Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (17)

17

Стомахът й отново се сгърчи и запари адски. Сър Едуард й подаде кърпичка и тя избърса устата си, без да съзнава какво прави.

— Това не е точно начинът, по който съпругата би трябвало да поздрави съпруга си, завърнал се от света на мъртвите — отбеляза сухо той.

Очите му си бяха същите. Светлосини, коварни. Едуард винаги е бил отвратителна личност, каза си сега Даяна. Когато се влюби в него, тя беше още съвсем млада и не бе съумяла да разкрие истинския му характер. Ето че той беше достатъчно подъл да възкръсне от мъртвите и да разруши живота й.

Тя изтри устата си и хвърли кърпичката в легена.

— Бях безкрайно облекчена, когато се освободих от вас, разбирате ли? Затова изпаднах в шок, като ви видях.

— Вие сте свободна — отвърна сър Едуард и небрежно се облегна на стената. — Аз анулирах брака ни.

Даяна бе обзета от ирационален гняв.

— Анулирали сте брака ни? Как по-точно? Да не сте им казали, че сте импотентен?

Юмрукът му улучи скулата й, преди да е успяла да се предпази. Тя политна назад и притисна ръка върху удареното място.

— Пак ли почваш да си играеш на курва? — Спокойствието му отстъпи място на мрачен гняв. — Анулирането беше моето условие. Адмиралтейството поиска да изпълня някои… деликатни задачи. По погрешка ме бяха обявили за мъртъв и адмиралите сметнаха това за щастлива случайност. Дадоха ми ново име и нов живот и аз пожелах да не съм обвързан повече с теб.

Даяна трепереше с цялото си тяло. Дано сър Едуард не забележи слабостта й. Няма да си го прости. Ала треперенето стана неудържимо.

— Сигурно ви е било много трудно да изпълнявате тайни задачи, вместо да се храните от славата си. Предполагам обаче, че продължавате да пращате подчинените си на смърт и да си присвоявате славата им, както правехте някога.

— Не знам за какво говориш — отвърна студено той. — Предпочитам да съм прост изпълнител. Славата беше започнала да ме потиска.

Даяна изпухтя презрително.

— Спестете ми тази лъжа! Славата ви опияняваше. Искали сте просто да скриете от света обезобразеното си лице. Толкова се гордеехте с красивата си външност. А после имахте нахалството да твърдите, че Изабо ви е опозорила!

— Дръж си езика зад зъбите! Как не се научи да мълчиш! Картър беше много радостен, когато те намери при онзи американски престъпник. Кажи ми истината: ти си любовница на Джеймс Ардмор, нали?

Даяна упорито вирна брадичка.

— Да.

— И се гордееш, че си неговата курва, нали? Той ще умре, скъпа. Ще увисне на въжето, ще рита безпомощно и ще се гърчи да поеме въздух. Знаеш ли, че мъжете на бесилката често се изпускат в последните секунди от живота си? Тази смърт е всичко друго, само не и достойна.

— Баща ми никога няма да допусне да го обесят!

— Баща ти вече няма влияние в Адмиралтейството. Той е старец. Кариерата му е приключила. Единствената причина да не те обесят като съучастница на Ардмор е, че Картър се страхува до смърт от адмирал Пемброк. Беше глупаво да позволи на сина му да служи на неговия кораб, но нямаше избор. Пемброк те пази. Сигурно си и негова любовница.

— Не ставайте вулгарен — отвърна ледено Даяна.

— Ти винаги си била вулгарната в нашия брак, скъпа съпруго. Обличаше се като уличница и омайваше всеки мъж в Лондон. А после преспокойно ме молеше да дойда в леглото ти. Отвращаваш ме!

— Според мен това не е въпрос на отвращение. — Даяна вдигна глава и очите й засвяткаха. — Истината е, че не сте били в състояние да се любите с мен.

Сър Едуард я удари толкова силно, че я събори на пода. Тя се изправи бързо. В сърцето й нахлу тържество. Великият сър Едуард беше неспособен любовник. Нищо чудно, че е избягвал жена си и й приписвал вината за това. Какъв позор!

