Адам Робъртс
Камъкът (11)

1-ви ден

Скъпи камъко,

ИИ-то се беше загнездило в черепа ми, затворено вътре така, както аз бях затворен в звездата-затвор. То ми шепнеше и се свързваше с мен през онези части на мозъка, които разпознават речта, съвсем слаби електрически импулси. Те звучаха в главата ми като няколко странни гласа, които обаче не резонираха и говореха едновременно в пълно съзвучие. Та то ми каза, че не съм повече пленник. Можех да избягам.

Нивото на дотТек в кръвта ти, каза ИИ-то, е почти нулево. Много е необичайно. Това го знаех и аз. Известно ми беше колко малко нанотехнология е останала в тялото ми — знаех го от това, че изпитвах болки и ожулванията отказваха да зараснат, от главоболията, които разцъфтяваха и угасваха в главата ми. Аз не бях повече човек.

— Е, и? — измърморих. Излизаше, че не е необходимо да произнасям думите. Загнезденото в мозъчната тъкан ИИ можеше да ги дешифрира по електрическите схеми, които се оформяха в двигателно-речевия център. Обаче на мен ми беше трудно да мисля думите, без да ги произнасям. В началото ИИ-то ме порица за това: Защо говориш на глас? Някой ще те чуе и плановете ни за бягство, както и всичко, което ще последва, ще пропадне. В този случай всичко, което щеше да последва, беше смърт. Това не ме трогна.

— Те вече смятат, че съм си загубил ума — промърморих аз, — че съм луд. Защо си толкова впечатлен от факта, че нямам дотТек в кръвта си?

Скъпи камъко, какво ли щеше да си помисли някой, ако ме видеше да си говоря сам сред изкуствените дървета?

Колко дълго си живял по този начин? Без дотТек?

— Години — изшептях аз. — Години! Не знам точно колко, защото съм изгубил представа за времето. Тук няма сезони. Направо ми се повръща от това. То ме прави луд, луд. Трябва да ме извадиш оттук.

Няма да е толкова лесно да пътуваш в Космоса без дотТек, която да ти помага, отбеляза ИИ-то.

— Това го знам — отвърнах аз. — Не се съмнявам, че ще оцелея, но няма да е кой знае колко приятно. Нищо вътре в мен не е живо.

Твърдението беше двойно вярно, защото аз чувствах в сърцето си един вакуум, образно казано, едно чувство на празнота, като че ли бях необитавана сграда. Това беше „депресия“ — една от патологиите, които понякога се срещат в световете на т’Т, защото не позволяваме на дотТек да си играе с химията на по-висшия ни мозък. Аз обаче смятам, че нано-поддържането на химията на цялото тяло допринася за намаляването на резултатите и причините за болестта. Без значение какви са причините, депресията е рядка в т’Т. Никога не бях боледувал от нея преди, но боледувах сега, в този затвор. Месеци наред страдах от нея в неопосредствана форма, месеци наред живях с чувството, че умът ми се разпада и умира, а тялото ми е болно и изтощено.

 

 

Най-напред трябваше да ме извадят от затвора. За целта не се налагало да предприема свръхсветлинно пътуване, каза ми ИИ-то, но съм щял да се нуждая от пяната, в която се обвиват космическите пътешественици. Когато ми съобщи това, аз разбрах как щеше да стане бягството. ИИ-то се надяваше да ме прекара по някакъв начин през самата звезда, през нажежената й до милиони градуси плазма. Щеше да използва пяната като изолация, тъй като нейното предназначение, скъпи камъко, е да предпазва пътешественика от огромния студ и невероятните температурни разлики в космическия вакуум. Но на мен ми беше трудно да повярвам, че тя може да послужи като изолация срещу огромната топлина във вътрешността на една звезда. Тя не е проектирана за такова нещо.

Аз ще модифицирам пяната, каза ИИ-то. Ще я подобря, мога да го направя. Освен това не е необходимо тя да издържи цяло междузвездно пътуване, а само толкова, колкото да ни извади от затвора.

— Кога ще получа необходимите приспособления? Жип-раницата? — попитах аз.

