Нора Робъртс
Невинни в смъртта (8)

8.

— Хубави дрешки — отбеляза Пийбоди, влизайки точно когато Ив слезе по стълбите. — Рурк ги избра, нали?

— Кой друг? Очевидно, ако бъда оставена сама да решавам какво да облека, бих извършила тежко престъпление спрямо модата.

— И ще бъдеш арестувана за обида на добрия вкус. Няма ли да се качим в кабинета ти, за да програмираш нещо на автоматичната печка?

— Не. — Ив грабна шлифера си, докато Съмърсет стоеше мълчалив. — Днес всички започват деня адски рано. Ако колата ми е там, където я оставих, ще те замъкна отвън и ще те прегазя с нея! — сопна му се тя.

— Онова, което наричаш кола, в момента загрозява къщата отпред — спокойно отвърна икономът.

Ив изчака, докато Пийбоди излезе, и се обърна към Съмърсет:

— Искам да узная, ако тя дойде в тази къща. Разбра ли?

— Да.

Изхвръкна навън в студения ден без шапка и ръкавици и седна зад волана.

— Към първия адрес!

Пийбоди й го продиктува. После дискретно се покашля:

— Тежка нощ, а?

— Животът е пълен с тежки нощи — сопна се Ив.

— Слушай, ако искаш да поговориш с някого или просто да излееш гнева си, за това са партньорите.

— Появи се жена.

— Невъзможно — каза спокойно Пийбоди.

Думата бе изречена толкова бързо и нехайно, че би донесла утеха на Ив при всякакви други обстоятелства.

— Появи се жена — повтори тя, — с която е имал връзка преди много време. Сериозна връзка. Опитва се отново да се промъкне в живота му. Той е сляп за ходовете й. Не вижда какво се крие зад лъскавата фасада. Имаме проблем.

— Сигурна ли си… — попита Пийбоди, но с един поглед Ив я накара да замълчи и да въздъхне. — Добре, явно си сигурна. Първо, мога да ти кажа, че той не би се срещал с никоя зад гърба ти. Но щом някаква кучка предприема ходове спрямо него, имаш право да изпитваш гняв. Трябва да поговориш с нея, да я посплашиш. Бихме могли да й натрием носа и да я изпратим в Сибир.

— Добра идея. — Ив спря на светофар и потърка лице. — Но не мога да го направя. Не мога да я пребия до смърт и да я погреба в Уайт Плейнс.

— По-добре в Блумфийлд.

Последва тих смях.

— Не зная как да постъпя — продължи ядосано Ив, — дали да го притискам, или да си трая. Нямам представа каква е вярната стратегия. Мисля, че вече се издъних.

— Според мен трябва да му кажеш, че се чувстваш наранена.

— Никога не се е налагало да му признавам нещо подобно. — Ив поклати глава. — Това ме вкисва. Разваля отношенията ни. А е нужно да престана да мисля и да се залавям за работа.

Тя сподели с партньорката си за разговора с Лисет Фостър и за липсата на истински шоколад в съдържанието на термоса.

— Изводът е, че отровата е била добавена към питието най-вероятно в еднакъв съд.

— Отравянето е метод, използван по-често от жени, отколкото от мъже — вметна Пийбоди.

— Статистически да.

— Според Лисет Мири Халиуел е знаела за шоколада. Може би се е досетила, че ще узнаем за него, и умишлено не го е сложила. Така Лисет й осигурява алиби.

— Твърде сложно — замислено каза Ив. — Но не е изключено.

— Или по същата причина Лисет съзнателно е пропуснала да го добави? — Пийбоди погледна партньорката си, но преди тя да възрази, рече: — Не, не звучи правдоподобно.

— Всяка версия трябва да бъде проверена, колкото и невероятна да изглежда.

Ив сви към бордюра и когато слезе от колата, презрението в зорките очи на портиера повдигна духа й.

— Не можете да оставите тази трошка тук, госпожо.

