Барбара Делински
Бягството (23)

Двадесет и трета глава

Лий живееше на пет минути път от „Ред Фокс“, в края на тясна улица. Къщата й беше скромна и незабележителна и повече приличаше на кутия с покрив. Беше по-неугледна от онези, покрай които минахме, но съвсем подходяща за наемателката си заради кафявите стени и капаците на прозорците, с които сякаш искаше да се слее с гората. От съседите я деляха само няколко метра, но дърветата й осигуряваха нужното усамотение. И естествено не им позволяваха да видят кой звъни на вратата й.

Пикапът й стоеше самотен на прашната алея. Ако при нея имаше някого, значи или друг го беше докарал, или бе паркирал някъде и се бе промъкнал през гората пеша. Умишлено спряхме пред самия вход, за да заявим открито пристигането си, но Джеймс се опита да ме убеди да не слизам с него.

Не се съгласих. Не разполагахме с никакви доказателства, че Лий се намира в опасност и тъй като аз бях тази, която я познаваше, щях по-добре да разчета някакви знаци в изражението и интонацията на гласа й. Не исках да стоя настрана от случая. Тя беше моя приятелка.

Докато вървяхме към входната врата, напрегнато следяхме за някакво движение вътре, но макар прозорците да бяха отворени, щорите бяха спуснати. През тях не се процеждаше никаква светлина, не се чуваше нито звук, нито музика. Въздухът в ранната вечер беше топъл и застинал и тишината се нарушаваше единствено от далечната песен на птиците в гората.

Натиснах звънеца. След като Лий не се отзова, Джеймс потропа на вратата. Повикахме я по име. Нищо.

Камерите все още бяха на местата си и изглеждаха като естествено продължение на улуците на стряхата, но тъй като не предаваха образи в реално време, нямаше да ни помогнат много. Което означаваше, че липсваха видими следи от приложено насилие или борба — никакви преобърнати столове на верандата, счупени стъкла или разбити ключалки. Единственото нещо, което правеше впечатление, беше кошът за мръсно пране в задния двор, където имаше захвърлена мокра и измачкана калъфка за възглавница, въпреки че другото бельо беше прилежно сгънато.

— Може би са я изненадали там — шепнешком каза Джеймс.

— Или главоболието й е било толкова силно, че не й е позволявало да вижда ясно. — Нито пък да мисли и да говори.

Улавяйки се за тази последна мижава надежда, набрах номера на мобилния й телефон. Тя вдигна още след първия сигнал.

— Лий? Аз съм Емили. Ние сме в задния двор. Искахме да се уверим, че всичко е наред. Ще ни отвориш ли вратата?

— О! — Последва кратка пауза. — Добре. Изчакайте една минутка.

Отне й точно толкова. Когато се появи на прага, съвсем не изглеждаше болна, макар да беше облечена в домашен халат и черната й коса да беше разрошена. Не примигваше на светлината, както обикновено ставаше при силна мигрена. Очите й бяха широко отворени и нито един кичур не се спускаше над тях.

— Добре съм — каза тя. — Имам нужда от сън. Ще се видим утре. — Опита се да затвори вратата, но Джеймс се оказа по-бърз и я подпря с крак.

— Има ли някой тук? — попита я меко.

— Не. Съвсем сама съм. — Дори не примигна. — Благодаря ви, че дойдохте.

Той й позволи да затвори вратата, улови лакътя ми и ме поведе към колата. Влязохме и щом запали двигателя, се обърна към мен:

— Обади се в полицията.

— Все още е вътре, нали? — Измъкнах припряно телефона, докато колата завиваше по алеята към шосето.

Джеймс кимна.

— Как ти се стори?

— Уплашена.

— Точно така. Давай, звъни в полицията.

— Лий е изключително прецизна. Никога не би захвърлила мокра калъфка в коша за пране. Освен това е много стеснителна. Трябва да е наистина много уплашена, за да те гледа толкова дълго в очите.

— Или пък е взела нещо.

— Няма начин! — възкликнах аз, разгневена от предположението му. — Никога не е употребявала наркотици. Не би го направила. Като начало, няма достатъчно пари, за да си го позволи. — Но друг можеше. Някой, който я принуждаваше да прави неща, които не иска. Това би било друга форма на насилие и още повече засилваше тревогата ми.

