Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (7)

7

Ерекцията му само беше очаквала да й дадат свобода. Членът му щръкна гордо и Даяна изохка сподавено. Гърдите й се развълнуваха още повече, бузите й пламнаха.

Какво беше очаквала да стори той? Защо пак бе насочила пистолет срещу него? По-добре да се разголи пред нея, отколкото да получи куршум в сърцето.

За първи път стоеше гол пред червенокоса жена с пламъка и темперамента на Даяна Уортинг. Никога през живота си не беше изпитвал такова желание.

Огромна вълна проникна с грохот в пещерата, засъска и се изля в краката им. Водата помете полата й и охлади стъпалата му.

— Студено ми е — изрече през здраво стиснати зъби Джеймс.

 

 

Даяна изобщо не усети, че полата й се е намокрила. Сърцето й биеше лудо. Не й достигаше въздух. Пистолетът тежеше непоносимо в мократа от пот ръка.

Джеймс стоеше пред нея с непоколебимо самочувствие, абсолютно спокоен. Замайващо красив.

Горната част на тялото му имаше наситен загар — еднозначно доказателство, че е прекарал целия си живот под слънцето. Широките рамене бяха мускулести и покрити с белези. Все още пресният белег на корема му светеше в яркочервено. Раната беше от удар със сабя. Раната, която тя беше превързвала…

Загарът свършваше на талията. Нагоре кожата му беше блестящо кафява, надолу — бяла. Панталонът се бе отворил под формата на буквата V и от отвора стърчеше ерекцията му. Дълга и корава.

Даяна не беше в състояние да отдели поглед от слабините му.

Изведнъж си припомни как приятелките й се кискаха и я питаха дали един определен орган на съпруга й не е дълъг като главната мачта. Щом е герой, значи всичко трябва да му е грамадно. Смаяна, Даяна установи, че изобщо не си спомня как е изглеждал членът на мъжа й. Едуард идваше при нея само в тъмното, и то твърде рядко.

Сега обаче беше светъл ден. Това тук беше реалност. И страшно възбуждащо.

Толкова силно беше желанието й да го види, че изобщо не мислеше какво прави. Пистолетът не беше зареден и той сигурно беше наясно с това. Но се включи в играта и много бързо пое контрола.

Даяна преглътна и усети в гърлото си вибрираща буца.

— Сложете ръце върху издатината.

Джеймс бавно вдигна двете си ръце, за да й даде възможност да се наслади на играта на мускулите и жилите под бялата кожа, и ги разпери.

Сърцето й биеше все по-силно. Той със сигурност знаеше, че страстта я изгаря. Всеки друг мъж щеше да спре тази грешна игра. Поне лейтенант Джак щеше да го направи.

И насън не би си представила да играе такива игрички с лейтенанта. Той беше съвсем обикновен англичанин. Джеймс Ардмор беше различен.

Той я чакаше с разтворени ръце, докато панталонът бавно се плъзгаше по краката му. Даяна навлажни устни. С каква радост би го целувала и облизала целия, от корена на щръкналия член до бронзовата шия.

Ще го направи и той няма да се възпротиви. Тя ще го принуди да й се подчинява.

Даяна направи крачка напред, после още една. Ръцете й трепереха така силно, че трябваше да пусне пистолета. Издаде се напред и нагоре, спря да диша и докосна с език вдлъбнатинката на шията му.

Усети вкус на сол. Пулсът му се удряше под езика й. Затворила очи, тя пое миризмата му — топло мъжко ухание. Ерекцията му докосна слабините й и внимателно се притисна в роклята.

Той се наведе леко и устните им се докоснаха. Целуваше я с нежна страст, която я караше да си представя знойни южни нощи и сладко ухаещи магнолии.

Да, целувката му беше завладяваща, но и изпълнена с меко убеждение, и тя не забеляза как му се подчини. Устните му милваха нейните, езикът му си играеше с нейния все по-настойчиво. В следващия миг той грабна пистолета и го изтръгна от ръката й. Движението сложи край на магията.

Джеймс се изправи с пистолета в ръка. Даяна разтърка китката си. Той провери заряда и се засмя.

