Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (12)

12

Лейтенант Джак за пореден път доказа присъствие на духа, като изобщо не трепна. Адмиралът се изчерви като рак, но погледът му издаваше упоритост и непоколебимост.

— Този човек е под моя закрила, Джеймс!

Мълчанието на мъжете надвисна тежко в пещерата, нарушавано само от плискането на вълните и крясъка на чайките, които прелитаха покрай пещерата.

Пистолетът на Джеймс не се отдръпна нито на милиметър. Пръстът му почиваше върху спусъка, дулото притискаше челото на Блек Джак Малори. Мъжът насреща му безмълвно търсеше погледа му.

— Аз ви харесвах истински, адмирале — заговори бавно Джеймс. — Никога не съм срещал Блек Джак лице в лице, затова трябваше да мине известно време, докато разбера какво се случва. Ако веднага ми бяхте казали, щяхме да си спестим куп неприятности.

Адмирал Локууд го погледна тъжно.

— Няма да ви позволя да го убиете.

— Защо? — намеси се остро лейтенант Джак. — Той е убиец.

— Жесток убиец — потвърди мрачно Джеймс. — Никога няма да ви простя, че сте допуснали този човек близо до дъщеря си и внучката си, адмирале. Тя се отнася с него като към приятел, тя разчита на него. Колко пъти двамата са били сами? Знаете ли, че съм бесен?

— Той е неин приятел. И й помага във всичко.

Гневът заплашваше да го надвие. Сам се учудваше как успява да се сдържа.

— Той е пират и с радост би нарязал дъщеря ви на парченца.

— Това е минало — отговори глухо Блек Джак, без да помръдне. — Вече не съм пират.

— Сигурен съм, че жените и децата, които сте избили, най-сетне ще почиват в мир.

Джеймс извади втори пистолет от колана си и го запъна. Блек Джак го наблюдаваше.

— Джеймс! — извика предупредително адмиралът. Любезният слуга, който се наричаше Джесъп, изглеждаше изтощен и трескав. Под тъмносините очи имаше дълбоки сенки.

— Върнете се в къщата, адмирале — нареди кратко Джеймс. — През това време аз ще си поприказвам с Блек Джак.

— Оставете го, Джеймс!

— Не мога.

Адмирал Локууд също изглеждаше уморен.

— Аз му дадох думата си. Този човек дойде при мен да търси помощ и аз уважих желанията му. С течение на времето станахме приятели. Имал е безброй случаи да ме измами и дори да ме убие, но не го направи. Каза ми какъв е бил, разкая се за делата си. Това е минало. Нека живеем в настоящето.

Разкаяние. Пак тази дума. Джеймс Ардмор не се разкайваше и не съжаляваше. Блек Джак Малори трябваше да страда цял живот.

Ръката на спусъка потрепери леко.

— Ще ви кажа какво се е случило, адмирале. Екипажът му чисто и просто го е свалил от борда. Пиратите правят така, когато искат нов капитан. Провеждат се избори. При тях цари истинска демокрация. Избират нов капитан и той казва какво да правят със стария. Понякога го убиват, но в повечето случаи го свалят на сушата и му казват сбогом. — Джеймс говореше, без да изпуска Малори от поглед. — Миналата година „Аргонавт“ залови вашия кораб. Екипажът ми се позабавлява славно, но Блек Джак беше изчезнал. Затова реших отново да тръгна да го търся.

Адмиралът пребледня.

— Все едно какво се е случило, той дойде при мен полумъртъв. Беше гладен и болен, дълго се грижих за него, докато се възстанови. Тогава му предложих да живее тук и да ми помага. И той се съгласи. Стана мой приятел и спътник. Винаги е бил лоялен към мен.

Омразата, която Джеймс подхранваше от години, разяждаше тялото му. Той трепереше все по-силно. Гадеше му се от гняв.

