Барбара Делински
Бягството (4)

Четвърта глава

Спах дълбоко. Ако другите гости бяха вдигали шум, изобщо не съм го чула. Нито сънувах. Бях прекалено уморена. Когато се събудих, небето над мен беше лазурно синьо, на места осеяно с пурпурни облачета. Някогашните капандури сега бяха високи прозорци, издигащи се от дървения под чак до стряхата и осветяващи белия скрин, стола и шарените възглавнички, разхвърляни в един ъгъл. На подноса до леглото сега имаше ароматни кифлички и кана с чай.

Раят? Несъмнено.

Вики седеше на стола и ме наблюдаваше загрижено.

— Още малко и щях да звъня на Спешна помощ — отбеляза тя.

Обърнах се на една страна, за да я виждам по-добре. Вики Бел. Не просто Вики, а Вики Бел, както винаги я наричах през годините, докато учехме в колежа. Приела на сериозно ролята на болногледачка, сега беше облечена в пуловер и дънки, косата й беше вързана отзад и както винаги, от най-неочаквани места стърчаха немирни кичури. Лицето й беше гладко, което също беше нейна запазена марка, но бузите й розовееха, а чертите й изглеждаха по-меки.

— Изглеждаш забележително — казах аз.

— Забележително добре или забележително позната.

— И двете. Колко е часът?

— Единайсет.

Единайсет. Направих опит да се надигна, но със стон отново се отпуснах върху леглото. Вики се притесни.

— По-леко. Как се чувстваш? Слаба. Изцедена.

— Все едно имам махмурлук.

— От преливане?

— От сълзи. Може би от прекалено много сън. — Затворих очи, но те сякаш се отваряха сами. — Единайсет в понеделник сутринта? О, господи.

— Какво?

— Няма да ми се размине. — Усетих как предишното напрежение ме обзема отново. — Бях на работа и в следващия момент изчезнах. Една колежка ме покри в петък, но през целия уикенд шефът ми ме заливаше със съобщения. Не съм прочела нито едно.

— Нищо ново — сухо отбеляза Вики, докато ми наливаше чай.

— Не е вярно. Чела съм всичко, което си ми писала — настоях аз. — Но си ми добра приятелка и не можех да се огранича само до кратки отговори. Затова реших да изчакам, докато ми се отвори възможност да ти се обадя по телефона. Но… така и не намерих достатъчно време за това.

— След като Джуд изчезна, ти се премести — каза тя, подавайки ми чашата.

Това беше жест, с който ми предлагаше топлина в буквален и преносен смисъл. Все още не бях готова да говоря за Джуд, но може би това беше цената, която трябваше да платя за стаята. Нагласих възглавниците по-удобно и поех чая.

— Никога няма да се откажеш.

— Не мога. С появяването ти тук всичко се върна. След онова лято пое по толкова различен път, сякаш искаше да отхвърлиш и него, и мен, и Бел Вели.

— Не да отхвърля — казах бързо, после се замислих за живота си по онова време. Колкото и да беше болезнено, именно това беше причината да се върна — за да разбера какво се бе случило, след като бях заминала. — Просто той изчезна от живота ми и се наложи да си изградя друг.

— Точно обратния на този, който си водила тук.

— Да. Спомените нараняват.

— Разкажи ми — провлече тя.

— Съжалявам. Опитах на няколко други места, преди да дойда, но някак не се получаваше. Прекалено много ми напомняха за всичко, от което се опитвам да избягам.

— А то е?

Описах й как бе протекъл последният ми петък в големия град и завърших с думите:

— Шум, твърде много шум. И машини. Натоварено движение. А това е най-тихото градче, където съм била някога. — Замълчах, защото мълчанието говореше само по себе си.

Нейният глас беше гальовен.

— Има много други тихи места, Еми.

Но никъде другаде един койот не чака в края на сечището, бих могла да й възразя, ако исках да говоря за сънища.

— Където не познавам никого. Това беше част от проблема. В Ню Йорк ми се е случвало да изпитвам усещането, че познавам всички. Имам нужда от човешки контакти. И знаех, че ще ги получа тук.

Тя се загледа в мен за момент, после отчупи залък от една кифличка и го пъхна в устата ми.

