Адам Робъртс
Камъкът (37)

1-ви ден

Скъпи камъко,

Разказах ли ти за моето детство? Не си спомням. Времето тече толкова особено тук — изкривено по странен начин. Възможно е да започна да се повтарям, ако разказът ми се сгъне на две. Тогава ще ми се ядосаш ли?

Колко си мил.

Роден съм в един свят на име Терне. На моя свят има предимно свързани помежду си морета. С изключение на двата големи океана при полюсите, всичко останало представлява ситна мрежа от свързани морета, прекалено тинести, за да се наричат океани. Солената им вода е толкова гъсто населена с един вид спираловидно растение, че в размножителния сезон е възможно човек да ходи по водата, ако не е много тежък. През пролетта, когато се появяват оранжевите и червени цветове на тези растения, моретата променят цвета си. През останалото време обаче, те тъмнеят в тъмномораво — местната форма хлорофил. Помня, че това растение се нарича дрюд и расте надолу в нишки, достигащи понякога до четири-петстотин метра. Самата морска вода се плиска лениво в един лабиринт от преплетени триъгълници-пътечки, в който дрюд цъфти, намирайки нови участъци с хранителни вещества или умира, след като е изсмукал всички минерали от водата. Сушата на този свят — моя роден свят, ние го наричахме Светът — представлява на практика компактни маси от същото това растение. Първоначално целият свят е бил покрит с океан. После, когато големите количества дрюд образували заплетени плаващи платформи, еволюирали нови сортове от растението. Те растели все по-нагъсто и по-нагъсто, слепвайки се отначало в цели острови, а после и в континенти, широки хиляди километри. Тежестта на самата растителност убила растенията в долните пластове, като плътно ги сбила и изсушила. Теченията и тежката растителна маса оформили масиви от суша, издигайки нагоре ниски хълмове и вериги от плътно набити планини. После превърналите се в тор останки от първоначалните растения станали богата почва за нови видове. Високи треви, храсти, преливащи на талази и нежни, деликатни дървета. Пейзажът на моя свят бе напълно органичен и истински, нищо в него не беше пластмасово или изкуствено както в звездата-затвор.

Детство.

Семейната структура на Терне представлява сложна матрица. Традицията е следната. С помощта на своята дотТек две майки смесват своя генетичен материал, от който нанотехнологията произвежда три идентични яйца. Те се оплождат от спермата на трима различни бащи, след което трите зародиша се износват в утробите на различни жени или понякога на една-единствена жена. Трите деца се отглеждат от групата пет или шест възрастни, взели участие в тяхното създаване, освен в случаите когато и трите са биологично родени същества от женски пол и тогава те се отглеждат само от двете или трите „майки“. Сложно е, знам.

Моето собствено семейство беше традиционно. Аз бях роден като дъщеря, с една сестра и един брат и през първите години на живота си бях отглеждан в група от петима души. Най-ранните ми спомени са следните: аз си играех в слънчевата светлина заедно с други деца и подкарвахме едни големи мравки по пътечки от кал, като ги ръчкахме с дълга пръчка от дрюд, за да се движат в правилната посока. Тези местни мравки имаха по дванадесет крака и петнисти сметаненобели тела. Обикновено чертаехме с палци бразди в калта и карахме съществата да тичат нагоре-надолу по тях.

Помня, че веднъж се разхождах близо до плажа и пропаднах на едно място, където кората от сбита растителна материя беше твърде тънка, за да ме издържи (тези места се наричаха бързи стъпки). Помня тъмния миризлив хлад на водата, която ме обгърна, когато се хлъзнах надолу и накрая ме погълна целия. Помня, че отворих уста, за да изпищя и глътнах малко солена вода. После, непосредствено преди дотТек да притъпи усещането, си спомням ужасното болезнено пробождане, което отбеляза навлизането на водата в дробовете ми. С мен имаше хора — моята сестра, мисля, и някои други. Те промушиха ръце през растителността, издърпаха ме и дотТек ми помогна да изхвърля безболезнено водата от дробовете си, като я караше да блика през устата ми. Но този миг на паника остана в мен.

Моята сестра. Не съм се сещал за нея от много години. Тя се казва Олев Дженайо астар-джо. Не казвам двете й фамилни имена, тъй като те са същите като моите.

На Терне се смяташе за правилно децата да остават деца в продължение на няколко десетилетия. Развитието им следваше детската траектория — естественото израстване — до десетгодишна възраст, след което наномашините я преустановяваха. ДотТек манипулираше действието на хипофизата, бърникаше в развитието на клетките и довеждаше растежа до мъртва точка на тази възраст. Мъртва точка, понеже на мен ми се струва наистина мъртва. Без да преувеличаваме, но това си е вид смърт, една физическа стаза.

