Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (8)

Глава 7
Още малко стрес? Да, моля!

Не съм гадна. Честно, не съм. Е, добре, известно е, че съм малко гадна с Били, но това не се брои. Той знае, че се шегувам.

Или поне се надявам да е така.

Но тази Кайра — до края на деня ми се повръщаше от нея. Откъм забавление беше кръгла нула, тъй като се налагаше да я мъкна от кабинет в кабинет и да я слушам как се възмущава от училището през цялото време. (Починах си малко за обяд — както обикновено отидох на моето си място и само й показах къде е столовата.)

За Кайра светът изглеждаше ето така: учителите в „Пелъс Гейтс“ бяха слабоумни, а в предишното си училище се беше оказала по-умна от всичките си учители, поради което я ненавиждали. Бившите й съученици били тотално изнервящи. А всичките училища, в които ходела, представлявали пълен боклук. Нашето обаче, печелело по боклучавост Всичко, свързано с „Пелъс Гейтс“ за нея беше гнусно, най-вече тоалетните.

Голямата работа — тоалетните! Какво очакваше? Облицовани с кожа седалки и автомати за тоалетна хартия, изхвърлящи индивидуални кърпи за всеки, който влезе в кабинката? Да слезе на земята, ако обича.

Но ако трябва да съм честна, Кайра не беше нищо повече от дребен дразнител. Истинският проблем, който ме тормозеше, беше нашият проект по история и фактът, че двете със Санди не си бяхме помръднали пръста до този момент.

— Не мога да повярвам, че времето мина толкова бързо! — измрънках аз, когато двете нещастно изпълзяхме от училищните порти същия понеделник следобед.

Едно е да си напишеш домашното в последния момент, съвсем друго е да изфабрикуваш цял проект, който ти е възложен преди шест седмици, а остават само две.

— Знам — кимна Санди.

— Имам предвид, че времето направо се стопи, нали?

— Знам — съгласи се тя.

Още преди два месеца ни беше казано за този съвместен проект между катедрите Театър и История. За петдесетгодишнината на училището театралната трупа трябваше да постави пиеса, която да се играе пред местните начални училища, и която да е свързана с Крауч Енд отпреди петдесет години. За целта в катедрата по история бяха раздадени задачи: някои извършваха изследователска дейност около самата пиеса, други като мен и Санди трябваше да създадем атрактивна визуална среда като: а) декорираме фоайето пред залата, б) разкрепостим въображението на посетителите, т.е. на децата от началното училище.

Когато мисис Томсън ни възложи задачата, крайният срок ни се стори стотици километри напред в бъдещето. Ала сега… хххххххххх.

— Как можахме да забравим за това? — хленчех аз, ядосана на собствената си тъпота. Предполагам, всичко се дължеше на навика ми да си пиша домашните в последния момент в неделя вечер.

— Хмммм.

Леко се подразних, че Санди не реагира с обичайното си „Знам“. Какво пък означаваше това „Хмммм“?

— Хмммм? — повторих и погледнах най-добрата си приятелка.

— Ами… — смутено отвърна тя.

— Ами? — попитах.

— Ами… аз помнех.

— Какво си помнела?

— Мм, за проекта…

— Помнела си за проекта? — изръмжах аз. — През цялото това време? А защо не каза нищо?

— Чаках теб… Мислех, че обмисляш някаква идея!

И Санди запримигва със своите сини очи, ококорени като чинийки.

Тя прави това постоянно — чака да види какво мисля за нещо, преди да каже или предприеме каквото и да било. („Това момиче няма грам предприемчивост!“ — каза веднъж баба, докато Санди се мотаеше вкъщи както обикновено и повтаряше: „Ох, не знам! Ти решавай!“ по повод на това кой филм да гледаме в кино „Одеон“)

Знам какво имаше предвид баба, но е много трудно да се вбесиш на Санди. Тя е от онези приятелки, каквито е добре да имаш до себе си. Чувството й за хумор е блестящо (дори когато й липсва увереност да е забавна сама по себе си), а освен това е толкова открита, че ти казва всичко в очите (но заедно с това е умна и знае кога да изрече някоя безобидна лъжа — като например в случаите, когато ме убеждава, че изглеждам добре, докато на брадичката ми разцъфтява възможно най-голямата пъпка.)

Но знаете ли какво? Този път наистина се вбесих на Санди. Не можех да се сдържа. Бяхме загазили здраво. Естествено знам, че бях тъпачка, пълна тъпачка, задето забравих за проекта. Но и от страна на Санди не беше особено умно да си трае през цялото време.

