Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (9)

9

Раната все още го болеше, усещаше и теглене, но не се случи нищо страшно. Очевидно мускулите се бяха сраснали дотолкова, че да може да гребе.

Щом къщата изчезна от погледа му, той остави греблата и вдигна платното. Силният вятър щеше да ускори плаването, но трябваше да стои далеч от скалите. Завърза въжетата и започва да обслужва с едната ръка кормилото, а с другата — греблото. Не беше много просто, но се справяше.

Мина почти час и половина, докато намери отвора на пещерата. Накрая беше готов да се откаже и скърцаше със зъби от гняв. Луната скоро ще залезе, а той трябва да се върне в леглото си, преди слънцето да е изгряло.

Островът умееше да крие тайните си. Точно когато Джеймс си каза, че е по-добре да се върне в къщата и да дойде пак на следващата нощ, една чайка прелетя покрай голяма черна скала и изведнъж изчезна.

Джеймс обърна лодката и я насочи към скалите, без да отмества поглед от мястото, където бе изчезнала птицата. Бдителността му бе възнаградена. Когато се приближи, видя, че една от скалите е отдалечена от другите и между тях има малък отвор.

Той събра платното и отново хвана греблата. Влезе предпазливо в малкото заливче, избягвайки водовъртежите, които сочеха наличие на скали под водата. Една вълна го вдигна и вкара лодката в пещерата. Дъното застърга в ситния пясък точно на мястото, където вчера бе застанала Даяна.

Джеймс слезе на сушата и си спомни какво бяха правили двамата там. После прибра греблата и запали свещта във фенера. Вятърът идваше отгоре и той вдигна глава към скалните издатини и наредените по тях сандъци.

Невинното бренди в бутилки и бъчвички беше най-долу, за да го намерят лесно. Интересните находки го очакваха по нагоре. Той сложи фенера на най-високото място, до което можа да стигне, и започна да се изкачва.

Даяна му бе показала пътя и той знаеше накъде да върви. Изкачваше се все по-високо, осветявайки пътя си с фенера. Щом измина половината път, спря да почине. Лодката се поклащаше върху водата и теглеше въжето, с което я бе закрепил. В пещерата влизаха пенести вълни, тласкани от студения вятър.

Джеймс измъкна от колана си желязото, което бе взел от лодката, мушна го под капака на едно сандъче и натисна с все сила. Капакът изскърца и гвоздеите поддадоха. Джеймс вдигна капака и погледна в сандъчето. Вътре бяха подредени поне двайсет мускета, чисти и лъскави. Джеймс издиша шумно. Ала не беше особено изненадан.

Отвори следващото сандъче. Още оръжия. Провери всички сандъци, малки и големи. Всички бяха пълни с мускети. На следващата скална издатина бяха наредени сандъци с куршуми. Но по-следващата бяха сандъците с торбички барут, които пехотинците отваряха и изсипваха в дулата на пушките, преди да сложат куршума.

Джеймс продължи да се изкачва. Още сандъци. Още оръжия. Сега пък френски. Джеймс поклати глава. На следващата площадка намери пруско оръжие.

Адмиралът беше проклет глупак. Ала откакто го познаваше, Джеймс се надяваше да се е излъгал.

Миналата година, когато му стана ясно, че трябва да открие остров Хейвън, предположи, че адмиралът, комуто принадлежи земята, е корумпиран и също така отвратителен като човека, когото гонеше. Следователно краят щеше да е лесен.

Оказа се, че положението е много по-сложно. Той харесваше адмирал Локууд. Бащата на Даяна имаше всички качества, на които Джеймс се възхищаваше. Смелост, воля за победа, характер. Да, и беше баща на Даяна.

Джеймс ядно изрита един сандък. Защо вярваше, че всичко ще мине лесно? Още след като я видя за първи път, трябваше да я отвлече някъде много далеч и да я затвори зад решетки. И едва след това да завърши кървавото си отмъщение. Присъствието й правеше задачата му по-трудна от всички досега.