В моята култура беше общоприето едно дете да живее дванадесет години като момиче и дванадесет години като момче, за да може като възрастен да направи по-добре своя избор между мъжкия и женския пол, базирайки се на опита, придобит в дадения пол, а не на сексуалните асоциации за него. Дълго чаканата зрелост! Имаше още няколко общоприети неща в този свят — един възрастен индивид трябваше да избере окончателно единия или другия пол и да живее с него през целия си живот (познавам други светове, в които хората преминават от един пол в друг с честотата на лунните цикли). Друго такова нещо беше, че сексът е работа само за възрастни. По-късно, когато бях вече напълно развит мъж, аз посетих един свят близо до Ну Хирш, в който важеше точно обратното — когато децата навършеха седем години, дотТек им предоставяше сексуална способност и смелост да изследват еротичния живот, като за няколко години се изключваше почти всичко друго. Тази култура беше установила, че след интензивно практикуване в ранна възраст, човешките същества се отегчават от сексуалността и като възрастни пренасочват енергията си предимно към други неща. В моя свят възгледът беше напълно противоположен. Децата бяха държани сексуално незрели до четиридесет и повече годишна възраст. Едва тогава дотТек ги прекарваше през ускорен пубертет и ги въвеждаше в света на сексуалното общуване.

Основната причина за всичко това винаги е била неясна за мен. Мисля че тя отразяваше преувеличеното уважение, което моят народ изпитваше към секса. Или преувеличено неуважение, чувството, че сексуалността пречи на образованието и правилния детски начин на живот. Не знам.

Като обща черта с почти всички т’Т култури, нанотехнологията присъстваше в тялото на всеки гражданин на Терне, но не беше допускана до главния мозък. Защитата и усилването на тялото е средство за повишаване качеството на живот, но навлизането в по-висшия мозък означава намеса в съзнанието и това не е позволено. Има, скъпи мой камъко, някои т’Т култури, които наистина допускат дотТек в мозъка. Това ще рече, че те допускат намеса в свързването на синапсите, с цел да се осъществяват по-ефикасни връзки и да се запази пълния капацитет на способностите. Подобни хора винаги са ми изглеждали много щастливи и те твърдят, че дотТек не е засегнала истинското им аз. Но как биха могли да знаят, ако тя наистина го е направила? Как могат „те“ да бъдат сигурни, че тяхното „аз“ е истинското? Може би всъщност те са нещастни, но дотТек не им позволява да осъзнаят този факт? В нашите мозъци няма място за миниатюрните машинки — те спират до менингиалната обвивка.

 

 

Естествената година на Терне продължава 240 дни, а на практика малко по-дълго. Но календарът я определя точно на 240 дни, за да я напасне по-добре с 360-дневната стандартна година. На всеки сто години ние имаме една тридневна почивка, няколко свободни дни, за да се изравним отново с въртенето на слънцето.

През детството на Терне една трета от 240-дневната година бе посветена на учене. По-голямата част от останалото време се прекарваше в лагеруване. Игра, общуване, състезания. Музика! Скъпи камъко — забравих музиката! Безкрайното упражняване на инструменти, които мразиш, изучаването на позициите на пръстите, които блокират трептенето на трите вибриращи струни на конскрий — ужасен инструмент, от който не може да се изтръгне нищо освен бръмчене, подобно на скърцане със зъби, при това с най-усърдна практика. Аз ли избрах да се уча да свиря на конскрий? Той ли беше избран за мен? Вече не помня. Но си спомням кулата, в която спях и насинените си пръсти след безкрайни часове скучна практика. Ийст хед еър, Феър тюн, Шаиквак тюн, Йестъдей, Хелп ми полка. Само като си помисля за това и пръстите ми се нареждат в позиция.

Кулата беше спалнята в лагера. Аз живеех тук през по-голямата част от годината, заедно с други остарели деца и всички се упражняваха на своите инструменти, играеха игри, усъвършенстваха уменията си по шах, четяха и учеха. Спортуването беше важно, но аз избягвах груповите спортове в полза на индивидуалното спринтиране по скалите. На Терне нямаше естествени скали, но бяха конструирали няколко изкуствени канари и аз се състезавах с други деца, катерейки се по тях. Понякога печелех.

Мисля, че бях самотно дете, но това не беше нещо необичайно. Повечето деца бяха общителни, но имаше и други като мен, които предпочитаха да четат или учат сами. Прекарах много години в четене на философия. Древни философи като Ницша, Хамсун, Агълстон, Лунг-цзу, бари-ян — малко хора вече ги четат. Опитите, които човечеството отпреди дотТек е правило, за да разбере света, не се вписват в днешното време. Но аз откривах в тях особен чар, обсебеността от етичното поведение в предутопичното общество. Четях как преди откриването на летенето хората пътували с фургони в продължение на месеци, за да се придвижат от едно място до друго, как преди откриването на електричеството палели сухи дървета, търкайки ги едно в друго. Приказки от една варварска епоха.

