Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (6)

6

Джеймс оттегли ръката си и Даяна въздъхна дълбоко. Почувства се едновременно облекчена и разочарована. Той се изправи точно когато Изабо нахлу в градината, понесла цяла торбичка с миди.

— Маа! — изписка тя, после се ухили на Джеймс. — Йоо! — Това беше той.

Джак я следваше задъхан и весел.

— Обиколихме целия остров — съобщи той. — Намерихме дузини миди.

Изабо коленичи на земята и изтърси торбичката. Даяна седна до нея и се опита да успокои лудо биещото си сърце.

Дъщеря й веднага започна да подрежда мидите на купчинки. Една купчинка с плоски, друга с рапани, трета с набраздени… Изабо имаше няколко сбирки с миди и ги съхраняваше грижливо в надписани картонени кутии, където бяха подредени по големина и вид. Тя отваряше кутиите всеки ден, разглеждаше съкровищата си и изследваше всяка мида с научната сериозност на член на кралската академия.

Даяна често се беше опитвала да я научи да изработва красиви подаръци от мидите, но Изабо изобщо не хареса идеята й. Малката много държеше мидите да си останат, както ги е намерила.

Изабо избра най-големия рапан от купчината и го подаде с две ръце на Джеймс.

— Йоо!

Даяна се учуди безкрайно, когато Джеймс Ардмор изведнъж се промени. Пое подаръка и направи дълбок поклон.

— Много ти благодаря, Изабо.

— Ето така — поправи го меко тя, стисна ръка в юмрук и я сложи върху сърцето си. — Това е знакът за благодарност.

Джеймс сви силните си пръсти, изцапани с пръст, и повтори жеста.

— Благодаря.

Изабо се засмя. Един от предните резци тъкмо запълваше дупката в устата й.

— А какво означава този жест? — Лейтенант Джак кръстоса китки, докосна с пръсти гърдите си, после разпери ръце. — Постоянно го правите.

Изабо се закиска, а Даяна се изчерви.

— Означава „обичам те“.

— Аха! — засмя се зарадвано Джак.

Джеймс се изправи и изтърси пясъка от коленете си.

Изабо се върна към съкровищата си. Застанал до нея, Джеймс се взираше в своя подарък. Очевидно беше възхитен от красотата му.

Когато вдигна глава, той забеляза, че Даяна го наблюдава. Очите му бяха невероятно зелени. Тя усети как зърната на гърдите й се втвърдиха и настръхна.

— Какво ще кажете да идем да видим пещерите, Ардмор? — попита Джак, който очевидно не усещаше напрежението.

Капитанът разтърси глава, погледна втренчено Даяна, кимна и махна на лейтенанта да го последва. Джак се поклони учтиво пред домакинята.

— Лейди Уортинг. — И тръгна след Джеймс по пътеката към малката порта.

Даяна отново се отпусна на колене върху пръстта и с гняв заби лопатата в един особено дебел корен. Изабо затананика.

 

 

Джеймс вървеше по-бързо от миналия път. Вече познаваше пътя, а и беше окрилен от топлия спомен как Даяна се бе хвърлила в прегръдката му.

Тази жена беше загадка. Усещаше желанието й, но то беше примесено със страх. Тя беше сложна, многопластова личност. Страшно му се искаше да свали тези пластове един по един и да научи всичко за нея.

Напрежението между тях буквално можеше да се улови с ръце. Тя беше ужасно напрегната, когато той беше наблизо. Той не можа да устои на привлекателната й сила. Падналото на челото й кичурче го молеше да го докосне. Горното копче на корсажа и се бе отворило и той с мъка устоя на желанието да плъзне пръсти по мекото деколте. Ако не бяха се върнали Изабо и лейтенант Джак, той щеше да продължи играта на прелъстяване до самия зашеметяващ край.

Той я желаеше с цялата сила на сърцето си. Желанието му да я притежава беше дълбоко и първично. Отдавна не беше изпитвал подобни чувства. Тази жена беше създадена за любов. И го искаше. Боеше се от страстта си, но не я отричаше.