— Така си и помислих. Пистолетът дори не е зареден.

Даяна поклати глава. Сърцето й биеше болезнено.

— Не бива да си играете с пистолети, Даяна. Опасно е. — Преди да е успяла да му отговори, той хвана ръцете й и ги сложи върху пулсиращия си член. — По-добре си играйте с това. Няма ограничения.

В първия момент тя се взря смаяно в ръцете си. Мъжествеността му потръпваше в шепите й. Усещаше се твърда като дръжката на пистолета и стърчеше гордо от тъмните косъмчета в слабините. Връхчето с гладка, фина кожа бе насочено към нея. Колко прекрасно беше да го обхване с пръсти. Никога досега не беше докосвала интимните части на мъж. Едуард бързо разтваряше краката й, нахлуваше в нея и свършваше много бързо. Никога не й даде шанс да го докосва или да изследва тялото му.

Трепереща от възбуда, тя се зае да опипва еректиралия член, плъзна пръсти по топлата кожа и помилва връхчето, където блещукаше капчица течност.

— Какво да направя? — прозвуча дрезгаво гласът й.

Джеймс я хвана здраво за раменете и тя усети опарване.

През тънката рокля.

— Справяш се много добре, скъпа.

Даяна плъзна палец по главичката и с радост усети как мускулите му се стегнаха. Пръстите й отново се плъзнаха към корена. Гърлото й бе пресъхнало и тя дишаше трудно.

Той зарови пръсти в косата й, изви главата й назад и впи устни в устата й.

Това беше желание. Истинско животинско желание.

В пещерата нахлу огромна вълна и намокри Даяна до коленете. Тя изохка и отпусна ръце.

Той отстъпи крачка назад. Как ли успяваше да се владее?

— Би било добре да завършим тази игра другаде. Или да изчакаме прилива на някоя скала. Доколкото видях, сандъците са на сухо. Но не ми се иска да прекарам нощта в този студ.

Коленете на Даяна трепереха.

— Има и друг път нагоре — обясни тихо тя и посочи отвора, през който отново влизаше вода.

— Тогава да побързаме.

Джеймс бързо вдигна панталона си, навлече жакета и мушна пистолета в джоба. Вършеше всичко с подчертана небрежност, сякаш стотици пъти се е обличал и събличал в студена пещера като тази.

Даяна нагази в ледената вода, която бързо изпълваше пещерата, надявайки се студът да угаси жаравата във вените й. Нищо такова не се случи. Сърцето й все още биеше с безумна бързина и тя усещаше с неотслабваща сила присъствието на Джеймс, който я следваше на една крачка разстояние.

От другата страна на пещерата се издигаше стена, пред която имаше купчина скални късове. Можеха да се покатерят по тях без усилия. Джесъп беше издълбал вдлъбнатини за ръцете, но само много атлетичен човек би могъл да се изкачи без тях. Тя не се усъмни нито за секунда, че Джеймс Ардмор ще се справи.

Тя стъпи върху първия камък и с ужас установи, че се задъхва. В пръстите й не бе останала и капчица сила. Сложи крак върху следващия камък и се опита да се изтегли нагоре. И се подхлъзна.

Джеймс я улови без усилие, сложи голямата си ръка под дупето й и я повдигна. Опряна на силните му ръце, Даяна продължи нагоре. Бедрата й, стегнати в тесни панталони, бяха точно пред очите му. Джеймс не си даде труд да се престори, че гледката не му прави впечатление.

Разтреперана, Даяна се залови за следващата брънка и продължи да се катери. Той й помогна отново. Двамата се изкачваха бавно, тя теглеше, той буташе.

Най-сетне Даяна стигна до широката издатина под тавана на пещерата и намери дупката за излизане. По този кратък път бе дошла, когато лейтенант Джак се появи, олюлявайки се, в градината и донесе катастрофалната вест, че Джеймс е продължил да изследва пещерите.

За съжаление тя бе закъсняла. Той вече беше намерил склада и го проучваше.