— Приятел значи! Малори и бандитите му съсипаха живота на моя брат. Знаехте ли това? Брат ми имаше щастливо семейство. Прекрасна жена и две очарователни дъщери. Но един ден покрай къщата им минал Блек Джак. Разкайвате ли се за това, човече? Помните ли как убихте бедната жена и двете момичета ей така, за удоволствие? Брат ми полудя. Даже моята отмъстителност не може да се мери с неговото желание да въздаде справедливост, а това означава много.

Малори отговори на погледа му с учудващо спокойствие.

— Може и да съм го направил. През повечето време бях пиян. Знам, че съм вършил ужасни неща.

Джеймс се изсмя злобно.

— Да не мислите, че като не си спомняте, това ви освобождава от отговорност? Трябва да платите за деянията си.

— Не ме освобождава — отговори съвсем тихо Малори.

— Джеймс! — извика умолително адмирал Локууд.

— Адмирале, ще ви бъда много задължен, ако си държите езика зад зъбите.

— Защо не ми разрешавате да помоля за живота на този човек?

— Разрешавам ви да молите за живота на всеки друг мъж, само не и на този тук!

Водата, която се плискаше в краката им, беше леденостудена. Джеймс чу лек шум някъде горе и едва не се изсмя — Даяна. Беше сигурен, че се е скрила между скалите и слуша. Разбира се, че не е останала скрита в къщата, както й беше заповядал. Последвала е Малори по пътеката към входа на пещерата, за да разбере какво става.

— Моля ви, лейтенант, отведе адмирала в къщата — рече Джеймс.

— Според мен е по-добре да остана — отвърна невъзмутимо лейтенант Джак. — Все пак корабът му се движи към острова.

— Няма такова нещо — отвърна Джеймс. — Капитанът ми дължи услуга. Помолих го да намине, в случай че се нуждая от помощ.

Лейтенантът втренчи поглед в лицето му. Винаги меките кафяви очи бяха потъмнели от гняв.

— Значи през цялото време сте ни лъгали?

— Ако се надявате да чуете извинение, има да чакате.

Джак отпусна пистолета.

— А аз си мислех, че сте човек на честта.

— Не ми пука за вашата аристократична чест!

— Точно затова ще остана.

Джеймс загуби и без това изтерзаното си самообладание. Вдигна втория пистолет и прати един куршум в рамото на Малори. Блек Джак изкрещя и притисна ръка върху кървящата рана.

Адмиралът направи крачка напред, но Джеймс притисна дулото на втория пистолет във врата на бившия пират.

— Не се приближавайте!

— Джеймс…

Капитанът хвърли използвания пистолет и изтръгна оръжието от ръката на лейтенант Джак. После вдигна двата пистолета.

— Ей сега ще започна да стрелям. Ако останете тук, ще се наложи да ви застрелям.

Джак не откъсваше поглед от лицето му. Здраво стиснатите устни бяха само бяла черта през лицето, а в очите светеше луд гняв, напълно непривичен за него.

— Джеймс!

Името му отекна в пещерата, но шумът на вълните бързо го заглуши. Беше го произнесъл ясен женски глас.

— Даяна знае защо съм станал ловец на пирати — обясни с крива усмивка Джеймс. — Вие знаете ли?

— Не — отговори задавено Малори. Явно страдаше от силни болки.

— Дадох обещание на брат си. Някой от вас може ли да ми каже защо е станал ловец на пирати?

Малори дишаше едва-едва.

— Не.

— Заради вас.

Джеймс бе оставил дневника на Пол на борда на „Аргонавт“, но нямаше нужда от него. Знаеше го наизуст. Изрецитира думите, написани от брат му преди много време.