— А ти знаеш ли колко секс услуги трябваше да обещае партньорката ми, за да заслужи да се вози в нея?

— Ти трябваше да ги извършиш — напомни й Пийбоди.

— Може би ще дойде и техният ред. Междувременно… — Ив извади значката си. — Сега ще наглеждаш тази трошка, сякаш е XR-5000, току-що излязъл от шоурума. И ще съобщиш на… С кого трябва да разговаряме тук, Пийбоди?

— Семейство Фъргюсън.

— Ще съобщиш на семейство Фъргюсън, че сме дошли да си побъбрим.

— Господин Фъргюсън вече напусна сградата тази сутрин. Има работна закуска. Госпожа Фъргюсън все още е тук.

— Тогава действай.

Портиерът не изглеждаше особено доволен, но позвъни в апартамента и ги пусна да влязат.

В жилището цареше хаос.

Ейлийн Фъргюсън носеше на ръце дете, чиято възраст бе трудно да се отгатне. На врата му бе вързан розов лигавник и бе облечено с ританки с картинки на усмихнати динозаври.

Ив предположи, че се хилят, защото скоро ще бъде сервирана вечеря. Защо възрастните купуваха на децата си дрешки, украсени с месоядни зверове? Никога нямаше да проумее.

На заден план звучаха писъци, лай и викове, които може би бяха израз на радост, а може би на ужас. Самата Ейлийн бе облечена с керемиденочервен пуловер, широк черен панталон и пухкави чехли в бонбоненорозово. Кестенявите й коси бяха пригладени и вързани на дълга конска опашка, а кротките й бадемови очи изглеждаха удивително спокойни, предвид нивото на шума.

Ив се запита дали е погледнала, преди да отвори вратата.

— Сигурно идвате във връзка с Крейг Фостър. Влезте на ваш риск. — Отдръпна се да им стори път. — Мартин Едуард Фъргюсън, Дилън Уайът Хадли. — Не ги нахока, но мелодичният й глас предаде желаното послание. — Седнете веднага или ще разглобя това куче и ще изхвърля частите му в кофата за рециклиране. Съжалявам. Кафе? — обърна се тя към Ив и Пийбоди.

— Не, няма нужда.

— Кучето е дроид териер, кръстоска. В момент на пълна лудост го купих на Мартин за рождения му ден. Сега всички си плащаме.

Но Ив забеляза, че шумотевицата попритихна. Може би в подобни моменти други играчки се бяха озовали в кофата за рециклиране на Ейлийн.

— Седнете. Само да настаня Ани на столчето.

Детското столче бе кръгло и шарено, украсено с десетки ярки кръгчета и търкалящи се топчета, които да забавляват любопитни пръстчета. Пиукаше, бръмчеше и издаваше звук, който напомни на Ив зловещ смях, но Ани веднага бе заинтригувана.

— Говори се, че господин Фостър е бил отровен. — Ейлийн се отпусна в дълбоко черно кресло. — Истина ли е?

— Установихме, че е погълнал отровно вещество, да.

— Само ми кажете безопасно ли е да водя тези хлапета на училище.

— Няма причина да мислим, че има каквато и да е опасност за учениците.

— Слава богу, това е голямо облекчение. Не искам нещо да се случи с Мартин… или с когото и да е от тях. Но господи, не желая и да бъда вързана с четири деца цял ден.

— Четири? — повтори Ив и почувства внезапен прилив на страх и съчувствие. — В регистъра на училището като ваш син е вписан само Мартин Фъргюсън.

— Тази седмица съм дежурна детегледачка.

— Какво означава това?

— Поемам групата — Мартин, Дилън от горния етаж, Кели Йост, която ще дойде всеки момент, и Мейси Пинк. Вземаме я на път за училище. Живее на една пряка от тук. Водя ги и ги прибирам в края на деня. В случай че занятията бъдат отменени и през многобройните ваканции трябва да им бъда бавачка. Редуваме се. Всяка седмица един родител поема грижите за децата.

