Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (2)

2

Даяна потърси нещо, което би могла да хвърли по него, но като не намери нищо, се задоволи да ритне малко пясък в лицето му.

Джеймс Ардмор лежеше в краката й, черната му коса беше залепнала мокра за главата, от пръстите му течеше кръв, дрехите му бяха разкъсани. Въпреки това й се надсмиваше. Както някога.

Нима не бе страдала достатъчно от язвителния му, провлечен глас, от арогантното му спокойствие, от едва прикриваното пренебрежение? През онзи горещ юли преди една година, когато той я отвлече на кораба си. Или от невероятната му наглост да я открадне от приема на английските адмирали, а после да я върне обратно — със същото пренебрежително спокойствие. Ала едва след като я бе уплашил до смърт, след като й се подигра, разрови се безмилостно в сърцето й, разболя я от болка и гняв, лиши я от всичките й илюзии за самата себе си.

И след като я целуна. Направи го, за да й се надсмее, но целувката стигна до центъра на сърцето й и запали там тъмен огън.

За първи път в живота си Даяна се зарадва, че Изабо е глуха и не може да чуе грубите й ругатни.

След като се овладя, тя изпрати дъщеря си да доведе помощ. Няма как, ще се опита да спаси живота на този арогантен мръсник… на Джеймс Ардмор и на човека, имал нещастието да се спаси заедно с него. Ако се съдеше по униформата му, беше морски лейтенант.

Тя си припомни как изглеждаше изисканата къща на брега в Южен Кент, ужасно досадните светски събирания на адмирал Бърджис, на които тя беше принудена да присъства с починалия си съпруг. Изведнъж усети вонята на развалена риба от купищата боклук зад кухнята и й стана гадно. Представи си дългите, безкрайни дни, задушните нощи, адмиралите и съпругите им, които се опитваха да вървят в крак с модата, младите мъже от града, които адмирал Бърджис канеше, за да покаже на всички колко е свободомислещ. Припомни си сина на местния граф, който фъфлеше и всяка нощ водеше в леглото си по някоя от прислужниците, все едно дали беше съгласна, или не. Даяна играеше вист с дамите и не преставаше да се учудва на измамите им, бъбреше с джентълмените, които безсрамно зяпаха деколтето й, танцуваше с адмиралите, които нагло я опипваха на танцовата площадка. Беше циментирала върху лицето си усмивка и се преструваше, че се наслаждава на всяка минута.

Единственият гост, с когото що-годе се разбираше, беше американец на име Роналд Кинард. Той беше учтив и любезен, никога не шепнеше в ухото й дръзки предложения, докато танцуваха. И накрая, естествено, се оказа шпионин.

Въпреки това Даяна може би щеше да се задоволи със задължението си да играе ролята на съпруга на прочутия сър Едуард Уортинг, ако не се налагаше да остави Изабо сама. Сър Едуард категорично отказа да я вземат със себе си, макар че жена му опита да извоюва съгласието му с всички средства. Никой не иска да общува с глухо дете, заяви злобно сър Едуард, с хлапачка, която се разбира с хората само с дрезгави, немелодични звуци и енергични жестове. Как щял да се чувства, ако малката започне така да мучи пред хората! Щял да потъне в земята от срам. И така, Изабо остана в Лондон с гувернантката си, а Даяна отпътува за Кент.

Тя беше готова да продължи да протестира, но се отказа, защото очите на сър Едуард изведнъж засвяткаха опасно — сигурен знак за поредния пристъп на дива ярост, когато дори прибягваше до насилие. Даяна мразеше да се разделя с Изабо и малката й дъщеря я придружаваше навсякъде. Този път обаче сър Едуард остана непреклонен. Държеше да се покаже пред адмиралите откъм най-добрата си страна и най-сетне да го направят комодор. Според него това повишение можеше да се постигне само с ласкателства. Накрая Даяна се опита да се престори на болна, но той й заповяда да тръгне с него.

Тя го придружи в Кент, но ясно му заяви какво е мнението й за баща, който се срамува от собственото си дете.

— А какво да кажа за мъж, който се срамува от съпругата си? — контрира я сър Едуард. — Поне през следващата седмица контролирай безсрамния си характер, Даяна. Опитвам се да стана комодор и ако открият жена ми в леглото на някого от гостите, ще преживея голямо унижение.

