Адам Робъртс
Камъкът (30)

4-ти ден

Скъпи камъко,

Ние се придвижихме до повърхността в конвенционален асансьор, закрепен на върха на лазерен лъч и прекарахме деня, скитайки из Ну Хирш Мейн. Всички градове в тази двойна система имаха подобни имена — Ну Хирш Мейджър, Ну Хирш Прайм, Ну Хирш Фърст Сити^[1]. Това е една от по-особените странности в този свят.

Всъщност ние бяхме слезли на Ну Хирш А, онзи от близнаците в двойната система, който имаше малко повече океани и по-малко планински вериги. Но почти във всяко отношение двата свята са идентични. Може би взаимозаменяеми е по-точната дума.

Постоянното гравитационно притегляне, оказвано от един толкова близо разположен свят, придаваше на климата известна нестабилност. Тук имаше дъждовни бури, но нито една от тях не беше толкова силна и упорита като бурите на Дъжд. Бели облаци се извиваха и профучаваха през небе, обагрено в бледозелено от хлорофилните приони, които обитаваха въздуха. На всеки два дни, редовно като по часовник, имаше слънчево затъмнение. Близкото жълто слънце изглеждаше в небето огромно и дифузно и голямо почти колкото огромния бременен кръг на света-близнак. Всеки втори ден слънцето беше затъмнявано в небето за повече от час.

Но преди всичко на Ну Хирш имаше огромни приливи и отливи. С ежедневно постоянство океаните се издуваха и надигаха в изтритите си легла и се разливаха извън бреговете си. На километри разстояние от морския бряг имаше единствено сгради със специална водна изолация, тъй като всяка сутрин водите се надигаха нагоре и нагоре, и нагоре, докато изглеждаше така, сякаш щяха да наводнят всичко. И всяка вечер те отстъпваха назад и назад, като че ли самият океан се канеше да пресъхне и да превърне света в пустиня. Ну Хирш Мейн, където прекарахме нашата първа седмица, беше разположен в планински район, но дори и там морските води, които се плискаха в скален бряг, висок някакви си шестстотин метра, преливаха над стената, която го обграждаше откъм морето. Вечер от балконите на същата тази стена се разкриваше удивителна гледка към оттеглящата се сякаш завинаги вода. Тя се отдръпваше, нивото й падаше дори от високия наблюдателен пункт на града и отиваше толкова много назад, че се превръщаше в едно далечно петно близо до хоризонта.

Що се отнася до културата на Ну Хирш, това е високотехнологично място. Жителите на Ну Хирш обичат своите машини и моторизирани джунджурии. Тук аз видях повече Хауд-машини, отколкото във всички други светове, които съм посещавал, взети заедно. Всяка къща имаше някакъв механизиран детайл — покриви, които се отваряха и сгъваха назад, крака, които изникваха отдолу, за да вдигнат цялата сграда и да я придвижат, прозорци, които се нагъваха нагоре и се връщаха обратно на мястото си с едно любезно да! разбира се!, когато ги молеха да направят това. Не ме разбирай погрешно, скъпи камъко. Навсякъде из пространствата на т’Т има технология, всеки индивид е една ходеща вселена от технология. Обитателите на Ну Хирш бяха различни с това, че обичаха макротехнологията. Те бяха натъпкани с дотТек, колкото и всеки един от нас, но също така обичаха големи машини, летящи коли, умни кокили, балони-ролери, Хауд-машини и всякакъв род машинарийки и уреди. В моето детско училище на Терне (споменах ли, скъпи камъко, че съм от Терне?) ударението падаше върху обучението по изкуства, музика и култура, докато тук се наблягаше на уменията да се измислят и сглобяват причудливи машини.

Но ние не бяхме дошли в този свят заради машините. Докато се ориентираме и свикнем с новия град, прекарахме две нощи в едно общежитие близо до мястото, където слезе асансьорът.

— Ти май познаваш Ну Хирш твърде добре? — попитах аз Клабиер.

— Била съм тук няколко пъти — отвърна тя, като се усмихваше. — А ти не си ли идвал?

Аз обгърнах врата й с ръка, за да я привлека за целувка.

— Естествено. Моят роден свят е недалеч оттук. Но ти го познаваш по-специализирано, струва ми се.

— Какво имаш предвид?

— Политическите групи, като онези на Нарцисус.

— О, това ли било? За това ли ме доведе чак дотук?

— Да, моя красота, моя любов, мое истинско небе!

— Колко си смешен! Не познавам друг, който да говори с такива цветисти думи. Нито пък да се държи толкова ексцентрично през цялото време.

— Но аз съм си такъв.

— Защо те интересуват тези групи? Те са едно временно увлечение, нали разбираш, една мода. И аз ги харесвам, но след година времето им ще е минало.

— Всъщност се интересувам от Уиа — казах аз. — Искам да разбера какво планират те.

— Уиа ли? — повтори тя объркана. Това малко ме смути.

— В групите на Нарцисус — казах аз, — именно ти говореше за наближаващата инвазия на Уиа — за това как Уиа се готвят да воюват срещу всички нас.

— Всъщност — каза тя, — това беше само за да кажа нещо. Разбираш ли? Това е същността на политиката — просто да говориш разни неща.

Но аз отказвах да изоставя идеята, която Клабиер беше посяла в главата ми. Колкото повече мислех за нея, толкова по-смислена ми изглеждаше тя. Уиа правеха планове да завладеят високоскоростното пространство на т’Т. Те ме бяха освободили тайно от затвора и сега тайно ме наемаха да извърша моето престъпление, което беше само средство да се отвлече вниманието от истинската им цел. Те щяха да дойдат откъм Езика с цяла флотилия кораби и щяха да поведат война срещу нас. Обстоятелството, че ИИ-то отказваше да признае тази истина, донякъде ме объркваше. Не разбирах по какъв начин то обслужва целите на Уиа, държейки ме в неведение относно техните планове — освен ако те се страхуваха, че знаейки истината, аз, макар и престъпник, щях да се противопоставя на поетото задължение и да предупредя т’Т.

В по-маниакалните си моменти аз се съсредоточавах болезнено върху тази идея. Представях си как се впускам в кръстоносен поход и предупреждавам цялото население на т’Т за приближаващото нападение, как се превръщам в негов спасител и изкупвам предишните си престъпления. Фантазирах си тържествени събития и церемонии по награждаване с медали.

Но когато се чувствах по-здрав, аз разбирах, че това са само фантазии. Самата идея за „мобилизиране“ на населението на т’Т, толкова индивидуалистично и разнородно, беше абсурдна. Аз можех да им кажа каквото си поискам — дори и това, че съм бил нает от Уиа да извърша масово убийство — и най-вероятно хората нямаше да ме чуят. Неколцина — може би, но не и повечето. Така стояха нещата в т’Т.

— Предполагам — прошепнах на ИИ-то една вечер, докато Клабиер спеше с глава на корема ми, — предполагам, че масовото убийство е начин да накарат т’Т да се стреснат и да им обърнат внимание.

Това сигурно е последната ти теория, осведоми се то. Отказа ли се от идеята, че Уиа стоят зад всичко?

— Нищо подобно — изшептях аз. — По-близо съм до истината, от когато и да било.

Не чакай твърде дълго тук, посъветва ме ИИ-то в самото ми ухо. Имаш да вършиш работа. Ако чакаш дълго, ще те върнат в затвора.

Чувам те, чувам те.