— „Нарязаха я на парчета, защото не поиска да им се отдаде. Тя опита всичко, за да спести тази съдба на дъщерите ми, но те въпреки това ги убиха. А те бяха още малки, с тъмни къдрици и с очите на баба си. Понякога лежа буден и си представям какъв ужас са изпитвали моите момиченца и майка им — те, които познаваха само доброто на този свят. Отивам на църква и слушам проповеди за прошка, но в моето сърце няма място за прошка. Ако намеря човека, който е извършил това, ще дам воля на гнева си.“

Думите отекваха високо и ясно в пещерата. Джеймс си представи как Даяна седи някъде там горе и го наблюдава. Прекрасните й очи сигурно са потъмнели от болка и съчувствие. Тя също бе прочела тези думи и помнеше страданието, което звучеше в тях.

— Пол така и не откри кой е пиратът, нападнал мирния му дом и убил жена му и децата му — продължи глухо той. — Преди да умре, ми изтръгна обещание да продължа търсенето. Аз обиколих целия свят, докато най-сетне намерих Блек Джак Малори. Дълго бягахте от мен, но накрая ви намерих.

Лицето на Малори беше бяла маска.

— Не знам нищо за това. Не помня.

— Аз помня. Пол също. И жена му. И децата му.

Водата заливаше краката им. Една чайка прелетя покрай входа и изкряска уплашено.

Малори преглътна. Лицето му бе посивяло.

— Тогава ме убийте.

Адмиралът изхока тихо. Джеймс съвсем ясно усети как Даяна спря да диша. Сиво-сините й очи не се отделяха от лицето му.

Само едно движение на пръста и Блек Джак Малори ще умре. Човекът, заклал жената и децата на Пол и унищожил семейство Ардмор.

Бащата на Даяна бе приел Блек Джак Малори на острова и бе проявил милост. А после се беше грижил самоотвержено за самия него и за лейтенант Джак. Пак тук, на Хейвън.

Джеймс не вярваше в разкаянието. Вървеше право по пътя си, все едно какво му струваше това.

Спомни си какво му каза Даяна още първия ден след събуждането му. Че Джесъп е сменял превръзката му. Значи Блек Джак Малори се е грижил за него заедно с Даяна и баща й. Помогнал е и на лейтенант Джак да оздравее.

— Защо, за бога, не се опитахте да ме убиете? — попита глухо Джеймс. — Знаели сте кой съм!

— Бяхте ранен и се нуждаехте от помощ — отговори спокойно Малори. От раната му капеше кръв и оцветяваше водата в краката му в розово.

Толкова кръв. Джеймс успокои треперещия си пръст на спусъка, премести пистолета по-далеч от шията на Малори и стреля през тунела към морето.

Изстрелът отекна оглушително под свода на пещерата. Даяна изпищя задавено.

Джеймс захвърли използваното оръжие във водата и излезе навън. Яркото слънце го заслепи. Стана му лошо. Лодката го очакваше под слънчевата светлина. Скочи вътре и хвана греблата. Сега имаше нужда да остане сам.

 

 

Даяна лежеше в леглото и се взираше в тъмния таван. Не знаеше колко време е минало, когато чу, че Джеймс най-после се прибира. Полунощ преваляше и всички в къщата спяха дълбоко и спокойно, включително баща й и Малори. С мрачно изражение мисис Прингъл превърза ръката на бившия пират и му даде лауданум срещу болките.

До залез-слънце Джеймс все още не се беше върнал. Тя се качи на най-високата точка на острова, но и оттам не можа да го види. Вероятно се е скрил някъде зад скалите. Затова пък Даяна направи интересно откритие: скрито под едно храстче, лежеше огледалото от кухнята. Явно Джеймс е давал с него сигнали на кораба. Това не е бил пиратски кораб, обясни баща й, а френска фрегата. По залез-слънце плавателният съд бе изчезнал от хоризонта. Оттогава Даяна постоянно се питаше дали Джеймс вече не е на борда й.

Тя бе чула всяка дума от сблъсъка между Джеймс, баща й и човека, когото познаваше като Джесъп. Беше бясна, че баща й е скрил от нея кой всъщност се крие в дома им. Знаеше какво е извършил Блек Джак Малори, но тя го познаваше и като Джесъп — слуга и приятел, който събираше миди с малката Изабо, ловеше риба с баща й и й помогна да спаси живота на Джеймс.

