Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (11)

Глава 10
Всички тези светлини (са в стаята на Роуан)

Нали познавате онова петъчно чувство? Когато ви пускат на свобода за целия сладостен уикенд, който започва в мига, когато в четири часа напуснете училище.

Е, аз не изпитах това чувство. Или поне го изпитах само за петнайсет минути, докато влязох у дома и видях Роуан да беснее на стълбите, и да се залива в сълзи, докато Лин крещи:

— О, за бога, Ро, престани да бъдеш такова бебе!

— Какво става? — попитах Лин и я последвах в дневната.

— Попитай нея! Просто се опитвах да обсъдя нещо, а тя, както обикновено, започна да буйства.

Лин се пльосна на дивана и разгърна някакво списание. По начина, по който го беше навряла под носа си и ядосано го прелистваше, разбрах, че няма да изкопча повече от нея.

Обърнах се, излязох от стаята, прекосих хола — люляковите му стени изглеждаха натъртено лилави, заради странната светлина като пред буря, която се процеждаше през стъклата на предната врата — и се понесох към кухнята.

— Гледам да стоя настрана — каза баба, знаейки какво ще я попитам.

На кухненската маса до нея седеше Тор и нехигиенично смучеше върха на молива си, надвесен над тетрадка, надраскана с аритметически задачи.

— Ама какво им става, бабо?

— Али, двамата с Тор сме заети с домашното му и нямаме време да се тревожим за кавгите на някакви глупави момичета. Нали, Тор?

Малкият ми брат кимна.

— А глупавите момичета по-добре да бяха се захванали с домашните си в петък следобед, вместо да се дърлят, нали, Тор?

Тор отново кимна и се наведе над задачите си.

В сравнение със сестрите си, Тор засега беше в белия списък на баба, но това не означава, че бе ангел. Ясно видях издутия джоб на училищната му риза, както и че нещо вътре мърда. Тъй като джобът беше малък, предположих, че вероятно някоя от белите му мишки е била избрана да слезе долу в ролята на математическа муза. Ако баба забележеше това, нямаше да й е никак забавно.

Щом Лин и баба отказваха да ми кажат какво става, оставаше само един човек, който можеше, но той седеше на горния етаж и хленчеше.

— Роуан — нежно казах и потропах на вратата й.

Не последва отговор.

— Ро, аз съм, Али! — извиках по-силно, за да разбере, че не съм Лин, която се качва, за да продължи кавгата, за каквото и да беше тя.

— Смррррркхххх!

Приех издухването на носа й за положителен отговор и влязох.

Беше само четири и двайсет и навън не трябваше да е толкова тъмно, но пурпурно-оранжевите буреносни облаци бяха надвиснали ниско и застрашително над големия еркерен прозорец. Тъй като по всичко изглеждаше, че здрачът е паднал рано, Роуан вече беше запалила цялата си колекция от лампички и по-големи лампи. С всичките гирлянди, блеснали в розово и зелено, жълто и червено, ефектът беше очарователен. Цялата й стая беше прекрасна по един зашеметителен начин. Всичко вътре бе прекрасно, с изключение на превитото на две момиче, кацнало на леглото, с размазана спирала и нос, заровен в сополива бяла кърпичка.

— Това е ново — посочих някакъв колаж на стената.

Представляваше захарно-розово пухено сърце, прикрепено към голямо парче бебешко-синя дъска. Но края на дъската и на сърцето бяха залепени разноцветни пайети, а в центъра на пухеното сърце имаше кукличка, облечена в малка балетна рокличка.

— Направих го миналия уикенд — изсумтя Роуан и отново издуха носа си. — Открих кукличката в някакъв магазин за джунджурии в събота и реших да направя нещо с нея.

Тя вече изглеждаше малко по-щастлива — да говори за картините и нещата, които правеше, определено повишаваше настроението й. Лин може й да изглеждаше като мама, но Роуан беше наследила мамината любов към разните артистични-мартистични предмети. Аз нямах нито светлорусите коси на мама, нито артистичността й. Не знам дали въобще нещо съм наследила — наистина, понякога спомените ми за нея са доста мъгляви. Което си е странно усещане…

— Добре — изкоментирах аз, без да бях сигурна, дали би ми харесало да имам подобно нещо на стената си.

— Благодаря ти — каза Роуан и измъкна краката изпод тялото си, придобивайки по-събран вид.

— Та за какво се карахте с прекрасната ни по-голяма сестра? — попитах аз и приседнах в зеленото й надуваемо кресло. Беше напомпано на една страна, така че дупето ми почти опираше в пода, но все пак бе забавно да се седи в него.

— Ох, тя ли! — Въздъхна Роуан и заби театрален поглед В табана. — Лин е такава командаджийка, че направо кръвта ми завира!

Сега, ако бях на мястото на Лин, щях да я поправя и да кажа, че думата, която търси, е „кипва“, а не „завира“. Но това не ме дразни — Роуан постоянно говори по този начин и аз го намирам за доста забавен. Любимото ми е, когато пее с пълен глас с радиото под душа — трелите й са наистина ентусиазирани, но никога не уцелва думите.