— Обади се! — нареди Джеймс. Щом стигна до главния път, зави и спря колата. Едва бях успяла да предам съобщението, когато взе телефона от ръката ми. — Кажете им да застанат така, че да не се виждат — каза на диспечера. — Не искаме патрулната кола да изплаши призрачния посетител. — Прекъсна разговора, върна ми телефона и отвори вратата.

— Къде отиваш?

— Мислех, че ще останем тук да изчакаме идването на полицията.

— Ще пообиколя наоколо, за да видя дали няма да открия нещо. — Той се загледа в мен. — Върни се в „Ред Фокс“, Емили. Искам да се скриеш там.

— Какво да направя?

— Ще бъдеш в безопасност. Недей да поемаш такъв риск.

— Ами ти? — извиках. — Ти защо го поемаш?

— Не аз нося детето.

— Какво очакваш да предприеме? Да стреля в мен? Все някой трябва да подсигурява гърба ти.

— Не и ти — заяви и излезе от колата.

— Тогава полицията. Изчакай, докато дойдат, Джеймс. Нямаш опит в тези неща.

— А ченгетата в Бел Вели имат, така ли? — отвърна той и се наведе, за да ме вижда. — Обзалагам се, че съм разговарял с много повече престъпници, отколкото те.

Вероятно аз също, но все още си представях злобните очи на Роко Флеминг, който със сигурност не различаваше доброто от злото. А онзи, който го беше наел? Той определено не беше по-добър.

— Ами ако е въоръжен? Как ще се защитиш?

— Имам здрав разум и според твоите собствени думи свой подход към хората. — Очевидно се опитваше да ме успокои. — Емили, не правя нищо прибързано. Не поемам никакъв риск, но ако си в „Ред Фокс“, ще бъда и по-спокоен.

— Имахме всички основания да я потърсим в дома й, но ако се върнеш, вече ще изглежда подозрително. Мисля, че е по-добре да изчакаш подкрепление.

Внезапно търпението му се изпари.

— Би ли накарала Джуд да изчака?

— Не споменавай Джуд! — изкрещях аз обидена. — Той е авантюрист. Не може да живее, без да се излага на опасности.

— И ти смяташ, че аз не мога да се справя, така ли?

— Онова, което смятам, е — отвърнах, като се стараех да говоря, колкото може по-ясно въпреки бесните удари на сърцето ми, — че можеш да се справиш чудесно, но си ми много, много, много скъп и ако нещо ти се случи, ще бъда съкрушена.

Джеймс остана загледан в мен, после се наведе и ме целуна страстно.

— Аз също те обичам, Ем — прошепна до самите ми устни и се отдръпна. — Тръгвай. Ще се видим в „Ред Фокс“.

Не се опитах да го спра, когато се отдалечи. Нито включих двигателя. Стомахът ми се бунтуваше. Не бях яла от доста време, но нямах намерение да се връщам в къщата за гости, докато той беше в опасност. Освен това в чантата си имах шоколад. Седях в колата, обвила ръце около тялото си, и дъвчех, загледана в посоката, в която бе изчезнал Джеймс.

Гаденето се засилваше. Отворих вратата и стъпих на земята. Опитах се да го потисна, а чистият въздух ми помогна да се съвзема и да видя, че полицията идва. Не че нямаше да ги чуя през спуснатите стъкла на прозорците. Колите бяха две и се движеха с включени сирени.

Воят им раздра тишината, когато минаха покрай мен, но не спряха. Гумите им изсвириха на завоя. Нямах никакво намерение да стоя настрана, затова натиснах скоростния лост и ги последвах. Заковаха точно пред къщата на Лий. Паркирах зад тях и се заоглеждах трескаво за Джеймс. В следващия момент той изскочи иззад къщата, притича през гората и спря насред улицата.

Застана на около двайсетина крачки от нас, хвърли ми пълен с укор поглед, но очевидно не беше особено доволен и от полицаите.

— Дотук с конспирацията — извика, сложил ръце на кръста си, и с няколко думи им обясни подозренията ни. — Може да е сама вътре или с някого, но нещо определено не е наред — заключи накрая и едва бе изрекъл последната дума, когато телефонът ми звънна.