Даяна отговори хапливо, че никога не го е мамила и няма намерение да го прави. Сър Едуард й хвърли един от обичайните си недоверчиви погледи и двамата прекараха остатъка от пътуването в гневно мълчание.

Приемът беше повече от скучен. Сър Едуард се перчеше с красивата си съпруга, а адмирал Бърджис щипеше Даяна по задника винаги когато се чувстваше ненаблюдаван. Дамите си шепнеха зад ветрилата и пускаха хапливи забележки по неин адрес. Даяна спеше сама и всяка нощ плачеше за дъщеричката си.

Тя мразеше всяка секунда от дните в Кент и изобщо не подозираше, че ще стане още по-лошо. Един ден, докато се разхождаше в огромната градина на адмирала, внезапно се озова пред дребен, обрулен от морските бури мъж, който не беше нито гост, нито слуга. Затова пък носеше пистолет. Даяна нямаше как да не го забележи, защото сочеше право към гърдите й.

Алеята беше оградена с жив плет от едната страна и с редица високи дървета от другата. От къщата не виждаха нито нея, нито натрапника. Мъжът имаше кафява кожа, гъста черна коса, големи, почти черни очи и широка усмивка.

— Да не си гъкнала — заповяда той със съвсем ясен ирландски акцент. — Да знаеш, че никак не обичам да стрелям по дами, особено ако са красиви като теб, но ако се наложи…

Даяна загуби ума и дума. Знаеше, че някои ирландци извършват атентати, за да си отмъстят на британците, задето държат острова им под своя власт. След въстанието през 1799 година положението беше станало още по-лошо. Може би този тип е дошъл да убие някого от адмиралите… дори високопоставения сър Едуард Уортинг?

— Тук има прекалено много офицери, за да успее мисията ви — отбеляза хладно тя и остана изненадана от спокойствието си. — Вървете си и аз ви обещавам, че няма да кажа на никого.

Безсрамната му усмивка стана още по-широка.

— Май не разбирате какво ви се готви, милейди.

Преди да го е попитала какво иска да каже, се появи висока фигура в черно. Голяма и много силна ръка затисна устата й. Даяна се съпротивляваше отчаяно, но мъжът я притисна с желязна хватка до мускулестото си тяло.

Горещият му дъх ухаеше на кафе. Остро изсеченото му лице беше обрулено от слънцето и морските ветрове. Имаше дълъг, прав нос, бледи устни и толкова светлозелени очи, че изглеждаха от лед. Гъстата черна коса падаше свободно по раменете. Държеше я толкова здраво, че я достраша да не й счупи челюстта.

Гласът в ухото й прозвуча с бавния, провлечен акцент на южните американски щати:

— Нито звук, лейди Уортинг. И престанете да се съпротивлявате.

— За малко да ме нападне — обясни приглушено ирландецът. — Само минута да се бяхте забавили и нямаше да мога да я удържа.

Зеленоокият мъж не отговори. Погледът му бе прикован върху лицето на Даяна. Тя осъзна, че похитителят й е много силен и не би имала шанс срещу него. По-добре да не се съпротивлява. Пръстите му притискаха болезнено устните й, ръката му я държеше като в стоманен пръстен. Тя усещаше равномерното биене на сърцето му, повдигането и спадането на гръдния кош, но най-силно усещаше коравите мускули на бедрата му, които се притискаха към нейните.

— Няма никакво значение — отвърна след малко зеленоокият. — Хванахме го.

Кого са хванали? Адмирал Бърджис? Лигавия лорд Пърси, сина на местния граф? Или съпруга й?

Приближиха се стъпки, бързи и целенасочени.

— Мили боже! — промълви чисто английски глас.

Може би някой от младите офицери е тръгнал да я търси? Дано се опита да я спаси в пристъп на нетипична смелост. Не, това беше вероятно, колкото слънцето да тръгне обратно по небето или сър Едуард да изведе Изабо на улицата и да я покаже на приятелите си.

Появиха се още двама мъже. Единият й бе познат. Англичанинът, който се обади преди малко, носеше тъмен, ушит по мярка костюм и очила със златни рамки. Под елегантната шапка от боброва кожа, скроена по най-новата мода, падаха руси коси.