Баща й твърдеше, че Джеймс ще разбере. И се оказа прав, поне доколкото бе видял какво съдържат сандъците. Все още не знаеше всичко. Като го накара да свали жакета си, тя се опита да отвлече вниманието му. Всъщност не вярваше, че той ще го направи. Ала съзнанието, че притежава власт над него, я направи лекомислена. Дали ще се разголи пред нея?

Нямаше смисъл да се преструва, че не го желае. Тя не беше благовъзпитана млада дама — нали съпругът й години наред беше твърдял точно това!

Едуард беше глупак. Даяна флиртуваше, дразнеше обожателите си, използваше до насита единствената власт, която притежаваше, но никога не стигаше до края. Само че Едуард не й вярваше. Обожателите й танцуваха около нея, измерваха се с горящи от ревност погледи, правеха й подаръци, умоляваха я да ги носи. Желаеха я, копнееха да я притежават, шепнеха в ухото й дързости, докато танцуваха с нея.

Ала Даяна не отговаряше на исканията им. Флиртуваше, за да измъчва Едуард, нищо повече. Криеше желанията си, защото съзнаваше, че са опасни, и не искаше да загуби мястото си в обществото.

Тогава срещна Джеймс Ардмор. Мъж, който разруши с един замах стената, която бе издигнала около себе си. Сега тя знаеше, че другите господа, включително мъжът й, са били мъже, на които е лесно да се устои.

Джеймс се изтегли след нея върху издадената скала и се наведе под ниския таван.

— Оттам ли трябва да минем? — извика той, за да надвика грохота на водата под тях.

Даяна кимна безмълвно. Преди да е започнала трудното изкачване, той я грабна в прегръдката си и просто я вдигна през дупката. Даяна падна в меката, затоплена от слънцето трева, изтърколи се настрана и седна на склона. Наметката й пречеше и тя нетърпеливо развърза шнура около шията, за да я свали. Входът към пещерата беше скрит зад стръмна скала. Джеймс се измъкна през дупката и се изтегна по гръб в тревата.

Даяна се изправи. Слънцето я топлеше, но в пещерата й беше много по-горещо, докато лежеше в прегръдката му. Най-добре да се връщат в къщата. Тя беше длъжна да обуздае желанието си и да се занимае с дъщеря си, с баща си и с лейтенант Джак.

Силна ръка се сключи около глезена й и я задържа. Тя загуби равновесие и политна да падне, но ръцете му я уловиха и я привлякоха към силното му тяло.

— Няма да си отидеш — рече тихо той. — Започна игра на прелъстяване и искам да я завършиш.

— Прелъстяване?

— Ти ми каза да си разкопчая панталона, не помниш ли? — Силните му ръце се заровиха в косата й и плитката окончателно се разплете. — Ти си истински дявол!

— Не бях сигурна дали ще го направиш…

— Трябваше. Все пак ти ме заплаши с пистолет.

Топлите му пръсти започнаха да разкопчават корсажа й. Най-горното копче вече беше отворено. Джеймс бързо откопча второто, третото и четвъртото.

— Какво правиш?

— А ти как го усещаш?

— Джеймс…

В очите му светеше нежност.

— Обичам, когато произнасяш името ми. Гледам устата ти и се разтапям от наслада. Кажи го пак!

— Джей…

Тя не можа да довърши името, защото устата му завладя нейната.

Устните му трепереха. Очевидно му беше трудно да се сдържа. Какво ли ще направи, ако даде воля на страстта си? Тази мисъл я изпълни със сладко очакване. Спомни си силната му прегръдка в пещерата и потръпна. Колко корави бяха раменете му… Джеймс беше силен. Можеше да направи всичко, което поиска. Тази представа би трябвало да я уплаши, но усещането беше точно обратното.

Пръстите му се плъзгаха мъчително бавно по голия й гръб. След малко стигнаха до колана на панталона и продължиха надолу. Намериха гънката на дупето й и започнаха да милват меката кожа. Даяна въздъхна тихо от наслада.

Джеймс отдели устни от нейните и тя се опря на лакти. Отвореният корсаж се плъзна от раменете й и падна в тревата. Слънцето позлати голото й тяло. Даяна издърпа ръце от ръкавите и ги вдигна над главата. Топлият зелен поглед остана прикован в гърдите й. В зениците му блесна възхищение.

