Днес Даяна Уортинг беше като демон в ръцете му и Джеймс я обичаше такава. Опитът й да отвлече вниманието му от пещерите беше очевиден и непохватен. Можеше да измисли нещо по-умно.

Но какво го беше грижа? Двамата бяха сами, тя беше ослепително красива, той я желаеше. Плановете му да вървят по дяволите.

Езикът му се втурна да изследва устата й, заигра се с нейния. Устните му безмилостно притискаха нейните, вземаха всичко, което тя му предлагаше. „О, скъпа, бих могъл да те целувам цял ден и цяла нощ!“

Тя се вкопчи в него, сякаш никога нямаше да го пусне. Той продължи да я целува, вече много по-меко и нежно, после се отдели от нея и свали ръцете й от раменете си.

— Хайде да го направим както трябва, скъпа.

Тя вдигна поглед към него. В очите й лумна паника, примесена с недоверие. Лицето й пламна още по-силно. Отметна плитката си на гърба и попита тихо:

— Какво имате предвид?

— Ще се целуваме нежно. Искам да ви се насладя докрай.

— Защо? — попита мрачно тя.

— А вие какво очаквахте, скъпа? — Той помилва бузата й и продължи: — След първата ни среща дълги нощи лежах буден и си спомнях как безсрамно лежахте в кабината ми и ми се подигравахте. Представлението беше великолепно.

Тя вдигна вежди и той се възхити на извивката им.

— Не съм ви подигравала. Кабината ви беше единственото място, където можех да си почина.

— Вие я завзехте с пристъп. Понякога лежа буден и си представям как се любим на койката ми. Не биваше да бъда толкова учтив.

— Учтив? — Даяна го измери с леден поглед. — Да ме разпитвате и да ми се надсмивате — това ли наричате учтивост?

— Държах се с вас много по-прилично, отколкото възнамерявах — отвърна той и се засмя на възмущението й. — Но се питам защо сега пък вие решихте да се правите на жертвено агне.

Думите му я объркаха.

— Жертвено агне?

— Защо решихте да ме омаете с чара си? — Той направи крачка към нея и приглади назад непокорните червени къдрици. — Отговорът е ясен: за да не намеря тайните, скрити в пещерите.

— Вече ви казах, че там няма нищо.

— Само че аз не ви вярвам. — Пръстът му се плъзна от слепоочието към брадичката. — Но ви благодаря, че ми позволихте да ви вкуся. Знаехте ли, че имате вкус на ванилена захар?

Тя се изчерви до корените на косата.

— Не.

— Никой ли не ви го е казвал? Нима мъжете, които ви гонеха в къщата на адмирала, не са ви обяснили защо ви преследват?

— Те ми посвещаваха стихотворения — отговори студено Даяна.

— Обзалагам се, че са били ужасни.

Джеймс отпусна ръка и бавно отстъпи назад. Възбудата заплашваше да го надвие.

— Къде отивате? — попита уплашено Даяна.

— В пещерата.

Джеймс влезе в първата пещера и усети под стъпалата си дебел пласт пясък. Даяна го последва бързо. Морето шумеше под тях, вълните с грохот се разбиваха в брега. Даяна го настигна точно когато се добра до първия завой на тунела, изровен от морските води и ветровете.

Пещерата беше празна. Само след няколко метра се свързваше с другата пещера. Джеймс не видя нищо, освен пясък и скали. И едно мъничко раче, което беше изпълзяло чак дотук, за да намери смъртта си.

— Виждате ли! — извика тържествуващо тя. — Няма нищо.

Е, нищо видимо. Защо тогава се опитваше да му попречи да влезе? Какво бе пропуснал?

Тук вятърът беше слаб и гласът му отекна глухо под скалата.

— Вие ме целунахте с определена цел, Даяна. Защо не ми я кажете?

— Целунах ви, защото исках да знам дали ще се държите като джентълмен.

Продължаваше да го лъже. Защото знаеше кой е той.

— Има много по-прости начини да го разберете. Например да наблюдавате дали си разпервам малкото пръстче, когато пия чай.

Тя го изгледа хладно.

