Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (22)

Глава 21
Търси се: малко братче, почти неизползвано

Лондон е голям. Лондон е много голям. В него живеят около осем милиона, а това направо те зашеметява, като си помислиш, че в цяла Шотландия живеят само пет милиона. (Ще прощавате, ако греша с една-две хиляди, винаги съм била по-добра по история, отколкото по география.)

И тъй като градът е голям, едно от оплакванията е, че Лондон е анонимен. Че може да те нападне някакъв тип с крила на фея и маска на лицето, при което никой няма да забележи, сякаш подобно нещо се случва всеки ден.

Е, аз не мисля, че това е така. Вземете например момчето от капанчето за нудълс. Той си седеше сам зад бара и можеше да продължи да обслужва опашката от гладни клиенти, вместо да се втурне да ни помага.

— Искате ли да се обадите на някого по телефона? — попита той, след като ми подаде салфетката — тази, с която Роуан бършеше сълзите и сополите си.

И ето го, вече държеше мобилен телефон в ръка с надеждата, че: а) няма да избягаме с апарата, б) няма да звъним в Австралия в най-натовареното време.

— Хм, не — не точно сега — поклати глава Лин. — Ще продължим да търсим…

— Чакай малко — ами баба? — подскочих аз и благодарно грабнах предложения телефон от ръцете на продавача на нудълс.

— Баба? — сбърчи чело Лин. — Защо да й звъним? Само ще я разтревожим. Може да намерим Тор, ако обиколим още веднъж и тя никога няма да разбере какво се е случило…

— Не! — извика Роуан. — Али е права! Спомни си, че татко винаги казва на Тор да звъни на баба при спешен случай.

— Може и да й се е обадил… — довърши мисълта си Лин, докато аз набирах номера на баба.

— Бабо?

Лин не можеше да се удържи. Инстинктът й на най-голяма сестра се включи и тя издърпа телефона от ръцете ми, веднага щом чу, че от другата страна вдигат слушалката.

— Бабо? Лин е. Не, онова беше Али. Чуй сега, дали… Ох, господи…

Роуан отново се беше вкопчила в ръката ми толкова силно, че посинелите й нокти се бяха забили в кожата ми. Аз също я стиснах със същата сила. Едва си поемах дъх от тревога.

Опитайте си да си представите как нито една от двете ни не можеше да прочете какво изразява лицето на Лин, докато мърмореше в слушалката:

— Кога? А той…? Но как… окей… окей…

Когато прекрати разговора, продавачът на нудълс и почти всички клиенти стояха на тръни около мен и Роуан.

— Не можете и да си представите къде е Тор… — каза тя, не знаейки дали да се смее, или да плаче.

Тор си имаше свой начин за справяне. Вероятно той не беше като моя, или на Роуан и Лин, а и може би самият той не знаеше как да обясни мотивите си за някакво действие (особено след като не е голям почитател на доброто старо дъра-бъра), но така или иначе, когато Тор реши да предприеме нещо, то винаги има някакъв смисъл. Дори и този смисъл да е от значение само и единствено за него.

Ето какво се беше случило: малкото ни братче отишло до контейнера за смет, за да изхвърли боклука си, и точно в този миг настроеният му на животински вълни радар сигнализирал. Тутакси Тор забелязал някакъв гълъб, сгушен между две сергии, чието крило се влачело. Птицата се опитвала да избегне краката на минувачите.

Без да ни даде знак, Тор се втурнал и свалил суитчера си. Така клетият гълъб се оказал внимателно загърнат в зелената дреха с качулка и само след няколко минути Тор Вече тичал към изхода, право към едно такси, което току-що се освобождавало.

Сигурно шофьорът доста се изненадал да види в задното огледало седемгодишен клиент с гълъб.

Всъщност таксиджията достатъчно се загрижил, опитвайки се да разбере откъде се е появило момченцето и с кого е било до този момент Но напразно, Тор не спирал да повтаря един и същи адрес, докато шофьорът не решил, че най-безопасно е да го закара там.

Веднъж поел в желаната посока, брат ни започнал да се извинява, че няма никакви пари, но трябвало да го разберат, случаят бил спешен.

Таксиджията му отговорил, че ще остави Тор на адреса, само ако му даде телефона на някой от семейството…

Мъдър ход. Когато набрал номера на баба, Тор тутакси изскочил от колата, притискайки пациента до гърдите си, а шофьорът провел разговора.

— Тъкмо се канеше да тръгва за Хармсуърт, когато й се обадих — обясни Лин на мен, Роуан и всички слушатели наоколо. — Но аз й казах, че ще идем да го приберем, доста по-близо сме до там.

— В Хармсуърт ли? — повтори продавачът на нудълс, когато взе обратно телефона си.

— Близо е до Холоуей Роуд. Това е една клиника — каза му Лин — на него и на гладните клиенти, които проследяваха сагата за изгубения ни брат.

— Понякога там снимат „Болница за домашни любимци“ с Ролф Харис — включи се и Роуан.

Продавачът на нудълс ни гледаше тъпо.

— Ако познавахте малкия ни брат — ухилих му се аз, — всичко щеше да ви стане ясно…