Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (5)

5

Ножът беше прост и практичен. Стоманената дръжка бе увита с ивица кожа. Джеймс го бе купил преди много години на Мартиника и оттогава ножът го придружаваше по време на всичките му приключения.

Адмиралът го погледна изпитателно.

— Това ли е всичко?

Джеймс отпусна ръка.

— Не.

Адмиралът продължи да говори със същия любезен тон, с който сигурно се беше обръщал към подчинените си:

— Когато помогнах на дъщеря си да ви сложи в леглото, останах много учуден от броя на ножовете, скрити в дрехите ви. Обаче не намерих пистолет.

— Нямах време да си набавя — отговори също така любезно Джеймс. — Корабът потъна бързо.

— Без съмнение. А на пленниците не дават пистолети, дори когато се налага да спасяват живота си. Питам се как сте се добрали до ножовете.

Джеймс го изгледа равнодушно и адмиралът отговори на погледа му, без да мигне. Локууд беше опитен моряк. Дълго време е бил капитан, преди да го повишат в чин адмирал след Трафалгар. Той знаеше всичко за Джеймс и не се съмняваше защо е бил на фрегатата. Джеймс също познаваше адмирала.

— Войниците от флота не ме претърсиха особено грижливо — обясни небрежно Джеймс.

Локууд кимна.

— Сигурно са се побъркали от щастие, че са заловили скандално известния капитан Ардмор, и са проявили лекомислие. — Помисли малко и продължи: — Предполагам, че ви открихме на брега заедно с английския лейтенант, защото или сте били негов пленник, или сте били пленник на неговия кораб. Впрочем, трябва да кажа, че вече съм ви виждал. Срещата ни беше кратка, но запомних завинаги очите ви. Очи на мъж без сърце.

Преди да дойде тук, Джеймс щеше да се съгласи с това твърдение. Но сега не можеше. Докосна гърдите си и рече тихо:

— Имам сърце. Бие тук.

— Вие го казвате. Аз наблюдавам лейтенант Джак. Той не знае кой е и как се казва и това го плаши до смърт. Страх го е да открие какъв човек е бил. Вие знаете кой сте и откъде идвате. Но сте се затворили пред тази истина. — Адмиралът плъзна ръка по резбованата облегалка на стола. — Но не съм изпратил да ви повикат, за да си говорим за сърцето ви. Искам да знам какви планове имате.

— Имам намерение да си почина.

— Ние не можем да се борим срещу вас, дъщеря ми и аз. Аз съм вече стар, а дъщеря ми е жена. Въпреки това съм длъжен да ви предупредя: тя има адски темперамент. — Той се усмихна с любов, а Джеймс едва се въздържа да не изхъмка презрително. Старецът нямаше понятие! — Ако Изабо е в опасност, майка й ще се бие като лъвица за нея. Даяна обича дъщеря си повече от собствения си живот. И аз я разбирам, защото изпитвам същото към нея. — Той отправи многозначителен поглед към Джеймс.

— Обещавам, че няма да причиня зло на никого от вас. Нямам такива намерения. Не нападам невинни.

— Да, чух да се говорят такива неща за вас. — Адмиралът го огледа изпитателно. — Но не разбрах дали това се дължи на твърдение, излязло от вашата уста, или на наблюденията на странични хора. Като цяло обаче ви смятам за почтен, макар и безогледен мъж.

— Тогава сте на мнение, различно от това на целия кралски флот. Досега не съм срещнал нито един капитан, камо ли адмирал, който да ме нарече почтен човек.

— Следя кариерата ви с голям интерес, капитан Ардмор. Човек трябва да познава неприятелите си, нали така? Изтребихте голям брой пирати от Карибието, все негодници и убийци. Светът би трябвало да ви благодари за това.

— Правя, каквото мога — отвърна провлечено Джеймс.

— Превземате английски кораби само за удоволствие. Не ме гледайте така! Много добре знам, че се забавлявате. Освобождавате американски военнопленници и измъчвани моряци и с наслада тероризирате английските капитани. — Адмиралът се засмя тихо. — Дори за това не мога да ви се сърдя. Чух, че сте заповядали да бичуват капитан Лангфорд. Той беше идиот и постъпката ви заслужава награда. Крайно време беше някой да му даде урок. Знаете ли, че заради това унижение той трябваше да напусне кралския флот? Това го съсипа.

— Правя, каквото мога.

— И се гордеете със себе си. — Погледът на адмирала изведнъж стана остър. — Още сте млад. Разкаянието ще дойде по-късно.

— О, вече се разкайвам. Съжалявам за доста неща, които съм извършил.

— Когато станете на моята възраст, ще се разкайвате много повече.