Защо не я взе още в онази жалка странноприемница в Кент? Щеше да свърши с нея още тогава. На масата, сред остатъците от обяда. Да вдигне полите й и да я обладае безогледно…

Тя гореше от страст. Даже слепец би го забелязал. Всеки път, щом я докосваше, тя пламваше. Въпреки това в очите й светеше страх. Защо не смееше да завърши онова, което бяха започнали?

Обзет от гняв и болка, Джеймс изръмжа. Избута един от сандъците до края на скалата и го бутна надолу. Сандъкът се удари в дъното на пещерата и се натроши на малки парченца. Вълните отнесоха съдържанието навътре в морето.

Джеймс продължи да изхвърля сандъците. Слизаше от площадка на площадка и разчистваше. Няколко сандъка се счупиха, други се заровиха в пясъка, трети заплуваха за малко във водата и потънаха.

— Престани! Престани!

Гласът на Даяна надвика шума на вълните. Джеймс вдигна глава. Даяна стоеше на най-горната площадка, облечена с пола и панталон и обута в груби ботуши. Косата й беше сплетена на дебела плитка. Отново размахваше пистолет и го пронизваше със злобен поглед.

Джеймс излезе от светлината на фенера.

— О, скъпа, ти явно имаш нездраво предпочитание към огнестрелни оръжия.

— Този път е зареден!

— Без съмнение.

Джеймс избута фенера с крак към ръба на скалата. Свещта излетя навън и угасна. В пещерата се възцари черен мрак. Фенерът падна върху един сандък.

— Ако бях на твое място, нямаше да се помръдна — извика нагоре той. — Нищо чудно да полетиш в пропастта.

— Ти също! — В гласа й прозвуча радост.

— За кого е всичко това? — попита строго той. — Оръжията и барутът, които, слава богу, вече са мокри и безполезни.

— За британската армия, естествено — отговори тя с треперещ от гняв глас. — За да освободи Иберийския полуостров. Нима не знаеш, че водим война срещу Наполеон?

— Той ли ти каза това?

— Защо да ме лъже? Тези оръжия ще отидат в Гибралтар, а оттам на север. Ще минат през френските линии и ще стигнат до британската армия.

Джеймс се засмя в мрака.

— Французите вече са напуснали Южна Испания, скъпа моя. Очевидно не си наясно с положението. Вашият генерал Уелсли ги изтласка на север. Много скоро ще влезе във Франция. Той няма никаква нужда от оръжия. Нито от британски, нито от френски или пруски.

— Френски оръжия? Какво говориш?

— Това не е склад, Даяна. Това е плячка.

Тя избухна в горчив смях.

— В какво обвиняваш баща ми сега?

— В пиратство. Аз съм ловец на пирати. Знам как изглежда плячката.

— Бях прав. Ти си самовлюбен глупак. Моят баща не е пират.

— Права си — отвърна меко той. — И аз мисля така. Но това е пиратска плячка и аз съм убеден, че те ще дойдат да си вземат заграбеното.

Докато говореше, Джеймс предпазливо се спусна на следващата площадка. Налагаше се да пълзи бавно, но пък това имаше предимството, че не вдигаше почти никакъв шум.

— Баща ми не е пират — повтори упорито Даяна.

— А какво търси на този остров? Далеч от нормалния живот?

— Това е домът му. Наситил се е на града. Тук си почива.

Джеймс слезе още малко по-надолу.

— Той беше герой. Отличиха го за заслугите му в битката при Трафалгар. Баща ти е дяволски добър моряк, скъпа. Би могъл да седи в Адмиралтейството и да води войната от луксозните стаи на Уайтхол. Вместо това той се е скрил на самотен остров на сто мили от Англия. Малко странно решение, не намираш ли?

Даяна не отговори. Джеймс скочи в пясъка и ботушите му плеснаха във водата. Лунната светлина, която влизаше през процепа в скалата, осветяваше лодката и металните рамки на фенера блестяха.

Той вдигна фенера и го прибра в лодката. Със светлина щеше да е по-добре, но тогава Даяна би могла да се прицели в него.

