аз бих могла — обади се Амелия от вратата. Нямам представа колко време беше стояла там, но бях убедена, че ако действително искаше да прецени професионалните качества на съпруга ми, не беше влязла току-що. Значи бе одобрила уменията му.

Джеймс се изправи и след като се представи, каза:

— Името му е Шон Александър и работи за „Хенкел и Еймс“. Чували ли сте за тях?

— Не — предизвикателно отвърна Амелия.

— Това е малка кантора с голям потенциал и впечатляващ списък от клиенти. Бихте могли да проверите в интернет.

— Ще го направим — каза тя с тон, който подсказваше, че няма намерение просто така да се довери на думите му, което ме вбеси. Разбира се, че щеше да провери, както би постъпила всяка проницателна бизнес дама, но не беше необходимо да го изтъква по този оскърбителен начин.

Джеймс, слава богу, остана невъзмутим. Давайки си сметка откъде щяха да дойдат парите, не обърна гръб на Амелия. Но отново съсредоточи цялото си внимание към Лий, този път с телефона си в ръка, за да й продиктува няколко номера. Първо написа този на Шон, след това своя и докато й подаваше листчето, нахвърли няколко неща, които трябваше да обсъди с адвоката.

— Той чака да се свържете с него — каза накрая. — Ако възникне някакъв проблем, веднага ме уведомете.

— Налучкване — казах аз малко по-късно, когато бяхме стигнали до колата му. — Точно за това става въпрос. — Тъй като Джеймс ме погледна объркано, поясних: — Също както при кифличките на Лий. И аз искам да правя това, скъпи. Не да загърбя предишния си живот, а да балансирам съставните му части. И ти беше прав — продължих, прозряла истината едва сега, но и достатъчно уверена в него, за да му я призная. — Някога Джуд имаше значение за мен. Всичко, в което се превърнах, след като напуснах това място, беше онова, което самият той не беше. Той бе твърде краен. Но ние също. А аз искам нещо по средата.

Джеймс отвори вратата и хвърли връхната си дреха на предната седалка. После облегна ръце върху колата и сведе глава.

— Ти хареса Лий — отбелязах аз. — Зная, че е така. Забелязах нещо по-различно в кухнята. Спокойствие. Бързо, дълбоко задоволство.

— Онова, което си забелязала, е — възрази той, като срещна погледа ми, — че за първи път имах достатъчно време да се наспя.

— Може би, но това не беше всичко.

— Очевидно е имала труден живот — съгласи се Джеймс. — Трябва да си направен от лед, за да не се трогнеш.

— Бързо, дълбоко удовлетворение — повторих. — Странно е колко лесно можеш да го постигнеш, докато помагаш на някого. Чувстваш ли същото, когато си на работа?

Той въздъхна и се изправи.

— Прибери се у дома и ще намерим златната среда.

Аз се стегнах.

— Ако се върна сега, отново ще бъда погълната от големия град. Потръпвам дори при мисълта за това.

— Е, аз пък не мога да го напусна — отново настоя той. — Бих могъл да сменя работата си, може би дори да продадем апартамента и да си купим нещо по-малко в Бруклин — с двор за хлапетата, които все още нямаме. За това мислиш ли?

Усетих остра, пронизваща болка.

— Опитвам се да избягам и от това.

— Онова, което правехме, не бяха опити.

— Знам. — Следващата стъпка водеше към медицинска интервенция, която можеше да бъде съпътствана с главоболие, повръщане, спазми, дори топли вълни, както пишеше в сайтовете, които бях прегледала. Разбира се, това бяха само възможни странични ефекти. Повечето жени не страдаха от тях. Но как да не се притесниш, след като веднъж си прочел?

Забременяването би трябвало да е лесна работа. Нали за тази цел е създадено женското тяло? Винаги бях мечтала за това.

Физически обаче аз бях тук, а Джеймс живееше там.

„За всяко нещо си има причина“, помислих и дори не разбрах, че съм изрекла думите на глас, преди той да изстреля в отговор:

— А каква е причината при нас? Че не сме създадени да бъдем родители? Че работим прекалено много? Че нямаме време за деца? Това са само глупави оправдания и ти го знаеш, Емили.

Гневът в гласа му ме обезкуражи. Той искаше деца точно толкова силно, колкото и аз. Но как да го накараме да се случи? Обвих ръце около тялото си.

Той поглеждаше към мен, към гората, към колата, която не беше негова. После изсумтя и измъкна телефона и ключовете.

— Трябва да тръгвам. Ще работя, докато шофирам. — Вече почти се бе настанил зад волана, когато неочаквано излезе отново. Погледът му открито срещна моя: — Идвах тук вече два пъти. Предложих ти да си потърся нова работа. Сега е твой ред. Какво си готова да пожертваш?

Нямах представа. Идеализма, приятелите, съпруга, правото, времето, развлеченията — имах чувството, че съм се отказала от тях още когато пристигнах тук. Какво от този живот си струваше да запазя? И какво да изхвърля? Ако смисълът на живота беше да се открие правилната рецепта, трябваше първо да определя съставките, преди да започна да мисля за съотношението им. Проблемът, разбира се, беше в това, че нямаше как да го получа с няколко опита в кухнята някой следобед.

— Помисли върху това, Емили. — Този път се качи в колата наистина. Минута по-късно вече завиваше покрай парка. Останах загледана след него, докато изчезна зад първия завой.

И тогава до мен се приближи Амелия.