На пръв поглед приличаше на младите контета, поканени на приема на адмирала, ала ясните му сиви очи загатваха, че за разлика от тях бе способен да разсъждава разумно. Явно имаше ум в главата си.

— Коя е тя, по дяволите? — попита шепнешком той.

Джентълменът до него беше американецът Роналд Кинард. Той очевидно беше част от групата, а не пленник. Казаха му, че ще вземат Даяна, и той не възрази. Това я докара до бяс.

Мъжете просто я отведоха със себе си. Без да й обяснят нищо.

Така започна двудневното й мъченичество с Джеймс Ардмор, ловеца на пирати. Даяна прекара повечето време на кораба му „Аргонавт“, също така горд и арогантен като него. Тези два кратки, бурни дни промениха съществуването й завинаги. Оттогава си ги спомняше като повратен момент в живота си.

Сега, под яркото пролетно слънце на Хейвън, тя си припомни всеки унизителен, неприятен, възмутителен миг от двата дни. Спомни си дивата му целувка и ожесточената им караница в онази жалка странноприемница. Спомни си как го замерваше с хляб, масло и картофи, как той улови китките й и я притисна до стената. Пръстите му оставиха сини петна върху кожата й, устните и се подуха от целувката му.

Припомни си и мрака на провинциалния път, когато той най-сетне я освободи. Натиска на ръцете му върху раменете й, горещия му дъх в лицето й. „Ела с мен, Даяна“ — бе казал той и гласът му прозвуча задавено, пронизан от топлотата на южняшкия му акцент.

В онзи момент чувствата й бяха толкова объркани, че бе готова да се съгласи. Толкова й се искаше да избяга с него, както си беше с розовата копринена рокля и с обшитите с перли обувчици. Да опозори завинаги името си, като стане любовница на легендарния Джеймс Ардмор. Лондон имаше да разнася слухове за последните лудости на скандалната лейди Уортинг и да съжалява бедния й съпруг.

Въпреки възбудата една мисъл не й даваше мира. Изабо. Мислеше за дъщеря си и за сър Едуард и заповяда на устата си да произнесе решителния отговор: „Не“.

Никога не й е било толкова трудно да изрече тази кратичка дума.

Смяташе се за силна, но Джеймс Ардмор й показа колко е слаба. Смяташе се за опитна светска дама, но той разкри невежеството й. Смяташе се за декадентка, но той й показа, че няма представа за истинското значение на тази дума. Гордееше се, че изпълнява дълга си към своя съпруг и дъщеря си, все едно колко скандално се държи понякога — обаче Джеймс Ардмор успя да разтърси из основи отчаяното й вкопчване в този семеен дълг само с една страстна, болезнена целувка. Само страхът, че дъщеря й ще остане под властта на сър Едуард, я възпря да каже да.

Джеймс я подложи на разпит. Подиграваше й се, гневеше се, спореше с нея, поучаваше я, помагаше й… целуна я. Когато най-сетне се добра до стаята си в къщата на адмирал Бърджис, тя рухна на леглото и плака през цялата нощ. Гостите на приема, отначало разтревожени от изчезването и, бяха приели, че е побягнала с американеца Кинард и че той я е изоставил. Тя не възразяваше. В къщата се носеха злобни клюки и сър Едуард, естествено, не получи мечтаното повишение.

— Ти, гадна кучко! — фучеше вбесено той. — Ти си виновна за всичко!

Адмирал Бърджис беше извън себе си от гняв, но Даяна се въздържа да каже на мъжа си, че ако бе последвала адмирала в леглото му, той със сигурност щеше да стане комодор.

Тя не разказа на никого какво бе преживяла в действителност. Много скоро след това се уедини в дома на баща си, за да се успокои.

А сега Джеймс Ардмор беше тук, в Хейвън, и лежеше в краката й. Ранен. Безпомощен.

Баща й и помощникът му Джесъп пристигнаха много бързо, алармирани от тревожните жестове на Изабо. Махнаха жакета на припадналия и разкриха на корема дълга прорезна рана, която, ако се съдеше по големината й, беше нанесена от сабя. Раната кървеше, лицето на Ардмор бе станало смъртнобледо.

