Адам Робъртс
Камъкът (40)

2-ри ден

Скъпи камъко,

Това беше дълго пътуване. Първоначално високата скорост сигурно бе намаляла стремително с приближаването към Гьола. Вътре в пяната аз спях, отегчавах се и премислях. Не беше твърде късно да променя решението си и да се откажа, но не бях сигурен как точно да постъпя. Колкото по-бавно се движех през Космоса, толкова по-малко се чувствах като в транс. Състоянието на безвремие при свръхсветлинните скорости, при което мислите се преплитат и повтарят като мелодии във фуга, до голяма степен е производно на квантовите фокуси, които този вид пътуване си прави с мозъка. Но ние се движехме все по-бавно и нормалното ми съзнание постепенно се връщаше. Времето едва течеше. Опитах се да въвлека в разговор ИИ-то, просто за да минават часовете, но то не отговори. Или ми играеше игрички или скоростта на движение го беше извадила по някакъв начин от строя. Може би в крайна сметка то беше едно обикновено ИИ и квантовата турбуленция го беше повредила непоправимо. Всякакви неща изглеждаха възможни в този мрак, тишина и празнота.

Аз заспивах и се събуждах. Разликата между двете изглеждаше минимална. Времето течеше едва-едва.

Не зная колко продължи цялото пътуване.

Когато почувствах първото накланяне, в мен избухна радостна възбуда. Това означаваше, че ме насочваха да вляза в хангар. Най-после бях стигнал до кораба на Агифо-3-акка и перспективата от промяна на пейзажа ми се стори толкова вълнуваща, че аз започнах да се въртя в пяната, да натискам пластичния материал отвътре и да го блъскам. Не можех да чакам повече.

 

 

Вълнението от пристигането беше най-вероятната причина за „щастливото“ настроение, в което се намирах, докато отмиваха пяната от мен, а аз лежах на пода на хангара и мигах. Не бях виждал Агифо-3-акка доста повече от година, но го поздравих като стар приятел.

— Как е животът, скъпи човече? — извиках аз. — Още ли изучаваш Просеката?

— Ами да — каза той.

— Възхищавам ти се — заявих топло аз. — Възхищавам се на теб, на твоята отдаденост и на твоя Посечен Бог.

Може и да съм бил емоционално нестабилен — в маниакална фаза.

Намирах се в големия сводест хангар на кораба на Агифо-3-акка. Стените бяха кобалтовосини, облицовани с плочки (или само изглеждаха като облицовани), с по-бледа шарка от тюркоаз. Подът беше равен с изключение на две вдлъбнатини, едната от които приличаше на канал за отпадъци (като осеяната с кафяви петънца течност, в която се беше превърнала моята пяна), а другата водеше към един сфинктер, който представляваше изход към Космоса. До стената бяха наредени половин дузина кутии, големи колкото кабини, които аз сметнах за совалки. Оглеждах се около себе си и този път мозъкът ми като че ли беше по-малко размътен от космическото пътуване, поради относително ниските скорости, възможни в близост до Гьола. Тъмното, искрящо и някак интимно пространство на хангара — с всичките му четиридесет метра височина от пода до тавана — ми подейства внезапно като дом.

— Сега се чувствам по-близък до теб — казах аз на високия Уиа — и до твоя вид, отколкото когато и да било. — Убеден съм, че по лицето ми се стичаха сълзи. — Чувствам се по-близо до твоите Уиа — хлипах аз, — отколкото до собствения си вид и сега разбирам! Разбирам защо именно ти ме посрещна при бягството от затвора и защо си тук сега!

Слисан, Агифо-3-акка ме остави. Дори и да беше разбрал какво му говорех, той не го показа.

Предишния път аз прекарах само три дни с него, като през повечето време се възстановявах от почти фаталното бягство от затвора. Но този път останах с Агиф много седмици и наистина го опознах добре.

Той имаше смущаващия навик да оголва зъбите си някак агресивно. Но (открих аз) това всъщност представляваше някаква ненормално широка усмивка. При първата ни среща той не го беше правил, но сега определено го забелязах.

Аз обикалях причудливия и раздрънкан космически кораб. Стълбите нагоре ме отвеждаха в камери с форма на гъби, проектирани с някаква цел, за която не можех да се досетя. Надолу стигах до коридори със стотици метри дължина и с равномерно разположени в основата на стените им отвори като огромни миши дупки. Влизах в стаи, които приличаха на вътрешност на палатка, понеже бяха покрити с някаква груба материя. Открих една стая, пълна с вода и помислих, че е място за плуване и почивка. Но когато докоснах гъстата течност, разбрах, че това не е вода, а мастило. Изцапаните ми пръсти останаха черни в продължение на дни.