Изведнъж ми прилоша. Всичко изглеждаше катастрофално. И тогава, точно в този момент, когато си мислех, че нещата не могат да бъдат по зле, дочух глас, от който сърцето ми направо подскочи.

— Здравейте, мацки! — каза Кайра и най-небрежно се изравни с нас.

Но не можеше да ме заблуди — трябва да беше тичала, за да ни догони, тъй като преди минута, когато се обърнах назад докато пресичахме улицата, след нас нямаше никой.

— Здрасти — отвърнах с половин уста. — Е, как мина първият ден?

— Скуууууучноооооо. Този учител, мистър Гъз Конски…

— Гасконски. Мистър Гасконски — поправих я бързо.

Добре знаех как му викат момчетата в класа. Но той вече ни преподаваше от години, а тъй като Кайра за пръв път влизаше в някакъв си мизерен час на мистър Гъз Кон…, ох, мистър Гасконски, беше доста нагло веднага да употреби прякора му.

— Да де, какъвто ще да е — вдигна рамене тя. — Така или иначе мистър Както-и-да-се-казва е пълна отрепка. Най-загубеният от всички дотук.

Чашата преля. Ако изцвилеше само още нещо срещу училището и всичко останало, щях да я убия.

— Хм, не се ли прибираш по онзи път? — попита Санди колебливо, посочвайки противоположна на нашата улица. Идеше ми да разцелувам най-добрата си приятелка. Този път не ме беше оставила аз да свърша цялата работа. А и въпросът й бе съвсем на място. Защо Кайра се влачеше след нас, при положение, че живееше в обратната посока?

— Ами аз… отивам… към пощата.

Не, не отиваше. Усетих лекото колебание в гласа й и я видях бързо да поглежда напред, за да измисли накъде е тръгнала.

— Аха, добре — каза Санди и леко ме сръга с лакът. Изглежда и тя беше схванала безочливостта на Кайра.

— Ами, чао — весело изчуруликах аз, когато стигнахме входа на пощата.

— Чао. Значи ще те видя утре сутрин на главния вход, Али, нали?

Пълен мрак. Да бъда бавачка на Кайра цяла седмица ми се виждаше прекалено дразнещо, за да мисля и за това.

— Ъхъ. До утре — измънках и се насилих да се усмихна.

— Боже, що за чудо е това? — прошепна Санди, като се обърна, за да се увери, че не сме преследвани.

— От най-нахалните, дразнещи и хленчещи хора на планетата — предположих на висок глас, за да ме чуят всички в околността, дори и в самата поща.

Сега вече имаше три неща, които ме стресираха:

1) Фактът, че вятърът повяваше сред огромната пустиня на въображението ми всеки път, когато се опитвах да родя някаква идея за рождения ден на татко. По този начин Лин съвсем скоро щеше да пробута Много Лош План №2. А аз се ужасявах при мисълта какъв може да е той.

2) Вятър повяваше сред огромната пустиня на въображението ми и когато се опитвах да родя изумителна идея във връзка с проекта по история. Не че трябваше да е супер-изумителна. На този късен етап една средно тъпа идея също щеше да ми свърши работа.

3) На всичкото отгоре имах неприятното усещане, че Кайра ще ми се залепи. Тревожех се, че ще започне да се влачи с мен и Санди, просто защото сме единствената й възможност. Предвид всичко, което видяхме (и чухме) от нея, беше ясно, че съучениците ни няма да се тълпят на опашка, за да стават първи приятели с нея.

Бяхме се разделили със Санди преди около три пресечки, като и двете решихме да мислим цяла вечер идеи за проекта (т.е. тя да почака и види какво аз ще измисля, след което ентусиазирано да се съгласи).

След това, докато вървях по градинската пътечка, дочух от нашата къща да долита разговор на висок глас и си помислих какво ужасно нещо съм извършила в предишния си живот, за да заслужа толкова дразнещ ден.

— Защо крещите всички? — попитах, когато се озовах в дневната и изненадах домашните с появата си.

Тор седеше по турски на пода и галеше една котка, която не беше Колин, докато Роуан, Лин и баба се въртяха в кръг около него. От езика на жестовете им разбрах, че сестрите ми са в бойно-отровно настроение, а баба играе ролята на рефер.

— Али, скъпа, ние не крещим — заяви тя, отричайки нещо, което беше ясно като бял ден. — Просто дебатираме, това е всичко.