Другият мъж — лейтенант от британските военноморски сили, също беше тежко ранен. Русата му коса беше омазана с кръв. Не можаха да го събудят. Мъжете набързо направиха нещо като носилка, натовариха двамата ранени и ги понесоха към къщата. Даяна и Изабо помагаха с всички сили.

 

 

Джеймс отвори очи. Навън грееше ярко слънце. Той лежеше в тясно легло и се измъчваше от силни болки в гърба. Боядисаните в бяло стени на стаичката бяха съвсем чисти, сякаш ги бяха търкали десетина моряци. Гредите на тавана бяха потъмнели от старост и се извиваха към него като корабни греди. Малко черно насекомо пълзеше по стената към прозореца. Простите дървени кепенци бяха отворени и пропускаха свободно вятъра и слънчевата светлина.

Помещението беше почти голо. Единствените мебели бяха леглото му и голям скрин, който изглеждаше поне стогодишен. Всичко беше спокойно, подредено, мирно. Даже насекомото се движеше с изяществото на дама от Южните щати, тръгнала за следобеден чай.

Вече знаеше къде се намира. Островът, дом на адмирал Локууд, беше на стотина морски мили югозападно от Англия. Точно това място беше търсил дълго и напразно.

Той лежеше спокойно и се наслаждаваше на триумфа си, макар и краткотраен. Да, бе намерил Хейвън, но дойде тук сам и тежко ранен. Плъзна ръка към корема си и напипа дебела превръзка. Спомни си проблясването на металното острие, когато капитанът на фрегатата замахна срещу него, и последвалата остра болка. Раната продължаваше да го мъчи.

Джеймс затвори очи. Зад клепачите му лумна червена светлина. После го плисна черна вълна и той чу виковете на мъжете, отнесени в морето. По ирония на съдбата веригите, в които беше окован, му спасиха живота, докато смъртоносните вълни поглъщаха офицерите и моряците на палубата. Ушите му се напълниха с вода и бученето й заличи всички други шумове, заличи всяка друга мисъл.

Нещо го стресна и той отвори очи.

До леглото му стоеше малкото момиче. Сините очи бяха приковани в лицето му и го гледаха сериозно.

Джеймс Ардмор нямаше почти никакъв опит с деца. Корабните юнги не бяха деца, а младежи, които много бързо ставаха възрастни.

— Как се казваш? — попита той и се стресна от немощния си глас.

Момичето примигна и продължи да го гледа със същото безстрашие като майка си. Явно си беше научила урока. Сестра му Хонория го гледаше по същия начин, когато искаше да му покаже, че нахалството му изобщо не я впечатлява. Всъщност Хонория го гледаше така и до днес.

Изведнъж момичето се врътна и забърза към вратата. Джеймс отново затвори очи. Сигурно много скоро ще дойдат да го вземат. Войници в червени униформи ще нахлуят в стаята, ще го качат на военен кораб и ще го бутнат в трюма, за да чака, докато го обесят. Това означаваше, че е пропилял шанса си да свърши онова, заради което бе дошъл. Нищо чудно капитанът на кораба да заповяда да го застрелят веднага. Даяна Уортинг ще има да се радва…

Е, засега беше на свобода. Стаята миришеше на чисто, вятърът, който влизаше през прозореца, носеше аромат на пясък, солена вода и дърво. Матракът под гърба му беше стар, на буци, но излинелите чаршафи бяха меки и галеха тялото му.

Чуваше само вятъра навън и пронизителните крясъци на чайките. Жалко, че нямаше сили да скочи от леглото, да открадне лодка и да избяга. Не, бягството трябваше да почака. Засега можеше да помръдне само главата си, и то с големи усилия.

Вратата се отвори и дъските на пода изскърцаха тихо. Хладна ръка докосна челото му и той отвори очи.

Даяна Уортинг се наведе над него. Червената й коса беше сплетена на хлабава плитка и няколко кичурчета вече се бяха изплъзнали. Днес беше много по-хубава — с тази най-обикновена плитка, леко разрошена, без нищо изкуствено.

Контурите на лицето и брадичката й бяха ясни и силни. Тази жена притежаваше някаква дива хубост, способна да събуди примитивните желания на мъжете. А Джеймс Ардмор беше подвластен на тези желания.