— Вече нямате право да ме удряте, Едуард. Бракът ни е анулиран.

Лицето му побеля от гняв.

— Ти си съучастница на престъпник. Значи също си престъпница. Капитанът няма нищо против да излея гнева си върху теб.

Даяна потърка подутото си слепоочие.

— Джеймс Ардмор обаче има нещо против. Той не е от хората, които бихте могли да дразните безнаказано.

Едуард я изгледа, сякаш си беше загубила ума.

— Ела с мен, Даяна. — Хвана я грубо за рамото и я изведе от каютата. Двамата се качиха на палубата и се запътиха към предната мачта.

Слънцето бавно залязваше. Червени и златни лъчи падаха върху изранения, окървавен гръб на Джеймс. Той висеше на мачтата, краката му бяха поддали и само въжетата на китките не му позволяваха да рухне върху дъските. Лицето му се опираше в дървото на мачтата. Никой не се беше сетил да извади от устата му ленената кърпа, която беше пъхнал лейтенант Пемброк. Вятърът развяваше черната му коса.

— Виждаш ли, скъпа? — пошепна в ухото й сър Едуард. — Ето го твоят герой. Джеймс Ардмор е просто обикновен мъж, пребит от бой и с пречупена воля.

Джеймс отвори очи. Лицето му беше бяло и разкривено от болка, но зелените очи гледаха студено както винаги. Нищо не показваше, че волята му е пречупена.

Погледът му намери Даяна, впи се в подутините по челото и скулата й и блесна с такава убийствена ярост, че даже прославеният сър Едуард Уортинг уплашено отстъпи крачка назад.

Даяна посегна да извади кърпата, защото се уплаши, че Джеймс ще се задуши, но сър Едуард хвана ръката й.

— Не го пипай! — Обърна се и повика капитан Картър. — Този човек явно не си е научил урока, капитане. Не би било зле да получи още двайсет удара.

Морякът, който тъкмо минаваше оттам, погледна сър Едуард смаяно и с видимо отвращение. Картър обаче се изсмя доволно.

— Щом смятате така, аз съм съгласен. Осгуд!

Като видя лоцмана, Даяна се нахвърли върху бившия си съпруг и го заудря, където свари.

— Не, за бога! Оставете го!

Той се опита да я отблъсне и изруга грозно, защото ноктите й оставиха дълбоки бразди по лицето му.

— Пемброк! — изрева капитан Картър. — Веднага успокойте тази дяволица, или ще заповядам да я оковат във вериги!

Младият лейтенант дотича със загрижено изражение и сър Едуард хвърли Даяна в прегръдките му. Преди това обаче тя успя да го изрита болезнено в слабините и той се преви от болка. Лейтенантът я вдигна на ръце и я понесе към каютата си.

— Всичко ще бъде наред — пошепна в ухото й той.

— Не, няма! Те ще го убият! — Гласът й се пречупи и тя избухна в сълзи.

Пемброк я поведе бързо надолу по стълбичката, за да не чува плющенето на бича и ударите, които се посипаха по гърба на Джеймс.

 

 

Даяна прекара ужасна нощ. Лежеше в тясната койка на лейтенант Пемброк и се взираше с празни очи в гредите на тавана. Дишаше едва-едва и се чувстваше абсолютно опустошена.

Вслушваше се в добре познатите шумове на кораба: скърцане на греди, плющенето на платната, издути от вятъра, крачките на офицерите, които заставаха на вахта. Пемброк й донесе за вечеря сварено месо, но тя не можа да преглътне нито хапка.

Омразният й съпруг се оказа жив и здрав. Тя му вярваше, че е анулирал брака им, но знаеше, че ще й е трудно да се увери със собствените си очи в достоверността на документите. Пемброк вероятно знаеше кой е спътникът на капитана — той беше син на адмирал и сигурно са го посветили в тайната.