Джеймс намери един сандък и го натовари в лодката. Върху пясъка лежаха в безредие дъски от сандъците и мускети. Той започна да вдига оръжията едно след друго и да ги хвърля в лодката. За да направи онова, което бе замислил, щеше да се наложи да се връща многократно в пещерата.

Даяна извика отгоре с треперещ глас:

— Баща ми не е предател!

— Никога не съм твърдял подобно нещо. Казах, че е пират.

— Защо, по дяволите, е било нужно моят баща да стане пират?

— Нямам представа. Понякога мъжете вършат странни неща. И си имат причини. — Джеймс отвърза лодката. — Но да знаеш, че имам намерение да го попитам.

Отговори му мълчание. Той хвърли въжето в лодката. Сега идваше трудната част. Луната ще го освети и тя може да го гръмне. Той постави греблата в металните гривни.

В този миг чу тропане на камъчета по скалата, пъшкане и тихи проклятия. Даяна се спускаше! В пълен мрак, със зареден пистолет в ръка.

— Не мърдай, Даяна, в името на небето!

— Няма да ти позволя да сториш зло на баща ми!

Джеймс изскочи от лодката. Тя слизаше, без да мисли за опасността. Отново се чу трополене на камъни, раздразнено изръмжаване, шум от подхлъзване. Той се почуди къде да застане. Тя познаваше пещерите от години. Сигурно се е катерила тук още когато е била малко момиче и е помагала на баща си да разпределят контрабандната стока.

Той я сграбчи точно когато тя се спусна от последната площадка. Едно кратко завъртане на ръката и пистолетът падна с тих плисък във водата недалеч от краката му.

Даяна се нахвърли върху него и успя да го удари по лицето. Той стегна хватката си и я завлече до лодката. „Съжалявам, съкровище“, каза си разкаяно той. Наистина съжаляваше, че й причинява това. Що за странни чувства го вълнуваха в последно време!

Вдигна я през борда и викът й заглуши шума на водата.

— Какво правиш?

Джеймс завъртя главата й към своята и брутално завладя устните й. Тя изви глава назад, поддаде се на натиска му и отговори на целувката. Даже се опита да поеме контрола над ситуацията, да го въвлече в своята игра.

Той завърши битката, като я просна на пода на лодката. Тя беше силна, но той беше по-силен.

Вбесена, Даяна му каза недвусмислено какво мисли за него. Откакто беше напуснал „Аргонавт“, не беше чувал толкова звучни моряшки проклятия. Тази жена беше в състояние да научи на нещо ново даже стар морски вълк като О’Мали.

Джеймс вдигна въжетата, с която бяха стегнати греблата. Споменът за разменените нежности в спалнята й не му излизаше от главата. Горещото й тяло се триеше в неговото с такава сладка пламенност… Жалко, че сега го мразеше.

Сложи ръцете й на мачтата и стегна китките с въжето. Върза я хлабаво, за да не й причинява болка, но достатъчно здраво, за да не може да се освободи. Искаше му се да върже и краката й, но се отказа. Нека рита, колкото си иска. Щом натовари сандъците, няма да има свобода на движение.

Изправи се и скочи на пясъка. Тя изкрещя гневно подире му. Очевидно не се е укротила, каза си развеселено той.

Тази жена никога нямаше да се предаде. Явно си бе намерил дива котка, а трудното с тези същества беше, че няма как да ги пуснеш на свобода и да си сигурен за живота си.

Джеймс работеше с луда бързина. Натрупа колкото можеше повече оръжия и сандъци в лодката. Приливът идваше и пещерата бързо се наводняваше. Даяна най-сетне замлъкна. Дали пък не замисляше нещо?

Той отблъсна лодката от брега, скочи върху сандъците и стигна пълзешком до пейката с греблата. Даяна беше точно зад него, краката й сочеха към кърмата. Джеймс хвана греблата и натисна здраво. Трябваше да се съсредоточи, за да изкара лодката от пещерата.

