Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (25)

Глава 24
На кого са му нужни досиетата Х?

Беше девет без една минута.

Появих се на вратата на класната стая.

Там нямаше никого.

— Празно е — прошушнах на Санди, която се тътреше по коридора зад мен и гризеше ноктите си до самозабрава.

Това беше Осмото чудо на света: целият ни клас плюс мис Томсън се бяха изпарили. Подобно пасажерите и екипажа на „Мария Селесте“ — в един миг бяха разговаряли най-нормално, в следващия бяха попаднали в Бермудския триъгълник и преминали в някаква паралелна реалност.

— Всички трябва да са във фоайето — подготвят постановката! — предположи Санди.

Е, може би не точно в паралелна реалност.

— Защо не ми напомни за това по-рано? — попитах я, без да очаквам да чуя смислен отговор.

Санди вдигна рамене и ококори Дисни-очите си срещу мен.

Виждате ли? Права бях.

— Ами, хайде тогава — казах аз, влачейки неохотно краката си по посока на фоайето и преструвайки се, че ръцете ми не треперят — Да приключваме с тази история…

Докато крачех, си представих несесерът с гримовете, който изкусително седеше върху скрина в стаята ми. Онова тъмнорозово червило, което си взех безплатно от изнесената пред магазина кошница… и онази чудесна четка (пак безплатна, но от друг магазин)… ох, колко лесно щеше да бъде да си нарисувам пъпки — резултат на варицела…

— Али, Санди! — извика сияещата мис Томсън, която изведнъж се появи пред фоайето и тръгна към нас.

Опитах се да докарам нещо като усмивка на лицето си, но вероятно ми личеше, че умирам от страх.

С всяка стъпка, с която се приближавахме до учителката ни и до изповедта, възелът от ужас в стомаха ми се затягаше и изпитах невероятното чувство, че се стапям. Със скоростта, с която това се случваше, щях да бъда с размера на мравка, докато стигнем до мис Томсън. Тъкмо удобен размер, за да ме размаже с тока си, когато й кажа какво се е случило с проекта. (А именно аз щях да се изповядам, ако оставех на Санди, тя щеше само да отваря и затваря уста като травмирана златна рибка.)

— Браво, момичета! — извика мис Томсън, когато наближихме.

Нищо не разбирах — иронизираше ли ни?

— Наистина харесах плакатите Ви — много са подходящи!

Гледах мис Томсън, чаках да изреве „НЕ!“ и да избухне в истеричен смях след това, което беше казала току-що.

Но тя не го направи.

— Хайде, побързайте! Най-добре помогнете малко на Кайра да ги закачи — в момента се мъчи там сама!

И с ведра усмивка мис Томсън се оттегли, оставяйки ни сами и стъписани.

Имаше едно-единствено нещо, което можеше да обясни случващото се: двете със Санди бяхме попаднали в паралелна реалност…