Адам Робъртс
Камъкът (45)

2-ри ден

Скъпи камъко,

Докато летях към кораба на Агифо-3-акка, аз не мислех за онова, което бях сторил. В особения транс на свръхсветлинното пътуване аз изобщо не мислех кой знае колко. Всъщност не, не е вярно: мислех за начина, по който нещата се бяха подредили. Още откакто ме бяха извадили от звездата-затвор, аз непрестанно се бях чудил как щях да съумея да убия шестдесет милиона защитени от дотТек човешки същества. Всичките начини, за които се сещах, бяха недоизкусурени, невъзможни и безполезни. Тогава, насочван от моето ИИ, аз бях открил начин, който използваше резултатите от едно изследване на Просеката, продължило цял човешки живот. С полусънно и замъглено съзнание аз си мислех, че по някакво странно съвпадение корабът, който ми помогна след бягството от затвора и който ме чакаше, когато пристигнах в този район на пространството, също така участваше в едно продължило цял живот изследване на Просеката. Ето за какви неща си мислех аз.

Също така си мислех — с известно удовлетворение, — че ако обещанията на моето ИИ означаваха нещо, аз щях да получа отговорите, които желаех. Бях платил достатъчно тежка цена за това знание. По-точно хората от Колар, шестдесетте милиона души от Колар, бяха платили тежка цена. Мислех че най-малкото бях заслужил отговора.

Какво ли бяха почувствали те? Понякога съм се чудил за това, след като пристигнах тук с теб, скъпи камъко. Виждаш ли ей този белег? На това място разкъсах кожата си и си строших реброто — над сърцето. Ето виж, използвах теб като оръжие и си нанесох удар. Но само нараних гърдите и ръката си. Дори без дотТек е трудно да нараниш себе си. Разбираш ли, когато болката премине над определено ниво, желанието напуска ръката. Сега там има само белег.

Естествено хората тук (здравей, докторке!) ми предоставиха информация за Колар. Това беше в началото и аз не се запознах с нея, понеже смятах, че ще ме разстрои. Бях прав, естествено, тя наистина ме разстрои. Но след известно време отегчението ме завладя. Аз прочетох информацията и открих много неща за Колар. Това беше един предимно пасторален свят, скъпи камъко, отдаден на отглеждането на стотина вида тревисти и бамбукови растения. Жителите му бяха пасторални романтици и повечето спяха навън под звездите. И защо не? Климатът беше умерен, оста и ъгълът на въртене на планетата бяха нагласени така, че да намалят суровостта на зимата, а населението се беше подсилило с някои дотТек адаптации, за да не усеща студа. Те отглеждаха стада от лъвове и тигри, модифицирани зверове от митичното минало, чиито смъртоносни зъби и нараняващи нокти бяха премахнати. Коларианите имаха огромни стада от тези покорни и объркани зверове. Самите овчари пееха и пишеха стихове. Един благ народ. Разбира се, имаше и градове, понеже градовете са естествени за човешкия вид. Но в техните градове растеше трева, на всеки покрив пасеше животно, а повечето сгради бяха направени от бамбук. Една крехка матрица. Това ли беше причината, поради която светът беше избран за мишена? Колкото и жилави да бяха хората, инфрастуктурата беше много крехка. Макар че имаше също и много каменни къщи, много пещери, прокопани в планините, както и всичкото разнообразие и пъстрота на човешкото съществуване.

Какво ли бяха почувствали те?

Всеки път, когато мисля за това, си представям различни групи или отделни индивиди. Точно сега, докато говоря на теб, скъпи камъко, аз си мисля за една група от трима души. Кожата им е обрасла с лека вълна, което (според мен) е широкоразпространена адаптация срещу природните стихии. Единият от тях свири на дълга свирка от бамбук. По този начин те контролират козите-кучета — рунтави рогати животни, които събират стадото от тромави и беззъби хищници. А пък онзи там, високият пълен мъж, свири на бамбуковата си флейта мелодия, която сам е композирал. Козите-кучета издават пронизителни звуци, тичат наоколо и мушкат с глави изоставащите лъвове по бутовете, за да ги вкарат в стадото. Сега разшири малко полезрението си и ще можеш да видиш всичките четири хиляди хектара зелено поле с разлюлени треви. Тук горе, на върха на този хълм, едно кухо дърво — вид бамбук — е израсло на височина двадесет метра и диаметърът му е два метра. То е увенчано с корона от сметаненоцветни перести листа, а вътре е приспособено като място за живеене.