В гласа на адмирала прозвуча тъга, но Джеймс не изпита съчувствие. Много добре знаеше за какво съжалява Локууд. Бащата на Даяна посочи столовете пред огъня.

— Нека поседнем тук като приятели. Знам, че се държа като глупак. Всъщност би трябвало да ви затворя в подземието, докато се появи следващият кораб. Но тук е остров Хейвън. Ако искахте да ме убиете, отдавна да сте го направили.

Джеймс се настани на предложения стол. Ножът му остана на масичката.

— Прав сте.

Адмиралът наля бренди в две чаши, подаде едната на госта си и седна на другия стол.

— Надявам се да ми разкажете някои от приключенията си. Това ще скъси дългите пролетни вечери.

Джеймс пийна глътка топло бренди и въздъхна доволно.

— Какво казахте на лейтенант Джак?

Локууд завъртя чашата между пръстите си.

— Ясно ми е, че не искате той да разбере кой сте. Защото ще се почувства длъжен да ви арестува. Но засега младежът е зает да си върне паметта. Когато това се случи… — Старият човек направи жест, който означаваше: ще се занимаваме с този проблем, щом настъпи моментът. — Дотогава ще държа идентичността ви в тайна от лейтенанта. Но само ако обещаете да ми разкажете всичко. Можете да започнете с това, как се озовахте на потъналата фрегата.

— Това е дълга история — промълви замислено Джеймс.

— Чудесно — засмя се адмиралът. — Пред нас е цялата нощ.

 

 

Даяна заби градинската лопата в пръстта и започна да тегли корена, който изглеждаше зациментиран в земята. По челото й потекоха вадички пот. От часове работеше в градината и тежкият физически труд я топлеше въпреки студения вятър, който свиреше над острова.

Тази сутрин баща й я отведе в кабинета си и й разказа какво е научил от Джеймс Ардмор. Явно той е бил пленник на английската фрегата — арестували го, докато помагал на екипажа на малък кораб да прекара контрабандно бренди през английската блокада. Той се предложил за заложник, ако освободят другите американци.

Даяна нямаше добро мнение за екипаж, който жертва капитана си и дори не се опитва да го спаси. А може би са направили такъв опит и са се провалили, каза си мрачно тя. Или са повикали помощ, но вече е било много късно. Във всеки случай бурята разбила английската фрегата и само лейтенант Джак и Джеймс оцелели. Джак се съжалил над пленника и отключил веригите му, срещу което Джеймс спасил живота му. От тази история може да се съчини героична песен, заключи с горчива усмивка младата жена.

За Джеймс Ардмор вече се пееха песни. Тя не се съмняваше, че той е успял да заблуди баща й. Адмиралът харесваше мъже с кураж, които умеят да се възползват от обстоятелствата, и очевидно не се съмняваше, че Джеймс притежава тези качества. По тази причина се бе отказал да го затвори в подземието и да хвърли ключа в морето.

Даяна отново заби лопатата в пръстта. Сухата земя се трошеше и късаше листата на плевелите, от които трябваше да освободи бугенвилеите.

Баща й бе решил да се довери на Джеймс. Двамата бяха сключили споразумение, според което никой няма да причинява зло на другия, докато живеят на острова. След този пакт двамата джентълмени бяха прекарали цялата нощ да си разказват героични истории и бяха опразнили цяла гарафа с бренди. Типично за мъжете. Щом седнеха заедно пред бутилка топло бренди, те забравяха опасностите и измамите.

Коренът най-сетне поддаде и Даяна се подпря на лопатата, за да не загуби равновесие. Изтръгна корена, хвърли плевела и се зае със следващия. Докато баща й и Джеймс си пиеха брендито, тя бе прекарала цялата нощ будна, мечтаейки да сподели леглото на Джеймс Ардмор, ловеца на пирати. Представяше си как силното му тяло я изпълва и големите му ръце се плъзгат по кожата й.

След срещата им преди година трябваше да минат месеци, докато спре да го сънува. Сънищата й бяха различни, макар че всъщност се случваше все едно и също. Той я целуваше и тя се разтапяше от нежност. Двамата започваха да се любят, независимо от мястото, на което се намираха — на плажа, в спалнята й, в летяща карета. А сега сънищата й се бяха върнали, по-живи от преди. Вбесена от слабостта си, Даяна заби лопатата в следващия корен.

Внезапно до нея спряха два крака в кожени ботуши. Даяна се направи, че не ги забелязва. Ала много добре видя износената кожа, нагъната по глезените, ожулените върхове, стъпили върху цветната леха, и изтърканите токи. Направи се, че не забелязва как той се отпусна на едно коляно до нея, как силните бедра опънаха тънкото платно на панталона и показаха невероятните му мускули.

