Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (4)

Глава 3
Смислени отговори, ако е възможно

Предвид къщите на приятелките ми — всичките прясно боядисани в цвят на магнолия, с подходящи кърпи, комплекти прибори и столове — обнадеждаващо е да знам, че в квартала има още една сграда, която е точно толкова красива, но олющена по ръбовете, колкото нашата.

Стигнах до този извод, докато си седях на една пейка в парка около Палата Александра и наблюдавах прозореца-роза на същия този палат Бях дошла в парка заедно с кучетата след разговора с Лин по повод подаръка за рождения ден на татко. Разходката разведри главата ми и накрая разбрах, че се налага да предложа на Лин алтернативна идея, и то бързо.

Но на този етап, разбира се, мислите ми блуждаеха във всички посоки.

Виждате ли, отдалече Палатът Александра е изумителна и огромна сграда, но отблизо… Е, отблизо продължава да е изумителна, но някак си опърпана по ръбовете. Едната й страна е реставрирана и бляскава, но другата е опушена и закърпена. Наистина е тъжно като си представиш колко внушителна е изглеждала сградата (цялата от пясъчник и стъклени куполи), когато била построена някъде около 1800 — ната година. Но малцина са имали късмета да я видят — шестнайсет дни след завършването й избухнал пожар. Каква участ само.

Не че искам да кажа, че пожар или някаква такава беда някога е сполитала къщата ни. Имам предвид, че макар да е истински удобно и приятно място за живеене, има много неща, които не са й наред. Постоянно падат дръжките на кухненските шкафове, между рамките на прозорците и стъклата зеят отвори, през които духа, а тръбите в стените понякога така гъргорят, сякаш всеки момент ще повърнат. Да не започвам с проблемите като например дивана, който татко беше „спасил“ от улицата (оказа се пълен с бълхи, при което дори котките отказаха да сядат върху него), или огромните пукнатини по стените и таваните, които постоянно се разширяват („Трябват субсидии“ — мрачно отбелязва баба ми понякога). Но аз не бих заменила къщата ни с никоя друга, макар че прилича на кръстоска между занаятчийска работилница и магазин за втора употреба — и то на милион години. (Лин, разбира се, би постъпила точно така, при това за частица от секундата.)

И ето, беше късна неделна утрин, а аз си седях и наблюдавах стъклописа на прозореца-роза. В далечината зад мен се извисяваше централен Лондон. И точно тогава се разнесе френетичен лай.

Ролф (голямото ни косместо куче) лае срещу всичко — пощальона, стълба на вратата, регулировчиците, стръкчетата трева, и въобще каквото ви хрумне — но фактът, че Уинслет (малкото ни косместо куче) също се разлая, можеше да означава само едно — насам се приближаваха Били и Прешъс.

Зарадвах се — исках да помоля Били, тъй като беше момче, да предложи някакви идеи за подарък на татко. Е, той е на моята възраст, което ще рече двайсет и шест години по-малък от баща ми, но и двамата са от мъжки пол. Затова реших, че може да се окаже полезен. Съзнавах, че се хващам за сламка, но отчаяно исках да се прибера вкъщи с поне едно алтернативно предложение, което да хвърля срещу скапаната идея на Лин за парти-изненада.

— Здрасти! — помахах му и той се заклати по тревата към мен.

— Здрасти, Али! — ухили се Били, като се пльосна на пейката.

Били ми е приятелче, знаем се, откакто сме били ей-толкова от земята. Не го виждам много често през седмицата, защото ходи в друго училище (Мъжкото училище в Мъсуел), затова гледаме да се срещаме в парка в неделя сутрин. Той идва откъм своята страна на Палата (от Мъсуел Хил), а аз от своята (Крауч Енд), и се събираме по средата — на тревата под прозореца-роза.

— Е, как я караш? — попита Били като хвърляше по едно око на обичайното меле, което се разиграваше пред нас.

И трите кучета се бяха вкопчили в неясна маса и играеха любимата си игра, включваща тичане в кръг, лаене и от време на време ръмжене (от страна на Уинслет). Преведено на човешки език, това трябваше да означава: „Ау, давай, иска ти помириша задника!“, като малкият бял и дразнещ пудел на Били се опитваше да души дупетата на моите кучета, при което Ролф и Уинслет правеха всичко възможно, без обаче да заръфат Прешъс, за да го накарат да спре. Аз лично смятам, че и двамата са прекалено любезни.

— Аз съм окей — вдигнах рамене. — А ти?

— О, супер — неубедително отвърна Били. — Като изключим, че се провалих на два теста в училище тази седмица, а и всички ми вгорчиха живота, защото вчера следобед пропуснах три гола в нашата врата, плюс че онова истински красиво момиче, което се нанесе на улицата ни, все още не знае, че съществувам.