— Познавам много мъже със съвършени маниери, които в никакъв случай не могат да се нарекат джентълмени. Особено ако остана насаме с тях.

— По-точно, когато те останат насаме с вас. — Той се обърна и сложи ръце на кръста й. Тялото й ухаеше на сол и вятър. — Тогава доброто възпитание отива по дяволите. Сигурен съм, че мъжете в Лондон са се дуелирали заради вас. Така е, нали? Разбирам защо. Вие сте ценна плячка. Мъжете правят всичко, за да ви притежават.

Тя потрепери и се отдръпна.

— Е, какво ще правим сега? — засмя се той. — Готова ли сте да ме прелъстите? Нали вече намерих пещерите.

Смущението й отстъпи място на луд гняв.

— Сега вече знам дали сте джентълмен, или не — изрече тя с режещ тон.

— Възпитаха ме като джентълмен. Произхождам от много изискано южняшко семейство. Сестра ми е един от стълбовете на аристократичното общество в Чарлстън.

— Тогава сигурно няма да ме хареса.

— Напротив. Ще й направите силно впечатление.

Даяна се засмя почти отчаяно.

— Не ви вярвам. Нали току-що ви доказах колко скандално мога да се държа?

Той я погледна с леко объркване. Тя се гневеше, но не само на него. Във всичко, което казваше, звучеше тон на презрение към самата себе си. Сякаш някой, вероятно проклетият й мъж, непрекъснато й е внушавал колко е ужасна.

— Според мен вие не знаете каква сте — отвърна меко той. — Преди малко започнахте игра с мен, Даяна. Не искате ли да я довършим?

Тя го желаеше, това беше очевидно. Зърната на гърдите й под тънкия корсаж стърчаха примамливо. Когато се хвърли на шията му и го целуна, не очакваше, че ще го пожелае така силно. Това беше просто хитрост, за да отклони вниманието му от пещерите. Изобщо не разбираше, че с тази целувка ще запали огън, който може да изпепели острова. Огънят беше и у двамата.

Пръстите му се плъзнаха към копченцата на корсажа й.

— Когато ви видях за първи път в онази глупава градина как се изправихте срещу О’Мали, си казах, че сте опасна жена. И се оказах прав. — Кокалените копчета бяха гладки, само ръбовете им бяха леко набраздени. — Колко любовници сте изгорили?

Той отвори корсажа и занемя. Даяна беше гола под роклята. Гърдите й бяха големи и твърди. Гърди на жена, дарила живот на дете. Тъмните, корави зърна буквално просеха за милувка. Невероятно усещане. Можеше да стои така с часове и да я гледа.

— Колко? — повтори дрезгаво той.

Тя го погледна втренчено. Устните й блестяха влажни, тъмните ресници се спуснаха над очите. По дяволите, тази жена можеше да размекне и камък!

— Нито един. Била съм само със съпруга си.

— А какво ще кажете за всичките онези мъже, които ви преследваха упорито? Подигравахте ли се с тях, или какво? Играехте си на недостъпна?

— Да. — Очите й засвяткаха.

— Обзалагам се, че до един са били глупаци. Царували сте като истинска кралица. Нищо чудно, че се криете тук, толкова далече от Англия. След смъртта на съпруга ви са искали да ви отмъстят.

Даяна вирна брадичка.

— Не сте прав.

— Значи наистина са били глупаци. Трябвало е да си вземете любовник, който да ви укроти. Който умее да разпалва и да гаси огъня ви, за да не изгорите и съпруга си. Той харесваше ли огъня ви, Даяна?

Тя задиша ускорено.

— Не.

— Ако мъжът ви не е успял да го задуши и не сте имали любовник, който да ви удовлетворява, значи сте истински вулкан. Изгаряли сте всеки мъж, който се е осмелявал да ви докосне, нали? Много съжалявам, че не съм бил там, за да ви уловя в мрежата си. — Той се наведе към нея и заключи страстно: — О, Даяна, двамата с вас щяхме да запалим небето в пламъци.

Горещият й дъх опари устните му. Кръвта бучеше в ушите му, ерекцията му беше мъчително болезнена. Тя бе започнала тази игра, но той щеше да я завърши.