Дъщерята на Даяна ще стане също така възхитителна като майка си, щом порасне, каза си с усмивка той. Припомни си дяволитата й усмивка, когато му подаде най-красивия рапан с интересен рисунък. На него, не на Джак или на майка си.

Той бе прибрал подаръка в джоба си, за да го топли и да гони нерадостните му мисли.

— Мисля, че тя ви харесва, Ардмор — обади се Джак зад него и се засмя. Ходенето го изморяваше и той дишаше тежко.

— Изабо ли? Не е ли твърда малка за мен?

Джак се засмя весело.

— Имам предвид възхитителната лейди Уортинг.

Джеймс спря пред скалната ниша, която щеше да ги отведе на малкия плаж.

— Наистина е възхитителна.

Очите на Джак засвяткаха предизвикателно.

— Аха! Значи отговаряте на чувствата й? Виж какво става след една случайна среща на мъж и жена. Внимавайте, драги, иначе ще сложат примката на главата ви по-бързо, отколкото очаквате.

Джеймс се вцепени.

— Какво имате предвид?

— Ще ви принудят да се ожените. Тези неща се случват преди човек да е успял да се огледа. Но лейди Уортинг си струва, нали?

В гласа му прозвуча копнеж. Джеймс се облегна на скалата и скръсти ръце под гърдите си. Случайното споменаване на примката го обезпокои.

— А какво ще кажете за себе си? Влюбен ли сте в нея?

Джак извърна поглед и Джеймс изведнъж усети болезнено пронизване в сърцето. Той и Даяна можеха да се позабавляват, но това беше временно. Джеймс играеше смъртоносна игра, както винаги. За разлика от него Джак беше англичанин, моряк, офицер от флота, един от нейната среда. Може би никога няма да си възвърне паметта. Ще вземе Даяна за жена и двамата ще заживеят тихо и мирно на острова. Адмиралът със сигурност ще им даде благословията си. Перфектна двойка в идилична обстановка.

Джак се обърна към него. Сивите му очи бяха безизразни.

— Да, бих могъл да изгубя сърцето си по Даяна Уортинг. Като всеки друг мъж. Но, Ардмор… — Той преглътна мъчително. — Аз съм мъж без име.

Болката му беше толкова силна, че Джеймс изпита искрено съчувствие.

— Не сте никой — отвърна тихо той. — Вие сте лейтенант от английска фрегата.

Джак помилва зеления мъх, вкопчил се в скалата близо до главата му.

— Сигурен съм, че името ми е вписано в книгите на Адмиралтейството като част от екипажа на потъналата фрегата. Като втори или трети лейтенант. А може би съм бил отличен офицер и са ме назначили за първи лейтенант? Добре, но какъв съм? Имам ли жена и деца? Чака ли ме някой? Или се радват, че съм мъртъв?

— Скоро ще узнаете — отговори безизразно Джеймс. Морето под тях се удряше в скалите и отново се връщаше. — Някой чиновник ще прочете списъка и ще ви каже как се казвате. Ще узнаете и къде живеете. Всичко ще узнаете.

— И какво от това? Наистина ли съм весел и дружелюбен? Щастлив съм, че си спомням как се връзват моряшки възли и как се обслужва платно. Ами ако съм друг? Ами ако съм лош човек?

— С голяма вероятност сте като повечето други. Хората са щастливи, когато спят в топло легло, и се дразнят, когато им поднесат студена закуска.

Джак стисна устни.

— Не се опитвайте да ме утешавате. Не знаете какво е да си в моето положение… тази празнота в главата… Може би съм изгубил добра, красива жена. По дяволите, може пък да съм обичал мъже. Аз не знам какъв съм!

Прибоят отново изгърмя. Пръсна бяла пяна. Идваше прилив.

— Ако стигнете до заключението, че обичате мъже, ще ви помоля да стоите по-далече от мен — заяви сериозно Джеймс.

Джак го погледна стъписано. Челото му се смръщи, но в следващия миг той избухна в смях.

— Вие сте дяволски корава хапка, Ардмор. Всички американци ли са безчувствени като вас?

— Повечето, мисля.

— Много се радвам. Не ми трябва съчувствие, а ритник в задника. Благодаря ви за любезността.

— Да продължим към пещерите.