— Окей — отвърнах, оставяйки училищната си чанта на дивана и пльосвайки се до нея. — И за какво е дебатът?

— Рожденият ден на татко — хапливо отсече Лин и се разположи в другия край на големия смачкан и стар диван.

Той гальовно изпъшка, когато сестра ми се настани отгоре му, все едно дълго и приглушено изпръцка, напук на навирения й нос.

Хвърлих на Тор поглед, който казваше: „Само да си посмял да се изкикотиш — ще влошиш нещата.“ Но той беше умен и вече знаеше, че трябва да си трае. Сграбчи котето и зарови в него лицето си, за да може да се изкиска незабелязано.

— На Роуан й хрумна адски тъпата идея — започна Лин, пренебрегвайки хленчовете на дивана, — да организираме на татко сеанс със специалист по фън-шуй по случай рождения му ден!

Огледах дневната, боядисана в слънчево-жълт цвят, стария диван и кресла, преливащи от купища възглавници, списания и вестници, после камината, мебелите, отрупани със снимки, орнаменти и всякакви джунджурии, книги, растения и свещи… Всеки специалист по фън-шуй би се поразходил и припаднал от царящия хаос и бъркотия.

— Струва ми се, че това би било точно по твоята част, Лин — предположих, сещайки се, че съм забравила да прибавя към общата картина на дневната приютените животни. — Всичко ще се минимализира и т.н.

— Минимализъм! — изписка тревожно Роан. — Мислех си, че хората, които се занимават с фън-шуй ти носят късмет, като леко разместват мебелировката и окачват тук-там камбанки! Бедната Роуан очевидно не беше обмислила добре предложението си. Но да говори преди да е наясно какво казва, бе неин специалитет.

— Бих оправдала всичко, стига тук да се поразчисти — изсумтя Лин, — но това не е точно нещото, което би се понравило на татко, нали?

Както и партито-изненада, помислих си наум, ядосана на начина, по който Лин си навирва носа. Преди всичко, голяма част от картините и керамичните съдове В дневната бяха направени от мама.

— Е, поне се опитах да предложа нещо специално — обидено отбеляза Роуан и гривните по ръцете й раздразнено се раздрънчаха. — Поне не е скучно като идеята на Лин!

— Момичета, стига! — прекъсна ни баба и вдигна ръце по посока на двете ми сестри.

— А ти, имаш ли идея? — попитах Лин, докато изритвах обувките от краката си.

— Давай, кажи й идеята си и гледай как ще заспи от скука — сърдито подкани Роуан.

— Мислех си за часовник с гравиран надпис на гърба — вдигна рамене Лин, като се обърна на дивана с лице към мен, старателно пренебрегвайки Роуан.

— Ама той вече си има часовник — онзи, който му даде мама — автоматично отговорих. А и не виждах татко да умира от желание да се разделя с него.

— Видя ли?

— Достатъчно, Роуан! — измърмори баба. — Цялото това глупашко препиране за баща ви… Много ще се разстрои, ако разбере как се карате заради него.

Тук всички млъкнахме, защото знаехме, че е права напълно и безусловно.

— Така или иначе, и аз имам едно предложение за вас — продължи баба и скръсти ръце.

— Какво? — попитах тъпо.

— Ами, най-важното за баща ви сте всички вие — започна тя и ни посочи с пръст по ред на номерата.

Безмълвно слушахме и тайно се надявахме баба да разреши проблема ни.

— Защо не му подарите семеен портрет на всичките му деца? На витрината на фотостудиото на Крауч Енд Бродуей винаги има изложени прекрасни семейни фотографии, правени точно там. Те са просто…

— О, бабо, не! — възкликна Роуан, ужасена, сякаш току-що правителството беше издало декрет за едногодишна забрана на употребата на лампички. — Тези позиращи фотографии за ужасни! Толкова са дразнещи! Всички усмихнати и казват „зеле“!

Баба се намръщи на Роуан, след което огледа израженията по нашите лица.

Дори и Лин, която беше дясната ръка на баба, не можа да прикрие мнението си, че идеята е дълбоко изтъркана.

— Добре! Като не искате да се вслушате в съвета ми, ваша си работа! — строго каза баба, обърна се и тръгна към вратата. — Най-добре да приготвя чая…

О-хо — стигнахме и до големи заплахи.

Баба много ни помага, когато хленчим и се караме, но, по дяволите, може ли да се държи като тийнейджър, при положение, че иска да…