Адам Робъртс
Камъкът (10)

8-ми ден

Скъпи камъко,

Ето ме отново. Реших, че може би точно сега не искам да ти разказвам за детството си. Има някои неща в тази история, които навярно не би искал да чуеш. Защото биха те засегнали, въпреки че си камък.

Вместо това нека ти разкажа за т’Т, за разтега от високоскоростно пространство в тази част на Галактиката. За Великата конфедерация на светове. Нашият начин на живот — на всички светове, които са част от т’Т — се определя от междузвездните пътувания. Опитай се сега да си представиш на какви фантастично далечни разстояния една от друга се намират звездите и какви огромни разстояния трябва да изминаваме ние, за да се придвижим от едно място на друго. Ти си широк колкото длан, но я си представи колко милиарди длани разстояние има между две планети от една и съща система. Звездите се намират толкова далече една от друга, че на светлината, която се движи с около двеста и тридесет милиона метра в секунда, са й нужни много години, за да стигне от една звезда до друга. Разстоянието от моя роден свят Терне до най-близкия населен свят е около седемдесет светлинни години. На един камък като теб, ако е хвърлен, да речем с прашка, ще са му нужни много векове, за да прекоси това разстояние. Хилядолетия.

Има начин да се пътува по-бързо от светлината и той е следният: но за да го обясня, ще трябва да сляза надолу по скалата, до нивото на атома, където обитава дотТек. Това са малките машинки, които наброяват милиони във всяко човешко тяло и са изградени от няколко десетки атоми, също като миниатюрни тухлички. Те разбират динамиката на атомното и субатомното ниво — ах, колко добре я разбират! Те живеят в този свят, нали така (защото съм напълно сигурен, че те ни подслушват, камъко, те подслушват нашия разговор). Нали така?

Хей! Хей!

Нищо.

Около всеки атом има няколко електрона — като планети в своите орбити около звездата или като върховете на часовникови стрелки, които обикалят своята ос. Тези електрони обитават една от няколко възможни орбити, която може да е близо до ядрото или пък малко по-навън или дори още малко по-навън. Но все пак те се движат по една или друга установена орбита и не могат просто да се въртят, където си пожелаят. Когато в системата се подаде повече енергия, тогава тези електрони могат да скочат от по-ниска орбита към по-висока или обратното — от по-висока към по-ниска. Това движение се осъществява на малки разстояния, но по-важното е, че то е мигновено.

Това, мисля аз (въпреки че не съм експерт) е едно слабо ядрено взаимодействие, свойство на атомния живот. Ако това движение се координира в цялото тяло, то може да осъществи мигновен скок в пространството. Изминатото разстояние, разбира се, е съвсем малко, толкова колкото е разликата между две орбити в атома, само една частица от ширината на атома, с други думи — най-малкото нещо. За да можеш да се придвижиш на няколко метра в реалното пространство, са нужни един трилион такива отскачания. Но ако си в състояние да координираш тези трилиони и трилиони движения, тогава ще можеш да се придвижваш по-бързо от светлината. Колко бързо ли? Съществуват две ограничения: едното е времето за изчисляване на трилионите върху трилиони промени. Ако изчисленията стават бавно, тогава скоростта е малка. Но ако стават достатъчно бързо, може да се достигне скорост, хиляди пъти по-голяма от скоростта на самата светлина.

Другото ограничение зависи от факта, че действието на слабата ядрена сила има някои особени характеристики. То е ефективно само при придвижването на много, ама много малки неща и е много неефективно при придвижването на големи предмети. Теоретично негов най-добър пасажер би била една неизмеримо малка точка. Такава точка е математическа фикция, но ако беше възможно да си я представим в реалния свят, ние щяхме да бъдем в състояние и да я ускорим до скорост, много милиони пъти по-голяма от тази на светлината. Колкото по-голям е обектът и колкото повече се разпростира навън от тази неизмеримо малка точка, толкова по-бавно могат да бъдат постигнати скорости, по-големи от светлината. Ограничението може да бъде изобразено като логаритмична скала, която показва стремително падане надолу. Следователно обект, по-голям от десетина метра в диаметър, почти не може да бъде ускорен до скорости, по-големи от тази на светлината.

Човечеството строи своите космически кораби — едни лъскави и стройни, а други — огромни и несиметрични, но нито един от тях не може да пътува по-бързо от светлината. Трудностите при координирането на такова голямо квантово отместване означават, че пътешествениците в Космоса трябва да минат без удобствата на космическия кораб. Мечтите на древната култура за кораби, оформени като гигантски дискове или пръчковидни насекоми се оказаха нереалистични, скъпи камъко. Истината е следната: човек привързва една раница към гърба или корема си (в зависимост от предпочитанията). От тази раница се излива пяна, която бързо го или я покрива, обвивайки цялото тяло. Това е една интелигентна пяна и мощните процесори (не ИИ-та, които не могат да оцелеят при свръхсветлинни скорости) я оформят така, че да образува въздушен проход в и около устата и да обгърне тялото като възглавница. После самите гранули на пяната също се адаптират и част от тях обработва информацията, необходима за многократното прехвърляне на тялото през пространството, друга го предпазва и му създава удобство, регулирайки топлината, трета формира струи от газове, за да го насочва. Отвън пяната се втвърдява като диамант, за да пази пътешественика от по-малки удари, както и от студа на Космоса. След което той се изтласква във вакуума от хангара (например) на своя изключително бавен космически кораб и хайде на път. Изумително нещо е това пътуване по-бързо от светлината. То избягва толкова успешно времевото разширение и свиване, характерни за конвенционалното пътуване, че разликата между времето на пътешественика и времето на един друг наблюдател е не повече от пет процента.