Обикновено Агиф ядеше по веднъж на ден, малко преди лягане. Никога не го видях да яде по друго време и според мен това е някаква привичка на Уиа: едно голямо ядене, което се храносмила, докато субектът спи, като през останалото време не се приема храна, за да не го разсейва и прави ленив.

— Искам да науча всичко за Уиа — заявих аз в пристъп на телешки възторг по време на едно такова хранене.

Агифо-3-акка ме погледна озадачен и преглътна.

— И защо искаш това?

Стори ми се смешно, че той продължава да се преструва по този начин.

— Открих тайната, която се крие зад моята мисия.

— Мисия — каза мъдро Агифо-3-акка.

— Когато ме прибра от звездата-затвор — казах аз, — ти спомена за възнагражденията, които ще получиш.

— Ценни неща — каза той. — Получих повече.

— Естествено — отвърнах аз и му намигнах. — Естествено. Това го знам. Но не знам всичко. Искам да проумея логиката на Уиа.

— Логиката?

— Разкажи ми повече за твоята култура.

За известно време Агифо-3-акка ме гледаше втренчено, после сведе глава и довърши яденето си. Зададох му няколко въпроса, но той просто не им обърна внимание.

На следващата сутрин отново бродех из кораба. В една стая се покатерих връз купчина боклук с формата на пирамида — стари процесори, нахвърляни безредно като ненужни вехтории — за да се добера до един люк в тавана, който, изглежда, беше единственият изход. Когато се мушнах през него, установих, че се намирам в друго помещение, пълно с високи листнати стъбла с жълт цвят. Те изглеждаха естествени, някакъв вид растение, което не бях виждал досега. След като ги проучвах известно време, аз се спуснах обратно през люка на пода и излязох навън. Тогава открих един коридор, който беше висок точно толкова, че да вървя, без да навеждам главата си. Аз вървях в продължение на седем-осемстотин метра, но коридорът просто свърши в една стена. Бях убеден, приятелю, че тази стена не представлява нищо друго, освен таен вход и за да го отворя, аз дърпах и натисках изпъкналости и шарки, но нищо не се случи, никаква врата не се отвори. Открих няколко стаи, в които бяха складирани дълги ивици цветна материя. Цветът беше положен върху материята по примитивна технология, но багрите бяха приглушени и хубави, макар и с някаква изкуствена твърдост. Навсякъде където отивах, беше тихо, спокойно, неподвижно. Само от време на време се чуваше шумоленето на хранещите се с прах червеи, които почистваха някоя повърхност.

Мисля че всъщност аз се опитвах да си запълня времето, за да не се изправя лице в лице с това, за което бях дошъл. Мисля, скъпи камъко, че също така аз очаквах някакво подбутване от страна на ИИ-то. Но то мълчеше от дни, необичайно дълъг период от време.

Отново потърсих Агифо-3-акка и го намерих да седи в центъра на една висока и широка стая, изцяло погълнат от правенето на звездна карта. Огромна пъстра холограма на местното пространство изпълваше стаята. Това беше една отживелица, този старинен метод за изобразяване или картографиране на Космоса. Аз се намирах на някакъв балкон и гледах надолу към него.

— Този кораб — казах му аз, — е като музей.

Той не отговори, затова аз слязох долу в стаята и тръгнах през призрачните звезди и образувания от газ към мястото, където седеше той.

— Такова звездно картографиране съм виждал само в музеите — казах аз шеговито и седнах до него на дивана.

Агиф държеше в ръката си показалка, с която нагласяше разположението на голямото мъгляво изображение, като го плъзгаше, въртеше го под различни ъгли и го наместваше, за да покаже една или друга констелация.

— Хоби? — полюбопитствах аз.

— Пособие — отговори той.

Едва сега аз наистина се вгледах в изображението, без да обръщам внимание на абсурдно старомодния начин, по който беше направено. Местен Космос? Не познавах района достатъчно добре.

— Това т’Т пространство ли е? — попитах аз. — Някакъв участък? Какво точно гледаш?

— Просеката — отвърна веднага той. — Гравитационната просека.

— Естествено — казах аз. Погледнах отново, чувствайки се глупаво, че не бях забелязал явлението сред множеството холозвезди, но дори при внимателно вглеждане то оставаше скрито.

— Къде е тя?

Той направи движение със свободната си ръка.

— Не я виждам. Защо не накараш машината за изображения да открои Просеката в някакъв ярък цвят, така че да се вижда?