Джак кимна. Джеймс заслиза бавно по пътеката към плажа, държейки се за издадените скали. Лейтенантът го последва с лека стъпка.

Джеймс никога не беше помислял, че ще изпитва симпатия към лейтенант от английския кралски флот. Според него всички офицери бяха мръсници. Британските фрегати обикаляха световните морета и с безпримерна наглост помитаха всичко, което се изпречваше на пътя им. Блокираха корабни маршрути, отстраняваха търговци от конкурентни страни, бяха завзели Западноиндийските острови, за да изключат американците от тамошната търговия. Придружаваха корабите на Източноиндийската компания до Азия и обратно — не само за да ги защитават, а и за да запазят търговията с Индия за британците.

Английски фрегати кръстосваха моретата и океаните и когато изпаднеха в лошо настроение, капитаните им си играеха на котка и мишка с американските кораби, които нямаха защита. Американският флот разполагаше само с няколко кораба, докато британският имаше стотици. Британците се държаха по-лошо от пирати, затова Джеймс Ардмор считаше за свой дълг да ги напада и унищожава навсякъде, където ги срещаше.

А сега беше принуден да живее с двама английски морски офицери: адмирал Локууд, героя от Трафалгар, и лейтенант Джак, объркан, пречупен млад мъж, който се опитваше да си върне достойнството.

Там беше и Даяна Уортинг, вдовицата на легендарния капитан сър Едуард Уортинг.

Джак се подхлъзна няколко пъти по ситния пясък, но стигна успешно до входа на пещерите. Джеймс стоеше и го чакаше. Даяна бе нарекла съпруга си измамник. В гласа й имаше гняв. Всяка дума тежеше от гняв. Очевидно й беше трудно да признае, че е мразила съпруга си, но все пак го каза.

Като си помислеше, той всъщност никога не беше виждал Даяна Уортинг да не се гневи. Но това нямаше значение. Гневът я правеше още по-красива. По дяволите, сигурно е подлудила Лондон и е оставила зад себе си диря от насилие. Гневът й му показваше, че предположението му е вярно. А объркването й му подсказваше, че тя няма представа защо й се е случило всичко това.

Защото си неземно красива, скъпа моя, затова. Красива и опасна.

Не би могъл да стои тук и да гледа как тя постепенно се влюбва в Джак. Нищо, че изпитваше искрено съчувствие към него.

Джеймс се наведе и влезе в първата пещера. Вътре беше доста хладно.

Джак влезе след него и се огледа без особен интерес.

— Доста нисък таван.

— Да. — Джеймс отиде до края на пещерата и огледа стените. После започна да ги опипва.

— Какво търсите?

— Нещо, което лейди Даяна не ми позволи да открия.

Джак се облегна на стената.

— Тук няма нищо.

— Тя се опитва да скрие нещо от мен. Много искам да знам какво е.

Джеймс огледа тъмните стени и се напрегна да различи нещо в мрака. Надяваше се да види процеп в скалата или отвор, който да го отведе в друга пещера или поне да му даде някакво указание какво е скрито тук. Защото Даяна се бе опитала да го задържи далеч от пещерите.

Тя беше много предпазлива жена. Това си личеше по десетки малки подробности. Например как през цялото време държеше дъщеря си под око или как след вечеря помагаше на Джесъп да изнесе съдовете. Тя водеше домакинството на баща си и се справяше много добре въпреки малкото прислуга.

Даяна не беше от жените, които си губеха ума и се хвърляха на шията му, без да се замислят. И предишния път не го направи и той остана много разочарован. Страстта, която изпита, докато се целуваха, я свари напълно неподготвена. Впрочем същото важеше и за него. Тя не искаше да й се случват подобни неща.

Самият Джеймс също не беше подготвен за бурята от чувства, която избухна в сърцето му. Беше повярвал, че е преодолял копнежа си по Даяна Уортинг. Вчера обаче разбра, че се е лъгал. Отново искаше да я докосва, да я милва, да я люби. Всеки ден. Все едно къде.

— Тук няма нищо — повтори Джак. Лицето му издаваше равнодушие.

