Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (1)

Пролог

Мила мамо,

Реших да направя нещо.

Не се паникьосвай — не е като да си сложа обица на устната, да се запиша за следващата мисия до Марс, или да избягам с цирка и да стана жонгльор или клоун. (Макар че мисля, че всичко това е страхотно!)

Просто, нали знаеш, че си събирах в кутия всички наши снимки и училищни доклади и изобщо разни неща, които ти да видиш. Е, не знаеш — което е проблемът — но, вярвай ми, точно това правя.

Както и да е, отделно от тези различни дреболии, аз реших да започна да си записвам някои от нещата, които се случват на всички нас. Нещата, които са от значение, всъщност. Не е като дневник или нещо подобно, просто нямам търпение за това. (Мисля, че си купих един преди 2 години, беше на половин цена в магазина за канцеларски материали. Започнах добре, описвайки какво съм правила в този ден, какво съм чувствала и какво сме яли с чая, но към 10 януари само си драсках цветя. А на 15 януари пишеше единствено „ДОСАДА, ДОСАДА, ДОСАДА“, затова по-късно хванах и го скъсах.)

Този път ще го напиша като есе…

Само че може би надълго и нашироко. Знаеш ме каква съм. Спомняш ли си последната ми характеристика от началното училище? „Али е много умна и притежава въображение, но има склонността да се разсейва…“ Хей, знаеш ли какво? Оттогава нищо не се е променило. Както казва баба ми, мога да свърша двойно повече неща, ако само за пет минути спра да остроумнича. Което си знам, че е доста вярно. И което се отнася и за този момент включително…

Окей, да се хващам на работа.

Мисля да го напиша, все едно някой непознат ще го чете, ’щото — извинявай, ама нямам намерение да те затормозявам. Много ще ми е тъжно, ако ти сервирам всичко на тепсия. Предполагам, че това е защото е твърде малко вероятно в следващите две минути да влезеш през вратата и да ми се молиш да ти дам да четеш написаното…

Ами ако все пак — по някакъв безумен магически начин — това се случи и ти се сдобиеш с всички картинки и въобще неща за разглеждане, и прочетеш моите истории за онова, което се случи с мен, и Лин, и Роуан, и Тор? И, разбира се, с татко.

Като стана дума за татко, мисля че ще започна с четиридесетия му рожден ден, защото тогава се появи Кайра и — само не се паникьосвай — едва не загубихме Тор…

Много те обичам,