От върха можеш да обходиш с поглед целия пейзаж наоколо: плавните извивки на хълмовете, изящни като контурите на човешко тяло, зеленото на полята, синьото на небето. Самотния облак на зенита. Ето това е.

И не е имало никакво предупреждение — нито се е чуло някакво свистене във въздуха, нито е било видяно нещо. Огромният вятър е дошъл отникъде. Цък — като електрическо копче — един камък като теб, скъпи мой, колабира в математическа точка и целият въздух на света започва да се носи панически, да се раздира и устремява нагоре и надалеч. Тримата овчари нямат време да осъзнаят какво става. Те вече се носят във въздуха, всмукани заедно с изчезващата атмосфера. Но побеснелият въздух се носи напред-назад с пълна скорост, принуден от безусловната сила на гравитацията да се устреми нагоре и да се натика в една точка, не по-голяма от точица. Не по-голяма от точица и всъщност, ако трябва да кажем истината, безкрайно по-малка. Така че овчарят има само една мисъл, дори не мисъл, а фрагмент от мисъл, тъй като дори за нея няма време и тя е: „Къде ми е флейтата?“ — понеже вятърът я изскубва и я прави на пух и прах. Той прави същото и с човешкото същество, и за част от секундата го превръща в червена смес, от която не остава нищо. Всяка клетка от него е отнесена надалеч и нагоре от вятъра, който бележи края на света.

Да вземем някой друг: някой в избата на градската къща. Тя е долу, понеже долу има нещо, което й трябва — да речем бутилка ембър. Тя извръща власатата си глава, чувайки чудовищния шум на вятъра. Започва да се препъва нагоре по стълбите, защото иска да разбере какво става. Но къщата над нея се срутва от вихъра и на пътя й се стоварват развалини, точно когато земетресението я прекатурва и запокитва надолу. Тя се приземява на главата си и си счупва врата, но това не е толкова страшно, понеже нейната дотТек незабавно се заема да я възкреси: тя изолира мозъка й от раната и възможно най-бързо съединява гръбначния мозък и костите на врата. Тя отваря очите си и вижда купчината отломки, препречили пътя й. Но не може да диша, защото няма какво да се диша. ДотТек прави всичко по силите си, но тя няма да живее дълго. Тя получава съзнание за около час. (дотТек знае възможностите си, тя е интелигентна, но не може да разреши по-големия проблем. Обаче жената може, така че тя й предоставя възможност да опита.) Но когато става очевидно, че и тя се проваля и че тялото й грохва, дотТек отново я поставя в кома. Именно в това състояние, петдесет или сто часа по-късно, тя умира.

Или някой друг: в този свят има четири или пет по-големи планински вериги, които са надупчени като решето с пещери и обиталища. Когато вятърът започва, в тях има много хора. Някои биват откъснати от самите входове и отворите на пещерите, а други мощното стремително изтичане на въздуха подхвърля като топки за тенис из коридорите. Някои успяват да затворят вратата и да уловят скъпоценния въздух в стаята. Какви късметлии! Но какво могат да направят след това? Зад вратата им светът е една вледенена пустиня, повърхността му сега е лишена от въздух като отдавна мъртвата луна. Хора ще дойдат, но никой не може да дойде навреме. В малкото пространство на стаята има шестима души и те ще изразходят въздуха. Когато сериозността на положението става очевидна, се взема единодушно решение: те изискват от техните дотТек да ги поставят в кома, за да запазят въздуха. И така всички лежат на пода и сто или двеста часа по-късно умират.

