Адам Робъртс
Камъкът (6)

4-ти ден

Скъпи камъко,

Аз мисля, че моята надзирателка е избрала да живее в този затвор. Сигурно е имала своите причини да пожелае да прекара години от живота си в тясна близост с един престъпник. Може би се интересува от мисловните нагласи на престъпния ум или прави научно изследване, посветено на убиването. Възможно е също да има намерение да съчини велика поема или да извае от астероид велико произведение на изкуството на тази тема. В седмиците след моята екзекуция, когато привиквах да живея без дотТек, аз очаквах тя да започне да ми задава въпроси. Един вид да ме изпробва и да ме изучава по някакъв начин. Но тя почти не общуваше с мен, а предимно плуваше със своя партньор, червенокожия мъж. Понякога те се оттегляха в своя заслон. (На тях им беше позволено да имат заслон. Аз пък нямаше къде да отида, нито какво да правя, освен да се катеря по покритите с пластмасова трева хълмчета, да зяпам ромолящите поточета и да плувам в езерото.) От време на време тя ми казваше по едно „Здравей“ и говорехме за едно-друго. Винаги само за незначителни неща.

Стана ми ясно, че не бърза. С помощта на нанотехнологията в тялото си тя можеше да живее стотици години. В сложноустроените филигранни цивилизации от вътрешността на т’Т, човешките същества на възраст повече от хиляда години не бяха някакво изключение. Аз, от друга страна, бях осъден да живея толкова, колкото траеше един „естествен“ живот. Преди усвояването на дотТек хората рядко живеели повече от петдесет години. В Уиа например, където религията не позволява употребата на дотТек, на човешко същество, достигнало до стогодишна възраст, се устройва внушително честване, понеже това е необичайно постижение. (Поне така говори мълвата. За да бъдем честни, ние знаем малко за Уиа.) Но сега и моята съдба беше такава. Оставаха ми няколко десетилетия живот или може би години, а може и по-малко.

В месеците непосредствено след екзекуцията, аз прекарвах повечето време в размишления колко вездесъща и същевременно колко невидима е дотТек. Бях израснал с наномашините в тялото си, както всеки човек в моя свят и абсолютно всеки един в т’Т. След екзекуцията, обаче, аз бях навярно единственият човек в т’Т без такава технология в себе си. Тези мънички машинки, които се самоизграждат и самоподдържат, са изградени от тухли-атоми. Те се въртят стремително в кръвния и лимфния поток, обитават човешките клетки и течности и работят! Ефективно и интелигентно, те разрешават проблемите, борят се с разрухата, инфекцията, свободните радикали, замърсителите в околната среда и токсините, изграждат отново тъкани, балансират електролити и хормони, намаляват интензитета на сигналите за болка в нервите, усилват блаженството на сексуалния контакт, играят си с нишките на ДНК, за да им попречат да се разгъват и поддържат целия организъм в идеална форма. Колко малко се замислях за тези машинки, когато ги имах в тялото си и колко много ми липсваха, след като ми бяха отнети!

В началото забелязвах дребни неща. Често пъти се ожулвах по обичайния за хората безгрижен начин. Бръсвах опакото на ръката си в грубата пластмасова кора на някое дърво или се удрях в камъните на дъното на реката. Преди такава рана обикновено завяхваше и изчезваше за няколко минути, докато сега установявах, че тя е чувствителна и продължава да ме боли дни по-късно. Често се наранявах, без да помня как или кога, просто забелязвах натъртеното място, което приличаше на газообразно потъмняване в полупрозрачната тъкан на кожата. Преди синините биваха изчиствани и лекувани за час, сега оставаха с дни. Ставите ми загубиха гъвкавостта си и косата ми опада. На лицето ми се появиха няколко болезнени места и когато ги чешех, те ставаха още по-болезнени.

Хранех се предимно с протеинови плодове, произведени от процесорите в дърветата и пиех вода от реката. Преди тази храна беше хубава и достатъчна, но сега започнах да усещам бълбукащи и болезнени пробождания в стомаха. Червата ми се отпуснаха и вместо нормални изпражнения, от мен капеше вонлива течност. Температурата на главата ми обезпокоително варираше. Сутрин се събуждах с горещ като звезда череп и от челото в очите ми се стичаше топла пот. Или пък се будех треперещ и изнервен от студ.

Това си беше чисто физическо изтезание. Културите на т’Т се гордеят със своята цивилизованост за разлика от (това го казват те) варварството на Уиа. Не може да се отрече, че бях извършил ужасни престъпления и други цивилизации чисто и просто щяха да ме екзекутират. Но т’Т правеха огромното усилие да ме изолират от човешкия род, за да не вредя на никого. Те правеха това в името на цивилизацията и въпреки това стояха пасивно отстрани, докато аз понасях несгодите на живот без дотТек. Болестта, изтощението — това си беше една бавна екзекуция. Износвайки се в процеса на „естественото“ развитие, тялото ми щеше да умира бавно и болезнено в продължение на няколко години. Една бърза смърт щеше да е по-милостива.

На няколко пъти се опитах да повдигна този въпрос пред моята надзирателка, но нейното голямо жълто лице оставаше невъзмутимо. Аз се стараех да я убедя, но бързо загубвах контрол и без дотТек, която да регулира хормоналното ми ниво, започвах да се пенявя, да изпадам в ярост и да говоря несвързано. Може да съм се опитвал да я нападна и ударя с немощните си, отслабени от боледуването ръце. Но тя беше едра и с бързи реакции, иначе едва ли щеше да бъде назначена за тъмничар. Тя отбиваше моите удари или ги избягваше, а аз падах върху фалшивата почва и плачех ли, плачех.