— В деня на смъртта на господин Фостър вие сте се регистрирали в училището малко след осем и сте останали там четиридесет минути — припомни й Ив.

— Да, заведох ги рано, оставих ги в почасовата занималия и отидох да получа разрешение за внасяне на хранителни продукти от диетологичния център.

— Често ли родители и ученици носят храна от къщи?

— Не без важен повод. Тогава беше рожденият ден на Мартин, затова занесох сладки. Имах предварително разрешение, без него не може да се внася храна в сградата. Трябва да се попълни формуляр — обясни Ейлийн. — И да се посочи видът и съдържанието, в случай че някое от децата страда от алергия или спазва религиозни или наложени от родителите ограничения.

Ейлийн замълча за миг и започна да изважда миниатюрни дрешки от кош и да ги сгъва.

— Според мен излишни формалности, но правилата са доста строги. Директорката и диетологът трябва да се подпишат. Сякаш става въпрос за националната сигурност! Получих разрешението, платих за сока, който бях забравила да донеса със сладките, и изведнъж разбрах, че съм взела ученическата чанта на Кели, вместо онази с пелените на Ани, та трябваше да отскоча до занималнята и да направя размяната. Ани даде ясен сигнал, че отчаяно се нуждае от смяна на пелената. Така че реших и този проблем. Сигурно съм се забавила четиридесет минути.

— С кого се срещнахте и разговаряхте през това време?

— С Лейна, диетоложката, с Лида Кръмп, която работи в почасовата занималня, и с помощника й Мичъл. Видях се за кратко с директорката, госпожа Моузбли. Срещнах я в коридора на излизане и размених няколко думи с нея. Как сте, честит рожден ден на Мартин и прочие. Всъщност мярнах и Крейг Фостър да влиза в стаята за отдих на персонала. Не спрях да поговоря с него, само му махнах и продължих. Съжалявам, че не отделих поне минута, но човек винаги си мисли, че ще има повече време някой друг път.

— Добре ли го познавахте? — заинтересува се Ив.

— Колкото всички други преподаватели. Срещала съм го няколко пъти в квартала и сме разговаряли на родителски срещи. Всеки срок има по две или повече, ако е нужно. Често се налага да идвам тук заради Мартин — добави тя с тъжна усмивка.

Ив присви очи:

— Той имал ли е проблем с господин Фостър?

— Всъщност Мартин се държеше добре при Крейг. Личеше си, че учителят обича това, с което се занимава.

— Но сте били викана за разговор с преподаватели.

— О, да — въздъхна тя. — Наричат Мартин „будно дете“, което означава непослушно. Предпочетохме частно училище, защото има повече индивидуална работа и по-строга дисциплина. Има полза. — В този миг прозвуча трясък, истеричен смях и лай. Ейлийн се усмихна с тъга: — Е, през повечето време.

— А другите учители? Рийд Уилямс например.

— Разбира се, че го познавам.

Макар и да го каза нехайно, смутено сведе поглед за миг.

— Виждали ли сте се с него извън училището, госпожо Фъргюсън?

— Не. Не и аз.

— Искате да кажете за разлика от други.

— Може би… Не виждам какво общо има това с Крейг.

— Подробностите са важни. Разбрахме, че господин Уилямс е имал доста сексуални връзки.

— О, господи! — Жената въздъхна шумно. — Подхвърляше закачки, които биха могли да се нарекат намеци, много тънки и завоалирани. Не се чувствах поласкана, но една жена разбира, когато е обект на нечие внимание. А повечето мъже са наясно, когато жената не проявява интерес. Бързо се отказа. Никога не съм имала проблеми с него.

— Но други са имали, така ли? — бързо попита Ив.

— Слушайте, зная, че е свалял Джуд Хадли. Тя ми каза. Срещнали се няколко пъти да пийнат. Разведена е, така че се изкушаваше, но реши, че е по-добре да не се забърква в нещо подобно. Особено след като го видях с Алика Страфо.

— Къде сте ги видели? — подкани я Ив.