Мисля че бях нормално дете. Докато ходех на училище и живеех с петимата си родители, аз се чувствах и се държах толкова нормално, колкото всяко друго. Наистина вярвам, че беше така. Предполагам, че е имало нещо сгрешено, някакъв ексцентричен баланс на неврони, крехък като ледено цвете, който ме е предразположил да бъда убиец, единствен дефект в свят на съвършени човешки същества. Но аз наистина не го съзнавах. Живях на този свят двадесет и три години, преди дефектът да се прояви.

Тъй като бях роден момиче, прекарах първия си период на промяна като момче — дванадесет години. Самата промяна не ме тревожеше. Спомням си я — в продължение на някакъв период от време ми поникна един блед, тривръх генитален орган. За ден-два това ме очарова, след това ме отегчи (това, за което мислех най-вече бе по какъв начин той можеше да ми пречи). Другите промени бяха по-незабележими, но също оказваха своето въздействие. Прекарах лятото в лагера, спортувах, четях, ядях, спях. Създавах изкуство — нещо високо ценено в моя свят. Но това беше изкуство, създадено по детски маниер. Лишено от дълбочина рисуване, което беше изцяло техника без никакво прозрение, безвкусно писане, на което липсваше създаващия перспектива устрем, характерен за отворения живот в зрелостта.

Въпреки че тогава не го осъзнавах, сега съм убеден, че смисълът на лагеруването не се състоеше в спортуването, нито пък във внимателното и планомерно регулиране, благодарение на което идеалният материал на наноподсилената човешка природа се отливаше в калъпа на утопичния гражданин. Всичко това ставаше, разбира се, но имаше и нещо друго. Във всеки лагер имаше около шестстотин деца, хронологично стари, но биологично незрели. Приятелствата между тези същества бяха изключително важни. Всъщност, скъпи камъко, думата приятелства не отразява точно движещата сила в тях. Можеш по-скоро да ги наречеш съюзи, които се плъзгаха и съединяваха, втвърдяваха се и се топяха с мимолетността и красотата на някакъв сложен интерферентен мотив, образуван при ротацията на две решетки. В известна степен тези съюзи бяха захранвани от енергията на предсъзряващата сексуалност, един умишлен опит да се подражава поведението на възрастните, целуването, интимното търкане. Моите собствени недодялани опити в тази посока останаха незавършени, главно поради отказа ми да навляза в самата любов. Такава беше логиката на детските афери, които разцъфтяваха и се разпадаха за няколко дни. Изтънчено нещо, при което истинската дълбочина на сексуалното освобождение — отказано ни от нашата физиология — беше заменена от мнимата дълбочина на големи думи, чезнеща страст и все по-сложни обяснения в любов. Но аз осъзнах в ранна възраст — още преди да навърша двадесет — че тази екстравагантна юношеска отдаденост не беше нищо повече освен имитация. Да си влюбен, самата фраза поражда тръпки на отвращение в мен — като че ли любовта е нещо, което си, а не нещо, което правиш. Но може би в това е дълбокият смисъл — деца, които са обградени от структури, оформящи живота им, започват да вярват, че любовта е също една такава структура, нещо, което ги заобикаля и ги подкрепя. Възрастните, обаче, са сами пред своята безкрайност от възможности и избори. Би трябвало да заменим фразата влюбен съм с фразата правя любов. Какво правиш днес? Днес правя любов.

Мисля че ще се хареса.

Макар и да вземах участие в тези сложни, ритуализирани игри на детството — писането на поеми и музикални откъси, подаръците, изненадването като от засада на обекта на любовта — аз се настройвах все по-зле и започвах да се отдръпвам от тези неща. Но поради емоционалното еднообразие, което съществуваше в лагерите, това ме правеше още по-харесван от определен тип индивиди. Мистериозността и потайността съответстваха на един от моделите на любовта, който тогава беше на мода. Всъщност това е мястото, откъдето започвам аз, там където истинското ми аз се прояви за първи път. Нека ти разкажа какво имам предвид.

Прекарвах лятото в лагер. Бях на двадесет и няколко години, първата или втората година, в която отново живеех като момиче. Бях преминал през целия дванадесетгодишен цикъл като момче и сега отново бях момиче. Лагерът, в който се намирахме, се наричаше „Малката сестра“, в континента Дублер — един нос с начупена брегова линия, който се простираше на хиляда километри извън главния континент Аст ла Кокс. На Дублер имаше доста лагери, които се възползваха от многобройните естествени заливи и лагуни, така че развлеченията на сушата можеха да бъдат разнообразявани с такива край морето.

