Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (14)

Глава 13
Да целунеш Били (Дааа — точно така!)

Тревата беше малко влажна за лежане, но не ми пукаше.

Вперила поглед право нагоре, виждах малки, къдрави облачета да се раздиплят в синьото небе. След това се разнесе далечен тътен и един голям самолет премина над върха на Палата Александра — сребристите му криле блестяха на слънчевата светлина.

Обожавам да съзерцавам небето. Веднага се отпускам. Всеки път, когато главата ми се задръсти, или пък просто искам да си помечтая, идвам и се просвам на върха на хълма, за да гледам нагоре. Най-хубаво е, когато профучават самолети — обичам да си мисля за хората, които са вътре и похапват безплатни фъстъци, докато гледат отвисоко прекрасния и ефирен Палат Александра (самата сграда), а може би и по-малко впечатляващата и едва забележима Али-Пали (т.е. аз) — в случай, че имат особено остро зрение. Все се питам накъде са тръгнали и как ли екзотично живеят…

Въпросната неделна утрин с огромно удоволствие бих се сменила с всеки един от пътниците в сребристия самолет над мен. Не че нещо кой знае колко драматично и ужасно се случваше в живота ми, но просто ми беше дошло до гуша от това колко дразнещи и усложнени могат да бъдат нещата.

Като например Кайра, която се беше озовала неканена вкъщи предния ден и половината ми семейство си бяха паднали по нея. Честно ви казвам, решила съм да не вземам повече страната на Роуан в разприте й с Лин. И да не водя повече Тор на пазар за скапани котешки играчки.

Само ако можех да съм в самолета и да пътувам надалеч оттук… Мислех си, докато го гледах как се стапя в хоризонта. Където и да било, само не тук…

Нали знаете за хора, които имат повтарящи се сънища? Е, аз пък имам повтаряща се фантазия. Ето такава: седя в самолет, който пътува към топло тропическо място с много плажове (тази седмица избрах за дестинация Шри Ланка — гледах я в някакво предаване за пътешествия и проверих къде се намира на голямата карта в спалнята ми). И така, седя си в самолета, гледам през прозореца огромните тлъсти облаци под мен, когато някой ме пита дали може да седне на съседното място. Сърцето ми спира, защото разпознавам онзи бавен ленив глас. Обръщам се и виждам Алфи, който ми се усмихва, а златният зъб проблясва в устата му…

Чудна фантазия, нали? Както си лежа горе на хълма, често се опитвам да побутна нещата малко по-далече, и започвам да си представям как двамата лежим на плажа според избраната седмична дестинация, и се мажем един друг с плажно масло… Но някакси не съм склонна да стигам толкова далече. Може би защото в реалния свят се появява Уинслет, която започва да ме потупва с лапа и да ме ближе по лицето, за да провери дали не съм умряла, или нещо такова. Или пък пристига Ролф, който плясва на корема ми олигавено фризби, за да ми напомни, че пренебрегвам неделните си дискохвъргачески задължения.

— Хъп! Хъп! Хъп! Хъп!

Уинслет тъкмо беше престанала да лигави носа и устата ми с ухаещия си на кучешка храна език, когато я чух да ръмжи на куче.

— Здрасти — каза Били, гледайки ме изотгоре и закривайки слънцето с обърнатата си наопаки глава с бейзболна шапка. (Бейзболната шапка беше обърната наопаки, не главата. Макар че с Били понякога това е трудно да се прецени.)

— Махни се от пътя ми — отвърнах, подканяйки го да се премести. — Опитвам се да се кача в този самолет, но главата ти стои между мен и него.

Били направи с ръка сянка пред очите си и се загледа нагоре.

— Какво — в този ли? — посочи самолета, който се отдалечаваше по посока на централен Лондон.

— Мда — кимнах и се подпрях на лакти.

Малко встрани от нас, на затревените склонове, Прешъс полагаше особени усилия да напъха скъпоценния си нос, точно там, където моите кучета най-малко го искаха.

— Защо пък ти хрумна да си на този самолет? — попита Били.

— Писна ми от всички малки раздразнения, с които е пълен животът ми — измрънках аз. — Искам самолетът да ме отведе на някое екзотично място…

— Къде, на летището Гетуик ли?

— Ъ? — премигнах аз.

— Ами по този път и на тази височина няма къде другаде да отива, освен да се приземява в Гетуик — наведе се над мен Били.