— Сигурно сте треперили от желание — продължи да шепне той. — Искали сте от съпруга си онова, което той не е бил в състояние да ви даде. Вие излъчвате страст, Даяна. Нуждаете се от любов.

Тя отвори широко очи и отстъпи крачка назад. Не направи опит да затвори корсажа си. Стоеше пред него разрошена и полугола и той съзнаваше, че никога не е виждал толкова красива гледка.

— Аз не се нуждая от вас.

— Не се лъжете.

Очите й светнаха гневно.

— Имам си Изабо. Тя е важна. Много по-важна от всеки друг.

— Тя е добро дете. Красива като майка си. Но не се крийте зад нея. Не е почтено.

Погледът й беше унищожителен. Само той би могъл да го понесе.

— Вие не знаете нищо за нас. Пък и как бихте могли?

Тя отстъпи още една крачка назад и се опита да закопчее корсажа си.

Ако я вземе сега, тя ще го убие и ще танцува от радост върху трупа му. Но поне той ще вкуси неземна радост на път към оня свят…

Даяна се обърна рязко и хукна към пътеката. Джеймс не направи опит да я последва. Без да се обърне нито веднъж, тя прекоси плажа и започна да се катери по скалата. Вятърът изду роклята и отново му показа дългите, атлетични крака.

След малко изчезна от погледа му. Джеймс издиша тежко. Гърлото му беше пресъхнало. Тази жена бе събудила у него нещо опасно. Как копнееше да я вземе още сега, на пясъка. Нищо друго не искаше. Този опасен звяр в сърцето му щеше да го доведе до гибел. Един ден непременно ще го обесят заради импулсивността му.

Но какво го беше грижа? Даяна си заслужаваше всички жертви.

Крайно време беше и той да се влюби истински.

Когато баща й, Изабо и лейтенант Джак се върнаха от риболова, Даяна бе успяла да си възвърне самообладанието.

Или си въобразяваше, че се е успокоила. Сама се убеждаваше, че никой не би си помислил нещо нередно, ако тя остане в стаята си и заяви, че страда от мигрена. Отдавна знаеше, че мигрената е добро средство, когато иска да се отърве от натрапчивите си ухажори.

Изабо обаче не я остави да се крие. Малката беше крайно възбудена от излизането в морето с дядо си и Джак. Затова просто хвана майка си за ръкава и я отведе в трапезарията да вечерят заедно.

И сега Даяна седеше начело на трапезата с лудо биещо сърце и се опитваше да проумее за какво говори баща й. Оттатък прибоя открили няколко дъски. Вероятно от претърпелия крушение кораб.

Джак участваше в разговора с пламтящо от възбуда лице. Джеймс обаче седеше мълчаливо в другия край на масата и гълташе рибата във винен сос без никакъв коментар.

Всеки път, щом вдигнеше глава от чинията си, Даяна срещаше погледа му.

Тя бе останала на острова, защото се страхуваше от онова, което смята да извърши Джеймс. В ледените зелени очи светеше проницателност и интелигентност.

Бе станало точно както тя предполагаше. Едва лодката бе излязла в морето, когато той тръгна по пътеката към пещерите. Тя знаеше, че няма аргументи, с които да го убеди да се върне. Затова реши да използва друго оръжие. Преди година Джеймс я желаеше много силно. Както я желаеха всички мъже. Те се биеха, за да седнат до нея, да танцуват с нея, да си спечелят някоя усмивка. Държаха се като безумци и раздаваха мрачни погледи на приятели и на врагове.

Докато още не знаеше как стоят нещата, едва седемнайсетгодишна, тя се наслаждаваше на властта си над мъжете. Всеки път, когато беше център на вниманието и кралица на бала, главата й се замайваше от щастие. Харесваше й да приема ухажванията на джентълмените, да среща завистливите погледи на другите дами. Стана самонадеяна и глупаво повярва, че тези мъже я харесват истински.

Скоро след като сключи брак, тя разбра какво в действителност искат от нея, след като е загубила девствеността и неприкосновеността си. Най-сетне проумя, че мъжете не я ценят заради образованието, ума или остроумието й. Те я желаеха. Искаха да спят с нея. И тя, глупачката, се беше научила да използва похотливите им желания като оръжие. Въобразяваше си, че това й дава власт над тях.