Жакетът му не беше закопчан и мускулестата гръд светеше под слънчевите лъчи. Даяна се притисна до голата му кожа.

За първи път, откакто се познаваха, той се усмихна. Това смекчи строгите черти на лицето му и обеща неподозирани удоволствия. Очите му се затвориха и гъстите ресници скриха пронизващото зелено. Той я прегърна и я привлече към себе си.

 

 

Тя имаше вкус на слънце и силен, ароматен ром. Той можеше да лежи тук до края на вечността и да я целува.

Всъщност защо не? Ще остане тук по-дълго от предвиденото. Иън О’Мали командваше „Аргонавт“. Двамата се бяха уговорили да се разделят, докато Джеймс изпълни намеренията си. В момента той можеше само да чака. Това означаваше, че има достатъчно време да лежи на слънце и да се забавлява с Даяна Уортинг.

Сърцето му биеше все по-силно. Даяна беше жена, която заслужаваше да бъде целувана, милвана, любена и обичана.

Джеймс не се възпротиви на последната дума. Преди около година една прекрасна жена му бе казала, че ще намери любовта. Някъде там навън, заяви тя и го погледна с възхитителните си кафяви очи. Той не й повярва.

Много скоро след това срещна Даяна Уортинг в онази градина в Кент.

Приглади косата й, за да открие лицето, и пошепна нежно:

— Даяна, скъпа…

Тя му отговори с целувка от разтопен метал. Тя беше прекрасна жена, нищо че беше англичанка.

Трябваше да й се наслади, преди да го е намразила. Тя и сега се правеше, че не го иска, но сърцето й казваше друго.

Устата й пламтеше. Знаеше как да се целува, този малък дявол. Пръстите му отново се плъзнаха към изкусителното й задниче. О, скъпа, с теб бихме могли да подпалим целия този проклет остров!

Внезапно върху лицето му падна сянка. Той вдигна глава и погледна право в синьо-сивите очи на дъщерята на Даяна.

Даяна извика тихо и побърза да покрие голите си гърди.

— Изабо!

Момиченцето огледа майка си, без да мигне. Вятърът си играеше с разпуснатата му коса.

После се обърна и рокличката се уви около панталонките, ушити от същия плат като майчините й. Без да издаде звук, Изабо побягна обратно към къщата.

Даяна бързо напъха ръце в ръкавите на корсажа и скочи. Джеймс не беше в състояние да реагира със същата бързина. Когато най-сетне се изправи, тя вече тичаше.

— Даяна!

Тя продължи да тича след дъщеря си. Роклята й зееше отворена отзад.

Джеймс забърза след нея. В подножието на склона минаваше пътека, заобикаляше скалите и водеше право към къщата. Малката фигурка на Изабо беше вече на половината път.

Джеймс настигна Даяна и я сграбчи за раменете.

— Не ставай глупава — изсъска сърдито той. — Ако се появиш в къщата в този вид, ще е ужасно унизително.

Тя кимна бегло и го изчака да закопчае копчетата на корсажа й. Той се справи много бързо, затвори дори последното мъничко копче.

Даяна се обърна към него и прекрасните й очи засвяткаха.

— Ти… — изфуча разярено тя и стисна ръце в юмруци.

Очевидно не беше в състояние да продължи. Само процеди нещо неразбрано през зъби и се втурна да догони дъщеря си.

Когато Джеймс влезе в градината, там вече нямаше никой. Изабо и Даяна не се виждаха никъде. Лейтенант Джак сигурно почиваше в стаята си.

Вратата към къщата беше открехната и скърцаше тъжно под напора на вятъра.

Морските вълни се разбиваха в подножието на възвишението, върху което беше издигната къщата. Вятърът люлееше дърветата и развяваше брадите на мъховете по скалите. В лехите сияеха червени и сини цветя. Къщата се намираше в средата на градината. Крилата й изглеждаха построени без никакъв план, клоните на дърветата висяха над покрива. Повечето прозорци бяха разтворени и вятърът свободно движеше дантелените завеси.