Няма да има никакви специални приспособления за свръхсветлинно пътуване, каза ИИ-то със странно раздразнен тон, който зазвуча сюрреалистично поради разминаването на гласовете му. Според теб как да получим пълна Жип-раница вътре в затвора? Няма да правим такова нещо.

— Но как — попитах аз, също раздразнен от тона му, — как аз… — но думата ми убягна.

Ти напускаш затвора, заобяснява ИИ, точно когато се сетих за думата.

— … ще бъда изтласкан, как аз ще бъда изтласкан през Космоса без Жип-раница? При положение, че успея да напусна този непристъпен затвор?

Ще напуснеш затвора, отвърна търпеливо ИИ-то, през един от отворите в тавана. Ще създам всичко необходимо от подръчни суровини. Мога да произведа пяната до един достатъчно висок стандарт. Ще имаме нужда от въже, на което да увиснеш. Когато сме готови, ще се справим с преградите на отворите. Веднъж излезли от затвора, ние ще се издигнем към повърхността на звездата.

— Подобно на лед, който се издига във вода? — учудих се аз. Нямаше нужда да го казвам, ИИ-то го виждаше в мислите ми.

Нищо подобно, твоето невежество във физиката ме депресира. Ще трябва да пресметнем внимателно времето на нашето бягство и още по-внимателно неговото начало, така че то да съвпадне с достатъчно силен конвекционен поток в тялото на звездата, който да ни изхвърли нагоре.

— А радиацията?

Ще бъде жестока и опасна. Но престоят ни във вътрешността на звездата ще бъде кратък и ние скоро ще я напуснем. При нормални обстоятелства дотТек щеше да излекува уврежданията, причинени от радиацията, но при сегашните условия щетите, които ще понесем, са просто цена, която си заслужава да платим.

— Ако можех да имам малко дотТек в тялото си — казах аз и в гласа ми прозвуча внезапен копнеж. — Не би ли могъл да уредиш да получа малко дотТек?

Не, това не е възможно.

— Не — повторих аз, — това не е възможно. Предполагам, че няма откъде да се получи. И в крайна сметка екзекуцията превърна тялото ми в забранена зона за малките машинки.

Ще се справим добре и без тях.

— Цялото това говорене за ние, за нас — забелязах аз язвително. Бях седнал под едно дърво и късах малките му пластмасови листа едно по едно. На ниския хоризонт се виждаше жълтата, подобна на мечка фигура на надзирателката, която се движеше тежко.

Наблюдавах я. Тя се изкачи по хълма и премина от другата му страна. ИИ-то продължаваше да говори в главата ми.

Вътрешността на една звезда се състои от полутечна свръхнажежена плазма, казваше то. Аз не внимавах много, понеже в назидателния тон, който беше възприело сега, имаше нещо отблъскващо. Вътре в нея има многобройни нагряващи и охлаждащи потоци — въпреки че „охлаждащи“ е малко подвеждащо, като се има предвид изключително високата температура на средата.

— Наистина ли? — казах аз. И докато ИИ-то продължаваше да говори, аз се забавлявах, повтаряйки думата с различни интонации и ударения. Наистина. Нъистина. Ниистина. Нннаииистина.

Ще се разположим, продължаваше ИИ-то, без да обръща внимание на моята разсеяност, в горната част на един от тези потоци. Аз мога да пресметна и да наблюдавам динамиката на течната материя в достатъчна степен. Самият затвор е на по-малко от петдесет километра под повърхността на звездата, така че налягането няма да е проблем. Ние ще изплуваме нагоре.

То спря.

— А когато стигнем там? — попитах аз. — Просто ще си лежа върху огнената повърхност ли?

Не, отвърна ИИ-то, като звучеше все по-сърдито. Ще се съсредоточиш ли?

Неговата забележка относно моето невежество по физика май ме беше засегнала. Чувствах силен вътрешен импулс да се изфукам с начетеността си.

— И каква е гравитацията на повърхността? — попитах аз, понеже смятах, че звездата е с голяма маса и огромна гравитация.

Ама ти идиот ли си?, попита ИИ-то, което наистина ме изненада. На повърхността гравитацията ще бъде почти същата като тук.

— Мислех, — казах аз — че гравитацията на звездите…

Това е малка звезда, прекъсна ме ИИ-то. Как иначе щяха да построят този затвор?