Джеймс също я искаше и не го криеше. Но не направи онова, което тя очакваше. Не падна на колене пред нея, за да измоли благосклонността й, не й рецитира стихове. Просто застана пред нея и й се надсмя.

Защото имаше власт над нея.

Той насочи собственото й оръжие срещу нея и го използва с истинска бруталност.

Когато отново я грабна в прегръдките си, веднага усети глада й за физическа близост. А Даяна си въобразяваше, че никога вече няма да изпита такова желание. Случи се същото както тогава в Кент, когато той я целуна. Днешното му докосване беше не по-малко възбуждащо от предишното — този мъж умееше да прелъстява жените.

И какво направи тя? Не трябваше ли да се изтръгне възмутено от ръцете му и да падне в несвяст? Или поне да го наругае, че си е позволил подобно безсрамие? Не, тя не направи нищо подобно. Точно обратното: прегърна го и отговори на целувката. Наслади се на коравата му уста, вкуси огнената сила на езика му. Изобщо не помисли за приличието.

Единственият триумф, който изпитваше в момента, беше, че е успяла да го заблуди. Вниманието му бе привлечено към безопасните пещери и отклонено от истинските тайни, които криеше островът.

Когато погледът й отново го потърси, тя разбра, че той прекрасно е разбрал намерението й да го възпре да влезе в пещерите. И двамата бяха наясно с приключилата игра.

Заболя я глава и тя престана да яде.

— Следващия път непременно трябва да дойдете с нас, Джеймс — каза лейтенантът. — Морето беше спокойно, а гледката към острова — прекрасна.

— Щом оздравея, непременно ще дойда — отвърна Джеймс и отпи глътка вино.

— Открихме още няколко дъски от кораба. Мога само да се надявам, че моряците и офицерите са успели да стигнат до сигурно пристанище като нас.

— Докъде може да стигне лодката? — осведоми се небрежно Джеймс.

— При хубаво време доста далеч — отговори адмиралът. — Ако е нужно, ще стигне дори до Плимут. Макар че за подобно пътуване бих предпочел по-голям кораб с надежден екипаж. Морето е непредвидимо. Със съжаление трябва да кажа, че сме откъснати от света. Понякога минава фрегата или търговски кораб, но ние се намираме в средата на нищото.

Това беше лъжа, но Даяна трябваше да признае, че баща й я е изрекъл много убедително.

Джеймс кимна незаинтересовано и съобщи:

— Днес бях на разходка.

Даяна го погледна изненадано.

— Минах през градината отзад, отворих портичката и вървях по пътеката. Намерих пещерите на брега.

Баща й бързо сведе глава, за да скрие стъписването си.

— Наистина ли?

— Да. Пещерите не са особено големи, но си струва да ги разгледаме. Искате ли да отидем утре, Джак?

— С удоволствие — кимна лейтенантът.

Джеймс погледна Даяна и огънят в зелените очи я опари. Тя си припомни как бе усетила ерекцията му и потръпна. Лицето й пламна. Джеймс не откъсваше поглед от нея.

Проклет да е!

След безкрайната вечеря Даяна избяга в кабинета на баща си. Помещението се намираше на партера и беше специално пристроено към крилото. Трите големи прозореца гледаха към морето. Стаята беше прекрасна и тя прекарваше много часове там.

И сега отиде до западния прозорец и се загледа в бавно потъващото в морето слънце, което позлатяваше облаците на хоризонта.

След малко се появи адмиралът. Без да бърза, той заключи вратата и отиде при дъщеря си.

— Значи той е намерил пещерите?

И не само това. Джеймс бе успял да разпали искрата в тялото й, за която тя вярваше, че е угасена завинаги.

— Да, татко. Проклетникът излезе да проучи острова.

— Открил ли е още нещо?

— Нищо. Стигна само до пещерите.

— Слава богу!

Даяна се обърна и го погледна изпитателно.

— Какво ще правим, ако намери нещо?

Баща й забави отговора си.

— Нищо няма да правим.

— Аз не му вярвам.