— Боровинките са от Ню Джърси. Нашите ще узреят най-рано след месец.

Задъвках с наслада всяка трохичка и преглътнах, като отпих глътка чай.

— Виждаш ли? — отбелязах, след като се поуспокоих. — Ето че дойде на моето. Ако искам да избягам, къде другаде бих отишла? Ти къде би отишла?

— На хотел. — Погледнах я озадачено и тя се усмихна.

— Гледала ли си „Луда нощ“?

Поклатих отрицателно глава.

— Там Стив Карел играе съпруг на Тина Фей и двамата си правят срещи веднъж седмично, за да се забавляват. В един ресторант той я пита дали някога й се е искало да има извънбрачна връзка. Тя бързо отговаря „не“, после глупаво си признава, че е имало моменти, когато работата й е омръзвала, децата са я изкарвали извън нерви и би дала всичко, за да отиде в някой хотел и да остане сама. Което се случва и с мен. Може и да си мислиш, че водя спокоен живот в сравнение с твоя, но невинаги можеш да кажеш онова, което чувстваш. Има дни, в които фурната се разваля и кифличките не бухват, гостите имат милион изисквания, които не мога да удовлетворя веднага, Роб се сърди, че не съм подменила цветята със свежи, а Шарлот хленчи ли хленчи…

— Шарлот — прекъснах я аз учудено. — Така и не те попитах за нея.

— Не — погледна ме тя с упрек. — Не си. Вече е почти на три и е страхотна — сладка и обичлива, но не говори много, защото винаги предугаждаме желанията й, така че не й се налага да ни обяснява. Двамата с Роб много искахме деца и сигурно заради това я глезим толкова. Да бъдеш майка, е най-върховното усещане на света, Емили. Сигурно ти е неприятно да го чуеш. Винаги си казвала, че желаеш дете, но очевидно още не се е случило.

— Опитваме.

— О! Много добре.

— Не, исках да кажа, че напоследък правим опити. Много жени отлагат майчинството за сметка на кариерата си. Колкото до мен, от три години се чувствам готова за това. Правихме си всички изследвания. Лекарите не могат да ни обяснят защо не се получава.

Вики отново се загледа в мен.

— Е, аз не съм специалист, но ако смяташ, че можеш да забременееш, докато си в сегашното си състояние, ще останеш разочарована.

— Знам. Толкова съм жалка.

Тя стисна ръката ми.

— Не си жалка, а просто объркана. Не си подредила приоритетите си. Което не беше така, преди да срещнеш Джуд.

— Не мога да хвърлям вината за последните десет години върху него. Не той ми казваше какво да правя.

— И ето те сега. Проблемът е в това, Еми, че ако останеш още една нощ, ще се срещнеш с Шарлот и с майка ми. Тя се грижи за детето.

Това ме накара да се усмихна с недоверие.

— Амелия? Детегледачка?

Вики вдигна очи към тавана и примигна бързо — жест, който винаги ме беше разсмивал.

— Странно, нали? Всъщност много я бива. Тя е всеотдайна баба и се справя с малката много по-добре, отколкото с нас.

За последно видях Амелия на сватбата на дъщеря й. Тогава, меко казано, не ме посрещна особено радушно.

— Все още ли ме обвинява за заминаването на Джуд? — попитах и мълчанието на Вики беше най-красноречивият отговор. — Но не аз нараних него, а обратно. Освен това щеше да си тръгне така или иначе. Част от него мразеше този град. Казах му, че бих отишла на край света с него.

— Което най-вероятно го е уплашило до смърт. Но мама отказва да го приеме. Според нея си очаквала от него повече, отколкото е могъл да ти предложи, вследствие на което се е почувствал неудачник и е избягал.

Челюстта ми увисна от изумление.

— Аз съм искала от него повече, отколкото може да ми даде? Нима верността е нещо неизпълнимо?

— Неее — провлече Вики, — но мама невинаги мисли разумно. — В гласа й се прокрадна нотка на извинение: — Имаше моменти, когато се опасявах, че е изгубила ума си, но сега, когато самата аз съм майка, разбирам необходимостта й да хвърля върху някого другиго вината за загубата на детето си. Знам, че звучи нелогично. Но ако нещо стане с Шарлот, бих искала… отговорността да не е моя.