— А какво те командваше? — продължих да подпитвам.

— Не можеш да повярваш — каза Роуан, а очите й изглеждаха огромни и комични с цялата размазана спирала по тях. — Изведнъж решила, че идеята на баба за семейната фотография е добра!

— Какво? — извиках аз и едва не се претърколих от надуваемото кресло. — Как така?

Роуан се преобърна Върху намачканото си одеало на рози.

— И аз това се опитах да я попитам — преди да ми отсече главата.

— Какво ти каза?

— Каза ми, че след като двете с теб висим и чакаме друг да измисли нещо, идеята на баба е може би най-добрата дотук и затова да я осъществим.

При тези думи усетих известна вина. Както в случая с проекта по история, така и по повод на подаръка, се оказах поразително лишена от въображение.

— След което се опитах да й кажа, че не искам да участвам в това — продължи Роуан, — а Дини ми каза да си затварям устата, освен ако нямам нещо гениално наум!

Не виждах лицето на Роуан в този момент, тъй като лежеше В леглото си, а аз бях на практика на килима, но усещах, че цивренето започва наново.

— Не я оставяй да ти се качва на главата! — казах неубедително, докато се опитвах да се измъкна от клатушкащата се под мен седалка.

Имаше само едно нещо, което можеше да се направи — реших аз. Трябваше тутакси да измисля по-добра идея за подарък, преди Лин да отиде и да запази час при фотографа. Лин и Роуан щяха да стигнат до бой, както вървяха нещата, а и не вярвах, че татко ще е възхитен от ухилен семеен портрет, на който двете му по-големи дъщери си разменят яростни погледи.

Като говорим за татко…

 

— Хей, Али-Пали! Дошла си да се увериш, че старият ти баща си тръгва невредим от работа!

Татко беше подал глава от задната част на работилницата и аз преджапах, като оставих мокри стъпки по линолеума.

— Ами, ти все четеш за някакви възрастни хора, нападнати на улицата… — ухилих му се.

В отговор към мен полетя парцал с машинно масло.

— Какво толкова казах? — взех да протестирам на шега, като се дръпнах и го оставих да прелети покрай мен.

— Дай ми една минута. Само си измивам ръцете и съм готов — провикна се той и изчезна в работилницата. — Страшен дъжд, нали?

— Да. Имаше ли много работа днес? — опитах се да надвикам шума от умивалника.

— Не съвсем — отвърна той. — Доста кротко мина, предвид, че е петък. Макар че продадох велосипед на някакво дете.

Освен, че поправя колелета, татко продава втора употреба велосипеди — в мъничкия магазин отпред, където сега стоях аз и се отцеждах.

— Та какво те доведе насам, Али-Пали? — долетя гласът на татко.

— Не знам. Разхождаше ми се — вдигнах рамене.

Каква шега. Ако ми се разхождаше, щях да взема Уинслет и Ролф и да отида в Палата или в Куинс Уудс, а не просто да отскоча на пет минути от вкъщи до работилницата на татко на ъгъла. А и да се шляеш навън не е първото нещо, което правиш, когато излезе буря и дъждът залива тротоарите.

Не просто исках да се разходя. Това, което татко не знаеше, беше, че имам шпионска мисия…

— Е — каза той, като се подаде на входа на работилницата с червената си карирана риза, джинси и кърпа, с която бършеше ръцете си, — пали не си дошла да разбереш какво искам за рождения си ден?

По дяволите! Едва ли от ФБР щяха скоро да ме поканят да работя за тях.

— Как разбра? — попитах разгромена.

— Ами дочух Лин да говори с Роуан за това миналата седмица — усмихна ми се той. — Нали Лин се отказа вече от идеята си за парти-изненада?

— Да — потвърдих аз, спомняйки си за погледа, който ми беше хвърлил преди няколко дни, докато седяхме около кухненската маса. — Успя да я откажеш в неделя, когато разговаряхме за Санди и онова, което се случи с буболечките.

— Добре — усмихна се той и метна кърпата на едно високо столче, след което откачи джинсовото си яке от закачалката на вратата. — Не искам особена суетня. Доволен ще съм, ако съм с вас, деца. Не ’ща нищо особено специално.

Това беше един от онези моменти, които ти засядат в гърлото. Знаех, че татко си мисли за един човек, който липсва от уравнението, а той знаеше, че аз знам за кого си мисли. Запримигвах на парцали и се опитах да кажа нещо смешно, преди да ревна като Роуан.

— Не се оставяй на другите и дръж нещата под око, Али! — каза татко и пъхна яките си мускулести ръце в ръкавите на якето.

— Ясно — преглътнах аз, като продължавах да усещам бучката в гърлото си, особено сега, когато татко ми довери мислите си.

— Може би ти ще успееш да овладееш нещата — потупа ме той по рамото.

— Няма проблем — уверих го. — Значи без фанфари, мажоретки и хартиени гирлянди…

— Точно така! — засмя се татко, приближи се, прегърна ме през рамо и ме поведе навън.

Окей, вече знаех със сигурност какво не иска. Но продължавах да съм далече от това да разбера какво иска…