Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (15)

Глава 14
Положителни вибрации и големи усти…

— Мисля, че вече е израснал — мило ме излъга Санди.

Знаех, че това е една от нейните „благородни“ лъжи — жива и здрава да е — затова не й се противопоставих, макар че отражението ми в огледалото твърдеше съвсем различно нещо.

Взех да ровя из чантата си за шнолите с пеперуди, които знаех, че са някъде там. Бретонът ми имаше нужда да се прибира с тях, преди стане достатъчно дълъг, за да се покаже пред общество.

Причината, поради която реших да не казвам на приятелката си, че виждам как ме баламосва, беше, че вече исках да спра да съм мрънкало.

След срещата ми с Били предния ден, когато изплаках всичките си несгоди, се прибрах вкъщи и прекарах останалата част от неделята, мотаейки се мрачно. Нямаше нищо за гледане по телевизията вечерта, при което реших да се кача в стаята си и да си пусна възможно най-депресиращото CD. Но в мига, в който затворих вратата след себе си и автоматично посегнах към ключа на лампата, зърнах в мрака блестящия Палат Александра (не се тревожете — не беше пожар).

Обикновено след падането на здрача е трудно въобще да го различиш в далечината. Сега обаче, целият осветен на върха на хълма, изглеждаше като някакъв приказен замък, носещ се във въздуха. Прожектори опасваха по дължина жълтата тухлена постройка, стъклописът на прозореца-роза блестеше като гигантска версия на системата от лампички в стаята на Роуан, която качва сметката за електричество, бели лазерни ленти изригваха от перилата и се разсейваха в нощното небе.

Окей, съзнавах, че Палатът е толкова осветен, заради някоя голяма корпорация, но дори и това магическо видение да се свеждаше до Годишно учредяване на някакви си Награди или каквото и да било, стъписващата прелест успя да ме извади от скапаното ми настроение, в което тънех вече цяла седмица.

Изведнъж разбрах, че да съм мрачна е скучно до смърт.

От утре — дадох обет, коленичила на стола и вгледана в шеметната гледка на Али-Пали — ще спра да мрънкам и да хленча и ще бъда спокойна и позитивна. Надявам се…

И ето ме, спокойна (и т.н.) в понеделник сутрин, стоях пред главния вход на училището и се опитвах да разкажа на най-добрата си приятелка (т.е. на Санди) за новия си подход към проблемите си (т.е. към Кайра).

— Знаеш ли какво, Санди? — казах аз, докато се мъчех да закрепя шнолите с пеперуди в главата си.

— Какво? — отвърна тя, държейки под носа ми огледалцето си, за да виждам какво правя.

— Не трябва да позволяваме на тази история с Кайра да ни съсипе — измърморих с лилава шнола между зъбите.

— Така ли?

— Да. Мислих по въпроса, няма как да се отървем от нея в този проект Така че по-добре да стискаме зъби, да търпим и да направим възможно най-доброто.

— Ох, окей — кимна Санди. — Предполагам, че трябва също така да й съчувстваме, задето е нова и така нататък…

Виждате ли? Санди винаги се опитва да бъде добра. Но понякога е прекалено добра. При всички положения много по-добра от мен. Продължавах да съм изнервена на Кайра, дето в събота свърши цялата работа без нас.

— Но, Али…

Охооо, правилно ли се досещах? Да не би и Санди да се опитваше да мрънка срещу Кайра?

— Какво?

— Ами, обърках се…

— Защо?

— Ух, означава ли това, че трябва да бъдем истински приятелки е нея… или не?

— Не, не означава, че трябва да сме приятелки с нея — опитах се да обясня. — Само означава, че с теб сме достатъчно зрели, за да можем да работим с нея през следващата седмица, без да се изпокараме. А когато проектът и поставянето на пиесата и всичко останало приключи, ще я разкараме. Но полека.

— Ох, окей — схванах — кимна Санди.

Докато разговаряхме (и оправяхме прическите си), мястото около нас взе да се пълни с подобни на нас, които се мотаеха, дърдореха и отлагаха до последния момент влизането си в сградата на училището в понеделник сутрин.

— Здрасти, Али, здрасти Санди…

Беше Кло Бренан, заедно със Салма, Джен и Кели. Това са второстепенните ми приятелки след Санди и Били.