У него няма нищо романтично, ама наистина нищо. Което е още една причина да си няма гадже. Не че трябва да е обратното, просто той никога не може да прецени кога едно момиче не иска да чуе хладни факти за пътищата на самолетите и за безславните местни летища, а се нуждае от съчувствие и разбиране.

— Така или иначе, не знам какво ти е в главата, при положение, че никога не си се качвала на самолет — нелюбезно отбеляза той. — Даже не знаеш дали ще ти хареса.

— Е, и? — опитах да се защитя.

Но той беше прав. Понякога е малко смущаващо да признаеш, че семейството ти няма възможност да те заведе на лъскава ваканция. Не протестирам срещу къмпингуването, което винаги правим (е, протестирам, само когато вали…), но все пак те оставя с чувството, че пропускаш нещо важно в сравнение с другите хора.

— Добре ли си? — попита ме той като изведнъж долови мрачното ми изражение.

— Не.

— Какво има? Косата ти ли?

Бях се опитала да среша бретона си настрани, но явно не бях успяла да прикрия накълцаното.

— Не — възпротивих се и отново прокарах пръсти през него, като че ли това щеше да помогне.

Ха.

— Ами тогава какво има?

Въздъхнах при натрапчивата мисъл, че Кайра се разполага в кухнята ни и заедно с Тор нагъват млечношоколадови бонбони.

— Имаме ново момиче в класа и май накрая ще се наложи да я удуша с голи ръце.

— ’Що така? — навъси се Били и обърна шапката си в правилната посока. — Ако те дразни, защо просто не спреш да й обръщаш внимание.

— Да спра да й обръщам внимание? — изръмжах аз. — Доста е трудно, при положение, че вече се черпи с чай и бисквити в собствения ми дом!

Не исках да съсипя още един ден от уикенда като говоря за Кайра — но знаете как е, когато имате нужда да похленчите. А Били е чудесен за тази цел и ме познава възможно най-добре. Мисля, че все пак съм най-близка със Санди, защото е момиче и защото ходим в едно и също училище, но както вече казах, Били е най-старият ми приятел.

Запознахме се, когато майките ни ни водеха на една детска площадка. Тутакси го харесах, защото той беше единственото дете, което ми разрешаваше да го заравям в пясъчника. (Много е доверчив.) Странно беше, но майките ни също се сприятелиха. Странно, защото майка му е наистина от онзи спретнат тип жени, които избират обувки и чанта, подхождащи на тоалета, дори когато просто отиват до Теско, докато мама си падаше повече по дългите торбести поли и ръчноплетени пуловери. И когато бяхме малки, майката на Били винаги излъскваше и дезинфекцираше всяка повърхност или играчка, в случай че някой заблуден микроб се осмели да зарази скъпоценното й момченце, а мама я ужасяваше с твърденията си, че ако всички ние ближем всекидневно кухненския под, ще станем толкова неуязвими за микробите, че няма никога да ни се наложи да пием антибиотици. (Въпреки това, не си спомням да сме го правили. Т.е. не сме близали кухненския под, така да се каже.)

Макар че като малка много си играех у тях, откакто пораснах не обичам да ходя у Били. Майка му винаги ме гледа със съжаление и разпитва как се справяме…

Както и да е, въпросният ден Били се настани до мен на тревата и остана достатъчно дълго, за да изслуша цвиленето ми срещу Кайра и да си намокри дупето — с любезното разрешение на влажната трева.

— А как се държи в клас? — попита той, след като изслуша цялата история.

— Безкрайно е нагла с учителите — обясних, — но го прави толкова префинено, че не могат да й кажат копче.

— Как така?

— Ами, нали разбираш — задават й въпрос, а тя им отговаря правилно, само че с една такава отегчеееееена интонация. Или пък казва „Да, сър“, или „Да, мис“, но с презрение в гласа.

— Искам да я видя.

В този момент можехте да ме съборите с лястовиче перо. След всичко, което разказах, след като обясних как семейството ми изглежда са си паднали по нея, Били истински ме разочарова. Радарът му за търсене на гадже се беше наострил и той пренебрегна всички ужасни неща, които му споделих.

— Какво?! — извиках аз.

— Ами искам да я видя — просто за да я поставя на място. Да й покажа, че не е голямата работа.

В този миг можех да прегърна най-добрия си приятел Били и силно да го целуна.

Ако идеята за това не беше толкова лепкава и сълзлива.