Даяна си легна почти веднага след вечеря, но беше толкова превъзбудена, че не можа да заспи. Пемброк си отиде и заключи вратата на каютата си отвън. Тя затваряше очи, но всеки път виждаше как бичът отваря рани в гърба на Джеймс и плисва кръв. Веднъж видя как Джеймс направи знака на Изабо и погледът му я помоли да разбере. „Обичам те.“

Защо този проклет човек беше чакал толкова дълго, за да й каже, че я обича? И защо го направи точно сега?

Защото е бил сигурен, че ще умре. Знаел е, че Картър ще го отведе в Лондон, за да го изправят пред съда, да го осъдят и да го обесят. Даяна отвори очи и отново се взря в тавана. Една от гредите се беше разцепила.

Не, Джеймс Ардмор нямаше да се примири с отредената му съдба. Това би било нетипично за него. Знаел е обаче, че няма да му позволят да поговори с нея, и се е възползвал от възможността да й каже, че я обича.

Дишането й се ускори. Джеймс със сигурност няма да се преклони пред съдбата. Няма да позволи на Картър да го откара в Лондон и да го хвърли в затвора. Никога няма да допусне да се стигне дотам.

Той й каза, че я обича, не защото е знаел, че ще умре, а защото е имал още един коз в ръкава. Този проклетник е замислил нещо.

Даяна седна толкова бързо, че удари главата си в стената и изохка от болка.

Джеймс ще избяга. Тя нямаше ни най-малка представа как би могъл да го направи, но той беше Джеймс Ардмор. Той потапяше въоръжени до зъби фрегати и се справяше съвсем сам с дузини пирати. Капитан Картър го окова във вериги и си въобразяваше, че пленникът няма да му избяга. Жалък глупак!

Даяна скочи от койката. Едва бе стъпила на пода, когато чу стъпки в коридора, последвани от гневни гласове и викове. Зад малкото прозорче на каютата цареше тъмна нощ.

Даяна заудря с юмруци по вратата.

— Пуснете ме да изляза! Какво се е случило?

Виковете й бяха заглушени от гневния рев на капитана, който прекоси тичешком коридора, следван от няколко души.

Мина половин час, през който Даяна не престана да удря по вратата и да вика лейтенант Пемброк. Най-сетне младият офицер се появи и отключи. Очите му изразяваха страх, лицето му беше пребледняло, устните му трепереха.

Даяна застана пред него и стисна ръце в юмруци.

— Какво е станало?

Вместо отговор Пемброк я хвана за ръката и я поведе към палубата.

На хоризонта се виждаше тясна сива ивица. Предната мачта стърчеше към небето, но Джеймс вече го нямаше там. Въжетата, с които го бяха завързали, лежаха разрязани на дъските. До тях бяха веригата и белезниците.

Джеймс Ардмор бе избягал. А с него бе изчезнал и бившият й съпруг сър Едуард Уортинг.

 

 

След един месец

Лейди Уитни-Джоунс, съпруга на седмия барон Уитни-Джоунс, вдигна безупречно изскубаните си вежди и огледа с ужас работилницата на шивача. Какво, за бога, търсеха тук скандалната лейди Уортинг и дъщеря й? Ако имаше поне малко чувство за приличие, дамата трябваше да се скрие. Вместо това тя се върна в Мейфеър и даже си поръчваше тоалети при мадам Аврора. И се държеше абсолютно спокойно, сякаш нищо не се е случило. Непоносимо същество!

Без да бърза, Даяна закопча палтото на Изабо. Отлично знаеше какви мисли минават през главата на елегантната дама. Лейди Уитни-Джоунс следеше всяко нейно движение, без да каже нито дума.

Даяна улови ръчичката на дъщеря си и кимна хладно на дамата, която продължаваше да я зяпа по недопустим начин.

— Добър ден, лейди Уитни-Джоунс.

После решително мина покрай нея и излезе навън, преди лейди Уитни-Джоунс да успее да й отговори.

Юнското слънце огряваше с весели лъчи Оксфорд Стрийт. Лондончани бяха излезли навън, зарадвани от хубавото време. Каретата на баща й чакаше от другата страна на улицата. Едър рус мъж бъбреше с кочияша. Като я видя, свали шапка и се поклони.

— Здравейте, Даяна. Баща ви ме помоли да ви придружа до вкъщи и аз с радост се подчиних.