— Днес — отвърна Агифо-3-акка, — ме интересува представянето в реални цветове. Просеката няма цвят, тя изяжда цвета и затова е почти невидима за човешкото око. Но можеш да я усетиш по начина, по който нейната гравитация влияе върху звездния фон. Гледай! Ако завъртя картата около оста й, някои звезди започват да скачат от позиция на позиция — гравитацията на Просеката отклонява рязко тяхната светлина от едната страна на картата към другата.

Но аз вече бях отегчен. Манията на Агифо-3-акка към Просеката беше толкова старомодна. От това, което беше споменавал преди, аз знаех, че той има свои собствени странни теории за нея. Но човечеството беше преминало през периода на съчиняване на безкрайни странни теории за Просеката и тя пак отказваше да издаде своите тайни. Накрая ние осъзнахме, че най-вероятно тя нямаше „тайни“ за издаване.

— Вероятно — казах аз, за да го подразня, — тя е естествено образувание.

Агифо-3-акка поклати глава.

— Не е възможно.

— В Галактиката има много необикновени гравитационни феномени — изтъкнах аз. — Черни дупки с всякакви размери, някои не по-големи от юмрука ми, а други — свръхгиганти, заобиколени от свръхплътни частици.

— Тя не е черна дупка. Ти не разбираш Просеката — отговори той, опъвайки силно устни, за да открие зъбите си в онова негово странно изражение, което изглеждаше агресивно или пък беше просто усмивка. — Ти май не разбираш много от гравитация?

При тези думи аз се наежих.

— Може да не съм специалист, но имам много години т’Т образование — изправих се гордо, посрещайки хладнокръвно обидата.

Той потупа с ръка въздуха пред себе си: седни, седни. Останах прав точно толкова, колкото беше необходимо, за да покажа, че не правех каквото кажеше той, след което седнах.

— Гравитационната просека — каза той — не прилича на другите неща в Галактиката. Гравитацията притегля нещата към себе си от всички страни, така че гравитационните феномени винаги наподобяват сфера, спирала или конус. Но този… обект е една стена, дълга хиляда светлинни години, едно линейно образувание. Стотици светлинни години дълбоко, хиляда светлинни години дълго, но широко само няколко километра. От Купа до Гьола (той показваше с показалката си) тя е прекъсната в средата за някакви си тридесет светлинни години и физиката на това пространство, тази дупка в Просеката е… луда.

Не бях сигурен дали Агифо-3-акка, чието владеене на глисѐ не беше перфектно, искаше да използва точно тази техническа медицинска дума, така че поисках да уточня.

— Луда? — повторих аз. — В средата?

Той, изглежда, ме разбра погрешно.

— Да, и нито в единия от двата края. Това има нещо общо с физиката на слабата ядрена сила, понеже феноменът постепенно изчезва в Купа и Гьола — дифузни облаци от прах, висока концентрация на газ, обичайната материя, нарушаваща високоскоростното пространство… — гласът му постепенно заглъхна. — Но защо е прекъсната в средата, прекършена като кост? Никой не знае. Как се е образувала — и това не знаем. Но някои отговори изглеждат по-вероятни от други.

— Доста си се задълбал в това — забелязах аз. — Нали?

Той плъзна устни над стиснатите си зъби и лъщящи, черни венци.

— Интересуват ме много аспекти на световете на т’Т — отвърна ми. — Но тази Просека ме интересува най-много.

— Много повече, отколкото интересува мен — отбелязах аз, — или който и да е друг от т’Т. Просеката е просто това, което е.

— Да — започна да говори той и изведнъж млъкна, слагайки пръст на устните си.

— Хората от т’Т — продължи Агиф, сякаш аз не бях повече един от тях, — те са себелюбиви в удивителна степен. Живеят сред чудеса и въпреки това се интересуват само от своите собствени мисли и творения, от навиците си и сексуалните си предпочитания. — Той се приведе към мен. — Сега ще се опитам да те впечатля. Защото въпреки че не си повече от т’Т, понеже си свободен от дяволските им машинки, въпреки това ти продължаваш да споделяш тяхното безразличие към чудото на Галактиката.

— Благодаря ти — казах аз, опитвайки се да звуча иронично и дистанцирано, но вместо това прозвучах смутено.

— Нека се опитам да те впечатля — повтори той. — Тази Гравитационна просека, освен че е уникална във Вселената, най-вероятно е напълно лишено от маса явление.

— Лишено от маса?

Той кимна бавно.

Аз казах:

— Да, но гравитацията е функция на масата.

Той не сметна за нужно да отговори на това очевидно само по себе си твърдение.

— Не разбирам — казах аз.

Агифо-3-акка помълча малко, преди да отговори.