— Но тя не е изгубила сина си — казах, защото наистина изпитвах необходимост да споделя с нея онова, което ми беше известно.

— Е, не е умрял, поне засега, макар да си го търси през цялото време. Да вземем например Ирак. След падането на Саддам и настъпилия там хаос той хукна да спасява пострадали животни и се озова под кръстосан огън. Оказа се на места, където изобщо не би трябвало да стъпва.

— Беше на хуманитарна мисия.

— Да, но има правилен и неправилен начин да я изпълниш. Нашите части хвърлиха доста усилия, за да го спасят, и изобщо не бяха доволни от това. Винаги поема необмислени рискове. Много е самонадеян и си вреди.

— Не е самонадеян — възразих аз, защото го виждах по съвсем друг начин. — По-скоро е самоуверен. Води се единствено от своите си идеи.

— Емили, той е бунтар.

— Не, той е авантюрист.

— Красива дума. Винаги подбираш такива, щом стане въпрос за него. Не беше груб, а просто честен. Не е лекомислен, а енергичен. Не ме разбирай погрешно. Аз много обичам брат си. Но това не ми пречи да виждам недостатъците му. А ти? Ти беше заслепена от първата любов.

— Но той беше толкова забавен — запротестирах аз. — Лекомислен, енергичен — наречи го, както искаш, но в него имаше някаква непримиримост, която се оказа доста съзидателна. Именно негова беше идеята този град да стане известен като убежище и виж само колко добро донесе това. Е, добре, беше импулсивен. Но може би — прибавих с треперещ глас — това е по-добре, отколкото да премисляш по няколко пъти всяко решение.

Вики ме разбра. Сигурна бях от начина, по който ме погледна.

— А ти това ли правеше?

— Не знам. Наистина не знам. Не си давах сметка, защото ставаше постепенно, точно както юридическият факултет ме отведе до Джеймс, който пък ме отведе в Ню Йорк, а оттам някак естествено започнах работа във фирмата. Всичко беше прекалено интелектуално.

— Обичаш ли Джеймс?

— Да — отвърнах бързо и веднага млъкнах. — Поне така мисля.

— Какво трябва да означава това?

Някъде долу се захлопна врата — деликатно напомняне за това къде се намирах, което по някакъв начин ме окуражи. В Ню Йорк не бих могла да разговарям с никого за съпруга си. Би изглеждало като предателство. Но това тук беше Бел Вели, а аз бях делила с Вики Бел една стая през четирите години в колежа, което я правеше част от живота ми много преди да се бе появил Джеймс.

— Бях като зашеметена, когато го срещнах — започнах аз. — Искам да кажа, синеок, с тъмна коса, висок и загорял. Беше бегач. (За разлика от него Джуд се занимаваше с катерене и беше рус със зеленикави очи.) Беше много умен и работеше упорито. Изключително целеустремен, каквато впрочем бях и аз. Струваше ми се, че съм намерила другата си половина. Поставихме си за цел да завършим юридическия факултет и я постигнахме. Джеймс имаше планове за успех в правото. И ние се борихме, за да ги осъществим. — Припомних си заключението, до което бях стигнала, седейки на верандата в Бъркшър.

— А сега? — насърчи ме Вики.

— Сега не съм убедена, че тези планове ме устройват. Те са за Джеймс. И той върви към тях с пълна скорост. Проблемът съм аз. — След като го изрекох на глас, казаното ми се стори по-реално. Но днес беше понеделник, което правеше бягството ми съвсем истинско и още по-плашещо. — Чувствам се така, сякаш съм избягала от час.

— Ти никога не си бягала от час.

— Именно. Защото никога не съм мразила училището така, както ненавиждам работата си. Едно или друго дело, какво значение има? Става въпрос за културата във фирмата, за борбата да си отвоюваш някой платен час, липсата на топлина между колегите дори на най-високо ниво. Уолтър Бърбридж сигурно вече ми е бесен, но дори само при мисълта, че трябва да се върна, направо се смразявам.

— Споделяла ли си всичко това с Джеймс?

— Опитвала съм се, но той така и не поиска да ме чуе. Между другото, когато не работим, ние спим. Освен в случаите, когато календарът показва, че съм в овулация. Тогава се любим, което не е особено романтично, щом го правим по план. През останалото време сме прекалено уморени за смислени дискусии.