Човешките същества са летели по този начин горе-долу в продължение на хиляда години. Обвити в пяна като пашкули, те танцуват по своя път през огромните разстояния.

Но има и едно друго ограничение. Това, скъпи камъко, е нещо важно. Това е нещото, което оформя нашата Галактика и слага границите между различните човешки култури. Ето някои факти.

Първо, пътуването със свръхсветлинна скорост е несигурно начинание, което се базира на слабото взаимодействие в атома. Ако то се наруши, пътуването също бързо се влошава.

Второ, някои материални характеристики на нашата Вселена пречат за по-широкото приложение на свръхсветлинното пътуване. Такава пречка представлява прекалено голямото количество материя, понеже не е възможно да се пътува със свръхсветлинна скорост през пространство с голяма концентрация на материя — облаци от газ и прах. Други неща направо осуетяват свръхсветлинното пътуване, при това неща, за които знаем твърде малко: бариери и запушвания, доловими единствено поради факта, че пътуването, основаващо се на слабата ядрена сила, се влошава на тези места и скоростта намалява. И така, в някои области на т’Т лесно може да се достигне скорост, хиляди пъти по-голяма от светлинната. В други територии пътуването е по-мудно и са възможни скорости само от няколко „с“. След това идва ред на много по-внушителното пространство от територии, в които пътуването със светлинна скорост е невъзможно и космическите кораби трябва да пълзят със субсветлинни скорости.

Ето по този начин е структурирана нашата империя, световете на т’Т.

Всъщност, скъпи мой камъко, аз съзнавам, че прекалено опростявам нещата. Обикалянето на електроните около атомното ядро, сложната игра между силните и слабите ядрени сили, между електромагнитните и гравитационните сили е много по-комплицирана, отколкото ти я описах. Това не е просто един планетариум, около чийто център, движен от часовников механизъм, обикалят няколко топки. Става дума за същността на Вселената на много малки нива. Там нищо не е сигурно по начина, по който са сигурни нещата в нашата Вселена. Ние не можем да знаем в едно и също време къде се намира една субатомна частица и накъде отива. Как ти се струва това? Можем да знаем къде се намира или накъде отива, но никога и двете едновременно. Странно, нали? Нещо повече, тези количествени величини — скорост, маса, позиция, състояние — не са определени, докато не ги наблюдаваме. Скъпи камъко, можеш да разсъждаваш върху смисъла и последствията от това твърдение толкова дълго, колкото е нужно и аз съм сигурен, че твоето каменно същество ще ги схване по-бързо от мен. Всъщност, според един философ, начинът, по който се осъществява придвижването посредством слабата ядрена сила може да се обясни и като процес на свръхнатоварено, изчислително наблюдение върху субатомното, като това наблюдение кара цялата матрица непрекъснато да се самоопределя по протежение на линията, по която сме избрали да пътуваме. Ето защо само човешки същества могат да пътуват със свръхсветлинна скорост. Несъзнателен товар не може да бъде ускорен по този начин. Не се тревожи, ако това те смайва. Аз също не мога да кажа, че го разбирам. Ти и аз, камъко, искаш ли да се сгушим заедно в нашето невежество?

Но аз пак се отклонявам от същността. За какво говорех? Има Космос, където са възможни високи скорости и Космос, където са възможни ниски скорости. Но има и Космос, толкова задръстен и характеризиращ се с някакви пречки на дълбоко ниво (които всъщност ние не разбираме), че пътуването със свръхсветлинна скорост е невъзможно и хората са принудени да пътуват със субсветлинна скорост, ако изобщо пътуват. Субсветлинното пътуване обаче, отнема много години, което е още по-лошо поради времевото разширение. Докато пътуваш, всички около теб остаряват и малцина имат търпението да те дочакат, дори и дотТек да им осигурява дълголетие.

Пространство на високите скорости, пространство на ниските скорости. Ние предполагаме, че междугалактическото пространство е преимуществено пространство на високите скорости. Може би тези далечни територии са пропътувани от живи същества, но на нас от т’Т ще ни отнеме няколкостотин години да си проправим път през бавния, субсветлинен спирален ръкав на нашата Галактика и да достигнем необхватните междугалактически простори. Сигурен съм, че някои са осъществили това пътуване, народите на Уиа, да речем, които са родени по-близо до покрайнините на Галактиката. Племената Палметто — кой знае? Техните радиотрансмисии пътуват само със светлинна скорост и ще им отнеме хилядолетия, за да достигнат до нас.