Даяна видя как Джеймс стреля във въздуха и излезе от пещерата. Той бе взел своето решение и тя знаеше много добре какво му е струвало това.

Тя сложи Изабо да спи и отиде в стаята си. Мисис Прингъл настоя младата й господарка да облече нощница и да си легне и Даяна се подчини. Ала след като мисис Прингъл си отиде, тя стана и отиде до прозореца. Седна на перваза и прекара така следващите няколко часа, загледана в мрака навън. От стаята й пътеката от залива към къщата се виждаше много добре.

Накрая умората я върна в леглото, но тя не можа да заспи. Лежеше и се вслушваше в тихите шумове отвън, за да не пропусне завръщането му.

Сега най-после го чу. Проскърцването на градинската портичка, твърдите му стъпки по пътеката, тихото отваряне на входната врата.

Даяна лежеше неподвижна, но сърцето й биеше лудо. Да иде ли при него, или да го остави на спокойствие? Да го наругае ли, че я е уплашил до смърт? Или да продължи да лежи в тъмното и да се пита какво ще направи той.

Сърцето й настояваше да отиде при него, но то невинаги й даваше добри съвети. Всъщност почти никога.

Даяна се запита дали и другите обитатели на къщата лежат будни и се вслушват в стъпките на Джеймс. Или изтощението ги е надвило. Само Изабо сякаш беше имунизирана срещу цялото това вълнение. Най-сетне нещата се бяха изяснили. Би трябвало да се радват. Вместо това…

Джеймс изкачи стълбата и гредите изскърцаха. Той прекоси коридора с тихи стъпки и влезе в стаята си. За известно време се възцари тишина.

Даяна чу плискане на вода в легена и се усмихна. Всяка вечер мисис Прингъл оставяше в стаите кана с вода и гъба, за да се измият при лягане или при ставане. Това й спестяваше усилията рано сутрин да мъкне вода до горния етаж. Така имаше достатъчно време да приготви закуската.

Даяна си представи как Джеймс потапя гъбата в легена, изстисква я и течността се плъзга по голото му тяло, за да измие пясъка, потта и мръсотията. Сигурно се опитва да измие преживяното през деня, каза си тя и ясно видя пред себе си блестящата мокра кожа и потъмнялата от влагата коса.

Тя се вслушваше жадно в шумовете от стаята му и ги различаваше съвсем ясно: сега изстисква гъбата в легена, сега изтрива тялото си, сега пак я потапя…

Така мина доста време. Знаеше, че щом се измие, Джеймс ще се изтрие с излинялата кърпа, ще се изтегне на леглото и ще се опита да заспи.

Минутите минаваха. Луната светеше в прозореца й и тя знаеше, че осветява и неговата стая.

Накрая Даяна стана. Обу пантофките си, но не сметна за нужно да се увие в тънкия халат. Отвори тихо вратата, мина по коридора и застана пред вратата на стаята му. Точно когато натисна бравата, водата отново се разплиска.

Той беше с гръб към нея. Лунната светлина позлатяваше голите рамене, но гръбнакът и тънката талия бяха в сянка. На фона на тъмния гръб задникът му изглеждаше съвсем бял. Сенки играеха по мускулестите крака и слизаха чак до петите.

Подът беше мокър, от тялото му все още се стичаха капки. Без да бърза, той плъзгаше гъбата от лакътя към рамото си. Дългата коса беше полепнала по главата и тила, от краищата й по гърба се стичаха поточета. Даяна влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си, но Джеймс с нищо не показа, че е забелязал присъствието й. Даже не се озърна да види кой влиза.

Тя свали пантофите си и тръгна боса към него. Мисис Прингъл бе поставила легена върху ниска масичка и килимчето пред нея беше чисто мокро. Джеймс отново потопи гъбата във водата, когато Даяна застана пред него и сложи ръка върху неговата.