При споменаването на училището внезапно усетих слабо притреперване някъде в главата си. Какво ли бях забравила? Дадох си секунда, за да може мозъкът ми сам да се подсети, но когато нищо не произтече, отново се съсредоточих върху Били.

— Ама ти каза, че това момиче изглежда на осемнайсет — отбелязах, съзнавайки, че съм на път да спукам сапунения мехур. — Едва ли ще се занимава с това да ти обръща внимание, нали?

Забелязвах, че напоследък Били е станал твърде предвидим. Досега бяхме провели три велики разговора за живота, плейстейшъните и всичко останало, но в последно време него все го теглеше към темата за момичетата. Отчайващо искаше да си намери приятелка (това беше повече от очевидно) и непрекъснато ме караше да му давам съвети как да се свали с някого и какво да прави след като вече се свали. Като че ли аз бях по-голям специалист или нещо такова. Досега съм излизала само с едно момче — Кит Браунлоу — и то не повече от няколко пъти. (Любовният ми живот е пълен провал и само не ме карайте да започвам тази тема, окей? Познавам осемгодишни момичета, които са се целували с повече момчета, отколкото аз…) Но ако все пак се интересувате какво стана с Кит Браунлоу — е, добре — реших да го изритам, защото ме целуна, след като току-що беше изпил кутийка кола.

(Горещо Ви съветвам, момчета — да се оригнете в устата на момиче не е най-приятното нещо на света.)

— Защо просто не вземеш да ме ритнеш? — измърмори Били, като се правеше на обиден заради това, че му казах истината за шансовете му с готината съседка.

— Не ме изкушавай — отвърнах и вдигнах маратонката си към него. — Така или иначе, нуждая се от помощта ти. Наближава четиридесетият рожден ден на татко. Имаш ли някаква идея какво можем да му подарим?

— Инвалидна количка? Или пък боя за коса? Ууух!

Не го изритах много силно, честно ви казвам. Но момчетата са Кралици на драмата, нали?

— Били! Престани да дрънкаш глупости и ми помогни! — продължих да се заяждам.

— Откъде аз да знам какво да му купите? — измънка той, докато разтриваше пищяла си. — Това с твоят баща. Ти трябва по-добре да знаеш.

— Ами ако знаех, нямаше да те питам, нали?

Грешката си беше моя. Трябваше да се сетя, че само ще си загубя времето да повдигам темата. Били знае наизуст цели диалози от разни филми и помни имената и на най-странните извънземни от „Стар Трек“, но е безнадежден, що се отнася до всичко относително нормално и полезно.

— Ами сестрите ти? — попита ме той. — Лин не е ли организирала всичко? Обикновено тя…

Били е доста сплашен от Лин, за което не мога да го виня. Мисля, че тя е способна да сплаши и министър-председателя, ако е в правилното настроение (разбирайте в неправилното настроение). Всеки път, когато Били дойде вкъщи на чай, става по-нисък от тревата в нейно присъствие. Но също така е доста смешен с Роуан и Тор. Намира ги за странни. Роуан — заради начина, по който се облича и всичко останало, а Тор (Били го нарича „Детето-призрак“), защото сяда срещу него и безмълвно го фиксира през масата, което прави с всички приятели, които водим вкъщи. (Тор се държи така дори със своите приятелчета, но предполагам, че те нямат нищо против, след като продължават да се влачат с него.)

— Не ти трябва да знаеш какво е намислила Лин. Хайде де, Били! Какъв би бил твоят мечтан подарък?

— Честно, не знам — отвърна той и се навъси. — Но тази сутрин си мислех колко върховно би било да имам Лара Крофт, изрязана от картон в цял ръст.

— Ох, Били, Лара Крофт в цял ръст няма да е повече от десет сантиметра висока. Чаткаш ли? Тя не е истинска. Паднал си си по една съвсем малка мадама от компютърна игра. Не е чудно, че не можеш да си свалиш истинско гадже!

Виждах го как се мъчи да измисли нещо остроумно В отговор, но да е жив и здрав — не може да се похвали с особено остроумие. Има страхотно чувство за хумор и така нататък, но не може да се мери с мен. Което е забавно. Поне за мен.

Не че аз мога да говоря, предвид, че единственият ми приятел в момента е само Били, и то приятел, който — дебело подчертавам — не ми е гадже…

— Така ли? Така ли смяташ? — започна да шикалкави той с надеждата всеки момент да го озари някаква проникновена мъдрост — Ама Лара Крофт не е просто компютърен герой. Какво ще кажеш за игралния филм? Там е истинска!