Лагерът „Малката сестра“ се намираше на северния бряг на континенталния масив и гледаше към огромния полярен океан. В дълбините на тези морави води живееха най-големите естествени форми на живот на Терне, огромни риби-червеи, наричани от повечето хора морски дракони. Тези чудовища със сива кожа можеха да достигнат стотици метри дължина, а телата им бяха широки колкото един напълно развит човек. Сега ще ти разкажа за рибата-червей. Прекарах цяла година в училище, изучавайки формите на живот в моя роден свят и помня много неща за тях.

Първото нещо, което трябва да се каже за тях е, че те не са нито червеи, нито риби, а едно усъвършенствано растение, еволюирало до почти пълно подражание на животински протеин и метаболизъм. Рибата-червей не притежава централна нервна система и отвън представлява еднообразна ивица сива кожа, без характерни черти. Тя наподобява гигантска змия, освен по отношение на тръбната част, която понякога има тъмнопурпурна шарка — остатък от местната форма хлорофил. Обаче рибата-червей не зависи от слънчевата светлина, за да си набавя енергия, тя е хищник. В двата си края има отвърстия, всяко от които може да служи за хранене или отделяне на екскременти. Те се специализират според посоката на движение — обикновено в продължение на хиляди километри съществата плуват в една посока и предният отвор започва все повече да наподобява уста, докато задният поема изключително функциите на анус. Но това не е постоянно. Звярът може мощно да се разлюлее, да запляска във водата и да заплува в „обратна посока“ така да се каже, при което задното отвърстие започва да се превръща в уста. Имаше различни теории за причините, поради които съществото беше развило тази форма на двойнствена анатомия.

Друга любопитна черта на рибата-червей е тази, че тя не е създала специализирани сетивни органи. Вместо „очи“ тя е чувствителна към светлината с цялото си тяло, като някак си (при липсата на „мозък“), успява да сглоби сетивните данни в триизмерен модел на света около себе си.

Когато бях дете, тези същества бяха твърде многобройни в северните води на Терне. Те предпочитаха да стоят в по-дълбокия океан, където имаше най-много от любимата им плячка — по-малки риби и скариди-растения. Но когато състезанието за храна станеше прекалено оспорвано или популациите от по-дребни риби намалееха поради някаква причина, огромните чудовища започваха да плуват близо до брега. Те предпочитаха месо, но ако нямаше нищо друго, гризяха компактните маси от дрюд, изграждащи бреговете.

Поради размерите си те по принцип избягваха по-малките заливчета и фиордите, в които деца като мен плуваха и играеха. Но западно от главния залив на нашия лагер, континенталният масив се извисяваше и образуваше скали, високи десет-дванадесет метра — чудесно място за наблюдение на бурните червено-виолетови води. Това беше усамотена област, необитавана на разстояние от тридесет километра, докато не стигнеш до друг фиорд и друг лагер. Поради тази причина повечето необщителни деца предпочитаха мястото. Много пъти аз вземах книга или платно и отивах там.

Нека да ти опиша подробно пейзажа, скъпи камъко, понеже той е важен за последвалите събития. В по-голямата си част скалите представляваха твърда почва, състояща се от същия пресован дрюд, от който бяха изградени континенталните масиви на Терне. Но морските дракони гризяха основите на скалите, като блъскаха тъпите си муцуни в дрюд и го отхапваха. В резултат на това дълбаене се образуваха надвиснали части, които на места бях много изявени. Пластът дрюд можеше да бъде изглозган до няколко сантиметра дебелина и тънката кора образуваше покрив над огромна кънтяща кухина, в която се плискаха и отекваха виолетовите води. Спомням си, че веднъж открих такава надвиснала част и легнах там, като горната половина на тялото ми се издаде навън от ръба, главата ми се провеси и аз бях омаян от обърнатата наопаки гледка на кухината под мен.

В лагера имаше едно момче, което реши, че „е влюбено“ в мен. Самотността ми го очароваше, а моята неуловимост продължаваше да разпалва страстта му, дори след обичайната седмица и нещо време, през която тези ранни любовни романси разцъфтяваха и увяхваха. Той ме следваше навсякъде с необичайно постоянство. Поемите, които ми посвещаваше, всъщност бяха доста добри.