— На празничното тържество в училището. Беше просто… — Раздвижи се, очевидно бе смутена. — Забелязах как се гледат. В един момент той докосна ръката й, съвсем леко. Накара я да се изчерви. Уилямс излезе от залата, а след малко и тя. Върнаха се поотделно петнадесет минути по-късно. Погледът й беше… нали разбирате, леко премрежен и замечтан. Ако не са се срещнали някъде за един бърз… секс, ще изям проклетото куче дроид.

— Интересно — каза Ив, когато отново излязоха на студа. — Алика Страфо, майката на едното от децата, намерили жертвата, се е срещала тайно с Уилямс, който е имал възможността да убие Фостър.

— А Фостър е заплашвал да го издаде, което би създало проблеми на Алика Страфо… Добре, но честно казано, не мога да си представя Уилямс толкова разтревожен от заплахата да се разчуе, че има връзка с майка на ученичка, та чак да отрови Фостър!

— Но Страфо е омъжена, при това за влиятелен човек. Може би тя се е чувствала сериозно застрашена.

— Няма сведение да е влизала в сградата онзи ден.

— Детето й е било на училище.

— Детето… Стига, Далас! Нима мислиш, че би накарала детето си да свърши черната работа? Нейното момиченце — малолетна убийца.

— Може би малката е защитавала мамчето.

— Добре, почакай. — Пийбоди се качи в колата. — Първо, нека не забравяме, че говорим за десетгодишно дете.

— Неведнъж хлапета са се превръщали в убийци — възрази Ив.

Самата тя бе едва осемгодишна, когато уби баща си. Беше забивала ножа в тялото му отново и отново.

— Да, в момент на паника, страх или ярост… Но едва ли десетгодишно момиче от заможно семейство би сипало рицин в чашата на учителя си. Звучи малко крайно.

— Да, така е. Но може би не е знаела, че ще го отрови. Помислила си е: „Нека си направим малка шега с господин Фостър днес“.

— Трудно ми е да приема теорията, че една майка би накарала детето си да убие учител, защото е получавала „частни уроци“ от друг.

„Не, наистина не се връзва“, реши Ив. И все пак…

— Не е зле да се отбием да поговорим с нея.

Мезонетът на семейство Страфо заемаше последните етажи на лъскава сграда с изглед към реката. Беше със затъмнени прозорци и широки тераси.

Портиерът и охраната на сградата ги изгледаха подозрително, но след проверка на полицейската им легитимация им позволиха да влязат.

Млада жена с осеяно с лунички лице и огненочервени коси отвори вратата на мезонета. Ирландският й акцент бе силен като дъх на кафе.

Когато го чу, Ив усети присвиване в стомаха. Мигновено си помисли за Рурк.

— Госпожата идва веднага. С Рейлийн тъкмо приключват със закуската. Какво да ви донеса? Кафе, чай?

— Не си правете труда, благодаря. От коя част на Ирландия сте?

— От Мейо. Знаете ли къде е?

— Нямам представа.

— Прекрасно място, ще се убедите, ако имате възможност да го посетите. Да закача ли палтата ви?

— Няма нужда. — Ив тръгна след нея през просторното фоайе със стълби в десния край и сводести коридори, водещи към стаи с огромни прозорци. — Откога работите за семейство Страфо?

— Скоро ще станат шест месеца — отвърна младата жена. — Заповядайте, чувствайте се като у дома си.

Тя посочи два лъскави дивана, отрупани с меки възглавнички. Белият мрамор на камината се открояваше на фона на стената. Пламъците излъчваха нежна синя светлина. Масите представляваха прозрачни кубове с растящи вътре буйни ярки цветя.

— Сигурни ли сте, че не желаете да ви донеса нещо топло за пиене? Днес е доста мразовито. А, ето я и госпожата. И нашата малка принцеса.

Алика бе руса, но с умело оцветени кичури сред подстриганите на черта коси. Очите й имаха цвят на зрели боровинки, а кожата й бе нежна и млечнобяла. Елегантният пуловер, с който бе облечена, бе в цвета на очите й, а тъмносивият панталон подчертаваше дългите й стройни крака.