Лий започна да говори веднага, щом приех обаждането.

— Защо отвън има полиция? Аз… аз… аз… не съм викала нито теб, нито тях… Това е… личен въпрос и вие трябва… трябва да уважите желанието ми и да си тръгнете.

Някой й суфлираше. Чувах го всеки път, когато правеше пауза.

— Познаваш ли го?

— Вървете си, моля ви.

— Заплашва ли те?

— Искам да остана сама.

— Добре — включих се в играта аз. — Обади ми се, ако мога да ти помогна с нещо.

Чух изщракване и разговорът беше прекъснат. Вдигнах очи към Джеймс.

— Заплашва я.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Пристигнаха още две коли. Едната беше познатата черна кола, която толкова често бях виждала паркирана до парка. Другата беше на началника на полицията.

Бяхме се струпали на улицата между двата джипа и къщата, което по мои подозрения беше една от причините Джеймс да не спомене повече за връщане в „Ред Фокс“.

— Влизам — съобщи той, щом двамата мъже се присъединиха към нас. — Предполагам, че някой е дошъл само да я сплаши, но нещата са излезли от контрол, което стана по наша вина. Знае, че сме тук. Не можем просто да си тръгнем. Наясно е, че ще го наблюдаваме и ще го последваме, когато и да си тръгне. Мога да поговоря с него. Да сключа сделка.

— Не би ли трябвало аз да направя това? — попита началникът.

— В това е моята сила, сър. Прекарал съм часове наред в затвора, разговаряйки с такива момчета. Познавам начина им на мислене. За него аз представлявам по-малка заплаха, отколкото вие.

Освен това беше по-млад, цивилен и определено не изглеждаше толкова страшен, колкото полицаят с камуфлажната си униформа и значката.

— За каква сделка става въпрос?

— Няма как да знам, преди да поговоря с него, но можете да ми имате доверие — каза Джеймс сухо. — Експерт съм във воденето на преговори.

— Не мога просто да го оставя да си иде — предупреди началникът. — Защитавам хората, които живеят в нашия град.

— Разбирам. Но нейната безопасност сега е най-важна. Трябва да го накараме да излезе от къщата.

— Кой по дяволите сте вие? Дори не съм ви виждал преди.

Джеймс кимна с глава към мен.

— Но познавате нея. Аз съм съпругът й и съм адвокатът, който работи по делото на Лий. Представлявам солидна фирма в Ню Йорк.

Ню Йорк свърши работа. Видях как изражението на полицейския началник се промени, щом Джеймс го спомена. Може и да си мислеше, че адвокатите носеха повече вреди, отколкото ползи, но Ню Йорк си беше Ню Йорк. Колкото и да не ми се искаше да го призная, това беше факт.

В гласа му се прокрадна нотка на уважение.

— Добре, опитайте.

Внезапно ме обзе страх. Среща в стаята за разпити в затвора под зоркия поглед на надзирателя беше нещо съвсем различно от тази, която му предстоеше. Джеймс се бе оказал прав — появата на полицията бе увеличила залога. Не исках дори да се приближава до къщата.

Но той само се обърна и ме погледна. Очите му бяха сини и изпълнени с решителност и някакво въодушевление, което нямаше как да ми убегне. И как иначе? След дългата суша най-сетне бе завалял дъжд.

Освен това как бих могла да го спра, след като в думите му имаше здрав разум? Ако някой можеше да се справи със ситуацията, това беше той.

Тръгна по алеята с ръце в джобовете, но по средата ги извади и ги разпери встрани, за да покаже на всички в къщата, че не е въоръжен. Докато го наблюдавах, коремът ми се сви болезнено. Очевидно и на бебето не му харесваше какво става.

Мобилният ми телефон започна да вибрира в момента, в който той почука на вратата. Помислих, че може да е Вики и го измъкнах. Джеймс. Веднага разбрах какво беше намислил и побързах да приема обаждането. Второто почукване отекна в слушалката. Включих го на високоговорител, за да могат да чуват всички. Може и да мразех новите технологии точно толкова, колкото и Ню Йорк, но сега те работеха за мен.

Гледахме напрегнато и се ослушвахме.

— Аз съм, Лий — каза Джеймс с наведена глава. — Отвори. Ще държа полицаите настрана, ако ме пуснеш да вляза. — Направи кратка пауза. — Хайде, Лий.