Край лагера, естествено, винаги имаше възрастни, макар че тези индивиди оказваха малко влияние върху живота, който ние живеехме. Те на свой ред също не бяха твърде постоянни, понеже идваха и си отиваха, когато им хрумнеше. В продължение на няколко седмици ни наблюдаваше един индивид, през следващите няколко — друг. В продължение на месец можеше да е един и същ, после само за няколко дни се сменяха трима. Но винаги имаше по някой възрастен. Виждах ги да стоят там, скръстили ръце, усмихвайки се самодоволно на ритуализираното правене на любов навсякъде около тях. Те изглеждаха особено очаровани от онова момче — името му беше Ари-шенд-роба-ле-патилта-гу-нарзон.

Скъпи камъко, той заема особено място в моите спомени.

През първата седмица безнадеждната му страст към мен остана почти незабелязана. Но тъй като упорстваше, другите започнаха да я коментират. Виждах възрастните да се усмихват покровителствено, докато той се влачеше след мен.

Мразех това, мразех и него. Мразех онова, което той+аз представлявахме за възрастните, които ни наблюдаваха толкова покровителствено. Няколко седмици след като бях управляван от това чувство, ме споходи мисълта, че думата мразя описва напълно моите емоции. В началото не намирах нужните думи, с които да назова чувствата си. Но после с внезапно прозрение разбрах. Значи това била омразата — същата омраза, която присъстваше в античните текстове и философия. Веднъж получило име, чувството се промени, неговото проявление се промени. Аз повече не се измъчвах и не се будех разтреперан нощем. Открих едно спокойствие, което много ми помогна.

Но не тогава ми дойде наум да го убия. Както се случва с много от прозренията в живота, това, което изглежда толкова очевидно, след като е станало действителност, в действителност е неясно в конкретното време.

— Искаш ли да отидем да гледаме морските дракони? — попита той един следобед. — Палиа-нат-ле-стер-алцест (или не знам си кой, не помня точно чие име спомена) току-що се върна с неговата инамората. Каза, че три от тях танцували във водите на километър от брега.

Намерението ми беше да отклоня това нелепо предложение — били танцували, сантиментално абсурдния начин, с който любовното говорене заразяваше всичко! — и се обърнах към Ари, за да го направя. Но докато говорех, мислейки си, че му отказвам раздразнен, аз се чух да изричам думи, които бяха твърде различни.

— Добре, да идем да видим.

Бях удивен от себе си и продължавах да се удивлявам през целия път до мястото за наблюдение. Докато вървяхме, Ари-шенд-роба-ле-патилта-гунарзон държеше ръката ми и весело бърбореше. Научих, че го съм направил щастлив. Неспирното му дрънкане беше моето наказание за това, че се бях съгласил да ида с него.

— Малкото ми име е от стара митическа поема — каза ми той, като че ли ме интересуваше. — Патилта е интересно име, фамилно име. Чувал си името Матилта, естествено, но Патилта е негова версия в друг род, мъжката версия. То води началото си от далечното минало.

И тъй нататък, и тъй нататък.

Когато пристигнахме на мястото, откъдето щяхме да наблюдаваме, Ари-шенд-роба-ле-патилта-гунарзон се развълнува безкрайно при вида на огромните риби-червеи, която лудуваха в червения океан. Две от тях се бяха вкопчили и се плъзгаха заедно на около сто метра навътре в морето. Те или се бореха, или се опитваха да се изядат една друга, или може би се чифтосваха. Много е трудно да се каже, освен ако не се види развръзката. Ако се чифтосваха, тогава мъжкият „звяр“ (те променят пола си сезонно) приключва борбата и разпенването на водата, като впръсква стълбче прашец в гърлото на „женската“. Ако се борят, най-вероятно са две женски и борбата приключва като едната или другата напуска сцената. Ако са достатъчно гладни, се опитват да се изядат.

Ние постояхме малко, гледайки бавните движения, с които двата звяра се вкопчваха един в друг. Ари-шенд-роба-ле-патилта-гунарзон беше възхитен от гледката.

— Колко са големи! — каза той. — Виж как плавно се отблъскват! На тази светлина кожата им изглежда като мека пластмаса! Повече сребърна, отколкото сива!

Аз забелязах трета риба-червей, която се виеше през розовата вода точно под нас. Беше ясно, че тя гризеше дрюда и допринасяше за издълбаването на кухината, над която се намирахме.

Не ми хрумна веднага да се опитам да хвърля Ари на морските дракони. Онези в морето бяха погълнати от себе си, но ако паднеше във водата, червеят долу със сигурност щеше да го излапа. Тази мисъл, обаче, не се появи веднага. Аз стоях зад него, наблюдавах как двата звяра в далечината се покатерват отново и отново един връз друг, подобно на миещи се ръце. После се приведох и погледнах над ръба, за да видя третия звяр, обикалящ в кръг широката кухина, която той и другарите му бяха издълбали. После отидох и легнах по гръб два метра по-навътре и се зачетох в книгата, която бях донесъл.