— Аз също, Даяна. Но нещо ми подсказва, че капитан Джеймс Ардмор умее да пази тайна.

Тя го погледна разтревожено.

— Нима искаш да кажеш, че трябва да му се доверим?

— Разбира се, че не. Но аз се тревожа повече за лейтенант Джак, отколкото за Джеймс Ардмор. Капитанът има свои планове, докато лейтенантът е офицер от кралската флота и веднага щом стъпи на английска земя, ще уведоми Адмиралтейството къде е бил. — Той се усмихна на дъщеря си по начина, който винаги топлеше сърцето й. — Нали знаеш колко ненадеждни са войниците от флота, мила моя.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— О, татко!

Той я притисна до гърдите си и за миг я задържа така.

— Казах ли ти вече колко съм щастлив, че двете с Изабо живеете с мен на острова? Мислех си, че съм доволен от самотата, но много скоро разбрах, че ужасно си ми липсвала.

— Никога вече няма да бъдеш сам, татко.

Той се усмихна и я погледна тъжно.

— Ти си прекрасна дъщеря, но след време този кафез ще ти стане твърде тесен. Скоро ще закопнееш за света.

Даяна потрепери.

— Не, със сигурност не.

Баща й не отговори, но изражението му издаде, че не й вярва.

— Целуни Изабо от мен. Сигурно е много уморена. На лодката беше много възбудена.

Даяна се засмя и усети как на сърцето й олекна.

— Тя е родена за моряк. Надявам се, че не ти е пречила много.

— Момичето е най-доброто средство за отклоняване на вниманието. Лейтенантът е малко меланхоличен, но това не ме учудва. Момчето се страхува.

— Бих искала да му помогна…

Баща й я погледна остро и тя вдигна вежди. Много скоро обаче погледът му омекна и той я целуна по бузата.

— Лека нощ, скъпа.

— Лека нощ, татко.

Тя беше вече на вратата, когато адмиралът извика подире й:

— Моля те, Даяна, кажи на капитан Ардмор, че искам да разговарям с него.

Тя се разтрепери и трябваше да се улови за бравата.

— Сега ли?

— Да, ако има малко време. Много бих искал да стане още тази вечер.

Даяна пое дълбоко дъх. Ще говори с Джеймс. Какво толкова? Тя напълно владееше чувствата си.

Ръцете й изведнъж изстинаха и пръстите й затрепериха.

— Добре, татко. — Гласът й се пресече и тя се помоли баща й да не забележи колко е развълнувана.

Щом излезе в коридора и затвори вратата на кабинета зад гърба си, Даяна въздъхна дълбоко. Дали баща й предполагаше как е накарала Джеймс Ардмор да се задоволи с пещерите и да не отиде по-нататък? Адмиралът винаги беше на нейна страна, все едно какво твърдеше съпругът й. Но това беше някога, в Англия, когато тя беше малко или повече невинна. И сега ли щеше да вземе нейната страна?

Даяна изпъна рамене, слезе по стълбата и отиде в салона.

Джеймс веднага усети влизането й. Стоеше пред отворената врата към градината и вдишваше жадно аромата на бугенвилеите и хортензиите. Тази миризма будеше носталгия. Градините на дома му в Чарлстън едва бяха започнали да цъфтят. През пролетта южният град се превръщаше в истинска цветна градина. Май беше време да се прибере вкъщи.

Памучната й рокля почти не вдигаше шум, но той се обърна, сякаш присъствието й го привличаше като с магия.

Лейтенантът, който се бе задълбочил в някаква книга, вдигна глава и се усмихна. Даяна му кимна любезно и Джеймс настръхна от ревност. Не, глупаво беше да си представя, че тя би могла да се влюби в това момче. Тя беше страстна жена, а отношението й към лейтенанта беше смесица от любезност и състрадание.

Тя спря на два метра от Джеймс, защото не знаеше как ще реагира на близостта му.

— Баща ми желае да говори с вас — съобщи официално тя. — По възможност още сега, ако сте свободен. Той е в кабинета си.

Джеймс наклони глава. Даяна дишаше тежко. За вечерята беше облякла прилична синя рокля, затворена до брадичката. Разрошената, полугола жена от пещерата вече я нямаше. Джеймс обаче знаеше, че тя само се крие зад фасадата на покорна дъщеря като нимфа зад крайморска скала.