Хейвън. Името подхождаше на това място. Тук човек беше далеч от цялото зло на света, от злобата на хората. Тук всеки се чувстваше сигурен. А може би не…

Някога, преди много години, домът на семейство Ардмор в Чарлстън излъчваше същата атмосфера на уют и тихо щастие. Джеймс, сестра му и брат му си играеха навън, караха се, боричкаха се и се помиряваха, надбягваха се и се поощряваха взаимно, когато се катереха по шпалирите. Двамата с Пол много обичаха да се борят, а Хонория стоеше отстрана, тропаше с краче и им се караше.

Джеймс си спомни умението на сестра си да рита момчетата по пищяла и неволно се засмя. Не можеше да си представи, че изисканата дама би направила подобно нещо днес.

По онова време в коридорите на къщата отекваше весел смях. Едва днес, на този отдалечен английски остров, той чу отново звънкия глас на майка си и дълбокия бас на баща си. Веднъж ги завари да се целуват под магнолията. Тогава беше на единайсет години и се чувстваше много по-умен и по-важен от тях. Каза им, че никога не би направил подобна глупост.

Спомни си как майка му стреснато скочи от скута на баща му и се изчерви. Баща му обаче се засмя без никакво смущение. Защото е знаел какво е да обичаш, каза си уморено Джеймс.

Сега къщата беше почти празна. Родителите му бяха умрели от тиф, когато той едва бе навършил четиринайсет години. Пол също умря и Хонория живееше сама. Междувременно бе навършила трийсет и една години, неомъжена, грижеше се самоотвержено за голямата, пуста къща. Преди четири години Джеймс се върна в бащиния дом, но тишината скоро го прогони. Самотата бе ожесточила Хонория. Двамата с Джеймс се скараха злобно и накрая той си отиде.

Сестра ми ще хареса това място, помисли си развеселено той. Тихо пристанище. Убежище от живота.

Сигурно ще хареса даже Даяна. Лейди Уортинг, вдовица на морски офицер, посветен в рицарство — Хонория обичаше такива дами.

Адмирал Локууд излезе от библиотеката и се запъти към градината. Видя Джеймс, кимна му и заобиколи къщата, очевидно си имаше някаква работа. Още една червена точка за Даяна пред Хонория, помисли си иронично Джеймс. Даяна беше дъщеря на герой от войната, стигнал до ранг адмирал. Даяна имаше достатъчно изискано родословно дърво и щеше да задоволи дори най-претенциозните дами в Чарлстън.

Изабо излезе след дядо си в градината. Джеймс разтърси глава, за да прогони неочаквано връхлетелите го мисли. Изведнъж отрезвя. В Чарлстън няма да погледнат с добро око на едно глухо дете. Ще се появят сериозни проблеми с въвеждането на малката в обществото. През седмиците, които бе прекарал тук, Джеймс напълно беше забравил, че Изабо не чува нищо, че „нещо с нея не е наред“.

Той не разбираше всичко, което момиченцето му казваше със знаци, но всеки ден учеше по нещо ново. „Йоо“ означаваше Джеймс, а „Маа“ — мама. Гърленият звук означаваше „дядо“.

Днес Изабо бе видяла Джеймс да се целува с майка й. Бе заловила двамата в крайно компрометираща ситуация. Джеймс почти повярва, че чува гласа на Хонория: „За бога, Джеймс! Как си могъл да постъпиш по такъв ужасен начин!“.

Отговорът дойде съвсем естествено: „Знаех, че ще ми хареса да я целувам“.

Малката го потупа по ръката. Този жест означаваше, че иска да каже нещо. Изабо направи няколко знака, придружени с пискливи и приглушени звуци. Джеймс разпозна само някои от тях — този за мама и за „тук“.

Джеймс поклати глава.

— Съжалявам, Изабо. Не те разбирам.

Момичето започна отново. Щом свърши, сложи ръце на кръста и го погледна очаквателно. Джеймс отново поклати глава.

— Съжалявам, скъпа. Пак не разбрах какво искаш да ми кажеш.