Тя беше скучна. Дали животът ми щеше да е различен, ако тя се беше оказала нещо вълнуващо? Кой знае? Ако се бях захласнал в нея и бях забравил за Ари, докато станеше време за прибиране, може би нямаше да се случи нищо. Неосъществено пътуване през пространството, скъпи камъко, квантова сянка. Може би никога нямаше да стана такъв, какъвто станах. Може би щях да бъда съвсем различен човек.

Но тъй като книгата беше безинтересна, аз се обърнах по корем и се вторачих в пръстта. Тя се състоеше, както многократно съм споменавал, от пресован дрюд. Започнах да проследявам с поглед плетениците, която образуваха вбитите едни в други, сплескани стъбла, листа и корени на растенията. Процесът на вбиване, изглежда, беше заплел отделните растения в по-дебели въжета, които на свой ред бяха увити едно около друго и циментирани с плътна моравочерна материя. Разрових с нокти около една от заплетените вериги. Беше лесно да се откърти подобната на пръст материя и да се открие кореноподобното туловище.

Вдигнах поглед да видя какво прави Ари-шенд-роба-ле-патилта-гунарзон — неговото внимание беше напълно погълнато от морските дракони. Той си пееше една стара мелодия, но с нови думи, които беше написал сам. От песента омразата ми към него отново доби ясни очертания. Той стоеше с гръб към мен.

И тогава — може би именно в този момент всичко започна да се съгласува в ума ми — останах поразен от това как вдигайки поглед от дрюда към Ари, аз проследих една пътечка в земята. Тази пътечка беше истинска. Това беше посоката, в която се простираше туловището от преплетени останки дрюд. Това въже, което сега държах (бях разровил по-надълбоко, за да го обхвана с ръка) свързваше Ари и мен по един напълно материален начин. Връзка.

Почувствах в главата си пулсиращо усещане, сякаш бях проумял нещо от най-голяма дълбочина. Това въже, което минаваше през земята и свързваше другото човешко същество с мен — то беше нещо повече от самото себе си. Всичко ми стана ясно.

Аз не бях — дори на този късен етап — напълно наясно какво се случваше. Повдигах се бавно и тихо, докато заех седнало положение и зарових босите си ходила в пръстта. Дори когато се закрепих здраво и затегнах своята хватка около корена, стягайки ръката си около живота на Ари-шенд-роба-ле-патилта-гунарзон, аз едва съзнавах какво правя.

Надигнах се — едно огромно усилие — и дръпнах назад с цялата си тежест. Заплетената верига от дрюд се наклони и се опъна, сякаш се съпротивляваше. Ари залитна напред. От мястото, където седях, изглеждаше, като че ли се е привел, за да погледне нещо в краката си.

Чу се един отчетлив, барабанящ звук на разпадане. Веднага след това ивицата дрюд от мен до ръба просто се срути. Тя хлътна надолу като лист хартия, в чийто център е била поставена тежест и следващото нещо, което осъзнах бе, че тя продължава да се огъва и да пропада, докато най-после се сгромоляса във водата. В спомените ми всичко това се случва без звук, но е логично падането на такова голямо парче дрюд — двадесет или тридесет квадратни метра, които цопват във водата — да е произвело силен звук. Не съм сигурен поради каква причина тази част от случката живее в спомените ми като беззвучно събитие.

Преди още да го осъзная, аз бях на крака и за кратко време сърцето ми блъскаше като с чук, докато моята дотТек успее да регулира изблика на адреналин. Тя пропускаше от него достатъчно количество, за да усили реакциите ми, но не толкова, че да изпитам паника. Скалата сега изглеждаше така, сякаш някакъв гигант бе отхапал полукръгло парче от нея. Бях на две крачки от ръба.

Под себе си видях многобройни фрагменти пресован дрюд, които се люшкаха и носеха по покритата с пяна вода. Отначало не видях Ари, но той се появи, изскачайки на повърхността като тапа. Оглеждаше се около себе си с онова контролирано учудване, характерно за индивид с дотТек. След това отметна глава назад и погледна нагоре към мен.

— Паднах — извика той, звучеше развеселено. — Хей, скалата направо се срути.

Започна да се набира върху най-близкия сал от люшкащ се дрюд, но малката платформа се наклони под теглото му, изправи се вертикално във водата и го хвърли обратно в морето. Той отново се изсмя — един накъсан, бълбукащ звук. Със следващото усилие се отблъсна навън от водата и легна по корем върху сала от дрюд, като краката му останаха във водата.