— Гравитацията е огъване на пространство-времето, свързано най-вече с материята, с масата — обясни той. — С присъствието на маса или с ускорението на маса. Но тази Просека, това явление е просто един процеп в пространство-времето, едно лишено от маса прегъване, един вид скъсано място.

— Май ти си лудият. Как така „без маса“? Не разбирам.

— Тя съществува от много време — каза Агиф. — Почти сигурно е, че е изкуствено, а не естествено творение.

Това сложи край на разговора. Само един луд, обсебен и неуравновесен човек, един шизофреник би казал подобно нещо. Понякога в световете на т’Т се срещат такива болести сред културите, които не допускат дотТек в мозъка. Такива хора бълнуват за извънземни раси и цивилизации. Но скъпи камъко, не-човеци няма. Човечеството е прекосило и пре-прекосило високоскоростното и нискоскоростното пространство, посетило е всеки свят и звезда, навлизало е дори в субсветлинни светове — светове в подпространствата на т’Т. Но никога не е бил открит нито един материален предмет, който да наведе на мисълта за съществуването на нечовеци сега или преди. Нито един фрагмент от ксенокост, нито един изгубен в Космоса призрачен радиосигнал, който да пращи и звучи с неразбираеми думи. На стотици светове съществуват примитивни форми на живот — насекоми и червеи, растения и риби — но не съществува нищо, което мисли и мечтае, представя си и прави изкуство. Здравомислещите хора много отдавна приеха, че човекът е единственото съзнателно същество, живяло някога.

Има и още нещо. Съществуват философски основания да смятаме себе си за единствените разумни същества във Вселената. Философията отдавна откри — още преди пътуванията в Космоса да се развият — че самият факт на наблюдение на света от едно интелигентно съзнание променя наблюдавания свят, че перцепцията има непосредствен ефект върху субатомния свят. Това е било установено от един древен човек, някой си Хайзенберг или Вайсенберг (записите са несигурни и лично аз предпочитам второто име, понеже то предполага известно чувство за хумор^[1]). Възможно е, казал той, наблюдаващият човек да проследи в коя посока се движи един атом или да наблюдава колко бързо се движи той. Но е абсолютно и буквално невъзможно човек да знае в каква посока и колко бързо се движи атомът. Изумително! Изумително било и за неговите съвременници, но си оставало един факт, че посредством процеса на наблюдаване на атомното и субатомното ниво, това, което бива наблюдавано, се променя. Това е основополагащият камък на модерната философия. Скъпи камъко, не се опитвам да се държа снизходително, но позволи ми да ти го обясня по-подробно. На субатомно ниво нещата не съществуват по начина, по който съществуваме ти и аз — като твърди, бетонни определености. Вместо това, всяко нещо е някаква вероятностна мъгла, в която всяка частица заема няколко възможни позиции. И това е природата на онова ниво дотогава, докато то не бъде наблюдавано от разумно същество — тогава и само тогава вероятностите се срутват и биват установявани. Този атом тук ли е или е там? Е, добре, в един действителен смисъл той е едновременно и тук, и там, и в нито едно от двете места — докато не бъде наблюдаван. Едва тогава той заема позиция в едното или в другото място, или в нито едното от двете.

Когато човек поразсъждава по-задълбочено над това, той установява, че си е мъчно за разбиране. Да си кажа истината, камъко, не съм замислял за тези неща от дните в училище. Удивително!

Както и да е, смисълът е следният: фактът, че съзнанието засяга самата тъкан на Вселената по този фундаментален начин показва, че във Вселената може да има само едно съзнание. Ако съществуваше чуждо съзнание — ако имаше някакви други разумни същества, някаква мислеща, разсъждаваща и разрешаваща проблеми раса от същества в нашата Галактика, тогава те щяха да наблюдават една Вселена различна от тази, която обитаваме ние. Това не е просто фигура на речта, скъпоценни ми камъко, това е буквална истина, произтичаща от начина, по който си взаимодействат квантовото ниво и макронивата във Вселената. Ако съществуват „пришълци“, то те живеят в различна Вселена от нашата, Вселена, която ние не можем да обитаваме (понеже дори и да можехме да пътуваме дотам, нямаше да можем да я възприемаме и следователно тя нямаше да съществува за нас).

Днес всеки знае това, дори полуобразованият човек и децата. Това е причината, поради която няма „чужди“ артефакти, нито има нечовеци, които да ни посещават или да са изчезнали преди нас. Ние сме сами. Но в замяна на това човечеството използва своите нанотехнологични възможности, за да се преобразява. За какво са ни извънземни раси, след като можем да направим така, че да ни пораснат очи на антенки, собствени люспи и пера, след като телата ни могат да възприемат всяка фантастична форма, която си изберем? Нечовеци няма, следователно ние наподобяваме техните въображаеми форми в собствените си тела.

