Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (5)

Глава 4
Санди и нейната изумителна коса на масури…

На път към къщи отчаяно се опитвах да се сетя за някаква величествена идея за подарък, но мисля, че бях изразходила цялата си енергия за деня. С Били разхождахме кучетата, докато съвсем капнаха, докато ние самите капнахме и всеки друг „кучеходец“ в радиус от сто метра капна да се занимава с Прешъс, който пъхаше малкото си същество в чуждите домашни любимци.

Бях забила поглед в паважа, сякаш това ми помагаше да се концентрирам, когато през няколко къщи надолу от нашата, чух Роуан. Беше си купила от разпродажба чифт от онези чехли, чието шляп-шляп можеш да разпознаеш през три улици.

— Роуан! — извиках след нея. Умът на сестра ми работи по мистериозен начин. Ако има някой, който да измисли нещо необикновено и специално за татко, то това е тя. — Къде си тръгнала?

— До магазина — отвърна тя, като прикри очите си от слънцето и шарените индийски гривни се раздрънчаха по ръката й. — Свършила е тоалетната хартия.

Ето това е Роуан. Кой друг би отишъл за тоалетна хартия до магазина на ъгъла, обут в червени плюшени чехли.

— Аха, окей… Ще те видя след малко.

Щях да я хвана по-късно и да я накарам да измисли нещо. Както и Тор. Това че е малък не означава, че не може да му хрумне гениална идея.

Както се бях замислила за татко, виновно подскочих на пътната врата, озовавайки се лице в лице със самия него.

— Здрасти, сладурче! Разхождала си помиярче-тата, а?

Толкова е готин моят татко! Знам, че от хората се предполага да обичат родителите си, но понякога си мисля, че те далеч не ги харесват толкова много. А ми се струва, че бих харесала татко, дори да го срещах за пръв път.

Доказателство за това е приятелката ми Санди. Тя постоянно се навърта вкъщи и повтаря колко е готин баща ни. Даже се шегуваме с това. Санди все забравя по някоя дреха или СД, когато е у нас. Татко казва, че вероятно се опитва да се нанесе, без никой да забележи.

— Здрасти, Али! — каза Санди, излизайки от кухнята с чаша кафе в ръка.

Разбрахте ли за какво ви говоря?

— Чуй ме, Али-Пали… — започна татко, който винаги ми говори така. — Отивам в работилницата за един час. Вчера пристигнаха цял куп резервни части и искам да ги подредя, преди да съм отворил утре.

— Окей — вдигнах рамене и му се усмихнах. Това беше идеално. Докато той щеше да е вън от къщата, можех на спокойствие да обсъдя с Роуан и Тор, а и дори със Санди, идеи за подаръци, без да ме е страх, че татко ще дочуе нещо.

Задръжте за момент — да се върнем към Али-Пали. Може би искате да знаете откъде идва това. А ако ви кажа, ще трябва да ви разправя изобщо за имената ни, така и така сме на тази тема. Като цяло, макар и татко да има пръст в това, основната причина все пак е мама. От което аз съм доста доволна.

Та, когато се стигнало до именуването на техните дечица Лав (както ни наричаха мама и татко), нещата се развили ето така…

Най-напред се появило Лав детенце №1: Лине. Мама и татко били млади, щастливи, но безпарични и взели назаем бабината кола, за да отидат на къмпинг в Шотландия. Планът им бил да посетят възможно най-много замъци и езера, и в деня, в който разгледали замъка Ин-верлохи на езерото Лине, мама заподозряла, че е бременна. Когато сестра ми се родила, нашите си спомнили за пътуването в Шотландия и им се сторило идеално да я нарекат Лине. Лин не е съгласна с мен, но мисля, че трябва да ги благославя. Предвид това, че предния ден къмпингували на езерото Файн. Само си представете на какво щяха да я правят момчетата в класа с име като Файн Лав^[1].

Напомням, че може би щеше да се окаже удобно за нея, ако реши да прави кариера на актриса в порно-филми.