Какво значение имаше, че той положи голямата си, осеяна с белези ръка върху коляното и мъжката му миризма замая сетивата й? Какво я интересуваше, че моментално усети парещия му поглед върху тила си?

Изведнъж Даяна осъзна, че горното копче на роклята й се е отворило, докато е работила, че плитката й е разплетена, а полите й са вдигнати до коленете.

Лейтенант Джак бе завел Изабо на плажа да събират миди. Градината беше пуста. Можеше да говори с него, без да се притеснява от любопитни уши.

— Джеймс Ардмор! — Даяна буквално изплю думите. — И баща ми. Две морски легенди си разказват истории. Как успяхте да го накарате да ви повярва?

— Какво лошо има в това?

Звукът на гласа му изпрати огнена тръпка по гърба й. Нарочно ли разтягаше гласните, нарочно ли произнасяше съгласните така меко, за да отклони вниманието й и да я извади от равновесие?

— И моят съпруг беше легенда — отвърна остро тя, — но баща ми не го обичаше.

Джеймс раздвижи ръката си върху коляното.

— Чувал съм, че съпругът ви имал много ордени.

Даяна безмилостно заби лопатата в пръстта.

— Той беше измамник.

— Наистина ли? Много интересно.

Тя изтръгна корена и го захвърли.

— Татко е възхитен от вас.

— Наистина ли? — повтори меко той.

Даяна вдигна глава. Джеймс я наблюдаваше, неподвижен като хищник, зърнал плячка.

— Наистина. Само не разбирам по каква причина.

В погледа му светнаха искри.

— Защо твърдите, че мъжът ви е бил измамник?

Никога досега не беше разговаряла по този въпрос с друг човек, дори с баща си. Но днес думите просто избликваха от устата й.

— Накара всички да вярват, че е страхотен капитан. Половината му победи са спечелени от подчинените му, но той си приписа славата.

— Виж ти… — каза тихо Джеймс. — Съпруг, презиран от жена си, е достоен за съжаление. — Хвърли й бърз поглед и заключи: — Обаче историите, които се разказват за мен, са верни.

— О, така ли?

— Да. Всички до една.

Даяна се замисли. Беше чувала, че потопявал пиратски кораби само със своя малък, повратлив „Аргонавт“. Вземал на абордаж английски военни фрегати и унижавал капитаните им, освобождавал събраните насила моряци и робите в трюма.

Досега не беше вярвала изцяло в тези истории, защото знаеше, че моряците много обичат да си разказват страшни случки. Едва след като застана лице в лице с Джеймс Ардмор, мнението й се промени. Нещо у него й подсказваше, че той иска да наложи волята си на всяка цена. Не се спираше даже пред тежковъоръжени фрегати. Ако тя беше капитан и той завладееше кораба й, със сигурност щеше да преглътне гордостта си и да го остави да се разпорежда.

Представи си как стои на палубата, облечена в панталон до коленете и синя куртка, и наблюдава с разширени от ужас очи как той върви към нея по дебелите греди. Първо ще й се присмее, че е жена капитан, а после ще я завлече в кабината й и ще… ще направи с нея всичко, което му хрумне.

Даяна затвори очи и изохка тихо. Фантазиите й ставаха опасни. Постоянно го виждаше да стои гол пред нея, устните му да се плъзгат по кожата й, ръцете му да я милват навсякъде. Представяше си как тя заравя пръсти в гъстата му коса и кичурите сурова коприна парят ръцете й.

Тя се стресна и отвори очи. Джеймс я наблюдаваше, сякаш четеше мислите й. Протегна ръка и отмахна един кичур от челото й.

Тя се вкопчи в дръжката на лопатата и се постара да запази самообладание. Пръстите му бяха и силни, и нежни. Да, той знаеше как да прелъстява жените.

Пръстите му се плъзнаха по слепоочието й и пригладиха един опърничав кичур. Даяна копнееше да се притисне към дланта му, да усети топлината й. Копнежът й беше толкова силен, че трябваше да напрегне мускулите си, за да ги принуди да й се подчиняват.

Той я наблюдаваше внимателно. Очите му потъмняха. Всеки път, когато й се удаваше случай, тя го целуваше жадно и без угризения и сега щеше да го направи отново, ако той я помолеше. Сигурно десетки жени се държаха като глупачки, за да го спечелят, и в това нямаше нищо чудно. Да бъдат докосвани от тези големи ръце, силни и невероятно нежни, да се взират в тези зелени очи, в момента потъмнели от страст и устремени в лицето й — сигурно беше прекрасно… точно като в този момент.