Изпитах огромно чувство за сила. Имам предвид думата в смисъла, в който я употребяват древните философи, скъпи камъко — не като действаща и противодействаща, а като взаимодействаща сила, опияняващото нещо, върху което се е градяло старото човешко общество. Аз бях тук горе, Ари беше там долу. Аз бях по-добър от него, по-силен, по-могъщ. Скъпи камъко, много ми е трудно да ти обясня какво чувствах.

Той продължаваше да се смее. Видях, че под него червено-виолетовата вода потъмня и се изду като някакво физическо проявление на моята сила. Морският дракон се надигаше.

Пастта му разби водната повърхност близо до краката на Ари. Чух звука от връхлитането — белият звук от разбиващи се вълни. Рибата-червей изпълни въздуха, лъщяща и сива, след което се гмурна. Ари-шенд-роба-ле-патилта-гунарзон беше подхвърлен нагоре и метнат встрани. Той не издаде нито звук. Помня много ясно, че не извика. Аз наблюдавах как рибата-червей отново изчезна под водата и тялото на Ари цопна като камъче в разбуненото море.

Той потъна и отново изскочи, като работеше усилено с ръце, за да се задържи на повърхността. Всичко се случи толкова бързо, че за миг си помислих, че червеят само го е ударил. Но след това неговото борещо се тяло загуби равновесие и главата му потъна под вълните. Това извади на повърхността долната част на тялото му и във въздуха се мярнаха за миг два еднакви чукани. Двата му крака бяха отхапани през средата на бедрената кост.

Това, което направих в този момент е навярно най-интересно от всичко останало. Казвам това, камъко, понеже емоциите, които го съпътстваха, бяха съвсем същите като емоциите, които изпитвах, когато дръпнах корена и хвърлих Ари-шенд-роба-ле-патилта-гунарзон във водата. Искам да кажа, че и двете действия бяха еднакво произволни — нито едно от тях не беше подбудено от мен самия. Аз не си бях помислил: „Сега ще направя едно лошо нещо“, след което — „а сега едно добро“. Те просто се случиха. Най-добрият начин, по който мога да го формулирам, е следният: събитията сведоха моите възможни начини на действие до една-единствена възможна постъпка. Най-напред, събитията бяха свели съжителстващите в мен етични възможности за добро и лошо до лошо. Сега същият процес на морално наблюдение от страна на Вселената сведе тези възможности до добро.

Аз скочих право върху най-големия сал от отчупен дрюд. Това беше труден скок и едва успях да запазя равновесие. Водата беше намокрила движещия се сал от мъртва растителна материя и го беше направила кашкав и хлъзгав. Оттам аз скочих върху една по-малка платформа и се отпуснах на колене.

Ари се беше преобърнал на триста и шейсет градуса във водата, главата му отново беше най-отгоре, а ръцете му работеха неистово, за да го задържат на повърхността.

От лявата ми страна тъмната сянка на рибата-червей описваше кръг под водата и се връщаше да довърши яденето си.

— Насам — извиках аз. Тези две срички бяха всичко, което казах.

С очи, приковани в моите, той се опита да преплува с бруст разстоянието до мен. Но отново загуби равновесие и потъна с главата напред и надолу. Нащърбените му чуканчета се появиха над вълните, преметнаха се и отново изчезнаха. Главата му дойде отгоре.

Аз легнах върху мократа платформа от дрюд и се протегнах, като едвам успях да докопам косата му. Тя беше дълга и хлъзгава, но аз успях да заплета пръсти в нея. След това с несръчно, но все по-нарастващо усилие, затеглих Ари към мен.

Главата на рибата-червей разцепи водната повърхност. Навсякъде около нас имаше слой от влажен дрюд-прах, който покриваше водата като мазен филм. Главата на звяра мина през него, подобно на юмрук през фин плат. Тя се размина за малко с Ари, первайки косо един от отхапаните му крака. Този удар запокити момчето надолу във водата и почти ме отнесе от неустойчивия ми сал. Огромният звяр изви във въздуха и падна назад, обливайки ни с огромни вълни. Ари се приближи, а пръстите ми още бяха заплетени в косата му.

Той доплува само с ръце до края на сала от дрюд и сега очите му бяха пълни с екзистенциална (не хормонална, благодарение на дотТек) паника. Ако звярът дойдеше за трети път, почти сигурно бе, че щеше да го изяде. А след това вероятно и мен.