Държеше дъщеря си за ръка.

Лицето на русото като майка си момиченце издаваше вълнение и нетърпение.

— Мамо, това са полицаите, които бяха в училището. Лейтенант Далас и детектив Пийбоди. Дошли сте да ни кажете, че сте открили какво се е случило с господин Фостър ли?

— Все още работим по случая.

— Рейлийн, върви с Кора да вземеш палтото си. Нали не искаш да закъснееш за училище! — отпрати я майка й.

— Не мога ли и аз да остана да поговорим? Ако отсъствието е по уважителна причина, като посещение при лекар, няма да се отрази на класирането ми — възрази момичето.

— Не и днес! — сряза я Алика.

— Но аз съм тази, която го откри. Важен свидетел съм.

Когато Рейлийн се нацупи, майката обхвана лицето й с длани и я целуна по двете бузи.

— Бъди добро момиче и тръгни с Кора. Ще се видим, когато се прибереш от училище.

Рейлийн въздъхна тежко.

— Жалко, че не мога да остана да поговоря с вас — каза тя на Ив и покорно последва Кора.

— Понася тази трагедия учудващо твърдо — рече Алика. — Все пак снощи сънува кошмари. Зная, че е ужасно да говоря така, но ми се иска друго дете да бе открило трупа заедно с Мелъди. Има ли още нещо, за което не желаете да говорите пред Рейлийн?

— Можете ли да ни кажете дали вие, дъщеря ви или съпругът ви сте имали някакви проблеми с господин Фостър? — попита Ив.

— Проблеми? Не. Всъщност беше любимият учител на Рейлийн. Най-високи оценки, най-добрата в неговия клас. Тя е изключителна ученичка. Крейг я направи лидер на класа. Първа е и по литература, и по компютърни науки. Обожава училището.

— Кога за последен път се видяхте с господин Фостър? — прекъсна хвалбите й Ив.

— На родителската среща през… май беше ноември. Не, съжалявам, сгреших. На училищното тържество през декември. В последния учебен ден отменят два часа и канят родителите. Свири ученическият оркестър и вокална група, интересно е — добави Алика с лек смях. — Има почерпка и програма. Та там видях Фостър и разговарях с него. Рейлийн му направи малък подарък — чаша за кафе, изработена в кръжока по керамика. Толкова е тъжно. Иска ми се дъщеря ми да поостане у дома няколко дни — въздъхна тя. — Рей е твърдо решена да не пропуска учебни занятия, а и съпругът ми упорито настоява да продължава нормалния си живот. Аз съм малцинство — добави с усмивка. — Предполагам, че двамата са прави, но е трудно да я изпращам там след случилото се.

— Господин Фостър споменавал ли е пред вас нещо за господин Уилямс?

— Господин Уилямс ли? — На лицето й се изписа ужас, чувство за вина и известен страх. — Не, доколкото си спомням. Защо да го прави?

— Вие сте в приятелски отношения с господин Уилямс.

— Старая се да поддържам такива с всички преподаватели в „Сара Чайлд“.

— Но с някои от тях сте по-близка, отколкото с други — присви очи Ив.

— Не ми харесва намекът ви и не го разбирам. — Алика рязко се изправи, но това бе реакция по-скоро на паника, отколкото на самочувствие. — Мисля, че трябва да си вървите.

— Разбира се, че можем да си тръгнем и да се отбием в офиса на съпруга ви, за да обсъдим въпроса с него.

— Почакайте. — Когато Ив понечи да стане, тя протегна ръка. — Почакайте. Не зная какво сте чули или подозирате, но… — Погледна към фоайето и въздъхна с облекчение, когато чу Рейлийн и Кора да си бъбрят, докато излизат за училище. — Нито ви засяга, нито е ваша работа.

— Всичко, свързано с Крейг Фостър, е наша работа.