Изабо извъртя очи — типично за осемгодишно момиче, което се ядосва на глупостта на възрастните. Джеймс се зарече да помоли Даяна да го научи на още знаци. Лейтенант Джак учеше бързо. Внезапно Изабо хвана Джеймс за ръката и го отведе до свободното място пред градинската портичка. Описа няколко кръга около него, без да пуска ръката му. През цялото време го гледаше в очите с надежда, че той ще разбере поне това. И тичаше все по-бързо.

Джеймс разбра. Хонория също обичаше тази игра като малка. Освен това скъпата му сестричка умираше да се спуска по корем по парапета на парадното стълбище. Дали би могла да го направи пак? Джеймс избухна в тих смях.

Той се завъртя бързо в кръг, вдигна Изабо във въздуха и я задържа. Момиченцето размаха крака и избухна във весел смях.

Двамата се въртяха отново и отново. Колко години бяха минали, откакто петнайсетгодишният Джеймс беше въртял сестра си за последен път? Спомни си, че денят беше дъждовен и двамата играеха в просторната входна зала на дома им. Хонория се смееше и пищеше, виковете й отекваха в изрисуваните тавани.

Джеймс забеляза, че адмиралът се е приближил и ги наблюдава, облегнат на оградата.

Завъртя момиченцето още няколко пъти, хвърли го високо във въздуха, улови го и го сложи внимателно на земята. Беше се запъхтял и почти зарасналата рана на корема отново се обади.

— Не мога повече, миличка.

Изабо се закиска и се отдалечи в посока плажа, като се правеше, че й се вие свят и не може да се държи на краката си.

Адмиралът я проследи с нежен поглед.

— Изабо не се роди глуха — заразказва с привидна небрежност той. — Тя беше съвсем нормално малко момиче и много шумна, доколкото я помнят чувствителните ми уши. Даяна много се гордееше с нея. Водеше я навсякъде, за да я покаже. Приятелите й не можеха да проумеят, че е толкова омагьосана от собственото си дете. — Той се засмя тихо. — После, на две годинки, Изабо заболя от треска. Даяна също се разболя и двете трябваше дълго да пазят леглото. Дъщеря ми се възстанови, но Изабо не можа напълно. Треската бе засегнала слуха й. Малката чуваше все по-лошо и по-лошо, докато накрая съвсем престана. Понякога си мисля, че чува високите шумове, но не съм сигурен. — Адмиралът помълча малко и добави: — Сър Едуард заяви, че Даяна е виновна.

Джеймс вече знаеше защо не може да понася сър Едуард.

— Как така?

Адмирал Локууд се отблъсна от оградата и излезе на пътеката, по която се отдалечаваше Изабо. Джеймс тръгна подире му.

— Едуард искаше момче. Естествено. Гневеше се, че Даяна е така обсебена от дъщеря си. Когато Изабо изгуби слуха си, той внуши на дъщеря ми, че това е наказание за гордостта й. И за неприличното й поведение. Заяви, че случилото се е божие наказание и че само тя е виновна.

— Колко жалко, че е умрял — изръмжа Джеймс. — С радост бих го нанизал на сабята си.

Локууд го изгледа остро отстрани. Явно разбираше, че Джеймс не преувеличава.

— Едуард се срамуваше от Изабо. С удоволствие би я пратил в дом. Отказваше да говори за нея. Все още се учудвам как си е въобразявал, че Даяна ще се откаже от детето си. Двамата се караха денонощно и тя го заплашваше с развод. Накрая той се отказа от идеята да изхвърли дъщеря си, но не постъпи много достойно.

Двамата слязоха на плажа. Успокоените вълни се плъзгаха по пясъка. Изабо вървеше съвсем близо до водата, вдигнала полите си. По ботушките й бе полепнала морска пяна.

Джеймс живо си представяше как Даяна е възразявала на съпруга си. А и как би могло да бъде другояче, когато ставаше въпрос за детето й! Сигурно сините и очи са святкали от ярост, а опърничавите коси са обкръжавали лицето й както змиите главата на Медуза. Змиите хапят болезнено и той много се надяваше, че острият й език е засегнал силно сър Едуард.