— Няма я наоколо новата ви най-добра приятелка? — ухили ми се Кло.

Харесвам Кло, но има много голяма уста и понякога си пада нахална. В някои случаи направо може да ме вбеси, ако искате да знаете истината. И само преди двайсет и четири часа, когато се чувствах кисела и наострена, подобно поведение би ме изкарало от нерви. Но сега бях спокойна и уравновесена и никакви заяждания по повод Кайра Дейвис не можеха да ме засегнат.

— Не, просто трябваше да я въведа в училище само първата седмица. Слава богу!

Опа, това беше малко гадничко от моя страна и не дотам спокойно.

Трябва да положа повече усилия.

— Голяма надувка е тази Кайра, нали? — прозя се Салма.

Салма ще ви хареса, винаги изглежда полегнала — сякаш естественото й състояние е да се изтяга на някой от онези модни шезлонги и по цял ден да разговаря по телефона с приятели. Понякога нещата, които казва, биха изглеждали гаднички от устата на друг, но излезли от нейната, те просто имат за цел да бъдат забавни.

— Да, правилно си я усетила. Чу ли я оня ден в час по френски? — намеси се Кели.

Кели е готина, но е абсолютната Кралица на клюките.

— О, да! — изкиска се Джен. — Започна да спори с мистър Матюс, когато той й направи забележка за произношението, нали така?

Джен е голяма хилка — хили се в най-неподходящите моменти, като например на училищно събрание, или на някой тъжен, прочувствен, романтичен филм.

— Изглежда иска да е център на внимание през цялото време, нали? — отбеляза Салма. — Глупава крава…

Опа, май този път Салма се опитва не просто да бъде забавна. Поне не бях аз гадничката. Макар че не можах да сдържа усмивката си.

— Хей, Али — знаеш ли, че тази седмица излиза нов филм на ужасите? — смени ненадейно темата Кло.

Знаех добре какво следва. В нашата група Кло е доста популярна — баща й държи бакалия, в единия край на която се дават видеокасети под наем. И всеки път, когато излезе нов филм, който искаме да гледаме, Кло го доставя няколко дни, преди официално да се появи на рафта. Тук сега се появявам аз — всички ние се редуваме да си правим момичешки киновечери по домовете и изглежда, че идва моят ред да прогоня семейството си от дневната и да пусна вътре приятелките си.

— Супер — кимнах. — Искате ли да дойдете през уикенда да го гледаме?

— Тц — ще се появи на рафта в петък и затова трябва да се съберем преди това.

Знам, че е глупаво, но е голям гъдел за нас да гледаме филма първи и затова се налага да направя по-добро предложение.

— Окей, какво ще кажете за сряда?

Всички започнаха да хъмкат, мънкат и ахкат, но накрая се реши, че в сряда ще има киновечер.

ДЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪННННННННННННННН!!!

Голяма грешка — бяхме застанали точно под звънеца.

— Фантастично! — Вяло се усмихнах на Санди в момента, в който звукът заглъхна. — Започва цяла нова седмица в училище!

Не знам за теб, но има доста други места, на които бих желала да бъда В този момент!

Санди се ухили В отговор, защото добре знаеше как се чувствам. Т.е. като някой, на когото са му предложили яко да залепят клепачите му за очите…

Тъкмо със Санди последвахме Кло и останалите по стъпалата към главния вход, когато изпитах странното усещане, че някой ме изгаря с поглед.

Бързо извърнах очи Встрани и сред тъпканицата зърнах Кайра, която веднага заби поглед в пода. Странно е, но за частица от секундата забелязах ушите й — не че бяха големи (това се подразбира), но изглеждаха яркорозови на фона на матовата й кожа.

(„Ах! Пламнат ли ти ушите, това е сигурен знак, че някой те обсъжда!“ — прозвуча в главата ми гласът на баба. Доста е практична, моята баба, но въпреки това от време на време обича да ръси старовремски суеверни пословици.)

Уф — изпъшках наум и изпитах Вина. Дали Кайра не беше седяла някъде наблизо, докато плюехме змии и гущери по неин адрес? Дали не беше ни чула? Може да съм лицемерна, но ми стана лошо при мисълта, че до нея е достигнало нещо от разговора и че е била наранена.

Али Лав — ти си лицемерка.

Наистина си го казах.