Роуан — Лав детенце №2 — се появила втора и по онова време родителите ми (все още безпарични) заедно с Лин (двегодишна) живеели под наем в малък мизерен апартамент във Финзбъри парк. Хазяинът не им позволявал да променят нищо в интериора. Също така не позволявал деца. С последното някакси успявали да се справят. Всеки път, когато се очаквало да ги посети, те френетично започвали да крият всички играчки и чифтове детски обувки под леглото, а мама се заемала с издайническите знаци (номер едно: Лин, и номер две: собственото си нарастващо коремче) и отивала да се разхожда из квартала, докато теренът се разчисти. Другата забрана обаче била голям проблем. Да живеят в къща, чиито стени са в потискащ „гъбен“ цвят, а мебелите в бита, у-бита и направо пре-бита кафеникава дамаска, направо хвърляло артистичната ми майка в ужас. Разказвала ми е как накупила метри евтин плат за сарита от индийските магазини в Търнпайк Лейн и покрила с тях всичко, но и това не помогнало особено. Единственото, което я развеселявало, било да гледа през решетките на партерния апартамент към самодивското дърво^[2], чиито клонки с червени плодчета се стичали по съседната стена към малкия заден двор. Ето така Роуан се сдобила с името си.

Впоследствие нещата се пооправили за родителите ми. В продължение на години татко работел в магазини за велосипеди (онези, чиито педали трябва яко да въртиш, ако се питате), когато чул, че собственикът на велосипедната работилница на Крауч Енд се пенсионира и я дава под наем. Тъкмо навреме. Не след дълго нашите забелязали изтънчено рушащата се викторианска къща на ъгъла на улицата, на която се намирала работилницата. Тъй като се нуждаела от основен ремонт, тя била неприлично евтина. И така те напуснали мърлявия апартамент, и се нанесли в голямата разпадаща се къща в името на двете си дъщерички и на голямата подутина (т.е. на мен — Лав детенце №3). В деня, в който се преместили, мама погледнала през прозореца на таванската стая (моята) и зърнала значителна част от Палата Александра, което начертало съдбата ми. На рожденото ми свидетелство пише Александра Лав, но скоро след това баща ми измислил прозвището Али-Пали.

Дотук — три обяснения. Остава още едно.

Така татко си имал работа, а ние — къща, но въпреки това, родителите ми си останали на практика безпарични. Поради тази причина, традицията да се къмпингува през ваканциите продължила, и в едно дъждовно лято, когато бях на шест, се озовахме по склоновете на Гластънбъри Тор в Самърсет. Това трябваше да бъде едно наистина мистично място (което, разбира се, бе причината майка ми да го избере), но — честно да ви кажа — не беше от най-мистичните преживявания да се наквасиш до кости от нестихващия дъжд, докато майка ти се спира да повръща на половината път до върха. Ето за това става дума. По време на тази ваканция се появиха и добри новини. Мама разбра, че Лав дете №4 е на път И когато му дойде времето, бебето дойде на бял свят и това беше Тор (без Гластънбъри, слава богу).

Санди обожава историите на нашите имена — намира ги ужасно романтични. И не можеш да я виниш. Родителите й не са проявили особено въображение, за да измислят името Сандра, всъщност името на майка й. И тя много се развълнува, когато веднъж случайно я нарекох Санди — точно след като се бяхме сприятелили предната година, започвайки заедно да учим в училището Пелъс Гейшс. Оттогава тя иска всички да я наричат така.

Та седяхме си в антрето — аз, татко и Санди, заедно с двете кучета с кални лапи.

— Отидох да върна една касета, която нашите бяха взели от видеотеката — усмихна се Санди и посочи към кухнята, където очевидно беше оставила касетата. — Искате ли да я гледаме следобед, преди да я върна?

— Окей — отвърнах, докато се опитвах да намеря място за якето си върху претъпканите закачалки. — Какво е?

Много е странно, но точно в този момент, както гледах към Санди, отново ме обзе тревожното чувство, че съм забравила нещо…

— Не знам. С Никол Кидман е, което значи, че си струва.

— Супер — кимнах аз.

След това забелязах, че Санди извършва нещо странно с очите си — ококорва ги и ги върти встрани.

Обикновено смятам, че очите са най-хубавото в нея — сини, кръгли и красиви като във филм на Дисни. (Тор твърди, че са точно като на заека Чила, и си мисля, че е на прав път Тя често прави онова заешко кокорене, все едно пред запалени фарове.) Но днес — както ги въртеше във всички посоки — ми се видя направо умопобъркана.

Татко продължаваше да снове около нас и да търси ключовете си, както и инструментите си. Реших че Санди иска да ми каже нещо, без да привлече вниманието му. Но нямах идея какво може да е то.

Леко разочарована, че не успявам да схвана какво цели, Санди остави чашата си с кафе на масичката в антрето и тръгна нагоре по стълбите.

— Отивам до тоалетната — отбеляза без да е нужно и настъпи задрямалата котка (не Колин), при което ми хвърли мимоходом един от ококорените си погледи.

— Окей — вдигнах рамене, направих път на татко, който обличаше палтото си, и го целунах по бузата за чао.