Той лежеше тихо и се наслаждаваше на милувката й по челото и бузите си. А как ухаеше косата й! Тя се държеше така, сякаш беше убедена, че той е напълно безпомощен, че няма сили да скочи и да я сграбчи. Очевидно не бе усетила, че я наблюдава изпод полуспуснатите си клепачи.

Джеймс пое въздух и гърдите му изсвириха.

— Чудно, че ме оставихте жив.

Даяна подскочи стреснато. Устните й се отвориха, очите под червено-златните мигли се изпълниха със страх.

Все пак тя успя да се овладее. Вдигна вежди и оправи чаршафа му с толкова резки движения, че той едва не извика от болка.

— Баща ми е истински джентълмен! — изсъска гневно тя. — Той настоя да се погрижим за вас.

Очевидно тя не споделяше мнението на баща си.

— Предайте му моята благодарност.

— Той ви се възхищава! — изрече подигравателно тя.

Джеймс се опита да се засмее, но от гърлото му излезе задавено хъркане.

— Така не става, лейди Уортинг.

Прекрасните й очи станаха още по-големи.

— Какво искате да кажете?

— Не ви отива да се държите като безучастна лейди. Знам каква сте в действителност. Огън, искри, остри ръбове. Вие не сте никаква дама.

Даяна отново дръпна чаршафа и Джеймс Ардмор изохка тихо, когато остра болка прониза раната му.

— Вече ви казах, че не се радвам да ви видя отново — отговори гневно Даяна.

— Аз пък съм възхитен.

Всъщност това изобщо не отговаряше на навиците му. Джеймс Ардмор познаваше твърде малко жени, които с радост би видял повторно. Ала Даяна, лейди Уортинг, беше съвсем друга. Никога не беше отвличал и разпитвал жена като нея. Когато я целуна в онази странноприемница — по-скоро за да я накара да замълчи, отколкото по друга причина, установи, че тя има прекрасни устни и умее да ги използва.

В тясната стая, където се опита да принуди своенравната си пленница да хапне нещо, преди да припадне и да се наложи да я носи, Джеймс Ардмор едва не се влюби за първи път в живота си. Като могъщ дъб, който през целия си дълъг живот е устоявал на силните бури, а накрая става жертва на докосването на пеперуда, и то в най-неочаквания момент.

Спомни си как се движеха гърдите й в коприненото деколте, когато избяга от него. Бузите й бяха зачервени, а очите плувнали във влага. Фризурата й се бе развалила и фини къдрици обрамчваха лицето й. Заяви му, че е омъжена жена и знае дълга си — но той вече знаеше, че тя мрази сър Едуард Уортинг, че се отвращава от него от дън душа.

Тогава Джеймс я пожела с цялото си сърце и разбра, че тя също копнее за телесни наслади. Цялото й същество излъчваше този копнеж и това правеше реакциите му още по-силни.

В онзи момент той беше готов да помете всички съдове от масата и да я люби, да разпали още по-силно огъня в тялото й. Знаеше, че двамата ще се съединят с луда страст и ще утолят копнежите на сърцата си.

Вместо това допусна тя да го въвлече в дълъг, смешен и много шумен спор. Той, Джеймс Ардмор, страшилището на моретата, ужасът на пиратите, мразен от всички флотски капитани, се унижи дотам да си разменя обиди и ругатни със съпругата на един от славните морски капитани на Англия.

Междувременно сър Едуард Уортинг беше мъртъв и Даяна Уортинг беше свободна. Бог да му е на помощ.

Тя го гледаше точно както някога, когато я принуди да яде картофена супа.

— Ще доведа баща си.

— Учудвам се, че отдавна не сте го направили. Той сигурно вече е повикал военен кораб, за да ме отведат на бесилката.

— Никого не е повикал. Тук живеем много усамотено.

Джеймс зяпна смаяно.

— Наистина ли?

— В имението има само една лодка — отговори просто тя — и с нея не могат да се преодоляват дълги разстояния. Ще се наложи да почакаме, докато мине фрегата, защото островът е далеч от обичайните им маршрути.

Джеймс се отпусна.

— Жалко, нали?

— Дотогава ще останете под наша закрила.

