Адам Робъртс
Камъкът (44)

1-ви ден

Скъпи камъко,

Знам, че мина време, откакто говорих с теб за последен път. Но никак не изгарям от нетърпение да стигна до тази част от историята, никак. Странно е, че ми е толкова трудно да я разкажа. Можех да започна с нея, нали, да я приключа още в началото. Но сега, след всичко, което разказах на теб, а чрез теб и на моите невидими слушатели (здравей!, знам, че си там), ми хрумва, че то е само един сложен начин да избегна тази част. Тази част.

Всъщност не разбирам защо тя ме затруднява толкова. Ще ти я кажа възможно най-бързо и без да я усложнявам. Трябва да приключа с нея, така ще е най-добре — наистина — именно такова беше моето намерение, когато си сложих Жип-раницата и потеглих в Космоса. Исках престъплението да е останало зад мен, за да мога да продължа нататък.

Съгласно условията на сделката, които ИИ-то беше споменало в самото начало, трябваше да бъдат унищожени всички хора, но не и света като цяло. С пристигането си в системата аз влязох в орбита около планета, която беше разположена до съседната на Колар планета — един гигант, опасан от великолепни рубиненоцветни пръстени. Там аз увиснах в пространството, повече или по-малко несъзнаващ, все още спящ и в състояние на полутранс, докато моят стандартен инфочип (не специализираният чип на Таг-маттео) си изрови дупка в пяната ми и отлетя до най-близките суровини — прахообразните и водни частици от системата пръстени. Той събра малко количество от тях и използва преобразуваната материя, за да събере повече. Това на свой ред беше използвано за точното възпроизвеждане на редица строителни машини, като нито една от тях не беше много голяма — всички бяха съвсем стандартни. Това неизбежно беше бавна и изискваща време операция. Но пътешествениците до нови системи (или както в моя случай пътници, които не искаха да преминават през орбиталите), нямаха друг избор, освен да ги използват. Аз лежах свит в пяната, докато цялата тази дейност протичаше около мен. От извлечените въглерод и желязо, машините моделираха помещение, голямо десет на десет на десет метра. Когато всичко беше готово, няколко от тези строителни машини се сглобиха в по-големи и започнаха да направляват обвитото ми в твърда пяна тяло през Космоса и в помещението. После те запечатаха хангара и го прочистиха. От замръзналата вода беше отделен кислород, който те вдухаха във вътрешността на помещението, а в същото време други машини изградиха основната захранваща мрежа. Пяната ми беше подложена на сравнително бавно разяждане до момента, в който бях в състояние да извадя ръка и сам да махам буците от тялото си като пиле, което се излюпва от яйцето си.

Но аз нарочно се бавя тук, нали? Мой скъпи камъко, твоето търпение е лош пример за мен. Вече твърдо съм решил: трябва да бъда нетърпелив в разказването на своята история.

Сам довърших изграждането на камерата и машините започнаха да й поставят още една обвивка. Но аз не ги изчаках, а използвах новата мрежа, за да отворя Таг-маттео. Холограмата се появи, капризна и размазана.

— Твоята машинария не е кой знае колко изискана — каза тя. — Едва си фокусирам образа.

— Извинявам се — отвърнах аз.

Тя се усмихна.

И така, камъко. Ето какво ми разясни невещественият образ на Таг-маттео.

Механизмът, посредством който съществуваше Гравитационната просека, а също така нейният произход, история и причината за прекъсването в средата, всички тези неща си оставаха загадка. Но се знаеше, че нейният висок гравитационен градиент не беше явление, свързано с масата. Вместо чрез формирането на акреционна маса, която да създава гравитация, Просеката беше образувана посредством съвсем малкото, но съгласувано действие на силните ядрени сили.

И така, аз взех един камък. Да, камък като теб. Взех няколко, откъсвайки ги от хилядолетната им орбита около гиганта с пръстените. Те бяха прости късове скала, парчета — вероятно — от луна, разрушена при сблъсък или пък изтрити до малки късчета от приливите и отливите на някое много по-голямо от тях тяло. Сега от това древно тяло беше останал само рояк миниатюрни скали, камъчета, камъни — много подобни на теб. Някои от тях бяха големи колкото ръката ми, а други — колкото главата ми. Аз взех една дузина. Едно, две, три — по-големи, четири, пет, шест — по-малки, от седем до дванадесет — не по-големи от връхчето на палец.

Холографският Таг-маттео се усмихваше ли, усмихваше.