Той вдигна глава. По миглите му бяха надвиснали сребърни водни капчици. Изразът на очите му я обезпокои. В тях нямаше и следа от емоция. Той гледаше през нея и не направи опит да й издърпа гъбата, когато тя я задържа във водата.

— Джеймс — пошепна задавено тя, — искам аз да го направя.

Той отпусна ръка и от пръстите му се стече вода.

Даяна изстиска гъбата с треперещи пръсти. Той я наблюдаваше мълчаливо. Тя вдигна гъбата и започна предпазливо да мие шията, гърдите, после и твърдия корем. Джеймс отдавна беше свалил превръзката и тя не посмя да докосне дългия розов белег, започващ от талията и стигащ почти до бедрото му. Даяна потрепери и се върна на раменете.

Той остана напълно спокоен. Тя отново потопи гъбата в хладката вода и намокри гърба, плешките, задника. Той не се помръдна. Тя го заобиколи и внимателно изми ръцете му от раменете до върховете на пръстите.

Даяна посвети специално внимание на хълбоците и талията му. Гъбата описваше кръгове по тялото му и тя постепенно усилваше натиска. Той затвори очи.

Нощницата й се намокри, по челото избиха ситни капчици пот и накъдриха тънките кичурчета. Тя намокри отново гъбата и се отпусна на колене, за да измие бедрата му. Сърцето й биеше ускорено.

Той не скри, че е възбуден от онова, което правеше тя. Ерекцията му стърчеше гордо, дълга и твърда. Даяна си спомни как в пещерата му бе заповядала да се съблече и потръпна. А после си бе позволила и да го докосне…

Сега се направи, че не забелязва какво се случва, и продължи да мие бедрата му. После слезе към мускулестите прасци. Водата на пода намокри нощницата й и коленете й изстинаха. Тя свърши с единия крак и се зае с другия.

Най-сетне свърши. Можеше да се изправи. Ала не успя да откъсне поглед от члена му, все така гордо изправен, невероятно твърд, с издути тестиси от двете страни. Къдравите косъмчета в слабините му блестяха влажни.

Тя остана така, загледана в мъжествеността му, по която играеха сенки и лунна светлина. Една вена пулсираше ритмично и ясно видима. Даяна пое дълбоко въздух, наведе се напред и докосна главичката с език.

Вкусът му беше влажен и кадифен, а фината гънка между главичката и стволът беше невероятно гладка. Тя продължи към тестисите и въздъхна доволно.

Джеймс видимо се скова.

— Проклятие, Даяна! Още не съм умрял.

Хвана я за лакътя и я вдигна. Очите му пареха от желание и гняв.

Тя хвърли гъбата в легена.

— Готова съм. — Гласът й потрепери издайнически. Той я прегърна и я привлече към себе си.

— Аз ще определя кога ще сме готови.

Целувката му беше брутална, сякаш искаше да я накаже. Тя бе дошла тъкмо навреме, за да го изтръгне от транса, в който бе изпаднал. В противен случай щеше да продължи да стърже кожата си с гъбата, докато я разрани. Но със събуждането дойде и гневът.

Даяна осъзна, че даже тогава, в Кент, когато страшно й се беше ядосал, той я е целувал едва ли не нежно и предпазливо. Тази нощ в целувката му нямаше и следа от нежност. Сега я целуваше жесток мъж, ловец на пирати, следващ единствено собствените си правила.

Той зарови пръсти в косата й, притисна главата й и я изви назад. Даяна извика тихо от болка. Мокрото му тяло се притисна с все сила в нейното. Хватката му се затегна и тя почти престана да диша.

Езикът му нахълта в устата й и се задвижи с бясна скорост. Ръката му притискаше гърба й. Нощницата й вече беше съвсем мокра.

— Кажи ми, че ме обичаш, Даяна — прошепна до устата й той. — Искам да го чуя.

— Обичам те, Джеймс — изохка тя.

Той я блъсна и тя се удари във високата табла на леглото, дишайки тежко. Джеймс притисна юмруци върху гърдите си.