Тя ще замръзне, каза си обезпокоено той. Вятърът хапеше, гонеше пред себе си студенината на бурята. Джеймс остави греблата, свали жакета си и я зави. Той ще гребе и това ще го стопли.

Но дали тя му благодари за оказаната любезност? В никакъв случай! Отново го обсипа с ругатни и не спря да го обижда, като започна с произхода и завърши с навиците му.

Когато се отдалечиха на около миля от острова, където според сведенията на лейтенант Джак започваше дълбоката вода, Джеймс остави греблата. Покатери се върху сандъците и спусна котвата. Вдигна най-близкия сандък и го хвърли във водата. Той се счупи и мускетите моментално потънаха.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя Даяна.

— Онова, което мога най-добре — отвърна безгрижно той. — Пращам пирати в ада.

— С това вредиш на баща ми. Не знаеш какво правиш.

— Мисля, че знам, скъпа. Наведи си главата, ако обичаш, за да не те ударя.

Той изхвърли зад борда всички сандъци, които беше натоварил. Мускетите, барутът и куршумите отидоха на дъното. Мускулите му се пренапрегнаха. Потеше се толкова силно, че даже силният вятър не беше в състояние да го изсуши.

Най-сетне и последният сандък потъна в морето и Джеймс обърна лодката към брега.

* * *

Дървото на мачтата профуча над главата й и Даяна се наведе, за да не я удари. Вятърът изду платното и то заплющя. Тя лежеше безпомощна на дъното на лодката и кипеше от гняв. Въжето, с което беше вързана, беше хлабаво и не й причиняваше болка, но не й позволяваше да се освободи.

Най-сетне стигнаха до пещерата. Джеймс отново натовари лодката със сандъци и я подкара към открито море, за да изхвърли тежкия товар. Вълните жадно поглъщаха оръжейните запаси на баща й.

Даяна наричаше тежко пъшкащия Джеймс с всяка обидна дума, която й хрумнеше. Беше израснала сред моряци и разполагаше с богат речник от ругатни. Вече не можеше да си представи как се бе размекнала, когато той изяви готовност да не доведе пламенния им флирт до логичния му край. Сър Едуард щеше да се разкрещи и или да я принуди да му се отдаде, или да я засипе със злобни подигравки. А Джеймс просто я прегърна и я помоли сама да си избере как иска да й достави удоволствие.

Тя не знаеше, че може да се люби и по този начин. Той играеше с нея, както опитен музикант свири на красив инструмент. Отлично знаеше как да събуди и възпламени страстта й и как отново да я укроти. Проклет да е!

Баща й трябваше да го окове във вериги още щом го намериха на брега. Но дори всички заедно — баща й, лейтенант Джак, тя и Джесъп — да се нахвърлят върху него, надали щяха да успеят да го завлекат до мазето за картофи. А и адмиралът беше човек с меко сърце.

Нейното състрадание обаче отдавна се беше изчерпало.

Джеймс направи трети тур до пещерата и най-сетне изхвърли в морето и последния товар оръжия. Тогава обърна лодката и пое курс към пясъчния залив, където обикновено я оставяха.

Даяна престана да ругае. Лежеше неподвижна, уморена от битката. Джеймс върза лодката за малкия пристан, нави платното, прибра греблата и подсигури малкия плавателен съд с още въжета.

Едва когато приключи с това, той се погрижи за Даяна. Извади ножа си и сръчно развърза въжето, което стягаше китките й. После я хвана под мишниците и я вдигна. Държеше я толкова здраво, че тя не беше в състояние да се обърне и да го ритне. Отнесе я до пясъка и я пусна.

Едва стъпила на земята, Даяна се откъсна от него и се развика като луда:

— Ти си мръсен лъжец! Ти ме прелъсти! Помисли си, че щом свършиш с мен, ще ти позволя да ограбиш баща ми!

— Викай по-високо, Даяна, ако искаш да те чуят — посъветва я той с провлечения си чарлстънски акцент и мушна ножа в ножницата. — Селяните във Франция още не са разбрали за какво точно става дума.