Джеймс обиколи още веднъж пещерата и се върна към изхода. Спря на светло и измери с изпитателен поглед тавана. Толкова нисък, че можеше да го докосне.

И тук нямаше нищо. Островът грижливо криеше своите тайни.

— Склонен съм да се съглася с вас, Джак — рече той. — Но не ми е приятно да стоя в неизвестност.

— Ооо…

— Добре ли сте?

Лицето на младия мъж бе пребледняло.

— Май прекалих със слънцето — промърмори той и отново се облегна на стената.

Джеймс излезе от пещерата. Спря на плажа и се огледа. Вляво от него беше пътеката, по която бяха дошли. Тя се виеше между скалите и накрая стигаше до къщата. Вдясно се издигаше стръмна скала и падаше почти отвесно към морето.

Изведнъж мъжът избухна в тих смях. Даяна Уортинг беше умна жена. Много по-умна, отколкото си мислеше той.

Джак беше прав. Тук наистина нямаше нищо интересно. И никога не беше имало. Даяна нарочно беше насочила вниманието му към пещерите, нарочно му показваше с поведението си, че те крият някаква тайна. А той бе изгубил време да размишлява какво крие тя от него, въпреки че тук нямаше нищо. Тя го бе примамила тук, за да не открие истинското скривалище. То беше на друго място.

Миналата година и той беше приложил същия трик спрямо нея, когато заподозря, че е решила да претърси вещите му. Заключи раклата, за да я помъчи малко, и скри ключа така, че тя да го намери. След като претърси всичко и разрови нещата му, тя повярва, че е открила всичките му тайни, и остана доволна. Все пак хитростта му не сполучи напълно. Тя намери дневника на Пол и го прочете.

Е, и нейната хитрост не успя. Въпреки това той изпитваше нещо като радост. И беше готов да се смее като хлапак.

Когато се обърна, Джеймс видя, че Джак е клекнал на земята, държи се за стомаха и диша мъчително.

— Какво стана?

Лейтенантът се изправи бавно. Лицето му блестеше от пот.

— Главата ми… боли адски.

— Да не би да сте си спомнили нещо?

Джак се поколеба и сърцето на Джеймс заби лудо. Кажи не, лейтенанте. Харесвам те и не искам да те убия.

— Просто имам силни болки. Сигурно е от слънцето.

Зениците му се бяха свили — това си личеше дори и на сянка.

— Мисля, че е най-добре да се върнете в къщата, Джак. Джесъп ще се погрижи да облекчи болките ви.

Лейтенантът се усмихна меланхолично.

— Май сте прав. Всеки път, когато повярвам, че съм се възстановил, главата ми започва да пулсира от болки. — Той се почука по слепоочието и продължи: — Спомням си всякакви неща, само не и името си… — Очите му се напълниха със сълзи.

— Ще ви придружа до стаята ви.

Джак се отдръпна като опарен.

— Не. Нямам нужда от медицинска сестра.

Джеймс го спря с поглед, който би разтреперил членовете на екипажа му. Болните моряци от „Аргонавт“ знаеха, че са длъжни веднага да се явят при корабния лекар, все едно дали това им харесва, или не. Ако някой останеше на поста си, въпреки че се чувстваше зле, и рухнеше, слизаше на следващото пристанище. Джеймс не понасяше мъже, които си въобразяват, че са всесилни. Затова не хареса и поведението на Джак.

Лейтенантът го изгледа остро, но непоколебимото изражение на Ардмор не допускаше възражения.

— Извинете. Знам, че искате да ми помогнете. Ще се върна в къщата, но не искам да ме придружите. Вече се чувствам по-добре и ви обещавам, че веднага ще си легна.

Джеймс кимна кратко.

Джак се засмя тихо.

— Сигурен ли сте, че не сте морски сержант? Познавах един, който вледеняваше целия екипаж само с поглед. — Лицето му побеля. — Божичко, Джеймс, спомних си сержанта, а не мога да кажа кой съм самият аз… По дяволите!

— Не се опитвайте да си спомните насила — посъветва го мрачно Джеймс.

Джак стисна ръце в юмруци, затвори за малко очи и пак ги отвори. Изглеждаше овладян. Тези англичани и проклетата им сдържаност.