— Но как задържа планетите си?

Тя няма планети, само няколко астероида. Наистина ли нищо не знаеш?

— Недей да ми се ядосваш — посъветвах го аз.

Ние ще преминем през небесното тяло в конвекционния поток. Когато потокът стигне повърхността на звездата, той ще предизвика слънчево изригване, което ще ни изстреля със скорост, достатъчна за преодоляване на гравитацията. Именно по този начин ще се придвижим в пространството.

— А после? — попитах аз. — Ще се нося в Космоса в продължение на хиляди години, докато…

Но ИИ-то отново ме прекъсна.

После ще те приберат, естествено. Ти как си го представяше?

Това, че някой щеше да ме чака отвъд огнената стена на моя затвор, ме стресна. Аз осъзнах, че бягството и цялото начинание, на което се бях съгласил, бяха нещо истинско, а не фантазиите на един ум, разтворил се в лудостта през годините, прекарани в затвора. Това ме върна към навика да си задавам въпроси. Най-напред щяха да ме вземат от затвора, нали така? После щях да отида в един свят, който не бях посещавал никога, за да унищожа всички хора, живеещи там. Защо искаха от мен да извърша такова ужасно нещо?

Попитах ИИ-то.

— Знаеш ли кой ме нае?

То не отговори, така че аз продължих да питам.

— Знаеш, нали? Ти знаеш.

Разбира се, че знам, отговори то. Неговият странен тройно-звучащ глас прозвуча почти сърдито.

— Кой? — поисках да знам аз. И когато то не отговори, аз започнах да крещя въпроса на висок глас:

— Кой? Кой?

Успокой се!, развълнува се ИИ-то. Да не искаш да привлечеш вниманието им? Те ще разберат, че нещо не е наред и ще те възпрат, ще ти попречат да излезеш навън. Това ли искаш?

Спрях да крещя, но усетих странната налудничава енергия, която ме обземаше от време на време, така че се засилих с неравномерни крачки нагоре по малкия хълм, спуснах се надолу по другата му страна и прескочих потока с един-единствен скок.

Успокой се!, извика ИИ-то. Стой мирен! Да не си луд?

— Кой? — попитах аз по-тихо, като се задъхвах от тичането.

Не мога да ти кажа.

Това ме спря. За момент застанах приведен напред, с превит гръб и изпънати ръце, поставил длан на всяко коляно. Без дотТек ми беше нужно много повече време да се възстановя след физическото усилие.

— Какво?

Не мога да ти кажа! Стига! Успокой се!

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да ми кажеш?

То не отговори, така че аз повторих въпроса.

— Ти знаеш кой ме е наел, нали?

Разбира се.

— Но няма да ми кажеш?

Не.

— Предполагам — казах аз, като се отпуснах на земята и си поех дъх, — че те, моите работодатели, са те програмирали. Програмирали са те като код и по някакъв начин са те прехвърлили вътре в затвора.

Да.

— И искат да останат в тайна. Програмирали са те и за това.

Нещо такова.

— Знаеш ли защо искат да се направи онова нещо?

Тишина.

— ИИ — казах аз. Сега бях седнал и обгръщах с ръце бедрата и прасците си. Те бяха притиснати към тялото ми, подобно на сгъваем стол.

— ИИ, това, за което съм нает, е нещо много голямо. Да убиеш цял един свят! Това е много голямо престъпление. Аз не мога да си представя защо някой ще го иска. Ти знаеш ли защо?

Ти задаваш, каза ИИ-то в главата ми, погрешен въпрос.

— Но ти знаеш защо? — сега аз говорех наум.

Знам.

Тишина.

— И, — попитах аз, сякаш въпросът току-що се беше породил в мен, — и знаеш ли защо аз? Защо избраха мен да направя това нещо?

Ти знаеш отговора на този въпрос.

 

 

Това си беше самата истина. Във всички светове на т’Т, в утопичните територии и цивилизации на високоскоростното пространство вероятно нямаше друг индивид като мен. В моя затвор аз бях сам — уникален криминален урод, една статистическа странност. т’Т се славеше с това, че бяха редуцирали онзи недостатък в статистиката, който отразява малкия процент убийци сред населението и на практика го бяха свели до нула.