Всеки знае това.

Но този фундаментален факт във Вселената, който е нещо толкова неизбежно и повсеместно като светлината, водорода или гравитацията, не пречи на някои да вярват в съществуването на „чужд“ разум. Някои умопомрачени или луди хора (използвам термините в клиничния им смисъл) вярват, че в Просеката се спотайват нечовеци или че една огромна чужда цивилизация е преживяла възход и упадък, без да остави никакви следи. Едно население от много трилиони хора позволява голямо разнообразие в мненията, а разнообразието е хубаво нещо, така че аз наистина нямах предвид тона, с който се обърнах към Агиф:

— Всъщност ти някакъв маниак ли си?

Той завъртя очните си ябълки така, че бялото им се показа — също като облаци, които се плъзгат нагоре, за да закрият слънцето. Но не отвърна нищо. Аз се разтревожих, че неволно съм се изразил твърде нападателно.

— Ти смяташ — обясних аз, — че една чужда раса е достигнала междузвездна значимост и е създала империя, която е колонизирала много светове и е развила фантастични технологии, толкова грандиозни, че да построят този титаничен артефакт и толкова по-напреднали от нашите, че с тяхна помощ са можели да огъват пространството в гравитационна конфигурация, без да използват масата. Ти допускаш, че този велик галактически разум се е развил, разцъфтял и построил този артефакт, след което е изчезнал, без да остави нито едно парцалче като материално доказателство за съществуването си?

Сигурно към края на речта си съм звучал обезпокоен и дори ядосан. Но всичко това изглеждаше толкова абсурдно невъзможно, че наистина ме провокираше.

Агифо-3-акка нагласи обратно зениците си на обичайното им място и ме погледна.

— Никакво материално доказателство — каза той, — с изключение на Просеката.

— С изключение на Просеката.

— Тя е изследвана от кораби — обясни Агифо-3-акка с тих глас, — които са летели близо до нея. По дължината на вътрешния й ръб са изпращани сонди. Единствената маса вътре в нея е натрупването на прах, газове и блуждаеща материя, която едно такова мощно притеглящо образувание следва да е събрало след толкова хиляди години. Но сама по себе си тази маса е недостатъчна, за да упражнява гравитационното притегляне, което упражнява Просеката. При Просеката пространство-времето е прекъснато, но не от материя.

— Но тези нечовеци — настоявах аз, — къде са отишли? Изпарили са се във въздуха или по-точно в Космоса? Ами техните тела, градовете им, техните чипове? Техните свръхтехнологии, способни да осъществяват такова колосално строителство? Къде са тези неща? Ами радиотрансмисиите им, светлинните им сфери, които се разширяват неизбежно и завинаги? Ние щяхме да намерим тези неща, а вместо това няма абсолютно нищо. Искаш да кажеш, че те са изчезнали и са взели всичко със себе си?

Агифо-3-акка ме погледна невъзмутимо.

— Къде са отишли? — настоях аз.

— Щом като питаш — каза той с необикновено бавен и боботещ глас. — Аз вярвам, че те са преминали отвъд.

 

 

Ето такъв беше възгледът на Агифо-3-акка, едно мнение, към което той се придържаше със същата неотстъпчивост, която проявяваше и в религиозните си убеждения по отношение на своя Посечен Бог. Впоследствие ние имахме много разговори за Просеката и в някои случаи аз успявах да сдържам насмешката си, а в други не.

— Представи си, че пространство-времето е една еластична плоскост — каза той, все едно че говореше на ученик. — По такъв начин ще си представиш три измерения в две.

Сърце не ми даде да го упрекна за покровителственото му отношение.

— Една маса, например звезда или планета, е като камък — внимаваш ли какво говоря тук, мой скъпи камъко — който вгъва плоскостта надолу. Гравитацията е точно това хлътване, това конично опъване надолу на материята на пространство-времето. Точка, която пътува близо до гравитационното изкривяване в пространство-времето (да речем един космически пътник, който се движи във вакуума по права линия), ако се доближи достатъчно, ще се завърти около хлътването и може да се изтърколи в него. Всъщност тази точка, която прилича на топка за голф, обикаляща дупката си, може да бъде отклонена, може да се завърти многократно (което ние наричаме орбита) или може изцяло да пропадне в него. Ти играеш ли голф?

Въпросът ме изненада.

— Не — отвърнах аз. — Не.