Ние — аз — обвих всеки от тези камъни с мрежичка от жички със способност за нажежаване и прикрепих към всеки поотделно по един микропроцесор. После ги хвърлихме — един по един — по посока на планетата Колар. Микропроцесорите ги ускориха много бързо до една значителна част от скоростта на светлината и те се втурнаха към своите програмирани орбити около планетата. До този момент те не бяха забележителни с абсолютно нищо — още няколко парченца от стари светове, зрънца прах в мръсното обкръжение на Космоса. Когато стигнаха Колар, техните микропроцесори ги забавиха, така че те не бяха нищо друго, освен бавно движещи се камъчета, камъни като теб.

Чудил ли си се защо избрах теб за свой изповедник?

Шестте най-малки камъчета заеха позиции — уж случайни, но старателно програмирани — в близост до шестте орбитални платформи на този зает свят. Останалите влязоха в планетарни орбити с различни вектори, които опасваха огромния търбух на Колар, тръгвайки от тъмната страна по посока на ярката слънчева светлина на дневната страна и отначало. Те правеха една пълна обиколка за четиридесет минути.

Малките процесори си знаеха работата. Аз самият вече нагласях Жип-раницата и си слагах пяната (нескопосано, но това се прави трудно, когато си сам). Бях свършил това, за което бях дошъл и сега си тръгвах обратно. Машините изпуснаха въздуха от моето малко помещение и аз отново се намирах във вакуум, готов за обратното пътуване към кораба на Агифо-3-акка. Бях напуснал системата, преди нещо да започне да се случва. Да се случва…

Ето какво се случи. Микропроцесорите, прикрепени за всяко парче скала — не по-големи от прашинки върху камъните, задействаха нещата. Мрежичката от жички, която обвиваше като паяжина повърхността на всеки камък, предизвика имплозия, базирана на силните ядрени сили, която моментално сви материята на камъчетата в една математическа точка с краткотрайно гравитационно притегляне, чиято сила нарасна до безкрайност. Полученият резултат не беше толкова траен като Просеката (която е съществувала в продължение на десетки хилядолетия, а навярно и много повече). Но в този случай това не беше необходимо.

Шест от тези новосъздадени черни точки, тези интензивни гравитационни точки, се гушеха от външната страна на шестте орбитални платформи. Всяка от тези платформи — милиони метрични тонове метал, пластмаса и органична материя — колабира в един миг и бе смазана и въвлечена в абстрактните точки. Всички хора върху тях загинаха моментално.

Другите шест камъка се намираха в балансирана орбита, като всеки един беше разположен с огледална точност в диаметрално противоположната на друг камък точка. В мига, в който бяха разрушени орбиталите, тези малко по-големи парчета скала изчезнаха в абстрактните точки на безкрайна гравитация. Тъй като те се бяха движили в орбита с определена скорост, тяхната латерална скорост, както и присъствието на огледална точка на силна гравитация не им позволи да се затъркалят право към сърцето на планетата. Ако те бяха съществували достатъчно дълго време, щеше да се случи точно това: щяха да се устремят спираловидно навътре и щяха да се слеят в една абстрактна обща точка в самия център на света. Но те не просъществуваха достатъчно дълго време. Според изчисленията, предоставени от холограмата на Таг-маттео, те съществуваха малко по-малко от двадесет и една минути — време, определено от времето на всмукване на материята. Всъщност именно „реалният“ гравитационен ефект на същинската материя е този, който прекъсва квази-гравитационния ефект на съгласуваните силни ядрени сили. Веднъж след като тези шест точки бяха притеглили в себе си достатъчно материя — точно както другите шест камъка, които погълнаха цели орбитални платформи — те се разрушиха и се разнесоха.

Следователно в продължение на двадесет и една минути, тези шест точки на интензивна гравитация се въртяха безспирно около планетата Колар и траекторията им започна да се изкривява леко навътре. Но те съществуваха само толкова, колкото да загубят няколко десетки километри орбитална височина. Те отново се завъртяха половин орбита и после засмукаха, със сила, близка до безкрайност, обвивката от въздух около света. Започнаха да теглят атмосферата на Колар към себе си, към нищото. Засмукваха, докато всичкият въздух на онзи свят изчезна.

ДотТек е удивително средство, то може да запази живота при много обстоятелства. Може да запази живота дори в отсъствието на кислород за определено време. Но тя не може да прави това вечно. Човек има нужда от въздух, за да живее. Повечето от населението на света вероятно беше запратено в небето и унищожено от безпрецедентните, апокалиптични, поставящи края на света ветрове, причинени от моите малки камъни. Тези хора умряха по-рано. Други — в къщи или под земята — умряха по-късно, запазени в състояние на кома от дотТек толкова дълго, колкото беше в състояние да го направи.

Всички умряха. Което беше точно онова, което бях нает да сторя. Скъпи камъко, аз го направих.