— Лейтенант Джак! — Даяна стисна ръката му. Няколко дни не се бяха виждали, защото той беше отседнал в близост до Уайтхол и прекарваше повечето време в Адмиралтейството. — Всъщност не би трябвало да ви наричам така. Вие си имате име.

— Лейтенант Джак ми харесва.

Макар да беше оцелял след мъките на остров Хейвън — не на последно място и защото корабният лекар бе извършил истинско чудо — Джак все още изглеждаше малко трескав. Бръчиците около очите му бяха станали по-дълбоки. След като се събуди от неестествения сън, предизвикан от раната на главата, той пак не можа да си спомни името си. Даяна се надяваше шокът от преживяното да му върне паметта, но това не се получи. Мъките на лейтенант Джак продължиха.

Да, той не се казваше Джак. Името му беше Ричард Дьолакроа — точно както бе предположил лейтенант Пемброк. Лорд Ричард Дьолакроа, брат на херцог Карлайл. Беше израснал като привилегирован син в Норфолк с мечтата да стане моряк. Започнал като кадет, издържал изпитите и се издигнал до първи офицер. Адмиралтейството възнамеряваше да му повери кораб, но сега старите адмирали се колебаеха и изчакваха да видят как ще се развие болестта му.

Лейтенант Джак си имаше име и семейство. И съпруга. Тя живееше с двете им деца — момче и момиче — в Норфолк, но в момента пребиваваше в Лондон с децата си и децата на двамата братя на съпруга й. Лейтенант Джак не живееше при нея и Даяна не смееше да го попита за причината.

— Името Джак ми звучи познато — обясни с усмивка той.

— Чувствам се почетена, че ми позволявате да го използвам — отвърна Даяна и се качи в каретата. Лейтенантът грижливо настани Изабо на седалката до майка й и тя му благодари с усмивка. Двете с Даяна много обичаха да ходят на покупки.

Джак седна на отсрещната седалка и каретата потегли. Минаха по Оксфорд стрийт и завиха по Монт стрийт, където беше домът на адмирала. Усмивката на Даяна бързо угасна.

— Има ли нещо ново?

— Не. Съжалявам, Даяна.

Лейтенант Джак и баща й полагаха големи усилия да открият къде се е скрил Джеймс Ардмор. След бягството от кораба той сякаш бе потънал в земята. Никъде не откриха и най-малка следа от него, въпреки че капитан Картър изпрати всичките си войници да го търсят. Един от колегите му, който тъкмо бе хвърлил котва в Плимут, изяви готовност да отплава към Хейвън с Даяна и лекаря, докато самият Картър претърсваше крайбрежието за избягалия престъпник.

Много скоро намериха сър Едуард. Напълно ограбен, без дрехи и без пистолет, само по долни гащи, завързан на самотен бряг.

Бившият й съпруг кипеше от гняв, но Даяна беше щастлива, че Джеймс не го е убил. Беше страшен в гнева си и като нищо можеше да го стори. Добре, че се е задоволил само да го унижи. Тя живо си представяше какво удоволствие му е доставило да го съблече и да го захвърли на пясъка.

Джеймс Ардмор оставаше неоткриваем. Нито Адмиралтейството, нито приятелите на баща й не знаеха дали са го хванали някъде, дали е умрял от раните си или се е скрил при приятели. Корабът му „Аргонавт“ също не се беше мяркал от месеци.

Даяна се разкъсваше между облекчението, че не получава вест за смъртта му, и ледения страх. Джеймс бе избрал най-добрия момент за бягство. Тя предполагаше, че лейтенант Пемброк му е помогнал с нещо, макар да изглеждаше не по-малко изненадан от капитана. Картър побесня, че не може да я държи отговорна за бягството на Джеймс, но всички знаеха, че тя през цялото време е била заключена в кабината на лейтенант Пемброк.

През първата от многото си безсънни нощи Даяна осъзна, че ако не беше тя, Картър никога нямаше да залови Джеймс. Ако тя не беше с него, той щеше с лекота да се измъкне от онзи жалък хан. Заради нея той остави ножа и позволи да го арестуват. А после избяга в момент, когато нямаше как да обвинят Даяна в съучастничество.