Опитах се да се пресегна надолу и да го хвана под мишниците, но едната ми длан се бе оплела в косата му и не искаше да се освободи. Чувствах се спокоен. С всичка сила дръпнах ръка надолу и изскубнах шепа от косата на Ари. ДотТек не беше достатъчно бърза, за да предотврати първоначалния изблик на болка и той силно изскимтя. Но сега аз го хванах, сграбчих го под мишниците и го затеглих навън. Успях да го измъкна и се изправих, като държах половината му тяло точно пред себе си. И още докато правех това, отстъпих назад, полуобърнат и скочих.

Този скок ни спаси. Рибата-червей отново нападна, разцепвайки сала, на който бяхме само преди миг, а търсещата й уста беше огромна и носеща гибел. Аз се приземих върху по-големия сал и се хлъзнах, но не изпуснах тялото на Ари, което беше учудващо леко. Той изглеждаше много блед. ДотТек беше запечатала раните на краката му, но беше изгубил голямо количество кръв преди това. Паднах на коляно, понеже салът се изкоруби и заподскача сред неспокойните вълни, предизвикани от цопването на морския дракон.

— Хвани се за врата ми — извиках на Ари.

Очите му бяха затворени и аз не бях сигурен дали все още е в съзнание. Но когато го метнах като раница на гърба си, ръцете му се сключиха около врата ми. Засилих се по късата платформа, като се препъвах, понеже краката ми се хлъзгаха в произволни посоки и направих възможно най-добрия скок.

Успях да се хвана за корени дрюд, които стърчаха от откъртения участък над мен, като тялото ми от кръста надолу опасно се извъртя и аз едва не ги изтървах. Но съумях да се обърна в обратна посока и вкопчвайки се с всички сили, започнах да се изтеглям нагоре. Когато приплъзнах корема си върху твърда почва, аз изтласках през раменете си тялото на Ари и също се изкачих.

После легнах за малко и изчаках дотТек да ми върне силата. Погледнах небето. Чувствах се много спокоен.

До мен Ари беше изпаднал в безсъзнание.

Това беше първият и единствен момент на избор в цялата случка. Тогава, съвсем отчетливо си помислих, че мога да хвърля тялото му обратно във водата. Морският дракон щеше да го погълне и никой никога нямаше да узнае. Или, мислех си аз, можех да го отнеса обратно в лагера и той щеше да възстанови здравето си. Можех да направя и двете неща, като и в двата случая нямаше да действам нито по принуда, нито под нечие напътствие. Но като че ли фактът, че бях вложил толкова много усилия в неговото спасяване ме убеди да го нарамя на гръб и да го нося по целия път край брега до лагера. Изглеждаше някак разточително да постъпя другояче. Но докато кретах под изгубилия съзнание товар, аз остро съзнавах силата на избора, която притежавах през онези няколко минути край морето.

Това беше, което ме поквари, скъпи камъко. Този инцидент ме промени завинаги. Бях задействал смъртта на друго човешко същество и когато нещата бяха наполовина станали, аз го бях спасил. След всичко това, по-детайлното изследване на първата половина от събитието за мен беше вече нещо неизбежно. Когато си легнах онази нощ, аз знаех с абсолютна сигурност, че щях да убия пак.

Хората в лагера, а скоро след това още много други на континента, бяха впечатлени от моя героизъм. Възрастните развълнувано ме поздравяваха. За Ари се полагаха грижи. Дори дотТек не може да направи така, че да ти пораснат крака за една нощ. Този процес отнема много седмици и цялото му семейство пристигна, за да бъде с него, докато се възстанови. Те настояха да се срещнат с мен и да ми благодарят.

Една дружина от възрастни сглоби набързо няколко лодки и обиколи брега, за да отблъсне морските дракони. Те изстрелваха по тях ДНК-стрелички със специален бактериофаг, който ги принуждаваше да стоят в дълбоки води. След това напръскаха с химически фиксатор всички подземни сводове по брега, там където беше подяден до степен, преценена като „опасно“ тънка.

И цялата тази дейност, внимание и шумотевица бяха (така мислех аз) на практика заради мен, заради това, което бях сторил аз. Естествено, само аз знаех истината за моя предполагаем кураж. Но това тайно знание всъщност ме накара да се чувствам по-силен, защото знаех повече от всеки друг.

Скъпи камъко, дадоха ми медал, старинен символ в чест на моя кураж. Церемонията беше проведена в едно ясно слънчево утро на Терне, около мен имаше стотици хора, които пееха и ме приветстваха. Медалът беше малък, но с подсилено тегло (така че висеше солидно на врата ми). Върху него беше изобразена една-единствена буква „Ф“^[1]. Бях ужасно горд с него, което беше абсурдно, като се има предвид, че цялата „почти трагедия“ беше мое дело. Но аз бях абсолютно убеден, че гордостта, чувството за сила, доброто и лошото са само различни подредби на едни и същи основни компоненти. Тези компоненти бях аз.