Адам Робъртс
Камъкът (13)

3-ти ден

Скъпи камъко,

Когато си бил обвит в пяна, времето се изчислява трудно. Лишени от входяща информация, сетивата отначало се фиксират върху всяко възможно нещо — барабанните удари на сърцето, най-слабото движение на кръвта под кожата, след което започват да отслабват и да се изключват.

Аз се носех. Сигурен съм, че заспах.

Но тогава нещата се объркаха. Ама че самодоволство! Започна да ми става горещо и това много ме разтревожи. Предполагаше се, че пяната щеше ме пази.

Естествено температурният градиент беше екстремен. Изолацията на пяната е достатъчно добра, за да предпази човешкото тяло от невъобразимия студ на междузвездния вакуум, но студът е едно нещо, а топлината — друго. Освен това космическите пътешественици обикновено имат и вътрешна защита, пълно оборудване от нанотехнологични машини, вещи в опазването на човешкото тяло. Аз, обаче, я нямах.

— Топло ми е — измърморих аз, доколкото беше възможно да говоря с уста, натъпкана с пяна и въздух, който влизаше и излизаше от дробовете ми по тръба, без моя контрол. Но изопаченото звучене на думата беше без значение: ИИ-то можеше да прочете директно в мозъка ми какво се опитвах да кажа.

Знам, отговори ИИ-то. Не смяташ ли, че и аз го чувствам? Аз също съм с теб.

То звучеше ядосано, което ме изненада. Започнах да се чудя дали перспективата за смърт и унищожение плашеше и него така, както плашеше мен. В края на краищата, едно ИИ е повече от обикновен линеарен процесор. То оперира посредством също толкова сложен модел невронна система, какъвто е човешкият мозък, при това с много повече възможни връзки. Ние привикваме с нашите машини, скъпи камъко и забравяме, че някои от тях са нещо повече от машини: ИИ-тата, самата дотТек — например тя може да разрешава проблеми, има и адаптивни функции. Може би наномашините също са живи, също са разумни и също толкова се тревожат от перспективата за собствената си смърт, колкото всяко едно човешко същество.

Но сега нямаше дотТек машини, които да бъдат изложени на разрушение в случай, че пяната поддадеше и топлината навън ме погълнеше. Бях съвсем сам. Само аз и ИИ-то.

— Уплашено ли си? — смотолевих аз, с натъпкана и скована уста.

Всяко разумно същество, обяви гласът на ИИ-то, усеща известна тревога пред перспективата да престане да съществува. Това прозвуча твърде надуто. Освен това едва ли имаше за цел да ми вдъхне увереност.

— В такъв случай ние ще умрем ли? — попитах аз, този път изричайки въпроса наум.

Не е сигурно, каза ИИ-то. Не е сигурно. Чакай. Горещината непрекъснато растеше и аз се чувствах все по-дискомфортно. Умът ми започна да нервничи, препускайки през възможните сценарии. Пяната се разпукваше и кръговият поток ме носеше към сърцето на слънцето, а не към повърхността му. Бях обречен на смърт. ИИ-то не можеше да направи нищо. В мислите ми се надигна паника, но беше невъзможно да се боря, да ритам. Дори не можех да дишам по-бързо, както бих направил при нормални обстоятелства. Единствено сърцето ми заблъска по-тежко от обикновено, а очните ми ябълки се въртяха във всички посоки под затворените клепачи. Нищо не можеше да се направи и следователно нямаше смисъл да се терзая.

Всичко е наред, каза ИИ-то. От това, което мога да определя, ние преминахме през мехур разтопена лава. Във вътрешността на самото слънце. Една много гореща аномалия. Неприятно, за нещастие, но както изглежда, излязохме от другата страна. Температурата навън сега спада и ще бъдем добре. Ще престоим на повърхността за кратко и изригването, което ще се получи, ще ни катапултира в Космоса. Нашият единствен проблем, според мен, е в това, че пяната е толкова добър изолатор, че топлината вътре няма да се разсее.

— Нашият проблем?

Това е и мой проблем, настоя ИИ-то кисело. Ако ти умреш и аз ще умра.

— А ще умра ли?

Надявам се да не умреш. Потиш се, въпреки че потта няма къде да отиде, така че това не ти помага да се охладиш кой знае колко. Ако вътрешната ти температура надвиши определена граница, тогава може да припаднеш, а може и да издъхнеш. Но мисля, че ще бъдем добре. Обаче това ще бъде едно доста по-малко приятно пътуване, отколкото предполагахме.

— Не мога да свикна да говориш за „нас“ по този начин.

Просто свиквай.

Нищо не можеше да се направи. Чувствах се зле. На тялото ми му беше прекалено горещо и нямаше начин да се охлади.

Това, което обикновено се случва по време на полет в Космоса е, че когато пътешественикът тръгне на път, изцяло обвит в пяната, умът му се забавя. Без външни дразнения, в една перфектно балансирана среда е много лесно да се плъзнеш в нещо като сън и една форма на будност, където времето значи много малко. Съществуват мантри, които спомагат да се предизвика това състояние на ума — дълбоката медитация, която прави по-лесни месеците на продължителното пътуване. Бях пътувал по този начин много пъти, но сега открих, че в стапящата и сърбяща топлина и без дотТек, това състояние на ума не можеше да се достигне. Опитах с моите мантри, но пак не можех да се концентрирам заради мисълта, че се чувствам толкова зле. При това от време на време ИИ-то се намесваше съвсем безцеремонно — едно дразнещо разсейване, което беше спестено на обикновените пасажери в Космоса — и нарушаваше всяка концентрация, която бях успял да постигна.