Някоя егоистка сигурно щеше да се радва на жертвата му, но Даяна се чувстваше ужасно виновна.

Когато лейтенант Джак й каза, че няма новини, тя промени решението си и даде нареждане на кочияша да ги откара в Уайтхол. Слязоха пред украсената с колони фасада на Адмиралтейството. Джак ги въведе вътре. Тази сутрин баща й също бе дошъл тук, защото искаше да се види с адмирал Пемброк. Даяна му разказа за Едуард и той реши да се оплаче на стария си приятел — разбира се, на четири очи.

Адмиралът бе потвърдил казаното от Едуард и многословно се извини на Даяна. Тя не беше сигурна какво да мисли. Слава богу, бракът й наистина беше анулиран. Според английското право Даяна Локууд никога не е била омъжена за Едуард Уортинг.

Даяна откри баща си да разговаря на мраморното стълбище с адмирал Пемброк и едър, широкоплещест джентълмен с дълга руса опашка.

Когато наближи, русият непознат се обърна към нея, измери я с внимателен поглед от ясносините си очи и изкриви уста в любезна усмивка. Явно онова, което виждаше, му хареса. Ако не беше в компанията на баща й, сигурно щеше да й го каже.

Даяна го изгледа хладно и усмивката му стана още по-широка. Сигурно жените се разтапяха от тази усмивка, но нейното сърце си остана студено. Джеймс вече го бе разбил на хиляди парченца.

— О, Даяна! — поздрави я сърдечно баща й. — Каква приятна изненада да те видя тук. Милорд, позволете да ви представя дъщеря си Даяна. Лейди Уортинг, виконт Стоук.

Провлеченият глас на Джеймс отекна оглушително в главата й: „Виконтът, за когото се омъжи, някога беше ухилен пират на име Грейсън Финли“.

Даяна се вгледа в сините очи на виконта, обрамчени от дълги тъмни мигли, но се овладя бързо и стисна ръката му.

Дланта му беше корава и мазолеста като тази на Джеймс. Приликата беше толкова голяма, че очите й се напълниха със сълзи.

Виконтът задържа ръката й малко по-дълго, отколкото беше прието. Когато я пусна, й хвърли бърз поглед и даже й намигна.

Той беше пират. Един от най-добрите. Точно така беше казал Джеймс. Гоних го. Няколко пъти го хващах натясно, но той винаги съумяваше да измъкне главата си от примката.

Днес Грейсън Финли, виконт Стоук, се разхождаше в Адмиралтейството, сякаш беше в личните си покои, и разговаряше весело с адмиралите, които гонеха пирати по всички световни морета. Ама че нахалник!

Баща й представи и лейтенант Джак.

— Той е брат на херцог Карлайл, но се нарича Джак.

Виконтът разтърси ръката му.

— Вече сме се срещали.

— Наистина ли?

Даяна веднага застана нащрек. Джак мразеше подобни напомнялия. Болеше го, че разни хора знаят за него неща, които са се изгубили от спомените му. Нищо чудно, че не смееше да отиде при жена си. Какво щеше да направи, ако се окажеше, че не си я спомня?

— А това е внучката ми Изабо — завърши гордо адмиралът.

Виконтът взе малката й ръчичка в своята, вдигна към устните си и поздрави учтиво:

— Радвам се да се запозная с вас, мис Уортинг.

Изабо издаде развълнуван звук. В първия миг виконтът я погледна объркано, после лицето му стана учтиво безизразно.

— Дъщеря ми е глуха и не може да говори — обясни с леко раздразнение Даяна.

Виконтът отново стисна ръката на момиченцето, а с другата посегна и дръпна плитката й. Изабо се засмя. Стоук се обърна към Даяна с поглед, в който се четеше искрено съчувствие.

— Както вече ви споменах, Локууд — заговори делово адмирал Пемброк, за да прикрие момента на неловкост, — виконт Стоук би могъл да ви помогне в търсенето. — Той се огледа и понижи глас: — Двамата с Джеймс Ардмор се познават добре.

