Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (20)

Глава 19
Един за всички, всички за… ох-ох

— Ооооох, не е ли това най-красивото нещо, което някога си виждала?

Присвих очи, за да видя предмета, който Роуан държеше в ръце — малък, пухкав, позлатен херувим, вграден в един от онези стъклени куполи, в които вали сняг.

Роуан силно го разклати, при което наместо да се посипят снежинки като пърхут, порой блестящи златни мушици заваляха над малкото пухкаво човече.

— Да, сладко е — казах аз, чудейки се що за вещество наливат в стъклените куполи. — Но не е точно най-красивото нещо, което някога съм виждала…

Не, подобна чест се оказваше на неща като светкавици, които раздират небето над Али Пали, или на нашата градина през лятото, когато глицинията пощръклява и покрива цялата задна стена в купища пълзящи пурпурни цветове…

Господи, шегувах ли се? Най-красивото нещо на света за мен беше единственият по рода си (фанфари, моля) Алфи.

Въздишка.

— Какво гледате? — намеси се Лин, появявайки се ненадейно.

— Ами, това.

И Роуан показа на Лин погребания в купола херувим.

— Това достатъчно добро ли е за татко? — строго попита най-голямата ни сестра.

— Е, не — измънка Роуан.

— Ами тогава защо си губите времето да го зяпате. След като не е подходящ подарък за татко, няма смисъл, нали?

Лин трябва да влезе в армията. Старши сержант Лав, слушам, сър!

Хипарят, който държеше сергията, се втренчи в Лин, взе херувима от ръцете на Роуан и грижливо го притисна до гърдите си.

— И какво става? — внезапно изръмжа Лин, като ни оглеждаше поред.

— Какво да става?! — изписукахме в един глас с Роуан.

— Къде е Тор? Чий ред беше да го държи за ръка? Казах ви, че трябва да внимаваме за него. За бога, това е Камдън — казах ви, че ще се изгуби за миг в тези тълпи!

С Роуан си разменихме изплашени погледи. Чий ред беше да се грижи за Тор? Очевидно и тя не можеше да си спомни, както и аз. Това можеше да се случи след един час пазаруване в подобен лабиринт от сергии и навалица — сполитат те трите Р — Разпиляване, Разсейване и Ритници (от по-голямата сестра, защото не си изпълнил задълженията си).

— Не съм се изгубил! — долетя тъничък глас.

— О, слава богу, Тор — каза Лин и раменете й се отпуснаха облекчено. — Къде ходи?

— Ей, там! — възмутено отвърна той и посочи място на разстояние от около двайсет сантиметра.

Изведнъж вълна от зяпащи купувачи се изля върху нас, при което четиримата почти се строполихме върху сергията със снежните куполи.

— Окей, стига вече. Да се махаме оттук — заяви Лин. — Да идем да хапнем.

— Нудълс! — извика Тор развълнувано.

— Нудълс! — кимна му Лин и всички закрачихме (послушно) след нея.

Виждате ли, забавно е с мен, Роуан и Лин. Окей, може да се заяждаме и да се шпионираме една друга, но, братче, когато сестрите Лав въстанат срещу света, светът няма никакъв шанс.

До капанчето имаше само няколко пейки с маси и всички бяха заети. След като внимателно подбрахме жертвите си (Роуан посочи с очи група седнали туристи, които здраво стискаха почти празните си чаши с кафе), се появихме на сцената. Докато се въртяхме точно около тяхната маса в ръце със станиолени подноси с тай-нудълс, трите момичета започнахме да бърборим с най-противните си, високи и пищящи гласове. Туристите взеха да се изнервят Бяха на ръба да се изнесат, да избягат от дразнещото ни присъствие, но това не беше достатъчно бързо за Лин.

Като се наведе, тя прошепна нещо в ухото на Тор.

— Ама аз го искам! — изкрещя той на секундата. — Искам го! Уаааааааа!

— Не! Казах ти, че не може! Лошо момче! — скарах се на Тор с театрален глас, като междувременно смигнах на сестрите си.

— Нека я вземем! Искам онази играчкааааааааааа! Уаааааааааааааа!

За дете, което не обича много да говори, той наистина се постара.

При това достатъчно силно, за да офейкат туристите, а ние да се разположим на техните места, за да обядваме.

— Браво, Тор! — ухилих се аз и вдигнах ръка, както направиха и сестрите ми.

— Пет-пет! — прошепна Тор, ухили се на свой ред и плесна с малката си ръчичка нашите.

— Хей, Али, каква е тази черна боя по косата ти? — попита Лин, омотавайки нудълс около пластмасовата си вилица.