Щом го е заплашвала с развод, явно е била отчаяна. В Англия разводът беше провал и за двете страни. Без съмнение легендарният сър Едуард е бил ужасен, че върху честта му ще се появи такова тъмно петно.

„Той беше измамник!“ — бе казала отчаяно Даяна.

— Как умря сър Едуард? — попита с интерес Джеймс. — Надявам се, че смъртта му е била кървава и безсмислена.

Адмиралът отново го погледна изпитателно.

— Да, кървава беше. Бил разкъсан на парчета от оръдейно гюле. Умрял веднага. Корабът му се сражавал пред Кадис. Две английски фрегати срещу пет френски кораба. Безсмислена битка. Погребали го в морето.

— Наистина ли е бил герой? Или успехите му са били случайности?

— Не бих могъл да кажа — отвърна потиснато адмиралът. — Той беше окичен с ордени, а сега е мъртъв. Нека го оставим да почива в мир. А какъв е случаят с вас? Може би просто имате късмет?

Джеймс си припомни много случаи от живота си, когато съдбата еднозначно беше решавала срещу него.

— Аз сам си правя късмета. Използвам всеки случай, който ми се предложи.

Например да намеря дъщерята на адмирал Локууд съвсем сама в една градина в Кент. Жената, която знае тайните на остров Хейвън.

— Мисля, че случайностите ни ръководят много повече, отколкото ни се иска да признаем — рече тихо адмиралът, загледан в пясъка под краката си.

Джеймс мълчеше и размишляваше. Никога досега не беше изпитвал съжаление за пропуснатото. Разкаянието не помагаше на живите. Ала когато вдигна поглед към адмирала, изпита нещо подобно на съжаление. Докато търсеше справедливост, той вероятно щеше да унищожи този човек.

На остров Хейвън беше скрит ключът към тайната и той беше на път да го открие. Спомни си умиращия си брат, съсирената кръв по устата му, когато поиска от Джеймс да обещае, че ще отмъсти. Тъкмо онова, което големият брат бе направил, за да изпълни клетвата си, го превърна в легенда.

Тук нямаше място за съжаление. Точно сега не беше моментът да изпитва подобни чувства.

— С радост бих завързал сър Едуард за дулото на някое оръдие — отбеляза спокойно той. — А после щях да се погрижа да не бъде убит от първия изстрел.

— Вие сте жесток човек, Ардмор.

— Ако бях различен, сега нямаше да съм жив. И не се опитвайте да ми внушавате, че английските адмирали са кротки и човечни.

Локууд поклати глава.

— В битката е друго.

— Друго ли? Нима не гоните бягащи мъже и не ги принуждавате да хленчат за милост? Хората, които съм убил, са заслужавали смърт за делата си. Онези, които съм унизил, си заслужаваха унижението.

— Може би. Но вие се наслаждавахте на унижението им.

— Боя се, че сте прав, генерале. Пиратите са обвити с романтичен орел, но в действителност повечето са брутални престъпници и убийци. Само в няколко подвързани с кожа томове в библиотеките на Лондон е написана истината — за пирати, които разпарят жената от гърлото до слабините, защото не иска да им се отдаде. Затова съм станал жесток.

Двамата продължиха напред в мълчание. Изабо подскачаше по плажа и си тананикаше весело.

— Сигурно ви е доста неприятно, че сте спасен от английски адмирал и семейството му. — Локууд поднови разговора с усмивка.

Джеймс вдигна рамене.

— Във всяка купчина боклук може да се открие перла.

— Ласкаете ме. Простете ми тази забележка, капитан Ардмор, но според мен вие не сте от този тип мъже, в които бих искал да се влюби дъщеря ми.

Джеймс забави крачка, после се изравни с адмирала.

— Но тя не е влюбена в мен.

— Изабо ми разказа, че ви е видяла да целувате майка й. Даяна не отрече. Чувстваше се толкова неловко, че явно наистина се е случило.

— Това още не означава, че тя е влюбена в мен.