— Защо ли това не ме кара да се чувствам по-добре?

Тя положи хубавата си ръка върху чаршафа, точно над раната.

— Боли ли ви? — прозвуча така, сякаш се надяваше да го боли.

Явно беше сигурна, че раната го прави безпомощен. Как му се искаше да я сграбчи и да я сложи до себе си, за да й покаже, че за любов винаги има сили. Ще я привлече на леглото, ще я вдигне и ще я сложи отгоре си. Ще целува пълните й устни и ще я научи да го докосва с любов. Двамата ще преживеят няколко мига на лудо щастие и блаженство, преди отново да се върнат към реалния живот.

— Не е чак толкова лошо — отговори предизвикателно той.

Даяна натисна. Болката беше адска.

— Исусе! — изрева той и Даяна веднага дръпна ръката си. Джеймс пое дълбоко дъх. — Проклятие! — изрече горчиво той.

Тя го погледна спокойно. Чаршафът го покриваше само до гърдите и раменете му бяха голи. „Дали платното не прозира и тя може да види краката, корема и набъбващата ми ерекция?“ — запита се неволно той.

Каквото и да виждаше, то очевидно не й попречи да го огледа безсрамно. Погледът й се плъзна от мускулестите гърди към раменете и шията. Изглеждаше така, сякаш ей сега ще се оближе като котка. Ще се наведе над него със съзнанието, че той не е в състояние да се отбранява, и ще си открадне целувка. За да му напомни как миналата година се целуваха пламенно и безкрайно.

Даяна не направи нищо подобно. В погледа й отново светна гняв. Това ни най-малко не угаси желанието му.

— Не е честно — промърмори той. — Лежа пред вас напълно безпомощен.

Повдигна ръка и обхвана китката й. Зениците й се разшириха и черното почти напълно измести синьото. Той очакваше тя да дръпне ръката си и да го накаже с презрението и подигравката, които владееше така добре… или да вземе нещо и да го хвърли по главата му.

Вместо това Даяна стоеше и го наблюдаваше безмълвно. Само гърдите й учестено се вдигаха и спускаха. Очите й пламтяха. После, съвсем бавно, пръстът й се плъзна по бронзовата кожа на рамото му.

Джеймс изпита чувството, че го е ударила искра от кремък. Едва сега разбра какво означава понятието животинска похот. Точно това усещаше в момента. За такава жена мъжете водеха смъртни двубои. Не, поправи се той, това е твърде цивилизовано. Сигурно в Лондон са се били за нея като зверове. Сигурно в нейно присъствие салонният етикет моментално е загубвал валидността си. Добрите маниери вече не са означавали нищо. Всеки мъж би искал да я притежава, да я владее, да я люби отново и отново. В това нямаше нищо цивилизовано.

Нека си играе с него, той ще й отговори, както подобава. Палецът му изкусително се плъзна по вътрешната страна на ръката й. Колко нежна беше кожата там, колко мека. Дано Даяна остане още малко и продължи да си играе с него.

— Помните ли какво ви казах? — пошепна той. — Ние с вас си подхождаме съвършено.

Изведнъж тя го изгледа с леден гняв и издърпа ръката си.

— Вие започнахте, скъпа. — Джеймс мушна ръка под тила си. — Как е лейтенантът?

Даяна го изгледа странно.

— По-добре е. Татко е убеден, че скоро ще се оправи.

— Радвам се. Откога сме тук?

— От три седмици — отговори сърдито Даяна.

— Три седмици? — Джеймс попипа бузите си. Никаква брада.

— Бяхте много зле. Страх ни беше, че няма да издържите. — Пак говореше така, сякаш е очаквала той да умре.

Три седмици! Проклятие!

— Сега трябва да почивате — рече настойчиво тя. — Ще повикам Джесъп да ви смени превръзката.

— Почакайте една минута. Трябва да говоря с вас.

Тя опря ръце на хълбоците и очите й засвяткаха.

— Аз обаче не желая да говоря с вас. Казах всичко, което трябваше.

— Спомням си. Казахте, че трябва да се върна в блатото, от което съм изпълзял. Без да внимавате за граматиката си.

— Преди това ме замерихте със самун хляб.