Усмивката моментална изчезна от лицето на виконта. А Даяна откри в сините му очи остър ум и безумна дързост — качества, които му бяха помогнали да избяга от най-добрия ловец на пирати в света.

— Защо го търсите? — осведоми се с подчертана небрежност виконтът.

— Морето го изхвърли на брега на нашия остров — обясни с готовност бащата на Даяна. — После го заловиха, но той успя да избяга. Оттогава никой не знае къде е. Любопитни сме да разберем какво се е случило.

Виконтът се обърна към Даяна и изрече с леко предизвикателство:

— Ако е минал в нелегалност, няма да го намерите. Твърде вероятно е никога вече да не го видите.

— Досега няма съобщения, че е потеглил към Америка — намеси се лейтенант Джак. — Никой агент не е докладвал и за смъртта му.

— Това е нормално. Той идва и си отива, когато му харесва. Затова предлагам да не си губите времето.

— Аз му дължа живота си — отвърна хладно лейтенант Джак. — Никога няма да го забравя.

— Ако иска вашата благодарност, той ще се яви пред вас и ще изложи исканията си — обясни също така хладно виконтът. — В противен случай няма да го видите. Запомнете думите ми.

Той се поклони, а когато се изправи, лицето му отново изразяваше дружелюбие.

— Желая ви хубав ден, господа адмирали. Лейтенант. Лейди Уортинг. Оттеглям се, защото се налага да си събера багажа. За пореден път. Пращат ме на островите в Ламанша… по причина, известна само на небето и Адмиралтейството. Смятах, че след като прекарах цял месец в Прусия, ще ми дадат малко почивка, но възхищението, което господата адмирали проявяват към моите способности, продължава да ме държи далеч от жена ми и децата ми.

Когато спомена семейството си, сините му очи светнаха. Той се поклони отново и слезе по стълбището с лека крачка.

— Странна птица — отбеляза замислено адмирал Пемброк. — Но е много полезен. Откри къде е изчезнал френският крал и проявява забележителна интелигентност в отношенията си с французите и съюзниците им. Миналото му е доста тъмно, но ние решихме да проявим великодушие и да мълчим по въпроса, разбира се, срещу специалните му услуги. Един ден лорд Стоук сигурно ще откаже да работи за нас и ще се върне в имението си в Корнуел. Той обожава жена си и мрази да е разделен от нея.

С тези думи той поведе адмирал Локууд и лейтенант Джак надолу по стълбата. Даяна остана на мястото си. Когато тримата мъже завиха по коридора, тя се спусна да догони виконта.

Намери го на една площадка да гледа през прозореца към оживения вътрешен двор.

Даяна държеше дъщеря си за ръка, но Изабо разглеждаше с възхищение красиво изрисуваните тавани и не мислеше да се отдалечава.

— Знаете ли къде е той? — попита направо Даяна.

Виконтът я измери от глава до пети и очевидно разбра какво е станало между нея и Джеймс на остров Хейвън.

— Вие сте извънредно красива жена, лейди Уортинг. Точно от този тип жени, за които някога с Ардмор водехме война. И то жестока.

— Значи ме съветвате да го забравя?

— Той не е от мъжете, които обичат сантименталните сбогувания.

— Разказа ми, че сте били най-добрите приятели. А после сте станали врагове. Но ми се струва, че не го познавате много добре.

Виконтът сведе очи.

— Вие сте прекрасна жена, лейди Уортинг. И сте твърде добра за човек като Джеймс Ардмор. — Улови ръката й и додаде тихо: — Вече съм сигурен, че и за вас щяхме да водим битка.

— А как е съпругата ви, милорд? — попита с медено гласче Даяна.

Лорд Стоук се усмихна и лицето му засия като ярко слънце след седмица дъжд.

— Познавате ли Александра? — Явно му беше безкрайно приятно да говори за нея.

— Срещнахме се веднъж. Надали ме помни.

— Всеки, който ви е срещнал дори веднаж, ще ви запомни. — Той поднесе ръката й към устните си. — Тази вечер ще й пиша и ще спомена за срещата ни.