Трябва да правиш точно каквото ти казвам, каза ИИ-то. Аз отвърнах мълчешком: Да, да.

Имаше ли глас в главата ми, скъпи камъко? Или си представях цялото това нещо?

Би било най-добре, каза ИИ-то, ако ми позволиш да порасна в твоя мозък, за да мога да се свържа с онези части от мозъчната кора, които управляват двигателните ти рефлекси. Така аз ще мога да влияя директно върху твоите движения и да те направя по-сръчен.

— Наистина ли се нуждаеш от позволението ми? — попитах аз. — Как бих могъл да те спра, ако решиш да го направиш, с него или без него?

При тези думи то, изглежда, се разстрои. Просто се държах учтиво.

Настъпи нощ. Аз се мотаех край водата и наблюдавах как моята тъмничарка и червеният й любовник танцуват заедно, огрени от звездите. Ивици бледа светлина проблясваха върху тъмните води на езерото. Аз се криех зад най-близките дървета и надничах иззад стволовете им, като че ли бяха колони, а аз — участник в някаква пиеса. Тъмничарката и нейният другар спряха, за да си откъснат плодове и седнаха, за да ги изядат, като потопиха краката си до колене във водата. Накъсаният им разговор, още по-неясен поради разстоянието, достигаше до мен като жужене. Не чувах какво си говореха.

Скоро ще заспят, каза ИИ-то, близо и остро в ухото ми.

Аз си бях помислил съвсем, ама съвсем същото нещо, така че косите ми се изправиха. Как можех да бъда сигурен, че в главата ми наистина имаше ИИ? Ами ако си представях всичко това?

Тази мисъл, обаче, беше твърде близо до говорните ми центрове и ИИ-то я подслуша (или подмисли?).

Трябва да помислиш, обади се кисело то, дали навикът да не се вярва, че може да съществува и някой друг освен теб, не преставлява сам по себе си спънка.

Не знам какво имаш предвид, отвърнах аз наум. Бях се упражнявал в този начин за вътрешна комуникация и бях станал доста по-вещ.

Напротив, знаеш, каза ИИ-то и замълча.

Накрая тъмничарката и нейният другар се изправиха прегърнати и се отправиха към вътрешността на хълма. Те спяха там заключени, в случай че аз превъртя и се опитам да ги нараня в съня им. Най-после бях сам.

Сега, каза ИИ-то. Ето там, където кората на дървото е леко издута. Дръпни я на това място. Но всъщност нямаше нужда да ми казва нищо, понеже то вече направляваше моите ръце и пръсти. Отначало кората не поддаваше, но със сила и координация, които не знаех, че притежавам, аз я издърпах.

Вътре, подкани ме ИИ-то. Вътре. Звучеше нетърпеливо, дори превъзбудено и това ме разтревожи. Едно истинско ИИ със сигурност би било по-безпристрастно. Отново ме заизмъчва мисълта, че гласът е само вътрешно продължение на самия мен.

Бръкнах вътре и изкормих дървото, изваждайки част от машинарията, която превръщаше въглерода, водата и микроелементите в така необходимите протеинови плодове. Измъкнах навън низ от поклащащи се елекронни лампи и жици, един малък колектор.

Вземи ги! ИИ-то изкрещя пронизително в ухото ми. Затвори кората. Аз поставих обратно кората върху дупката в дървото, взех извадените неща и избягах.

Онази нощ ИИ-то, работейки посредством моите пръсти, построи съоръжение, което щеше да произведе пяната, използвана от междузвездните пътешественици. Пяната, увери ме то, била просто нещо. Ами технологията, съоръженията, самия процес, който изстрелва тялото със скорост, по-бърза от светлината? Не ставай смешен, каза ИИ-то. Това е прекалено сложно, за да бъде сглобено набързо тук. Да не мислиш, че съм гений? Укорът в тона му беше толкова остър, че не казах нищо повече. Но се тревожех, че дори и да успея да напусна звездата, щях да бъда оставен да се рея някъде в пространството.

Тогава отново една част от мен повярва, че цялата тази работа е някакъв фантастичен сън в собствената ми глава. Той поне създаваше известно разнообразие в живота ми, а до този момент животът ми беше отегчителен до смърт. Така че аз продължих да го следвам.