Допреди минути Джеймс си представяше как ще отведе Даяна в Америка, ще й покаже Чарлстън и къщата, построена от баща му. Че двамата ще прекарат в този дом десетки, а може би и стотици знойни южни нощи. Това беше другото лице на Джеймс Ардмор. За съжаление вече нямаше място за подобни приятни фантазии.

— Не искам да разбиете сърцето й — промълви адмиралът.

„Ако нечие сърце е разбито, адмирале, то е моето.“

— Сърцето й няма да пострада заради мен — отговори високо той. — Тя не ми вярва. Сигурен съм, че не ме харесва. Един ден ще се махна оттук и тогава тя може да се влюби в лейтенант Джак.

Адмиралът не каза нищо. На хоризонта се събираха тъмни облаци. Слънцето осветяваше горната част на черната стена и белотата й буквално бодеше очите. Страховита природна картина.

— Какво знаете за него? — попита след малко адмиралът. — За лейтенант Джак, искам да кажа.

— Вече ви казах всичко, което знам. Не успях да науча името му. Не пожела да ми се представи.

— Въпреки това сте го спасили. Защо?

Джеймс се взря с невиждащ поглед в буреносните облаци. Наведе се, вдигна една мида и я размаха към подскачащата Изабо.

— Той отключи веригите ми, когато ни връхлетя бурята — призна тихо Джеймс. — Даде ми възможност да се спася. Като го видях да се носи в безпомощно състояние по водата, счетох за уместно да му отговоря със същата услуга.

— Добре сте направили.

Джеймс вдигна рамене.

— Вече ви казах, че във всяка купчина боклук може да се открие перла. Впрочем, как е той?

— Има силно главоболие, но упорито отказваше да го признае, докато не припадна. Джесъп го отнесе в леглото му. Сега лежи в затъмнена стая с мокра кърпа на очите.

Джеймс скръсти ръце зад гърба си.

— Ще ми се да знаех повече за него.

— За да му помогнете? Или за да разберете дали наистина представлява заплаха?

— Харесвам го. Ако той си спомни кой е и кой съм аз, вероятно ще сметне за свой дълг да ми попречи да се махна от острова. Не искам да се бия с него.

— Защото би могъл да ви спре?

— Защото ще изгуби битката. Не искам да се видя принуден да го убия.

Адмиралът го погледна втренчено.

— Ще направя, каквото мога, за да не се стигне дотам.

— Много мило от ваша страна.

— Вие сте сложна личност, Ардмор.

— И други са ми го казвали. Само сестра ми не мисли така. Според нея съм твърде обикновен. Правете всичко, както го иска Джеймс, казваше тя, и той ще се държи добре. Не че самата тя изпълняваше тази заръка. Нейната воля е толкова силна, че всеки френски адмирал би избягал от гнева й чак в Хавър.

Локууд се засмя тихо.

Джеймс се запита защо днес цял ден мисли за Хонория. Последното им сбогуване не можеше да се нарече приятелско. По-точно казано, тя му изкрещя да върви в ада и да се върне едва след смъртта си.

Може би желанието й щеше да се изпълни.

Адмирал Локууд го харесваше. И той харесваше адмирала. А много по-добре беше да го мрази. В случай че бащата на Даяна откаже да му помогне, ще се наложи да го принуди. Може би ще мине без насилие. Обаче Даяна вероятно ще го застреля.

— Тази буря ще се стовари точно върху нас — отбеляза с лека тревога адмиралът. — Ако беше по-слаба, вятърът отдавна да я е издухал. Трябва да помогнем на Джесъп да затвори прозорците. Лейтенант Джак отпада като помощник.

Той се обърна и повика Изабо. Малката се завъртя, дотича при тях и им подаде ръцете си.

Джеймс усети как малките й пръстчета се сключиха около неговите и сведе глава. Изабо се засмя безгрижно и той отново си спомни как беше заварил майка си и баща си да се целуват под магнолията. Родителите са глупави, помисли си тогава той. В същото време сърцето му се стопли, изпита прилив на щастие. Защото усети разликата между истинската любов и вулгарността.

Може би и Изабо е усетила същото.

— Я ми кажете, адмирале — подзе той, докато вървяха към градината, — какво всъщност криете в сандъците, които сте наредили в пещерите?