— Връщам се в къщата. Ще си почивам и ще мисля за стария сержант. Може би образът му ще извика в паметта ми и други картини от миналото. — Той се опита да се усмихне и заключи: — Надявам се, че не съм бил влюбен в него. Защото виждам лицето му в спомена си и то е много грозно.

Джеймс му отговори с усмивка.

Джак се запъти бавно към скалата. Джеймс проследи изкачването му, готов да се притече на помощ. Макар и несигурен, лейтенантът успя да стигне на равното без произшествия.

Джеймс не го последва. Съзнаваше, че не постъпва правилно, защото по пътя Джак можеше да припадне, но знаеше, че лейтенантът много ще се ядоса. Понякога мъжете имаха право да се държат като глупаци.

Щом Джак се скри зад завоя, Джеймс продължи търсенето. Извървя тясната плажна ивица до края и стигна до стръмната скала. Огледа я внимателно, но не забеляза нищо подозрително.

Опря се върху скалната стена и се наведе напред, доколкото можеше. Морето беше доста далеч надолу.

Джеймс извърна глава настрана. Вдясно от него имаше издатина. А зад нея процеп в скалата.

Трудно щеше да стигне до там. Трябваше да мине по гладък, тесен скален ръб, който почти не предлагаше опора на краката. Той се напрегна, притисна се до скалата и се изтегли върху малката издатина.

Вятърът духаше немилостиво. Ако не внимава, ще изгуби равновесие и тогава… сбогом, Джеймс Ардмор!

Някой обаче беше избил вдлъбнатини в скалата, за които човек да може да се залови. Джеймс ги последва, направи две-три опасни крачки и се озова на сигурно място.

И тук растяха в изобилие мъхове и лишеи, които скриваха ръба на скалата. Мънички сини цветчета се огъваха под напора на вятъра.

Отворът в скалата беше доста тесен за мъж с неговите рамене. Джеймс се промуши и заседна за малко между два камъка, но успя да се измъкне и спря, примигвайки, в мрака.

Озова се на друга скална издатина, този път под каменен покрив. Далеч под него в пещерата нахлуваха слънце и морска вода. Вълните минаваха с грохот покрай издадената скала.

Покрай стената на пещерата над и под него бяха издълбани ниши. И във всяка се различаваха очертания на сандък.

На няколко крачки от него беше закрепена дървена стълба. Тя слизаше чак до дъното на пещерата. Пясъкът беше мокър — очевидно никога не изсъхваше напълно. Джеймс предположи, че приливът постоянно го залива.

Не се доверяваше много на стълбата, въпреки че изглеждаше солидна. Друго щеше да е, ако имаше въже. Вероятно Джесъп имаше задължението да я поддържа.

Джеймс все пак стъпи на стълбата и бавно заслиза надолу. Стигна до една издатина и спря. В една ниша видя половин дузина сандъчета, покрити с корабно платно.

Прегледа ги набързо и намери едно с изкривен капак. Вдигна капака и откри опаковани в слама бутилки. Ароматът им го накара да се усмихне. Тук имаше бренди. Не барут, а алкохол.

Той постави капака на мястото му и когато се обърна, видя Даяна, застанала малко под него.

Всъщност бе усетил присъствието й малко преди да се обърне. Сладкият й аромат погали ноздрите му.

— Значи вие и баща ви сте контрабандисти.

Лицето й беше напръскано с вода и пясък. Бе увита в наметка, небрежно завързана на шията. Плитката и се бе разплела. Без да се бави, тя измъкна изпод платното пистолет и го насочи към гърдите му.

Джеймс не се помръдна. Само мускулите му едва забележимо се напрегнаха.

Двамата се гледаха, готови да реагират веднага. Очите й гледаха като на корав флотски сержант.

— Ние не сме контрабандисти. Онова, което правим, не е контрабанда.

Джеймс кимна леко към сандъците в нишата на скалата.

— Тогава нарушавате блокадата. За кого работите?

— За никого. По-точно за онези, които са срещу Наполеон.

— Разбирам. Точка във ваша полза.

Тя не се помръдна.