След около минута вратата изскърца. Халатът беше изчезнал и тя стоеше в тениска и шорти, които явно бе носила под него. През телефона гласът й звучеше някак отдалече.

— Върви си. Всичко е наред.

Джеймс изправи глава.

— Искам да вляза, за да се уверя лично.

— Той е… той е мой познат. Ние… ние… Е, сещаш се.

Правят секс? Малко вероятно.

Джеймс също не се хвана, защото продължи да настоява:

— Тогава нека се запозная с него. Ако успея да убедя останалите, че няма нищо нередно, веднага ще си тръгнем. Но никой няма да помръдне, докато не го видя. Хайде да изясним въпроса и да приключим.

Лий не се обърна. На силната слънчева светлина видях още някои подробности, но си я представях как върши всичко против волята си, за да спаси живота си. След един дълъг момент на тревожно очакване вратата се отвори още малко, но само колкото да му позволи да мине покрай нея. В слушалката чух изщракването на бравата и яростна ругатня.

— Кой е тоя, дявол да го вземе?

Джеймс каза името си.

— Аз съм неин приятел.

— Но не и мой. Тя вече ти каза да си вървиш, а ти се върна с цяла тълпа. Какво точно не ти стана ясно?

— Градът е малък — подхвана Джеймс с тон, който би трябвало да обясни намесата на полицията, но думите му бяха заглушени от рев на двигател. Вдигнах поглед и видях черен джип да заобикаля и да спира до първата полицейска кола.

Смаяна, аз се опитвах да чуя думите на Джеймс.

— … се тревожим за нея. Какъв е този пистолет?

— Имам разрешително. Или живееш свободно, или умираш. Това е.

— Не ти е необходим. Аз не съм въоръжен. Какво ще кажеш да го оставиш?

Джуд застана зад рамото ми и надникна към телефона.

— Какво става, бебчо?

Махнах му с ръка да замълчи, но беше твърде късно.

— Мамка му, к’во беше т’ва? — изрева мъжът вътре, ясно чул звука, идващ от джоба на Джеймс. — Абе вие нямате ли си друга работа, освен да се тълпите из улиците и да си играете на добри ченгета? Излагате тази жена. Имам пълното право да съм тук. Тя ме покани.

Телефонът ми замлъкна. Връзката е прекъсната, изписа се върху екрана.

Погледнах към Джуд, който изглеждаше по-притеснен от моята реакция, отколкото от това, което беше направил.

— Откъде можех да знам? — опита да се оправдае. — Никой не ме предупреди, че не трябва да говоря. Амелия ми каза само, че сте в къщата на Лий.

Не знаех откъде да започна. Махнах с ръка и прибрах телефона в джоба си. Оставих на полицаите да го запознаят с фактите. Той беше един от тях и в очите им изглеждаше истински герой заради местата, които беше посещавал.

Когато се приближи до мен отново, изглеждаше разкаян.

— Не мислят, че е местен. Няма акцент.

— Но знае мотото на щата. — Живей свободно или умри.

— Изписано е върху регистрационните номера — отбеляза логично и се огледа. — Няма ли кола? Ще се повъртя наоколо.

— Джуд…

Но той вече беше прекосил улицата и изчезна между дърветата. Сигурно щеше да отиде до горния път, където би могла да е паркирана колата или да се крие друг съучастник. Не можех да го упреквам, че искаше да опита. Безпомощността му беше неприсъща.

Както и на мен впрочем. Имах чувството, че бездействието, докато Джеймс се намираше в къщата, ще ме убие на място.

Изминаха пет минути, после десет, но единствената, която се появи, беше Амелия. По-дискретна от сина си, тя спря зад редицата коли. С нея беше Вики и двете успяха да слязат, преди да съм стигнала до тях.

— Джуд ми се обади — обясни Вики. — Случило ли се е нещо?

Поклатих глава и я поведох към джипа. Застанали една до друга, гледахме към къщата. Двама от полицаите бяха отишли да я огледат от задната страна, но съобщиха, че не са забелязали нищо подозрително. Джуд бе намерил изоставена кола в другия край на гората. Продиктува регистрационния й номер на началника.