— Не? Сигурно не е присъщо за твоята култура. И така, тази дупка за голф е изображението на един конвенционален обект, на една сфера, тоест маса. Но това не е Просеката. В Просеката няма маса, която да изкривява пространство-времето, няма реално съществуваща тежест, която да дърпа надолу еластичната плоскост. Вместо това плоскостта е била, така да се каже, сгъната, притисната по такъв траен начин, че ръбът се е запазил — но притисната е прекалено слаба дума, за да опише подобно начинание. Пространство-времето е било притиснато в линия от хиляда светлинни години, сякаш е парче хартия. Знаеш ли какво е хартия?

Подигравателно, понеже все повече се дразнех от покровителствения му маниер — той май ме смяташе за невеж — му отвърнах:

— Разбира се! Аз съм писал, творил съм върху такава хартея.

При погрешното произнасяне на думата той обърна глава учуден, че аз като местен допусках такава грешка (но това изобщо не е често срещана дума^[2]).

— За тях — каза той и очите му блестяха от удивление, — цялото пространство-време не било нищо повече от лист хартия. Представи си каква сила! Те можели да сгънат самото пространство в гигантски мащаб. Ние не знаем по какъв начин са направили това.

При тези думи аз избухнах.

— Не е възможно — казах раздразнено. — В това няма смисъл. Гравитацията е функция на материята — всяка материя я притежава.

Което, естествено, е истина, скъпи камъко. Дори за теб! Гравитацията на по-големите камъни, камъни като планетите, е много по-голяма, но дори ти, въпреки че си толкова малък, също притежаваш мъничко гравитационно поле.

Агифо-3-акка поклати глава, оголвайки отново зъбите си по своя смущаващ начин:

— Не е така — каза той. — Гравитацията не е притежание на материята.

— Глупости! — казах аз. — Глупости!

— Съществуват и други гравитационни ефекти — каза той. — Ускорението например. Създай достатъчно голямо ускорение и ще получиш гравитация. Очевидно Просеката е трети начин за създаване на гравитационен ефект. Ние просто не разбираме как, засега.

Аз погледнах нещата от друг ъгъл.

— Това образувание е било познато на човечеството в продължение на хиляди години — казах аз. — То е най-известната особеност на космическото пътуване, нещо, което космическите пътници е трябвало да заобикалят. Било е изследвано! Поколения от хора са го изучавали!

Признавам, че не бях много наясно с детайлите, но въпреки това бях непреклонен.

— Не може да има никаква мистерия.

Агифо-3-акка кимна.

— Вярно е, че е подробно изследвана — съгласи се той. — Но няма много нещо за изследване. Ние не можем да стигнем до „дъното“ на Просеката, можем да я наблюдаваме само от разстояние.

— Черна дупка — казах аз. — Една черна стена…

— Да, в известен смисъл. Но не напълно. Например, ако в черната дупка попадне материя, тя просто прави дупката по-голяма и усилва гравитационното притегляне. Когато в Просеката попадне прекалено много материя — в тази черна Просека — тя противодейства на механизма, който я поддържа. По някакъв начин, не знам какъв. В двата й края, там където Просеката изчезва в Гьола и в Купа, прахът и газовете просто са я разсеяли, тя е престанала да съществува.

Той спря, за да помисли малко и после продължи.

— Освен това тя е прекъсната. Изглежда, че когато е била… създадена, Просеката е представлявала нещо цялостно. Може именно тя да е била причината за образуването на тази ивица високоскоростно пространство — тъй като ние се движим със скоростите, с които го правим само защото се намираме във високоскоростно пространство и аз съм сигурен, че този отрязък от него се е отворил в галактическия ръкав като страничен ефект от построяването на Просеката. Но това е трудно за доказване. Обаче е сигурно, че с течение на времето, със завъртането на Галактиката, Просеката е променила мястото си по отношение на всичко останало. И сега тя се състои от две части, а не от една.

— Какво я е прекъснало? — попитах аз, заинтригуван въпреки нежеланието си.

— Кой би могъл да каже? Възможно е в нея да е паднало нещо с достатъчно голяма маса — черна дупка например. Може да е функционирала зле в средата. Кой би могъл да каже?

— Да е функционирала зле — повторих аз. — Казваш го, сякаш е някакво устройство.

Очите му проблеснаха към мен.

— Може би — каза той. — Кой би могъл да каже?

 

 

Един ден той ме изведе навън, за да я видя отблизо. Двамата слязохме в един от многобройните хангари в неговия странен, подобен на крепост кораб и се качихме в една от прозрачните совалки. Тя залъкатуши напред, плъзна се по улея и излезе навън през сфинктера на хангара. Совалката представляваше една малка кабина, в която имаше място само за нас двамата. Агифо-3-акка седеше с лице напред, а аз — с лице назад. Видях как сфинктерът се затвори зад нас с избухване на фойерверки от ледени висулки и тънки струйки газове.