— Много сте любезен — отвърна Даяна. — Желая ви хубав ден, лорд Стоук.

Той отново я измери с проницателния си син поглед и се усмихна завладяващо.

— Хубав ден, лейди Уортинг.

Даяна се обърна и тръгна по коридора, но чу съвсем ясно последните му думи:

— Да, вече съм сигурен, че щяхме да се бием за вас.

 

 

— Пощата, мадам.

Старата икономка на адмирал Локууд донесе писмата на сребърна табла.

Баща й беше излязъл да закуси със свой познат и двете с Изабо бяха сами на масата. Даяна имаше намерение да прекара предобеда в писане на писма. Не че водеше оживена кореспонденция. Само старите приятели на баща й се обаждаха понякога.

Много й се искаше да пише на Хонория, сестрата на Джеймс. Да й съобщи, че се е запознала с брат й и че той е изчезнал. Но може би Джеймс отдавна беше на сигурно място в Чарлстън и сестра му щеше да сметне писмото й за вулгарно натрапничество. Даяна въздъхна и започна да преглежда писмата. Освен това не знаеше как да адресира писмото. Джеймс не й остави адреса си.

Попадна на непознат почерк и побърза да отвори дебелия кремав плик. Писмото беше кратко, а подписът гласеше: „Ваша предана Александра Стоук“.

Даяна се разтрепери. Разгъна писмото и зачете с нарастващо вълнение.

„Доста се колебах дали да ви пиша, лейди Уортинг, но съпругът ми ми писа за срещата ви в Адмиралтейството и изведнъж проумях смисъла на някои неща, които дотогава ме объркваха. По тази причина реших да се обърна към вас. Помня, че преди три години ни представиха една на друга в дома на лейди Фийдърстоун. Вие бяхте там с адмирал Хейвс. Тогава се казвах Александра Алистър, а сега съм лейди Стоук. Днес ви пиша, за да ви съобщя, че имам сведения за един наш общ познат, които вероятно ще ви заинтересуват, в случай че разбирате за какво става дума, ще се радвам много да ми погостувате в лятното имение на семейство Стоук в Нюкей, Корнуел.

P.S. Ако случайно срещнете лорд Стоук, преди да отпътувате от Лондон, моля ви, не споменавайте за писмото ми. Щом пристигнете, ще ви обясня всичко.“

Даяна прочете няколко пъти краткото писмо, за да е сигурна, че го е разбрала правилно. Общ познат. Подчертано.

Сърцето й се удряше болезнено в гърдите. Замисли се над объркващия факт, че лейди Стоук е отделила толкова много място, за да я увери, че двете се познават, което означава, че тя не нарушава етикета, като й пише. Дяволите да ме вземат, помисли си ядно тя и стана. Какво значение имаше етикетът пред съдържанието на писмото!

Даяна отиде с бързи крачки в работната стая на баща си, следвана от любопитната Изабо. Извади голяма карта на Англия и я разтвори върху писалището. Намери Южна Англия и Корнуел. Нюкей. Да, ето го. На Атлантическия бряг, на около петдесет мили по суша от Плимут. Ако пътува по море, ще трябва да заобиколят носа и ще трае по-дълго. В тази област беше пълно с контрабандисти. Да кажем, че имаме обща враждебност срещу душещите навсякъде английски фрегати.

Даяна затвори очи. Джеймс беше изчезнал. А лорд Стоук наскоро се бе завърнал от Прусия и трябваше да обиколи островите в Ламанша, преди да се завърне при жена си. Не споменавайте за писмото пред съпруга ми — молеше лейди Стоук. Грейсън Финли беше най-големият съперник на Джеймс Ардмор. А Джеймс Ардмор й бе говорил с възхищение за прекрасната мисис Алистър.

Даяна стана. Изабо разглеждаше с интерес картата на Корнуел, но майка й я взе от ръцете й и я прибра. После набързо написа писмо до баща си, запечата го и го сложи под мастилницата. Събра в една чанта най-необходимото за себе си и за Изабо и нае карета, която да ги откара в Корнуел.