— Веднага отивам да говоря с него — отговори също така официално той. — Моля да ми покажете пътя.

Очите й блеснаха гневно. Той очакваше тя да откаже, да излезе от салона и да го остави сам да намери пътя до кабинета на баща й, но нищо такова не се случи. Даяна само сведе глава и кимна.

Е, щом е решила да се прави на безучастна, той ще я последва.

— Лека нощ — сбогува се учтиво лейтенантът. — Смятам скоро да се оттегля. Излетите в морето все още ме уморяват.

Джеймс му пожела да си почине добре и последва Даяна в коридора.

Тя го изчака на стълбището.

— Там горе. — И посочи с пръст. — Двойната врата в края на коридора.

Джеймс хвърли бърз поглед нагоре, но когато тя понечи да се оттегли, светкавично посегна и улови ръката й.

— Мисля, че трябва да си пожелаем лека нощ, преди да отида в кабинета на баща ви.

Тя го изгледа остро.

— Изабо ме чака.

— Няма да трае дълго. — Той сложи ръка под брадичката й, наведе се и я целуна.

В първия миг устата й остана твърда и решително затворена. В следващия обаче тя се отпусна, притисна се до него и отговори на нежната целувка.

И двамата преживяха кратък, пламенен изблик на страст. Устните им останаха слети само за малко, но това беше достатъчно да се замаят от близостта си. Проклет да съм, каза си Джеймс, защо не мога да прекарам цялата нощ в такива целувки! Представи си дългото откривателско пътуване, което му предстоеше с нея, и потрепери.

Той вдигна глава, нежно изтри с пръст влагата от устните й и плъзна ръка по косата й.

— Лека нощ — прошепна той и бързо се обърна към стълбите.

Наложи се да остане около пет минути пред вратата на кабинета, докато ерекцията му отзвучи и бъде в състояние да се представи пред бащата на жената, с която толкова искаше да се люби.

Отдавна не беше изпитвал такова възхищение към някоя жена. И такова силно привличане. При все че достатъчно жени се бяха опитвали да привлекат вниманието му. С времето беше свикнал да се въздържа. Не защото беше студен, както твърдяха много хора, а защото беше точно обратното. Влюбеше ли се, Джеймс Ардмор се отдаваше изцяло. А тъкмо това не биваше да си позволява.

И сега не можеше да си го позволи, макар да знаеше, че ще преживее най-чисто блаженство. Трябваше да уреди някои неща и накрая щеше или да загуби живота си, или да избяга.

Както и да свърши тази история, Даяна ще го намрази. Времето с нея ще остане като още един спомен, прибавен към другите от миналото.

Той вдигна ръка и почука по простата дървена врата.

Адмиралът го покани да влезе.

Слънцето бе залязло и прозорците бяха тъмни. Огънят в камината потапяше помещението в червено сияние, което изглеждаше едновременно уютно и заплашително. Адмирал Локууд току-що бе запалил свещите във високия канделабър на бюрото си. Той се обърна с учтива усмивка и помоли Джеймс да затвори вратата.

Домакинът хвърли една борина в камината и огънят моментално я погълна.

Дългата бяла коса на Локууд бе сплетена на плитка — сигурно беше ходил така през цялата си служба във флота. Имаше същите очи като дъщеря си. Красивото му лице беше набраздено от морето и възрастта, но все още правеше силно впечатление. Въпреки шейсетте си години не ходеше приведен, а изправен като свещ, с опънати рамене.

— Капитан Ардмор — започна сърдечно той, — ще ми кажете ли какви оръжия носите в момента?

За момент Джеймс спря да диша. Застанал зад канделабъра, адмиралът го гледаше втренчено.

Без да бърза, Джеймс бръкна в джоба на жакета си и извади нож със стоманена дръжка. Вдигна го за момент, после го положи върху близката масичка.

Към следващата част или към съдържанието

Дженифър Ашли Ловецът на пирати (4)

Метаданни

Данни

Ловецът на пирати

Информация

История

Сваляне / Връзки

4

Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (4)