Адам Робъртс
Камъкът (32)

6-ти ден

Скъпи камъко,

ИИ-то често ме заплашваше със затвора, ако не напусна незабавно Ну Хирш и не отпътувам за Ну Фалоу, за да свърша работата. Аз пък увещавах сам себе си, че след като са инвестирали толкова много време и енергия, за да ме освободят и да ме отведат до инфочипа в черупката на насекомото, беше малко вероятно те — които и да бяха моите работодатели — с лека ръка да позволят да бъда върнат обратно в затвора.

— Ще отида — казах аз, — когато узная кои са моите работодатели.

Не мога да ти кажа това.

— Тогава ще го открия сам.

Ще го откриеш, след като свършиш работата.

Бяхме си разменяли това много пъти.

Не си позволявах да мисля, доколкото бях в състояние да го правя, че може би аз не исках да извърша убийството, на което се бях съгласил. Това беше мисъл, която ме споходи няколко пъти и се мъчех да не я изрека наум — ако ИИ-то я подслушаше, то вероятно щеше да изгуби доверие в мен и аз незабавно щях да бъда предаден на „полицията“. Естествено аз не исках да се върна в затвора, скъпи камъко. Освен това бях убивал и преди, така че самото убийство не ме притесняваше. И досега не съм сигурен кое точно ме притесняваше. Може би беше мащабът на престъплението. Но аз ще бъда честен с теб, единствен мой изповеднико и ще си призная, че не беше и това. Не, мисля че беше просто опакият ми характер. Бяха ми казали да направя нещо и следователно аз не исках да го направя. Бях продал душата си и само ако можех да открия начин да проваля сделката…

Усещам някакво мърморене, каза ИИ-то. Не мога да подслушам всяка твоя мисъл, но понякога просто надушвам нещата. Това приглушено бръмчене, както когато мислиш с извънречевите зони на мозъка си. Знам, че си намислил нещо.

— Абсолютно нищо — казах аз. — Въобще нищо.

Понякога през нощта, когато Клабиер заспиваше, аз изваждах мъничката черупка и я въртях между пръстите си. Бях любопитен каква информация съдържаше и защо моето ИИ толкова много настояваше да я взема. Също така бях любопитен да узная какво щеше да се случи по-нататък. Помислих си да подложа чипа на анализ, да прочета съдържанието му с някакъв процесор или нещо такова, но се въздържах. Не, заповяда ми ИИ-то. Недей да правиш това! И след като го обмислих, аз прецених, че на практика това щеше да бъде равностойно на информиране на полицията за собствените ми намерения. Изчакай да му дойде времето, каза моето ИИ.