— Нека ме чуят! Баща ми трябва да чуе какво ми стори ти. Веднага ще те окове във вериги и ще те…

— Не, скъпа, баща ти ще се радва, че не съм потопил в морето целия му запас от оръжия. — Джеймс посегна и улови ръцете й. — Опитай се да ме чуеш, скъпа. Онова, което прави той, е опасно. Ако ми позволиш, ще се опитам да уредя нещата. От години чакам да уредя този въпрос.

Тя се изтръгна от ръцете му.

— За какво говориш?

— Той не е складирал стоката в пещерите съвсем сам. Ще го попитам кой му е помогнал и ще се разправя с пиратите, които са идвали тук. Много е просто.

— Просто ли? А какво ще правиш с баща ми?

— Какво да правя с него?

— Нищо. Искам да го оставиш на мира.

Лицето му потъмня.

— Не мога, скъпа.

— Престани да ме наричаш скъпа! Защо баща ми да е длъжен да ти дава сметка за постъпките си?

Очите му блеснаха, студени като арктически лед.

— Пиратите са брутални убийци, Даяна. Ако заплашат баща ти, аз ще го измъкна от ръцете им. Ако отново се опита да работи с тях, ще му попреча. Все едно как.

— Или просто ще го оставиш на мира. Какво те е грижа за склад, в който вече няма стока?

Под лунната светлина погледът му стана още по-враждебен.

— Смятам, че знам кой точно пират е създал този склад. Предполагам го от доста време. Точно по тази причина исках да науча всичко за Хейвън. Ще намеря престъпника и ще сторя всичко, за да го обезвредя.

Внезапно я осени страшно прозрение.

— Мили боже! Съпругът ми, точно той имаше право! Ти си ме видял в дома на адмирал Бърджис в Кент и си ме отвлякъл!

Безсрамникът кимна съвсем спокойно.

— Права си, скъпа. Отидох там, за да измъкна Кинард, но като видях дъщерята на адмирал Локууд, се възползвах от благоприятния случай. Ако случайно не се беше натъкнала на О’Мали, щях да те отвлека от спалнята ти.

Сърцето й биеше с такава бързина, че в гърлото й се надигна гадене.

— Значи през цялото време си… И аз, глупачката, се хванах на въдицата ти!

— Не лъжи себе си, скъпа. Ти не ми каза нито думичка за баща си. Даже когато те целунах, не се разколеба. И понеже не ми се искаше цялата английска флота да се втурне да ме преследва, реших просто да те освободя.

Тя го погледна като замаяна, но в следващия миг се нахвърли върху него и забарабани с юмруци по гърдите му.

— Ти, негоднико! Ти си ме използвал! И аз допуснах…

Даяна млъкна като опарена. Никога нямаше да забрави влажната горещина между бедрата си, ръцете, които я милваха, пръстите, които проникваха в най-интимните й части, топлите, толкова нежни устни.

— Ти си най-гадният мръсник, когото познавам. А аз съм една проклета глупачка!

Той сложи големите си ръце върху нейните и без усилие я задържа.

— Ти си прекрасна жена. Жена, която може да доведе до отчаяние всеки мъж.

— Престани да ме ласкаеш! Писна ми от сладките ти приказки! — Даяна се освободи от хватката му. — Отивам да кажа на баща си какво направи тази нощ. Ще се опиташ ли да ми попречиш?

— Разбира се, че не — отвърна хладно той. — Даже ще дойда с теб. Ще му разкажем заедно.

Даяна се надяваше намерението й да отприщи у него необуздан, див гняв, не по-малко силен от нейния, но в студените му очи не пролича и искрица от подобно чувство.

— Е, добре — промърмори след малко тя. Опита се да придаде студенина на гласа си, но претърпя жалък провал.

Затова му обърна гръб и тръгна бързо към къщата. Джеймс я последва, без да бърза. Вървеше безшумно след нея и мълчеше. А най-ужасното, най-вбесяващото беше, че просто отказваше да спори с нея.