— Не съм виждал такъв дизайн на совалка — казах през рамо на Агифо-3-акка. — Тя е напълно прозрачна. Дори работещите части са прозрачни.

Агифо-3-акка не каза нищо, така че бях принуден да повторя цялото изречение, за да изтръгна отговор. Тогава той каза:

— Да.

В продължение на повече от тридесет часа ние летяхме със субсветлинна, но въпреки това много висока скорост. За останалите хора от т’Т изминаха много месеци. През повечето време аз спях, а в малкото случаи, в които бях буден, се опитвах да въвлека в разговор Агифо-3-акка. Зададох му много въпроси, стараейки се (тъй като директното питане за културата на Уиа беше посрещано с мълчание) да подходя към темата заобиколно.

— Женен ли си, Агифо-3-акка? Уиа практикуват ли вземането на партньори?

Нищо.

— Чух, че го правели. Някога четох една поема от около четиридесет хиляди страници, в която се говореше най-вече за вземането и даването в брак при Уиа.

Нищо.

По-късно опитах пак:

— Може би имаш деца?

След това:

— Някога убивал ли си някого? Знам, че сред Уиа има войни.

Последното, несъмнено, беше по-близо до темата, която ме интересуваше, но Агифо-3-акка пак не каза нищо.

— Намирам го за странно — казах аз. — Онзи ден беше толкова словоохотлив на тема Просеката, а сега не казваш абсолютно нищо.

— Просеката — каза Агифо-3-акка със своя тътнещ глас — е моят живот сега. Другите неща, за които питаш, не са вече част от моя живот. Аз не съм вече част от Уиа.

Замълчах си, но не му повярвах. Хайде бе, не бил вече част от Уиа! Но не успях да го накарам да проговори пак, така че се облегнах назад и заспах.

Агифо-3-акка ме събуди.

— Пристигнахме ли вече? — попитах го аз.

— Достатъчно близо, за да направим непосредствено, а не виртуално увеличение — каза Агифо-3-акка. Това, преди всичко друго, беше целта на пътуването.

Прозрачната шушулка, в която се намирахме, стана матово-млечна и после отново изсветля — интелигентното стъкло увеличаваше обектите, които се намираха около нас. Видяхме едно светло петно с пухкава опашка. Това беше звезда, от която се източваше нишка нажежени газове, всмуквани от Гравитационната просека. Петното светлина се намираше близо до главата на Агифо-3-акка, а бялата опашка се простираше над мен.

— Онова там — каза Агифо-3-акка с тон, в който усетих (като се имат предвид все пак различията в културите) едно почти религиозно благоговение — е звездата Бамк. Тя няма планети и е обикновена средно голяма звезда, която вероятно е произлязла от Гьола преди милион или милион и половина години. Оттогава тя блуждае, прекосила е далечни простори и сега пътят й се пресича с Просеката, която също е прекосила далечни простори. Звездата минава твърде близо край нея, така че външната й обвивка от свръхнажежени газове ще бъде всмукана.

Самата Просека беше невидима, освен на мястото, където газовете, излизащи от звездата Бамк, леко се разстилаха, преди да изчезнат. Аз се учудих на името: Бамк не звучеше като дума на глисѐ. Дали Уиа бяха направили звездна карта на цялото т’Т пространство? Дали имаха имена за всички наши системи и звезди, дори за толкова незначителни като това средно голямо и безпланетно небесно тяло пред нас?

— Просеката — казах аз — е повече или по-малко невидима за човешкото око.

— Да — отвърна Агифо-3-акка с възможно най-голямото въодушевление, което неговият печален маниер можеше да изрази. — Ако ми позволиш…

Екранът се промени. Синьовиолетова ивица цвят пресече прозрачността на кабината.

— Това е вид увеличение на образа — обясни той. Забелязах, че звездата Бамк се бе променила от бяло до деликатно бледосиньо, ефирно като зимното небе на Терне.

— То регистрира относителния гравитационен интензитет. Ако погледнеш отблизо, точката, в която опашката на Бамк пресича Просеката е черна — на практика това е безкрайно силно гравитационно притегляне, каквото обикновено може да се открие в една черна дупка.

— В такъв случай не трябва ли цялата Просека да е черна?

— Не е точно така. Би трябвало да има — всъщност има — една нишка на абсолютен гравитационен интензитет, която минава точно през средата й, но тъй като нашите наблюдения стигат до хоризонта на събитието^[3], ние не можем да я видим. Ето защо тук е моят любим наблюдателен пункт, понеже потокът материя, който изтича от Бамк, отмества малко назад хоризонта на събитието, един вид, подобно на устни, които се разтварят, за да позволят на храната да влезе.