— Това ли е тайната, до която не биваше да стигна? Защо си мислите, че Джеймс Ардмор ще се заинтересува от уменията ви да прекарвате контрабандна стока през континенталната блокада на Бонапарт? И аз правя същото, когато имам време. Лодкарите от Гибралтар печелят луди пари, като товарят забранени стоки на неутрални кораби и ги пренасят в страната.

— Ние не го правим за пари — процеди през зъби Даяна.

— Не, разбира се, че не. От патриотизъм. Все пак баща ви е легендарен британски адмирал.

Очите й засвяткаха.

— Защо не се страхувате? Насочила съм пистолет към вас.

— Ако искахте да ме убиете, отдавна да сте го направили. — Той изкриви устни в подобие на усмивка. — Защо миналата година не ви беше страх от мен?

— Как да не ме е било страх? Та вие ме отвлякохте!

— О, не. Вие сте дивачка. Държахте се точно както сега. Не е нужно да ме простреляте, Даяна. Няма да кажа на никого.

Тя го изгледа недоверчиво, но въпреки това отпусна пистолета.

Джеймс се отпусна, но не съвсем. Проблемът с безумно смелите беше, че човек никога не знаеше дали ще се отдръпнат, или ще стрелят.

— Баща ми има доверие във вас — промълви тя. — Не разбирам защо.

— Баща ви знае какво прави. — Джеймс се смъкна бавно от стълбата. — Но лейтенант Джак би могъл да ви създаде проблеми. Капитаните от кралския флот не обичат контрабандистите, особено когато пренасят стоки на континента. Особено в такъв момент.

— Той дори не знае кой е Бонапарт!

Да, но си спомни флотския сержант и това беше началото.

— Ако вие не му кажете, и аз няма да му кажа — заяви Джеймс. — Заклевам се.

Той се прекръсти и тя проследи движението му. Наметката й бе паднала и разкри простата памучна рокля. Пак не носеше нищо под корсажа.

Глупава Даяна. Наметката скриваше тялото й, но роклята подчертаваше прекрасните гърди. Под погледа му те се стегнаха и зърната им се втвърдиха от възбуда.

Джеймс протегна ръка и нежно с един пръст помилва гърдите й.

Даяна се разтрепери, сякаш я бе ударил. Пистолетът отново се насочи към гърдите му.

— Свалете жакета си! — заповяда с треперещ глас тя.

Джеймс втренчи поглед в оръжието и бавно издиша.

Пистолетът беше зареден, но нямаше фитил. Ако тя натисне спусъка, няма да произведе изстрел. Сигурно много е бързала, когато Джак се е върнал в къщата й и е разказал, че Джеймс е останал на плажа. Не е имала време да уведоми баща си или да приготви пистолета. Сигурно даже не го е заредила. Даяна присви очи.

— Казах да си свалите жакета.

С лекота можеше да й отнеме оръжието. Не, по-добре да се позабавлява и да й се подчини.

Джеймс вдигна рамене, разкопча жакета и го свали.

Както винаги, не носеше риза отдолу. Правеше го отдавна, защото беше разбрал, че на борда на кораба човек е непрекъснато мокър. Скоро му омръзна постоянно да си сменя ризата и просто се отказа да носи ризи под жакета. Често не слагаше и жакет, а се разхождаше с голи гърди и се излагаше на слънцето. Повечето моряци следваха примера му. Даже мистър Хендерсън, негов лейтенант и суетен денди, работеше с гол гръб под парещата горещина.

Джеймс бе оставил всичките си ризи на борда на „Аргонавт“, а на Хейвън нямаше нито една, която да му става.

Даяна отвори устни, влажни от дъха й, и заповяда.

— Свалете и панталона.

Само за две секунди членът му се втвърди.

— Приливът идва — проговори предупредително той — и ще ни отреже от стълбата.

— Все някак ще се справим.

Той я погледна изпитателно отстрани.

— Молете се пистолетът да не стигне в моите ръце.

— Свалете панталона — заповяда тя.

— На вашите заповеди, мадам — отвърна провлечено той.

Бавно и с наслада Джеймс разкопча петте златни копчета, без да откъсва поглед от лицето й. Усмихна се леко и бавно отвори панталона си.