Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (2)

Глава 1
Добре дошли в моя (шантав) свят…

Отворете картата на света и намерете Великобритания (нащърбено, малко, някъде по средата).

Отворете картата на Великобритания и намерете Лондон (голямо петно, долу на юг).

Отворете картата на Лондон и намерете Крауч Енд (шантаво име, но прекрасно място).

Потърсете Пелъс Хайтс Роуд (по-точно номер 28).

Когато го откриете, застанете на отсрещния тротоар и погледнете терасираната къща с полу-кръстосан поглед (когато се замъгли достатъчно, тя изглежда почти толкова шикозна, като къщите отсреща. Раз-кръстосайте поглед и ще видите, че всъщност е доста олющена по краищата).

Казвам се Али Лав и това е мястото, където живея заедно с баща ми (Мартин), маниачката на тема власт и контрол (седемнайсетгодишната ми сестра Лин), абсолютната шантавелка (петнайсетгодишната ми сестра Роуан) и космическия кадет (седемгодишния ми брат Тор).

Окей, а сега вдигнете очи нагоре — над големия прозорец на дневната, над еркера на първия етаж (където е стаята на Роуан), докато стигнете до моята стая на върха — таванската ми спалня.

Ето там се събуждам почти всяка сутрин през последните тринайсет години, които прекарвам на тази планета. И обикновено съм много щастлива да се събудя. С изключение на една конкретна сутрин.

Беше доста странно — по някаква причина цялата ми глава вибрираше.

Но на този свят има множество странни неща. Като космите в носа. Имам предвид, че ако те служат за защита, то защо тогава не растат и в устата? (Грррр…)

Или електричеството. Колкото и пъти да ми обясняват принципа му, все не мога да го схвана. Но не ме разбирайте погрешно, всъщност съм доста доволна от това. Понякога татко обича да пали онези големи, дебели, цветни свещи в дневната, но докато изобретят телевизор, захранван от свещи (за който мисля, че ще им трябва наистина голяма и дебела свещ), аз съм окей с електричеството, колкото и да е абсурдно то.

Разбира се мнозина, включително най-голямата ми сестра, смятат родителите ни за странни птици, задето са нарекли децата си с необичайни имена (от четиримата аз съм се разминала най-леко), но според мен това само показва, че някои хора са оперирани от въображение. Освен това, веднъж разбрали историята, която седи зад всяко име, обикновено намират идеята за доста симпатична.

Опа, пак се отнесох. Отклоних се да разказвам за странните неща, а се предполагаше, че ще говоря за вибриращата ми глава. Но това често ми се случва (да се отплесвам де, не да вибрирам с глава) — така че свиквайте.

Така или иначе, това с вибрирането започна в неделя сутрин. В началото не се паникьосах. Казах си, че сигурно навън е паркирал някой гигантски камион, чиито мотор така се тресе, че цялата къща подскача — от основите, до стаичката ми под стрехата. Или че ниско в небето прелита самолет, точно над покрива, при което керемидите треперят.

Тогава забелязах друго — половината ми лице и шия горяха като най-горещото нещо на света. Вибрираща глава плюс пламтящо лице…

Окей, започнах да се паникьосвам. В сравнение с хора като шантавата ми сестра Роуан и откачената ми приятелка Санди, аз си знам, че минавам за разумна и последователна. Всъщност обаче съм изпълнена с безпокойства…

Какво знаем от училище за менингита? Нима жертвите на тази болест не наблюдават тъкмо такива симптоми — постоянно бръмчене и вибриране в главата? Не беше ли характерно точно пламването на половината лице? Не си спомням.

Тогава най-внезапно шумът и вибрирането престанаха. Настъпи тишина, разрушавана единствено от съвсем слаб звук.

„Хмрррр“.

Очите ми се отвориха. Бях будна и изпълнена с облекчение.

Липсваха ранни симптоми на менингит.

Нямаше да ме откарат надолу по пътя в болницата в Уитингтън.

Завъртях се в леглото и се оказах лице в лице — или по-точно нос в нос — с Колин.

— Не ми обръщай внимание — промърморих, когато той се раздвижи насън и удобно се настани върху уютната купчина човешка козина.

В момента, в който се опитах да измъкна изпод главата му дългата си кафява коса, той още веднъж изсумтя по котешки и продължи шумно да преде.

След като се освободих, отметнах завивката и я оставих на Колин. Стъпих на стария захабен паркет и извърших сутрешния си ритуал, който правех от мига, когато станах достатъчно висока, за да достигам на пръсти перваза на прозореца — погледнах към Замъка, кацнал Върху единствения истински хълм в Лондон.

— Е, Ала Лав — казах си, — можеше да се прочуеш, можеше да бъдеш първата в историята на медицината, разболяла се от Синдрома на Вибриращата Глава.

Хвърлих бърз поглед на Колин, който беше изтегнал цялото си тяло и трите си крака (хей, това ще го обясня по-нататък) върху възглавницата.

После си помислих нещо наистина странно: дали главите на котките вибрират, докато предат?

Приближих се до Колин и хванах главата му в шепи.

— Мяяяуууу!

Научният ми експеримент не потвърди теорията за вибрирането. Но доказа, че котките наистина, ама наистина ненавиждат да стискат главите им, докато спят.

Повярвайте ми — мога да дам доказателство за това с драскотините по ръката ми.

И повярвайте ми, това доказателство може да бъде много, много болезнено.

Сега, когато вече знаех, че няма да умра (все някой ден да, но не и точно в тази секунда), от мен се очакваше да се пусна по стълбите за закуска с глупава усмивка на облекчение.

Да, ама не го направих. Главно защото страхът ми от внезапна смърт отстъпи място на зловещото чувство, че съм забравила нещо… Нещо наистина важно.

Ох-ох.