— Разговаряли ли сте, откакто си заминала?

— За кратко. Според него преживявам нервен срив. Това ли е?

Вики изсумтя.

— Струва ми се, че изживяваш някаква своя фантазия. Просто се опитваш за малко да се скриеш от нещата, които мразиш. Има ли някаква възможност да те проследи до тук?

— Не. Няма представа къде съм.

Думите ми я стреснаха.

— Не би ли трябвало да му кажеш? Все пак е твой съпруг. Не смяташ ли, че му дължиш поне това?

— Повече, отколкото дължа на себе си? — попита надигналата се у мен самоувереност.

— Няма ли да се притесни?

— Сигурно, но е прекалено зает с работата си.

— Добре, но ето че се сещам нещо. Срещнали сте се веднага след като ти замина оттук. Толкова ли ще му е трудно да събере две и две и да се досети къде би могла да отидеш?

— Няма начин. Не съм му разказвала почти нищо за Бел Вели.

— Значи не знае за Джуд?

— Не.

— Шегуваш се.

— Не.

— Емили — възрази тя, — Джуд беше твоят живот през онова лято. Как е възможно да не си говорила за него?

— А ти разказвала ли си на Роб за момчетата, с които си се срещала преди него?

— Той е единственият, с когото някога съм била.

Аз извих очи към тавана.

— О, добре. В твоя случай няма какво да се разказва. Но необходимо ли е съпругът да знае подробности за миналото на съпругата си? Ако всичко е окончателно приключено, категорично не. Сигурна съм, че Джеймс е имал момичета в колежа, но аз не ги познавам. Работил е три години, преди да постъпи в юридическия. Естествено, че се е срещал с други, но не искам да знам нищо за тях. Колкото до Джуд, в мига, когато си тръгнах, затворих тази врата. Скъсах с него веднъж и завинаги. Не можех да постъпя по друг начин.

— И никога не си го споменавала по-късно?

Поклатих отрицателно глава.

— С Джеймс разговаряхме единствено за настоящето и за бъдещето. Не знае нищо за Бел Вели.

— Уха! — въздъхна Вики, но моето внимание беше привлечено от някакво движение зад гърба й.

Вратата тихо изскърца и в процепа надникна малко детско личице. То веднага ми се стори познато, също като това на майка му. В гърдите ми се разля топлина, за момент задържах дъха си и прошепнах:

— Господи!

Вики се обърна.

— „Господи“ е съвсем на място казано — подхвана тя с мек укор. — Колко гости притесни, преди да ме откриеш, Шарлот Бел? — Но не беше сърдита. Усещах го. Както и Шарлот Бел.

Малкото момиченце местеше поглед от майка си към мен, но се осмели да влезе едва когато тя му махна с ръка. Приближи се бавно, като ме оглеждаше предпазливо през цялото време. Дребничко и съвършено оформено, имаше сивите очи на баща си, русата коса на майка си и дългите къдрици на Джуд. Беше облечено в жарсена рокличка в лилаво и розово и раиран клин в същата гама. Щом се озова достатъчно близо, Вики протегна ръце и го настани в скута си.

Ако аз бях очарована от детето, това важеше двойно по-силно за майката. Любовта в очите й беше очевидна.

— Това е Емили — прошепна тя в малкото ушенце. — С нея сме приятелки още от училище, като ти и Клара. И също сме си гостували с преспиване, както понякога у дома при теб остава Амелия. Помниш ли, когато ядохте пица? — Без да откъсва очи от мен, детето кимна. — Шарлот много обича пица — обясни ми Вики. — И горещ шоколад. Двете с Еми често си правехме горещ шоколад. С разтопени бонбони и сметана.

— В два часа през нощта — подхвърлих аз.

— Но само по време на сесиите.

— Дааа. Така придавахме на първата година в колежа някаква значимост.

Вики прегърна дъщеря си и отново зашепна в ухото й:

— Помниш ли, веднъж ти казах, че за малко съм ходила на училище в Англия, където всички говорят като Алек от твоята група? Еми беше с мен. Обиколихме цяла Европа.