Изминаха още петнайсет минути. Можех само да си представям какво правеше или говореше Джеймс или — още по-лошо, какво правеха с него и какво му говореха.

Вики обви ръка около раменете ми.

— С него всичко ще бъде наред.

— Ние приемаме нещата за даденост. Кой би допуснал, че подобно нещо може да се случи тук, в Бел Вели?

Началникът на управлението очевидно беше съгласен с мен. Признавайки, че няма опит с такива произшествия, той се обади на Щатската полиция.

— Ще изпратят специалните части — съобщи ни той, след като се върна.

— Специалните части? — възкликна раздразнено Джуд. — Та той е сам. Мога да се справя с него без чужда помощ.

— Но има пистолет — възразих аз. — И съпругът ми е при него. И Лий. — И на мен идеята за специалните части не ми допадаше, но по-скоро защото показваше, че положението е по-сериозно, отколкото си мислех.

— Мога да се справя — настоя Джуд.

Началникът го спря.

— Ще изчакаме. Минал е само един час.

Изнизаха се още трийсет минути. Специалните части пристигнаха с две необозначени коли, следвани от тъмен ван. След тях дойдоха медиите. И съседите.

Вече минаваше осем и светлината бързо отстъпваше пред падащия мрак. Накарах Вики да седне в джипа. След няколко минути се настаних до нея.

— Как си? — попита ме тя загрижено.

— Ужасно.

— Изглеждаш позеленяла.

— И така се чувствам.

— Имаме нужда да хапнем нещо.

— Не, по-скоро имаме нужда това да свърши — отбелязах аз.

Джуд чу последните ми думи. Той се облегна на вратата на джипа и прошепна в ухото ми:

— Аз мога да го направя.

О, да, можеше да се втурне вътре като ураган, ако му позволяха. Но на каква цена?

— Не още — отвърнах тихо, забелязала някакво движение в къщата. Бутнах Джуд настрани и скочих тромаво от колата. Джеймс вървеше към нас. Намръщен, но невредим, беше вдигнал телефона си в ръка, за да ни покаже, че мъжът вътре слуша.

Което не беше толкова страшно. Просто трябваше да внимаваме какво говорим.

Камерите се въртяха и щракаха. Местните полицаи разгониха зяпачите, но медиите държаха микрофоните високо, за да уловят всяка дума, когато хората от специалните части наобиколиха Джеймс. Бях достатъчно слаба и напориста, за да успея да се промъкна напред.

— Да не би да имаме положение със заложник? — попита един щатски капитан.

— Точно така — каза Джеймс, оглеждайки униформените, — но не е неразумен. Не отправя заплахи, само е малко изнервен. — Обясняваше със същия нисък и спокоен глас, с който си го представях да говори вътре.

— Кой е?

— Приятел на покойния й съпруг — отвърна той и ми отправи поглед, с който ми казваше, че не го вярва. — Не знам името му.

— Джон Лофлин — предположи началникът на полицията на Бел Вели достатъчно високо, за да даде на похитителя да разбере, че и те си имат своите източници на информация. — Колата е наета от Нешуа. Дал е несъществуващ адрес в Дюръм. Вероятно името също е фалшиво.

— С какво е въоръжен? — продължи да разпитва щатският капитан.

— Видях само пистолет. Нищо друго.

Офицерът мълчаливо посочи към платнените торби, струпани недалеч от хората му.

Джеймс поклати глава. Никакви други оръжия.

— Не е опрял дулото до главата й. Не мисля, че има намерение да я нарани. В момента е по-ядосан на мен и на всички, които са се събрали наоколо.

— Колко е едър? — обади се Джуд, който в този момент, мога да се закълна, имаше вид на котарак от „Убежището“, готвещ се за бой.

Джеймс премисляше как ще бъде разтълкуван този въпрос в къщата. Накрая, споделяйки мнението ми, че точният отговор беше неизбежен, отвърна:

— Около метър и осемдесет, близо деветдесет килограма.

— Какви са исканията му? — попита щатският капитан.

— Да се махнете оттук. Заяви, че няма да разговаря с никого, докато не го направите. — Огледа полицейските коли, джипа и моето BMW. Погледът му мина покрай мен, преди отново да се обърне към офицера. — Обещах му, че ще го направите.