— Номерът с игралния филм — въздъхнах аз, — е, че е само филм. Не е самият живот И това, че някаква актриса играе ролята на Лара Крофт, не я прави по-истинска.

— Добре, знам това — опита се да се защити Били.

Доста глупав разговор, но пък типичен за глупавите разговори, които водим. Понякога Били ме подлудява, когато зациклим по подобен начин, но в повечето случаи наистина може да бъде забавно.

Тъкмо се канех да му кажа, че дори и Лара Крофт изведнъж да оживее от екрана, той има по-голям шанс да се свали с някое от Телетъбитата, отколкото с нея, когато внезапно бяхме смутени от джафкането встрани.

— Прешъс! — извика Били. — Хей, Прешъс, тук! О, боже, избяга! Чакай, Ал — отивам да го хвана.

Седях и наблюдавах как Били профуча надолу по хълма, където микроскопичният пудел влагаше малко повече от необходимата амбиция, за да подуши дупетата на два слисани далматинеца. Собственикът на далматинците далеч не е най-ведрият човек на света. И това, че едно малко джафкащо пале се опитваше да напъха носа си в задниците на скъпоценните му кучета, едва ли щеше да го накара широко и топло да се усмихне.

А клетият Били — не е чудно, че е пропуснал три гола и че не може да си намери гадже. Само като го видиш как тича, как дългите му кльощави крака и ръце се подмятат нагоре-надолу, ще разбереш, че е скаран завинаги с изкуството на координацията. Това е положението. Били минава почти за сладък, но е толкова непохватен, че никое момиче в западното полукълбо не може да го сбърка с Брад Пит.

— Прешъс! Ела тук! Прешъс — тук! Веднага! — слушах го как крещи на абсолютно разсеяното си куче.

Прешъс. Можете ли да повярвате, че майката на Били се е спряла точно на това име, знаейки, че горкият й син ще трябва да го използва всеки път, когато го извежда на разходка? Убедена съм, че в Закона за децата, трябва да се включи специална клауза, според която да се обяви за „проява на жестокост“, когато едно тринайсетгодишно момче се принуждава да крещи на публично място името „Прешъс“. Къде й е бил умът на тази жена?

Имам предвид, че да крещиш „Ролф“ и „Уинслет“ също кара хората в парка да ти мятат особени погледи. Хората, чиито кучета носят имена от типа на „Спот“, „Роувър“ и т.н. Но все пак е хиляда пъти по-добре от „Прешъс“^[1]. Който всъщност е „скъпоценен“, точно колкото грипен вирус.

И двете ми кучета имат подхождащи им имена, кълна се. Ролф — мелез с дълго и уважавано родословие на мелези — е първото ни куче. Татко го донесе от приюта за животни Ууд Грийн, за да разсее Тор, когато малкият изведнъж чатна, че мама вече я няма. Тъй като това беше неговото куче, Тор имаше правото сам да му избере име. И тъй като любимото му телевизионно предаване беше „Болница за животни“ (все още е), с водещ единствения и неповторим брадатко Ролф Харис, името беше ясно — Ролф.

Уинслет се появи преди две години, когато Тор и Роуан я намериха да се скита из парка, рошава, гладна и нацупена (обичайното й състояние, както разбрахме по-късно). Двамата направиха нужното като я заведоха в полицейското, където татко в крайна сметка се подписа, че ще я вземем, ако никой не я потърси. Никой не я потърси. И тъй като Тор вече притежаваше малка менажерия, всеки член от която беше кръстил сам, честта отново се падна на него. Тъкмо бе гледал „Титаник“ и страшно си беше паднал по Кейт Уинслет Оттам дойде и името Уинслет (Всъщност в началото беше Кейт, но Кейт някакси не отива на малко, косместо и нацупено куче.)

Били се дотътри по склона с негодуващия в ръцете му пудел и — останал без дъх — се пльосна на пейката до мен.

— Знаеш ли какво, ако искаш да подарите на баща си нещо специално — задъхваше се той (Били, не Прешъс), — мисля, че трябва да му вземете нещо оригинално, нещо, за което никога не би си помислил, че…

— Аха. И какво?

Бях заинтригувана. Звучеше, като че ли Били няма да се окаже толкова безполезен, колкото си мислех.

— Ъх — премигна той, опитвайки се да не изпусне опитващия се да се изплъзне Прешъс. — Не’нам… Само толкова можах да измисля.

— Били — изтощено казах, — кучето ти е по-умно от теб.

Сякаш за да покаже колко е умен, Прешъс ентусиазирано се опита да скочи върху мен.

Дръпнах се назад — на безопасно разстояние от облизващия му език.

По никакъв начин Прешъс не можеше да се приближи на по-малко от половин метър от лицето ми. Мога ли да знам къде си е навирал носа последно…