Съмнявах се, че детето знае какво е това Европа, но веднага се хванах за спомена:

— Ако трябва да избера най-хубавия момент от цялото ни следване, то това би бил онзи семестър в Бат. Все още пазя шала, който си купих на онзи мост. Спомняш ли си го?

— Как бих могла да го забравя? — смръщи лице Вики. — Беше яркорозов и ужасно грозен. Носеше го почти непрекъснато.

— И онзи очарователен италианец…

— Данте.

— Това не беше истинското му име — възразих аз.

— Но твърдеше, че е, а и не беше особено порядъчен. Готова съм да се закълна, че единствената му цел беше да ни поквари. Помниш ли онази нощ…?

— В римската баня. — Засрамена закрих лицето си с ръце. — Господи!

Вики се замисли.

— Отдавна не се бях сещала за това. Сякаш се е случило в друг живот.

— По-добър? По-свободен? Поне със сигурност беше по-забавен — продължих мисълта й аз.

Тя очевидно беше настроена на същата вълна.

— Трябваше да останем цялата година, а не само за зимния семестър. Връщането ни беше тягостно.

— Все още нося шала понякога. Освежава скучната ми униформа. Въпреки че никога не е стигал по-далеч от гардеробната. В „Лейн Лавиш“ не мога да си позволя подобна дързост. — Поне до този момент. Разбира се, оставаше въпросът дали стореното от мен можеше да се нарече дързост или само обикновена безотговорност. Помислих си за Лейла и стотиците невинни хора, които бяха пострадали, защото бяха пили бутилирана вода, смятайки я за по-безопасна. Някой трябваше да им помогне, но това със сигурност нямаше да съм аз.

— Нещо се намръщи — отбеляза Вики.

— От притеснение. — Но него щях да оставя за по-късно. Решително се върнах към настоящето, към приятелката си и сладката й дъщеря. — Значи ходиш на детска градина?

Момиченцето кимна.

— Всеки ден?

— Три сутрини в седмицата — каза Вики. — Необходимо е да свикне, но много държахме да общува с други деца. От есента ще тръгне редовно. Тогава моментът ще е най-подходящ.

Нещо в тона и в очите й отново спря дъха ми. Дали не очакваше второ дете?

— В началото на декември — потвърди тя с многозначителен, почти комичен поглед.

— О, Вики Бел, толкова се радвам за теб!

— Наистина ли? Не го казваш просто така? Знаех какво има предвид.

— Разбира се, че не. Очарована съм. Ти очевидно си страхотна. Би трябвало да имаш пет деца. Майчинството ти подхожда. Което вероятно не важи за мен.

Детето се сгуши в ръцете на майка си, която каза:

— Затова ли бягаш?

— Може би. Обезкуражена съм, но ако това, което сме предприели до момента, не даде резултат, винаги има и други възможности. Просто имах нужда от почивка.

— Все трябва да има и нещо хубаво.

— Вярно. Имам работа, съпруг и страхотна къща. Здрава съм.

— Но нещастна. Тогава какво те накара да дойдеш в Бел Вели? Тук преживя голямо разочарование преди десет години.

— Джуд ме разочарова — възразих аз, — но обичах това градче много преди онова лято. Уикендите, които прекарвах с теб, бяха за мен ваканции, въпреки че се събирахме, за да учим. Тук си почивам. Мога да мисля. А точно от това имам нужда сега.

Помислих си за Джуд. Краткото му писмо бе променило всичко. Или пък не. Прецених, че разполагам с около две седмици, преди да пристигне.

Трябваше да кажа на Вики за това.

Но тя се бе замислила върху последните ми думи.

— Наясно ли си къде би искала да отидеш, когато си тръгнеш?

— Първо трябва да си изясня защо отидох там, където се озовах, след като заминах оттук. Но може би си права. Вероятно приех твърде дълбоко историята с Джуд. Връщането ми беше нещо като ново начало.

— Колко време ще останеш?

Почувствах пристъп на истерия.

— Това зависи от колата ми.

— Не. Проблемът бил в електрониката. Нестор каза, че ще я поправят до края на деня. Щеше да свърши и по-рано, но синът му бил смаян. Той е на седемнайсет и е вманиачен техничар. Не всеки ден му се пада да си поиграе с кола като твоята.

— Ако обърка нещо, Джеймс никога няма да ми прости — предупредих аз.