Впоследствие се натъкнах на следната статистика (след малко ще обясня как): на Колар е имало 61 765 002 живи човешки същества в секундата преди мрежите от силни ядрени сили да бъдат активирани върху моите малки, обикалящи в орбита, камъни. От тях 52 798 650 умират веднага или за няколко минути, предимно в бурята на атмосферната турбуленция, предизвикана от моите устройства. Получава се разлика от 8 966 352 души. От тях 8 966 304 умират в период от време от един до триста часа, затворени като в капан в стаи и мазета, някои (изумително) дори на открито, но без да бъдат пометени от вихрите. Въпреки това, накрая всички те умират. Четиридесет и осем преживяват непосредствената катастрофа. Четиридесет и един от тях се намират в асансьорна кабина, която пътува от повърхността нагоре към орбита. Истински щастливци! По същото време се движат и други две асансьорни кабини. Първата тъкмо е щяла да влиза в док, когато просто била притеглена в точката-черна дупка, погълнала нейната орбитала. Другата се намирала близо до повърхността на планетата и била смазана от ветровете. Та тази единствена кабина се намирала в точната позиция, в която фаталното притегляне на колабиралата орбитала било компенсирано от огромното странично противодействие на атмосферната турбуленция. Кабината се разтресла и била изхвърлена в Космоса. Отначало траекторията й била наклонена остро към точката-черна дупка, създадена от орбитала, към който пътувала, но след това се насочила надалече в Космоса. Хората вътре разполагали с две хиляди часа въздух при нормални условия, както и с храна и вода. Те изпаднали в доброволна кома и месеци по-късно били прибрани от специален т’Т спасителен кораб. Освен тях имало и други седем оцелели и техните истории са най-забележителните. Шестима от тях се намирали дълбоко в моретата на Колар, снабдени с дихателни апарати и защитни костюми. По време на катастрофата хиляди такива плувци се гмуркали за развлечение из океаните и моретата на планетата, но всички те загинали, когато моретата закипяли и били всмукани след изчезващата в Космоса атмосфера. Тези шестима късметлии се намирали достатъчно надълбоко, заклещени сред подводните скали, благодарение на което били издърпани нагоре във въздуха. Те останали там в състояние на кома в своите костюми, докато на сцената се появили първите т’Т спасители. Единственият друг оцелял бил някакъв маниак на тема археология. Той бил построил в мазето си архаичен субсветлинен кораб и по време на катастрофата се намирал в него. Човекът запечатал люка и останал вътре в състояние на хибернация (неговата дотТек му помогнала да направи това) в продължение на месеци, докато спасителите пристигнали. Фактът, че те са били коматозни, което ще рече в сходно на смърт състояние, означаваше, че присъствието на тези седмина души не нарушаваше условията на сделката.

Всички тези седем индивиди помолили за незабавно преместване от мъртвия свят. Сред т’Т имало известна дискусия дали за планетата да бъде създадена нова атмосфера. Но се взело решение, повлияно отчасти от неколцината оцелели, че било по-подобаващо Колар да се остави като една лишена от въздух гробница, телата да бъдат оставени in situ, а светът — изоставен. Имало толкова много други светове в т’Т пространството, които да бъдат колонизирани.

Естествено моите работодатели знаели, че т’Т щели да постъпят именно по този начин. Те познавали т’Т.

Моите работодатели. Скъпи камъко, вече няколко пъти по време на разказа си употребявам тази фраза. Всъщност тя е твърде подвеждаща, както вече установих.

Аз пътувах обратно, забравил за всичко, което се беше случило и единствено във въображението си знаех, че състоянието на нещата щеше да бъде непременно такова. Аз все още пътувах обратно към кораба на Агифо-3-акка, когато т’Т узна какво се беше случило на Колар. В този свят не идваха много посетители, но когато все пак няколко души дошли, те открили, че няма орбитали, които да ги приберат. Нито един от тях не носел чип, за да построи собствен кораб, така че нямали друг избор, освен да отпътуват обратно. Нещо не било наред и екипи от т’Т започнали да пристигат.

Това било една мистерия. Нищо не подсказвало за естеството на катастрофата, унищожила света. Моите камъни, свити в гравитационно интензивни точки, се били разсеяли с вливането на материя в тях. Един час след активирането те просто престанали да съществуват.

Аз звуча почти горд от себе си, нали, мой скъпи камъко? Ами да, това беше сложен проблем, една поредица от технически трудности, които преодолях (с малко помощ) в много задоволителна степен. Не мислиш ли?