От това зависеше кредитът му на доверие пред похитителя. Но тези думи останаха неизречени. Той свали телефона, обърна се и под проблясъците на камерите тръгна към къщата.

Полицаите проведоха кратко съвещание, после ни разпратиха по колите. Последвах останалите и се отдалечихме само толкова, колкото да създадем впечатление, че сме си тръгнали. Две от полицейските коли поддържаха илюзията с шума, като минаха покрай нас и продължиха. Щяха да спрат на задната улица и да се върнат през гората.

За момент ми хрумна мисълта, че ако целта на Джон Лофлин, или както и да се казваше мъжът вътре, наистина беше похищение, можеше да изведе Лий или Джеймс с насочен срещу тях пистолет и щеше да изпадне в ярост, ако видеше колата си обградена.

Но полицията сигурно знаеше какво прави. Повтарях си това отново и отново, докато ги следвах пеша. Спряхме в най-гъстата част на гората, въпреки че мракът ни осигуряваше достатъчно прикритие. Хората от специалните части вече навличаха снаряжението си — маски, бронежилетки, оръжия. Възможността да бъде упражнено насилие караше стомахът ми да се свива болезнено.

В къщата бяха включили осветлението, което личеше по слабите отблясъци около прозорците. Щатските полицаи разполагаха с бинокли, но не можеха да видят нищо заради спуснатите щори.

— Държиш ли се? — тихо попита Джуд, приближавайки се до мен.

Кимнах.

— Майка ти отведе Вики вкъщи. В нейното състояние няма нужда от допълнително напрежение.

— Както и ти.

— Той е мой съпруг. Къде другаде би трябвало да бъда?

— А знае ли за бебето?

— Естествено.

— И рискува живота си? Колко глупаво.

Очите ми срещнаха неговите.

— Не смятам, че е глупаво. Просто го бива в тази работа.

Джуд местеше поглед от мен към къщата и екипа на специалните части. Отдалечаваше се бавно, когато мобилният ми телефон започна да вибрира.

— Емили — каза Джеймс. — Имаме малък проблем. Той гледа телевизия и знае, че сте наблизо. Така че пристъпваме към план „Б“. Първо, включи на високоговорител. — Подчиних се. — Капитанът там ли е?

— Тук съм — отвърна вместо мен офицерът.

— Има чувството, че нещата излизат извън контрол. Той не иска някой да пострада. Единственото му желание е да му позволите да си тръгне.

— Трябва просто да излезе с вдигнати ръце.

— Подготвя изявление. Казва, че щом така и така медиите са отвън, нека целият свят да го чуе.

Сред журналистите се понесе шепот.

— Добре — съгласи се офицерът. — Ще го прочетем.

Линията прекъсна. Изминаха още десет минути. Една от полицейските коли се върна пред къщата. Стоях, обвила ръце около себе си, и наблюдавах вратата, когато Джуд се приближи отново.

— Какво според теб прави там?

Бях си задавала този въпрос десетки пъти през последните няколко минути.

— Може би му помага да напише изявлението.

— И защо ще го прави?

Въздъхнах раздразнено.

— Джуд, той иска всичко това да приключи. Ако онзи мъж има нужда от помощ да го състави, нека му помогне. Кой знае, може да е необразован.

— Колко време ще отнеме? Вече е девет, а още нищо не се случва. — Удари с юмрук по тавана на колата и се отдалечи.

Бях толкова объркана, колкото и той. Очакването ми се струваше безкрайно. Когато телефонът ми иззвъня отново, подскочих близо метър. С разтуптяно сърце го вдигнах към ухото си.

— Добре, ето как стоят нещата — каза Джеймс, без да си прави труда да включва високоговорителя. — Току-що някой му се обади и му забрани да прави изявление.

— Кой…?

— Затова го уговорих да излезе с мен и да се предаде. Гарантирах му безопасност, но въпреки това е много уплашен. Искам да съобщиш на щатските… — Последва силен трясък някъде изотзад и ужасено: Какво, по… Джуд! Чакай…

Гласът му беше заглушен от шум от борба, последван от изстрел от пистолет и вик, който беше достатъчно дрезгав, за да се бе изтръгнал от Джеймс, въпреки че нямаше как да съм сигурна, защото никога, никога не го бях чувала да издава подобен звук.