— И личният ми живот ли? Няма причина да обсъждате с Оливър тези… клюки.

— Фостър знаеше ли за вас и Рийд Уилямс? Заплашвал ли е вас или Уилямс, че ще докладва за връзката ви? — повиши тон Ив.

— Не беше връзка! Беше… слабост, мимолетна слабост — сведе очи Алика. — И всичко приключи преди седмици.

— Защо?

— Понеже се вразумих. — Тя нервно побутна косите си назад. — Когато… наближат празници, изпадам в депресия. Синът ни, нашият Трев, загина преди три години в коледната утрин.

— Съжалявам, госпожо Страфо — намеси се Пийбоди, — разкажете ни как се случи това.

— Той… — Алика отново се отпусна. — Прекарвахме коледните празници у дома… Тогава имахме къща в Кънектикът. Трев беше почти на две годинки. Очакваше Дядо Коледа с голямо вълнение. Сутринта станал рано. Все още било тъмно… Паднал по стълбите… Търкалял се е толкова дълго, малкото ми момченце. Казаха, че навярно е тичал надолу, за да види какво му е донесъл Дядо Коледа, спънал се е и вратът му…

— Много съжалявам — повтори Пийбоди. — Сигурно няма нищо по-мъчително за един родител.

— Напълно рухнах. Бяха нужни месеци лечение, за да дойда на себе си. Никога няма да го превъзмогна напълно и не мисля, че е възможно. Но имахме Рейлийн, а тя се нуждаеше от нас. Продадохме къщата в Кънектикът. Рей заслужава нормален живот.

— Започнали сте да се срещате с Рийд Уилямс — подкани я Ив, — защото сте били в депресия.

— Зная, че не е оправдание; осъзнавах го и докато се случваше. Когато наближи Коледа, болката ме обсебва и ме кара да се затварям в себе си. Рийд… просто ми помогна да се разсея, това е. Беше вълнуващо и лекомислено. Със съпруга ми не сме същите хора, които бяхме преди смъртта на Тревър. Но не преставаме да полагаме усилия. Беше глупаво и егоистично от моя страна и ако той узнае, ще страда. Не желая това.

— А ако Фостър беше издал връзката ви?

— Той не знаеше. — Алика потърка шията си, сякаш усещаше болка. — Не зная откъде би могъл да научи. Не спомена нищо, а както ви казах, разговаряхме на тържеството. Беше грешка, да, но беше просто секс. Само два пъти. Не означаваше нищо повече нито за мен, нито за Рийд.

— Уилямс каза ли ви нещо за Фостър?

— Не разговаряхме много. Беше кратко физическо изживяване, това е.

— Мъчно ли му беше, когато сложихте край?

— Не, никак. Признавам, че това ме накара да се чувствам още по-глупаво. — Алика притвори очи и сведе глава: — Ако по някаква причина се наложи да кажете на Оливър, бих искала първо аз да поговоря с него. Да се опитам да му обясня, преди да го узнае от полицията.

— На този етап не виждам причина да го обсъждаме с мъжа ви. Ако нещата се променят, ще ви се обадя.

— Благодаря.

 

 

Засякоха и останалите, регистрирали се в училището в деня на убийството, но и след разговорите с тях не разполагаха с нищо солидно. Потеглиха с колата обратно към центъра, когато Ив попита:

— Според теб колко пъти Алика Страфо е била лекомислена по време на брака си?

— Вероятно й е било за първи път — отвърна Пийбоди. — Изглеждаше твърде нервна и гузна, за да й е станало навик. Ако питаш мен, Рийд е надушил уязвимостта й и се е възползвал. И не вярвам Фостър да е знаел.

Ив я погледна гневно:

— И защо?

— Защото всичко, което знаем за него, ме кара да мисля, че е бил истински праведник — обясни спокойно Пийбоди. — Не мога да си представя да води нормален, непринуден разговор с Алика, след като е узнал за прегрешенията й с Уилямс. Би проличало, че е наясно. Бурната сексуалност засилва инстинктите, така мисля. Би се почувствала напрегната и смутена и щеше да се досети, че той знае. Мисля, че просто е допуснала грешка.