Палецът му се спусна към скулата й. Беше безсмислено да се съпротивлява. Тя въздъхна и се притисна към топлата му длан.

— О, Джеймс…

Целуна леко връхчето на палеца му и той потръпна, но не каза нищо. Тъмният му поглед не се откъсваше от лицето й.

Разумът й заповядваше да приключи изкусителната игра, но вече беше твърде късно. Зъбите й нежно захапаха коравия пръст. Очите му я пронизваха. Обожателите от младите й години, джентълмените, които я задиряха, след като се омъжи — всички бяха жалки глупаци. Само си играеха на страст. А това тук беше истинско.

В паметта й изникнаха нерадостни спомени. Как се върна в имението на адмирала след двата дни в компанията на Джеймс Ардмор, отиде в спалнята на мъжа си и му разказа какво се е случило. Той бе предположил, че тя е избягала, защото е имала уговорка с американския шпионин Кинард, и беше бесен. Ала когато тя му разкри, че е била отвлечена от Джеймс Ардмор, стана още по-страшно.

Едуард буквално се нахвърли върху нея.

— Идиотка такава, той ти е заложил капан и ти си се хванала, нали?

— Беше случайност — отвърна тя, болна от безсилен гняв. — Той е искал да спаси шпионина Кинард. Изненадвам се как ти и приятелите ти от Адмиралтейството не сте го разкрили! Шпионин, който живее сред вас. Вие сте идиотите, не аз.

Сър Едуард беше толкова вбесен, че не чу тази обида.

— Не ставай глупава! Той е наблюдавал къщата дни наред, знаел е каква си и какъв шум ще се вдигне. Да отвлече съпругата на сър Едуард Уортинг — страхотен скандал! Изненадвам се, че не поиска откуп за теб. Сигурно се е уплашил, че ще затворим брега, затова те е пуснал да си отидеш.

Даяна беше готова да се засмее на наивността му.

— Изобщо не е имал намерение да ме отвлича. Просто се изпречих на пътя му.

— А може би е поискал откуп… — Сър Едуард присви очи и се ухили злобно. — Какво му даде, Даяна? Или не е нужно да питам?

— Нищо не му дадох, съвсем нищо! — изкрещя извън себе си тя. Това беше истината. Тя не бе посмяла да се отдаде на Джеймс Ардмор. Избяга от него. „Аз съм омъжена жена и имам дъщеря“ — заяви тя на похитителя си със сълзи на очи. Ардмор прие отказа й, накара я да седне на масата и да изяде онази проклета супа.

Сър Едуард обаче беше на друго мнение.

— Твърдиш, че не ти е сторил нищо? Не мога да повярвам!

Гневът й по нищо не отстъпваше на неговия. Не искаше да му каже истината, но сега я хвърли по главата му, за да го нарани.

— Той ме целуна. Това беше всичко. И беше повече от достатъчно.

Едуард не реагира според очакванията й. Тя беше подготвена за плесница и щеше да избяга, но вместо да замахне, той я погледна изпитателно.

— Само те е целунал? Какво си направила, Даяна? Сигурно не си го помолила достатъчно настойчиво.

Тогава тя го удари. Още усещаше паренето на дланта си. Той я сграбчи за раменете й я хвърли на пода. Застана над нея с пламтящо от ярост лице, обсипа я с груби думи и излезе от стаята, твърдейки, че ще поиска развод.

Сър Едуард загина като герой в битката пред Кадис. Не намериха трупа му, за да го погребат в семейната гробница. Майка му обвини Даяна за смъртта на сина си. И без това открай време не можеше да я понася.

Изведнъж Даяна се върна в настоящето. Тя беше на Хейвън, в градината, и дишаше тежко. Спомни си как взе Изабо и се върна на острова при баща си, за да забрави миналото и объркания си живот.

— Какво ви стана? — попита нежно Джеймс Ардмор.

Очите й се напълниха със сълзи. Той я наблюдаваше със съчувствие и внезапно тя разбра, че е готова да му разкаже всичко.

— Аз го мразех, Джеймс. Мразех го от дъното на душата си. — Гласът й пресекна.

Очакваше саркастична забележка или въпрос за кого става дума, но не се случи нищо подобно.

— Знам — отговори меко той и отново помилва бузата й. Погледите им се срещнаха и тя разбра, че той разбира гнева и безпомощността й.

Пръстите му се заровиха в косата й. Вчера се бяха хвърлили един към друг, днес изпитваха спокойна нежност. Тя беше готова да остане цял ден с него в градината, да усеща милувките му и да гледа в очите му.

Много скоро обаче се върна Изабо, която жестикулираше оживено и се смееше, следвана от лейтенант Джак, който й отговаряше с дълбокия си глас.