— Нищо няма да обърка. Новите технологии са стихията му. Държи магазина за резервни части до сервиза. От никъде другаде не бихме си купили компютър или мобилен телефон.

— Държи магазин? На седемнайсет? Ами училището?

— Казва, че е намерил призванието на живота си и като се има предвид колко е добър, напълно му вярвам.

Замислих се върху думите й.

— Това трябва да ни говори нещо. Той не е учил, а се радва на работа, която обожава. Аз имам три дипломи и се занимавам с нещо, което ненавиждам.

— Намери си друга — подхвърли Вики.

— Опитвам, но не е лесно. Не искам да попадна на нещо още по-незадоволително, а и не бих могла да се хвана като чиновник в Орегон, след като съм омъжена за човек, който е решил да остане в Ню Йорк до края на живота си. — Върнах се към предишния й въпрос: — Нямам представа колко ще остана. Нищо не съм решила. — Винаги съм се смятала за пряма. — Правила ли съм нещо толкова импулсивно преди?

— Онова лято тук. И тогава не знаеше какво ще правиш.

— Права си. И преживях най-лудешкото, най-страстното си лято. Може би тогава съм била най-истинска? Или беше някакво отклонение? Трябва да разбера. — Погледнах към часовника си, който, разбира се, не беше там. Нямаше и на стената, нито на скрина, никъде.

— Гостите ни са тук, за да се забавляват — поясни Вики.

— Трябва да се науча на това. — Въздъхнах с нотка на отчаяние. — Старите навици умират трудно. А днес е понеделник. Ако не се обадя в следващите един-два дни, вече няма да имам работа, към която да се завърна. Помогни ми, Вики. Винаги си била ненадмината в умението си да стигаш до същината на проблема. Какво да правя?

Шарлот прошепна на майка си нещо, което не успях да чуя. Мислех си, че разговорът ни е безинтересен за нея и точно бях започнала да се питам дали не съм сбъркала, когато Вики се обади:

— Добре. Време е за гърнето. — Тя се изправи, при което Шарлот, като същинска малка маймунка, обви около нея ръцете и краката си. Което беше добре, защото иначе щеше да падне, когато Вики се наведе към мен и ме прегърна през врата. — Искам да останеш тук — прошепна настойчиво, след което притисна момиченцето към себе си и се изправи.

Точно мислех да й кажа за Джуд, когато тя продължи:

— Чувствай се като у дома си. Книги и пъзели има в големия салон, колелата са отвън. В случай че искаш да отскочиш донякъде, ключовете от вана са на шкафчето до вратата. Кухнята е на твое разположение. Ако се натъкнеш на нисичка тъмнокоса жена, това е лекарката ни Лий. Историята й е много интересна.

Все още бях обсебена от собствените си проблеми.

— Ами шефът ми? А Джеймс?

Вики спря до вратата.

— Всичко зависи от това какво искаш, което никой друг освен теб не би могъл да знае.

Само че аз не знаех и точно затова се намирах тук. И нямах никаква представа как да разбера.

Давах си сметка само, че онова, което бе започнало като импулс — или бунт може би, с всяка минута ставаше все по-пагубно. Още малко и вече нямаше да има връщане назад.

Уплашена, аз се плъзнах надолу в леглото и придърпах завивката до очите си с надеждата да се скрия от реалността. Но свежият аромат, оставен от Вики и очарователната й дъщеря, ме накара да се чувствам мръсна. Станах, взех си душ, облякох дънки и пуловер, за да приличам колкото може повече на приятелката си — крайната цел беше да не привличам внимание, и пъхнах мократа си коса в отвора отзад на шапката.

След като доядох кифлата и допих чая, застанах до прозореца, гледащ към задния двор. Там имаше пейки и шезлонги, разположени по двойки. Нататък се простираше гората.

Познавах тази гора. Имаше борове и бучиниш, ели, смърчове и брези и листата им бяха много различни. Така огрени от слънцето, короните им предлагаха разнообразие от всички нюанси на зеленото.

В мечтите ми тази зеленина преливаше към черно. Защото мечтаех само нощем.

Трябваше да отида там. Но не сега — в момент, когато се чувствах толкова слаба. За това се изискваше повече кураж, отколкото имах.