Би ли имал нещо против, ако променя химията на твоя мозък като…

— Моля те! Пречиш ми да се концентрирам.

Само проявих вежливост, поисках разрешение.

— Млъквай!

Извинявай! Гласът три-в-едно звучеше саркастично. Но то замълча, макар и за малко. После:

Наближаваме повърхността на слънцето.

— Защо трябва да ми го казваш? Да не възнамеряваш да коментираш непрекъснато по време на пътуването? Основната идея при междузвездното пътуване е да се постигне правилно състояние на ума. Като продължаваш да ме прекъсваш, ти ми пречиш да постигна това правилно състояние.

Виж…

— Не, не.

В действителност бях малко несправедлив към ИИ-то. След като обвитият в пяна пътешественик навлезе в свръхсветлинното пътуване, така или иначе той може да се концентрира много трудно. Непрекъснатото преместване на квантово ниво играе странни игри с нервните пътечки в мозъка и пътешественикът почти винаги изпада в някакъв вид транс. Всъщност това не е неприятно преживяване, дори в известен смисъл е успокояващо. Едно каканижещо ИИ, което непрекъснато подхвърля забележки, не може да извади ума от това състояние. Нещо повече, ИИ-тата се повреждат от този процес, те не могат да оцелеят. Само че аз не пътувах по-бързо от светлината, а пълзях нагоре и навън. Нещо повече, беше ми топло, бях ядосан и нямаше на кого другиго да си излея яда, освен на ИИ-то.

Тогава неочаквано усетих рязко отклонение от курса и внезапно раздрусване в корема и в костите. Изведнъж всичко се смъкна в краката ми, кръвта напусна мозъка ми толкова бързо, че сигурно съм изгубил съзнание. Когато дойдох на себе си, аз все още се намирах в мощната тяга на ускорението.

Бях достигнал повърхността и бях изстрелян от дъгообразното слънчево изригване като куршум от пистолет. Не знам точно каква скорост достигнах или на какво притегляне бях подложен (при това в тяло без дотТек, което трудно можеше да се справи с огромното натоварване), но знаех, че усещам въздействието на непреодолима сила и, че това продължи много дълго време.

Все пак накрая всичко започна да се уталожва. Чувството, че съм мощно издърпан от самия себе си през петите, намаля и напълно изчезна. Предположих, че съм навън. Свободен! В кръвта ми се заблъскаха хормони и аз изпитах огромно въодушевление. ИИ?, извиках аз наум. ИИ?

Намусено: Да?

— Излязохме ли от звездата?

Както изглежда, да.

Ако устата ми не беше пълна с пяна, щях да изкрещя от радост. Свободен! Изригването ме беше изхвърлило навън от малката звезда.

Къде се намирах? Изобщо не можех да разбера. Всичко, което знаех е, че бях увит в пашкула междузвездна пяна, но без приспособленията на Жип-раницата за свръхсветлинно ускорение аз просто щях да се нося в Космоса със субсветлинна скорост. Не знаех нито в каква посока, нито какво щеше да се случи по-нататък. Ще бъдеш прибран, само това ми беше казало ИИ-то. Но сега имаше по-належащи проблеми. Погрешното изчисление означаваше, че в момента вътрешността на пяната беше прекалено гореща. Аз се чувствах много зле, зле до самите си кости. Очните ми ябълки бяха горещи и имах чувството че пихтията в тях се втечнява и сварява зениците и ирисите. Езикът ми май се беше надул. Когато го притисках към небцето, чувствах папилите върху него като горещи мехурчета.

С други думи, аз умирах. От време на време моето ИИ се обаждаше, за да ме направи още по-нещастен. Ако не ни приберат скоро, казваше то, ние ще умрем.

— Ще умра, — повтарях мислено аз. И после: — Кой ще ни прибере?

Някой, отговори ИИ-то.

— Не ми играй пак същите игрички! — казах аз. Или се опитах да кажа, не знам. Имах чувството, че дори мозъкът ми се поти. Продължавах да губя нишката на това, което ми се казваше. Ти какво чувстваш, скъпи камъко, когато си нагрят? Сигурно можеш да понесеш топлината, както и студа. Но има ли някакъв праг, отвъд който ти също започваш да се разпадаш, да се топиш в лава, когато да чувстваш онова огромно страдание дълбоко в твоето същество. Ето по този начин се чувствах аз.

Един индивид на име Агиф. Корабът му е някъде наоколо. Той трябва да ни намери.

Трябва да съм припаднал. Всъщност най-вероятно беше да съм припадал и свестявал много пъти. Трудно беше да се определи с точност в лишената от сетивни възприятия среда на пяната.

Това продължи още. И още, и още.

Бях прекалено изтощен, за да забележа промяната. Бях намерен, прибран, качен на кораб. Усетих внезапното придърпване на гравитацията. Първото нещо, което си спомням, беше струята прекрасен хладен въздух, която след отмиването на пяната докосна лицето ми като студена вода. Аз изплюх запушалката от пяна в устата си и треперещ, поех в дробовете си глътки от този необикновено студен въздух.