Колкото повече се доближаваме към сърцевината на Галактиката, толкова по-плътна става материята. Колкото повече се движим по посока към центъра, толкова повече скоростта намалява и преминава в субсветлинна. Предполага се, че по-голямата част от пространството в нашата Галактика е нискоскоростно, но това не се отнася до териториите на т’Т. Ние обитаваме един разтег от високоскоростно пространство, широк и дълбок стотици светлинни и дълъг хиляди години. Именно в това пространство е възможно пътуването със свръхсветлинна скорост, при това пътуване със скорост хиляди пъти по-голяма от скоростта на светлината.

Поради каква причина съществува този високоскоростен участък? Скъпи камъко, това аз изобщо не знам. Нашите звезди са също толкова плътни, колкото и другите звезди на същата галактическа ширина. По-скоро тук някаква роля играе чистотата на конкретното пространство, в което едновременно липсват както достатъчно плътен мъглявинен материал, така и суперструни, които да се явяват като пречка. Поне така са ни казвали. Аз не съм експерт. Каквато и да е причината, остава фактът, че човечеството е в състояние да пътува през пространството на т’Т със скорости до 3000 с. Три хиляди пъти скоростта на светлината. Ето къде се намираме ние, скъпи камъко, това е нашето пространство.

То не е безкрайно пространство. т’Т граничи непосредствено с Купа, огромен субсветлинен участък, който е по-дълъг, отколкото широк. Отвъд тази мъгла от статични звезди и прах е разположен Езика, дълъг почти 2000 светлинни години и няколкостотин широк. Той се разстила отгоре и отдолу на нашето високоскоростно пространство. Именно тези издължени участъци прекъснато пространство — нискоскоростни ивици в просторите от субсветлинно пространство — ограждат т’Т. Ако предпочиташ, можеш да си представиш нещата в негатив: не мисли като за чисто пространство, тук-там прекъснато от прегради. Мисли за осеяното с материя галактическо пространство като за една бавна и гъста среда, в която тук-там като по чудо има дупки — и ние живеем в една такава дупка, широка хиляди светлинни години.

През средата на това велико пространство (възможно е това да се окаже причината, поради която то изобщо съществува или пък че е функция на нейното съществуване) преминава една Велика гравитационна просека. Огромен разтег на силно гравитационно привличане, прекъснат в средата, но въпреки това великолепен, огромен.

Открил съм още много неща за Гравитационната просека, скъпи камъко. Ще ти кажа за това след малко.

И тъй, в пределите на т’Т ние наистина можем да се движим много бързо. Смея да твърдя, че три хиляди пъти по-бързо от скоростта на светлината е достатъчно бързо. Случайни местни примеси в тъканта на пространство-времето означават, че скоростта на някои преходи е твърде ограничена, но в по-голямата част от пространството скоростите могат да бъдат огромни. Споменах ти за населения от хора в други пространства, освен тези на т’Т. Знаем историите на раси и народи, още по-отдалечени от тях. Но тези други пространства не са благословени с възможностите на бързото пътуване като т’Т. В пространството на Уиа например се пътува трудно. Там мъчно се поддържат скорости, по-големи от светлинната, при това не е възможно скоростта да надвиши три „с“. Според известните ни разкази (тъй като те са доста мъглява група народи, малко познати сред т’Т), тяхната култура е много различна от нашата. Всичко е по-бавно. Пътуванията отнемат години или десетилетия, а търговията е дългосрочна перспектива. Племената им се обединяват в големи общности, някои от които пътуват в Космоса, а други прекарват целия си живот на планети, без да предприемат този риск. Поради религиозни причини Уиа презират нанотехнологията и животът им е кратък и изпълнен с болести и несигурност. Много от тях се чувстват по-щастливи, ако не го излагат на риск в Космоса. Те са консервативен и предпазлив народ.

Но това не представлява интерес за теб, нали любими камъко? Е, добре, ще ти кажа само още едно нещо, свързано с природата на високоскоростното пространство. Говори се, че то намалявало. Или пък че нискоскоростното пространство около него бавно се разширявало, едно от двете. Като резултат от това след едно хилядолетие хората ще могат да пътуват от свят на свят само с максимална скорост от три с, тоест времето на придвижване ще се увеличи хиляда пъти. Може да се случи и нещо по-лошо — да бъдем запратени обратно към пространството на субсветлинните скорости, където световете ще бъдат почти напълно изолирани един от друг. Това е нещо неизбежно и не може да бъде спряно. От гледна точка на вечността, нашето пространство, въздушната дупка от високоскоростно пространство, което позволи въздигането на империята на т’Т, се е отворила за кратко време и отново ще се затвори. Ние ще я видим как се затваря. Но не и аз. ДотТек напусна тялото ми, така че аз ще остарея и ще се изхабя много бързо. Но хората, с които съм израснал, ще го видят, както и техните деца.

Уморих се. Сега ще те сложа тук, скъпи камъко, ще те оставя за няколко часа върху калта с цвят на шоколад и ти и аз ще поспим.