— В траур съм… — измънках, като изведнъж си спомних за злополуката предния ден.

— Защо? — попита Лин.

— Проектът ми по история умря.

— Какво? Онова чудо с картите на бомбардировките и така нататък? — възкликна Роуан, вдигайки вежди.

Изглеждаше точно като филмова звезда, когато правеше това. Единственият проблем беше, че звездата е Мини Маус. Бе сресала тъмната си коса си на два замотани кока от страни на главата й, а те приличаха на закачащите се уши, които можеш да си купиш от магазина на Дисни.

— Да, чудото с картите. Точно то — въздъхнах аз.

— Звучеше наистина интересно, когато твоята приятелка… как й беше името… разказваше. Какво се случи? — попита Роуан премигвайки с дългите си момичешки клепки насреща ми.

Мда, Мини Маус.

— Да, идеята беше добра. Но тя не ми е приятелка. Казва се Кайра Дейвис — избърборих аз. — Така или иначе, вчера всичко се опропасти.

— От кого? — въздъхна Роуан.

— От нас — изпъшках аз и захлупих лице в шепи. — Нещо се карахме и една кутия е боя се разлетя навсякъде.

— Това ли е нещото, което правеше за постановката на театралната трупа? — обади се Лин, докато се опитваше да схване за какво говоря.

— Ще ходя да я гледам! С класа! — изписука Тор.

— Така ли, миличък — усмихнах му се. Не ми беше хрумвало, че и неговият клас ще представлява част от публиката.

— Е, Тор, можеше да покажеш на всичките си приятели проекта на сестра си — каза му Лин, — но сега ще можеш да покажеш само голямата празна стена!

— Ха — ха! — саркастично се изсмях, а Тор се изправи и защъпурка към контейнерите за смет с вече празния си поднос.

Брат ми е много екологично настроен.

Но Лин беше права — на стената в училищното фоайе щеше да се мъдри огромна празна дупка. Нямаше време да се направи каквото и да било друго. Братче, не исках да и да си помислям какво ще кажем на мис Томсън в понеделник сутрин…

— Не можахте ли да спасите поне нещо? Всичко ли се съсипа? — попита Роуан, наполовина глътнала един по-дълъг нудълс.

— Видя ми се изцяло прецакано, когато си тръгвахме със Санди вчера. Но тогава очите ни бяха пълни с черна боя…

— Нацапаха ли се дрехите ти? — намръщи се Лин и ме погледна тревожно.

Това беше най-ужасният й кошмар — да намаца грижливо изпраните си и изгладени дрехи.

— Мда, но се оправиха. Баба ги накисна, веднага щом се прибрах.

Никоя от сестрите ми не беше станала свидетел на унижението, което изживях предния следобед. Със Санди напуснахме класната стая, веднага след като премина шока от случилото се. Предполагам, че беше малко гадничко да зарежем Кайра да чисти всичко, но двете със Санди мислехме единствено за това как да се изнесем от училище, преди да е ударил звънецът в четири часа и дворът да се напълни с ученици, които ни сочат и ни се присмиват Когато се върнах вкъщи, само баба и Тор ме видяха в това състояние. В момента, в който Лин и Роуан се прибраха, аз бях вече под душа и по-скоро решена да спестя фарса, отколкото весело да го оглася на целия свят.

— А не може ли утре да се понапънете и да измислите нещо заедно? — предложи Лин.

Тя би постъпила точно така. Но как да свършиш цялата работа за един ден, да не говорим за колко материали става въпрос? Не е възможно, Лин…

— Ще ни трябва чудо и още няколко чифта ръце, за да направим такова нещо — отвърнах безизразно.

— Ами аз мога да помогна, ако искате. Трябваше да се срещам с Надя и Алфи утре следобед, но лесно ще ги отсвиря.

Зяпнах срещу Лин, винаги се изненадвам, когато се държи мило. А понякога тя е мила — много мила. Само дето си склонен да го забравиш в мига, в който започне да те строява на всеки пет секунди.

Ококореното зяпане на сестра ми, поради шока, не продължи дълго — не и когато Роуан изведнъж забеляза, че някой липсва.

— Хей… къде е Тор? — прекъсна ни тя.

— Отиде да изхвърли боклука — отвърнах аз и посочих към големия пластмасов контейнер.

Където брат ми го нямаше.

Както и никъде наоколо.

— Тор! — извика Лин с най-строгия си глас на старши сержант, при което всички по съседните маси бяха алармирани.

Но този път не долетя тъничкият глас „Не съм се изгубил!“.