— Тук вътре няма нищо, което е достойно за любов.

Даяна поклати глава.

— Въпреки това аз те обичам, Джеймс.

— Престани! — изсъска той.

— Ти ми заповяда да го кажа. Да не мислиш, че ми е приятно да те обичам?

— Ти не знаеш нищо за любовта. Ти си обичала онзи идиот Едуард Уортинг.

— Мислех, че го обичам, докато не разбрах какъв е в действителност.

— Онова, което изпитваш сега, е заблуда.

Неговите подигравки бяха много по-страшни от хапливостта и злобата на мъжа й. Да, сър Едуард имаше какво да научи от Джеймс Ардмор.

— Аз знам какво е любов. Изабо ме научи. Тя ми показа разликата между любовта и влюбеността.

— Сериозно ли говориш? Предполагам, че веднага ще ми я обясниш.

Даяна кимна сериозно.

— Да си влюбен означава да искаш да спечелиш вниманието на съответната личност и да си готов да направиш всичко, за да го постигнеш. А да обичаш означава да искаш да промениш целия свят, да го направиш по-добър за другия човек — дори това да ти струва живота. — Даяна вирна упорито брадичка и заключи: — Това изпитвам към Изабо. Това изпитвам и към теб.

Джеймс задиша бързо и неравно.

— Не се опитвай да промениш живота ми. Аз го харесвам, какъвто си е.

Даяна се засмя тихо.

— Говориш глупости.

— И не смей да правиш за мен каквото и да било.

Очите й се напълниха със сълзи и запариха.

— Не е нужно да отговориш на любовта ми. Не го очаквам. — И пак се засмя, този път горчиво. — Напротив, искам го и фактът, че не отговаряш на любовта ми, е много болезнен, но какво да правя? Не мога да те принудя да ме обичаш.

— Опитай се.

Даяна примигна слисано.

— Какво каза?

Лицето му беше страховито.

— Щом толкова ме обичаш, отдай ми се.

Сърцето й се качи в гърлото. Старият страх пламна отново, но бързо изгасна. Това беше нещо друго. Беше необходимост.

— Това ще помогне ли?

— Ти дойде при мен, за да ме накараш да те пожелая. И успя, разбира се. Знаеше го още от самото начало. Защо не доведеш нещата докрай, Даяна? Хайде, направи света по-добър за мен. А и ти ще научиш какво е любов.

Тя стисна ръце в юмруци и горещото желание се претопи в гняв.

— Защо го правиш? Всеки път, когато се размекна пред теб, ме караш да загубя самообладание.

— Не искам да се размекваш пред мен. Много по-добре понасям яростните ти изблици и замерването с парчета хляб, отколкото да ме гледаш в очите и да ми казваш какво чувстваш в действителност.

Тя беше готова да излее легена върху главата му.

— Ужасно съжалявам, че те развълнувах. Наистина ли ми забраняваш да те обичам?

— Досега любовта само ме е наранявала, и то дълбоко — отговори със скърцащ глас той.

Погледът й се стрелна към белега му, но тя знаеше, че той има друго предвид. И нея любовта бе улучила право в сърцето.

— Любовта би трябвало да ни излекува — пошепна тя.

— Няма да говоря за излекуване. И престани да плачеш.

Едва сега Даяна осъзна, че от очите й се стичат сълзи.

— Няма да изпълнявам заповедите ти.

— Ти си невероятно дебелоглава! Аз те искам, Даяна. Треперя от желание. Когато се гневиш, желанието ми се засилва още повече. И ако не искаш да те изнасиля, веднага напусни стаята ми.

Тя изтри сълзите от очите си, но не можа да ги спре.

— Мисля, че не искам да си отида.

— Тогава лягай на леглото! То поне е меко.

Той стоеше на разстояние от нея, все така възбуден. Лицето му издаваше напрежение. Даяна бавно развърза нощницата и я изхлузи през главата.