— Така ли наричаш прелюбодеянието? — настръхна Ив.

Партньорката й се раздвижи нервно.

— Е, добре, безспорно е предателство и обида. Предала е съпруга си и го е унизила със страстта си към Уилямс. Сега трябва да живее с това. А Рурк не би те предал или унизил по никакъв начин.

— Не става дума за мен! — възропта Ив.

— Не, но зная какво се върти в ума ти. Не бива да ти хрумват подобни мисли.

Може би, но все пак я спохождаха и това не й харесваше. Продължи да върши работата си. Резултатът от лабораторията не показа наличие на рицин в прахообразната смес и течния шоколад, които Ив бе взела от апартамента на Фостър. Това потвърждаваше, че отровата е била донесена на местопрестъплението.

Върна се към времевия отрязък и добави подробностите от сутрешните разговори. „Влизащи и излизащи — помисли си тя, — хора, които бързат или се мотаят и се разминават.“

Нужна й бе връзка с отровата.

Застана срещу таблото с материали по случая, седна на бюрото си. Затвори очи. Отново се надигна и препрочете записките и докладите си. Стана, закрачи из офиса.

Но умът й не раждаше нищо. С надеждата да го ободри, посегна зад компютъра, където криеше шоколадов десерт, залепен с тиксо.

Беше изчезнал.

— Шибана работа.

Парче от тиксото бе останало, когато някой е дръпнал шоколадчето. Мистериозният крадец на сладкиши отново бе направил удар.

Не за първи път й хрумна да сложи камери и подслушватели в офиса си. Малко наблюдение, малко шоколад и щеше да спипа крадливото копеле.

Но не искаше да го победи по този начин. Това бе битка на воля и интелект, а не на технологии.

Негодуванието заради отнетото под носа й лакомство държа съзнанието й ангажирано през следващите няколко минути. После се предаде, свърза се с доктор Майра и успя да убеди сприхавата секретарка да й насрочи среща. Изпрати й копия от докладите и втори комплект до командир Уитни със съобщение, че ще поиска съставяне на психологически профил. Отново затвори очи, замисли се за кафе. И заспа.

 

 

Беше в онази стая в Далас. Леденостудена, осветена само от примигващата светлина на мръсния червен фенер пред секс клуба на отсрещната страна на улицата. Ножът бе в ръцете й, целите окървавени. Пред нея лежеше мъжът, който й бе дал живот. Мъжът, който я бе изнасилвал, пребивал и измъчвал.

„Всичко свърши — помисли си тя, вече пораснала и с нож в ръцете, а не дете. — Направих каквото трябваше.“ Но ръката на зрялата жена пулсираше от болка заради счупената кост на детето. Усещаше мириса на кръвта, мирис на смърт. Придържайки счупената си ръка, излезе от стаята и понечи да побегне.

Вратата на спалнята бе отворена. Върху леглото се поклащаха два силуета, плавно и със странна красота на движенията. Светлината ги озаряваше и струеше от тях. Неговите коси бяха лъскави и черни, ярките му очи сияеха. Тя познаваше очертанията на лицето му, раменете, извивката на гръбнака му, напиращите мускули.

Жената, с която бе слял тялото си, стенеше от наслада и златистите й коси блестяха на слабата светлина.

Болката бе по-мъчителна от тази в счупената ръка, по-ужасяваща от изнасилванията. Вибрираше във всяка клетка на тялото й.

Зад гърба й мъртвият й баща се смееше ехидно.

— Нали не очакваше вечно да ти бъде верен? Погледни го, погледни нея. Не можеш да се мериш с тях. Всеки изневерява, малката.

След миг отново бе малкото момиче, треперещо от слабост, болка и безпомощност.

— Върви, дай им да разберат. Знаеш как.

Когато погледна надолу, ножът бе в ръката й, с влажно червено острие.