— Да, но след като вие го хвърлихте по мен. Впрочем сте впечатляващо силна.

Тя се обърна рязко. Джеймс се засмя, доколкото позволяваше израненото му гърло.

— Ще доведа баща си! — изфуча Даяна. — И лейтенанта. Искат да ви зададат няколко въпроса.

Ще трябва да задоволи любопитството им. Все пак той беше Джеймс Ардмор. В Англия го смятаха за човек извън закона, търсен за безброй престъпления срещу кралската флота, проклети да са командирите й!

Даяна почти избяга от стаята. Бе прихванала полите си и той успя да се порадва на дългите крака в стегнати ботушки.

Червената плитка се бе захванала в кукичките на корсажа. В този вид му харесваше много повече, отколкото при първата им среща, когато беше модна дама в коприна и тънък тюл. Днес приличаше на истинска жена, която мъжът би могъл да метне през рамо и да отвлече в гората, за да се забавляват на спокойствие.

Даяна остави вратата към слънчевия коридор отворена. Джеймс бързо се овладя. Три седмици. Много интересно. Тези хора са се грижили за него, бръснали са го, лекували са раните му. Цели три седмици. А спокойно са можели да го оставят да умре, за да освободят света от ловеца на пирати Джеймс Ардмор. Адмирал Локууд отново би бил провъзгласен за герой. Даяна също щеше да е доволна.

Сестра му Хонория ще му издигне надгробен камък, каквито вече беше поставила за Пол и родителите им. После ще се затвори в елегантния си дом в Чарлстън и ще чака старостта. Но ще продължи да играе ролята си като последна издънка на славното семейство Ардмор. Тя бе играла с удоволствие всичките си досегашни роли: на послушна дъщеря, блестяща дебютантка, изискана красавица и повяхваща стара мома.

Единствената роля, която не изпълняваше, както трябва, бе тази на добра, съзнаваща дълга си сестра. Още преди много време недвусмислено му каза, че предпочита Пол пред Джеймс. Джеймс не заслужавал сестринската й обич и никога нямало да я получи.

Англичаните, които нямаха никакви причини да обичат Джеймс Ардмор, му спасиха живота и го излекуваха от ужасните рани. Дали го правеха от чиста любезност, или имаха скрити помисли?

От коридора се чуха тежки стъпки, следвани от леките крачки на Даяна и тропота на малкото момиче.

В стаята влязоха Даяна Уортинг, дъщеря й и възрастен мъж със същата енергична брадичка и същото високо чело като двете жени. Накрая влезе русият лейтенант, изхвърлен заедно с Джеймс на брега. Копчетата на тъмносинята униформа бяха излъскани до блясък, еполетите му блестяха. Русата коса беше грижливо подстригана и сресана. Погледът на кафявите очи издаваше бдителност. И малко страх.

Аха. Този млад мъж носеше униформата на най-могъщата флота в света и въпреки това се страхуваше от него.

Младият офицер се приближи към леглото и бдителността в погледа му се смени с надежда.

— Здравейте!

Джеймс се слиса. Никой английски офицер не би говорил с него така приятелски.

— Здравейте — отвърна неутрално той.

Лейтенантът преглътна тежко.

— Вие не ме познавате.

— Всъщност не, прав сте.

Младият мъж го погледна втренчено и изведнъж очите му се напълниха със сълзи. Той стисна ръце в юмруци и се обърна с гръб към леглото. Отиде до прозореца и се загледа навън. Гърбът му изглеждаше скован.

— Не го ли познахте? — попита остро адмирал Локууд.

— Трябва ли? Беше лейтенант на фрегатата.

Адмиралът поклати глава.

— Не знаете ли името му?

— Не. Съжалявам. Не съм се качвал често на палубата.

Даяна хвърли бърз поглед към лейтенанта, после се обърна към Джеймс. Очите й пареха. Как му се искаше той да е разпалил този огън! Дано никой не го угаси.

— Той не си спомня — заяви тя. В гласа й прозвуча гняв, сякаш Джеймс беше виновен за случилото се с лейтенанта. Но тя винаги звучеше така, сякаш му вменява отговорност за всевъзможни неща. — Не си спомня нищо, което се е случило, преди да се събуди в нашия дом. Надявахме се вие да ни кажете кой е.