След това се насочих към вратата на кухнята и изведнъж се сетих за какво беше излязла Роуан.

— Хей, Санди! — извиках след нея с глас, силен като тръба за сбор. — Няма тоалетна хар…

Точно в този миг я видях да ми прави знак с очи.

На кухненската маса седеше и нежно галеше друга една неделна и случайна котка (отново не Колин) — Алфи.

Алфи.

Със зяпнала уста, неспособна да довърша изречението си, аз се вцепених на вратата, чудейки се дали е възможно за десет секунди да се пренастроя, за да не изглеждам като пълна тъпачка.

— Здрасти, Али… — каза той и ме погледна иззад списанието, което котката Все пак му позволяваше да разлиства.

Това едва можеше да се нарече поглед — по-скоро беше частица от погледче, но дори и най-беглият контакт с очи с Алфи обикновено произвежда травматичен ефект за мен, т.е. спирам да говоря английски и започвам да дрънкам глупости.

— Ъхъ, хм, здрасти — измънках аз и непохватно пристъпих в собствената си кухня.

Движенията ми бяха смешни и несръчни като на куцо пиле.

— Ъх, ами… къде е Лин?

— Лин ли? — любезно повтори той, сякаш говореше на някого, който не беше съвсем в стаята. Точно както се държах аз в негово присъствие. — Тъкмо нея чакам. Май говори по телефона…

И Алфи отново заби поглед в списанието, което за мен беше идеално. Така ми се предостави възможност да го погледна за миг, да вдишам цялата му прелест, без никой да ме прекъсва. Късата му щръкнала руса коса, призрачно бледите сиви очи, онази разбиваща сърцето усмивка, която се разливаше по лицето му така, че понякога блясваше златният му зъб от едната страна, готината кожена гривна на китката му, слабите му, но мускулести и загорели ръце… Хей, ако ви се отвори малко свободно време, кажете ми. От край време обожавах Алфи, така че пълният списък от множеството му чарове би отнел часове.

— Е… — проскимтях аз, твърдо решила да поведа разговор, докато сме двамата насаме, — какво ще правите вие двамата днес?

По някаква причина заеквах, което при нормални обстоятелства не ми се случва. И по някаква причина докарах лек американски акцент, но повярвайте ми, нямам навика твърде често да говоря като от „Кръгът на Доусън“.

Алфи ме погледна и осъзнах, че в този миг лицето ми трябва да беше ярко розово. Страните ми така пламтяха, че можех да изпържа яйце на тях. Само дето нямаше как да се задържи, тъй като стоях права…

Може да ви звучи налудно, дето темата за пърженето на яйцата ме отклонява, но повярвайте, понякога помага да се разсейваш с глупости. Както стана и в този случай — страничната мисъл ме извади от тоталното ми вцепенение и тутакси усетих как фурната на лицето ми се охлажда.

— Ами просто ще идем малко до града… Да погледнем какво има в Кархарт и в Ковън Гардън.

Говореше по типичния си провлачен начин, който е просто неустоим. Нямах идея какво точно ми казва, но кимнах с разбиране. Вероятно имаше предвид някакви модни магазини за дрехи, той си падаше по марковите неща и т.н.

— Аха, да. Ами… хм… само не прави нещо, което аз не бих направила!

Окей, сега вече знаех, че се преобразявам в нещо тъпо и оръфано. Усещах, че разговорът далеч не върви фантастично добре и вече си мислех дали да не симулирам припадък, за да сложа край на агонията си, когато смразяващ кръвта вик се разнесе от горния стаж.

Алфи изгуби ума и дума.

— Какво беше това? — подскочих аз и изтичах навън, надявайки се облекчението, което изпитах заради внезапното прекратяване на разговора, да не се е изписало на лицето ми. Все пак, доколкото имах представа, нещо ужасно трябва да се беше случило.

Но разбира се, нямаше нищо такова.

— Санди! — задъхано изкачих стълбите, вземайки по две, след което погледнах във всяка стая, за да открия източника на вика.

Санди седеше на леглото на Тор, смразена от страх. Ако преди си бях мислела, че очите й са налудни, то сега бяха несравнимо ококорени и сякаш казваха: „Току-що видях извънземно!“

— Какво става, по дяволите? — изръмжа Лин и застана до мен заедно с Алфи, който ме беше последвал нагоре по стълбите.

Но очите на Санди, както и стиснатите й зъби, не бяха най-налудното нещо у нея В този момент По някаква необяснима причина косата и беше пълна с бръмбари.

О, не…

Всички те се движеха.