— Храната ли?

— Просто една ексцентрична метафора.

— Бамк ще бъде ли погълната?

— Да — Агифо-3-акка отговори така, сякаш бях задал нелеп въпрос. — Разбира се.

— И това ще окаже ефект върху Просеката, може би ще я прекъсне на друго място?

Агифо-3-акка изсумтя — това беше първият път, когато го чух да издава този звук.

— Не. За това е нужно много повече от масата на една малка звезда. Един милион Бамкове не биха разрушили Просеката.

— И все пак нещо я е прекъснало в средата — изтъкнах аз.

Той не ми отговори и вместо това започна да ми показва различните увеличения, които можеше да прави неговата совалка. Просеката се появи оцветена в червено, после в зелено, като дъга с преливащи се цветове, като мрежа от линии, като гора от тирета, подобни на железни стърготини в магнитно поле. Скоро аз се отегчих, но Агифо-3-акка така се беше захласнал по обекта на своя живот, че не спираше да показва.

Най-после той обърна совалката и тръгна за дома. Аз пак заспах и се събудих, гледайки право в черните глъбини на Космоса.

Спиш толкова много, каза моето ИИ.

— О — казах аз на глас, след което осъзнавайки близостта на Агифо-3-акка, казах наум:

— Учуден съм, че те чувам.

Защо?

— Минаха дни в тишина. И сега пак говориш.

Исках да видя феномена.

— Просеката ли? Защо?

Тя е нещо омагьосващо.

— Искаше да видиш Просеката? Защо?

Просто защото.

— И сега като я видя, какво?

Съвсем за кратко настъпи тишина, така че аз казах наум:

— Ти си странно същество. Защо се интересуваш от нещо като Гравитационната просека?

Странно същество, повтори ИИ-то. То звучеше почти развеселено.

— Казах ти, не те разбирам.

Аз съм лесно за разбиране. Не, то направи пауза, не, ти си прав. Аз съм много трудно за разбиране.

— Тогава ми обясни себе си.

Когато свършиш това, което се съгласи да направиш.

Разговорът за мен се вкисна и за известно време аз бях сърдит. Но ИИ-то не се предаде.

Когато се върнеш на кораба на Агифо-3-акка, трябва да отвориш инфочипа, който взе от Нарцисус. Ще ти кажа как.

— И какво ще открия, като го отворя?

Когато го отвориш, каза то, тогава ще разбереш.

— ИИ, защо си играеш с мен? Аз наистина не те разбирам. Да не си някое от изобретенията на Агифо-3-акка? Или си той, — добавих аз и се извърнах на седалката, за да се втренча в тила на Уиа, — или по-скоро си един приемник, посредством който той говори с мен? Така ли е? Хей? — (Аз мислех усилено, натъртвайки думите наум). — Хей! Обърни се и ме погледни ти, Уиа!

Нищо.

Умът ти не може да седи спокойно на едно място, каза ИИ-то.

— Уморен съм, отвърнах аз и скръстих ръце.

Твоята умора отива много надълбоко.

— Ти да не би да си психиатър, — троснах се аз на глас.

От Агифо-3-акка не се чу отговор. ИИ-то не ме сгълча, че говорех високо. Аз изсумтях и затворих очи.

— Изобщо не те разбирам, — казах наум.

Аз съм модерно т’Т ИИ — от ново поколение. Базисната ми идентичност е посята в програма, базирана на фрактали, така че ако — когато — съм увредено до непоправимо състояние, например, при междузвездно пътуване, аз съм в състояние да се рестартирам и да се изградя отново.

— Не ти вярвам — казах високо аз. Тъй като Агифо-3-акка не реагираше и тъй като аз бях наполовина убеден, че ИИ-то е вид трансмисионно устройство, чрез което той контактуваше с мен телепатично, нямаше особен смисъл да говоря тихо.

Аз съм устройство за свръзка, каза ИИ-то, като че ли наистина четеше в ума ми, семената на което бяха инфилтрирани в твоя затвор от Агифо-3-акка, и което той използва оттогава, за да се свързва с теб.

— Ха! — казах аз, май доста високо. — Знаех си.

Аз съм, продължи ИИ-то, плод на твоето въображение, една фикция, посредством която болното ти съзнание говори само̀ на себе си и само̀ се убеждава, че лошите му инстинкти не са му присъщи. Ти си първият психопат и шизофреник, който разделя личността си по този начин.

Не отговорих нищо.

Аз съм каквото съм, каза ИИ-то, след което потъна в мълчание през останалата част от пътуването до кораба на Агифо-3-акка.