Нора Робъртс
Невинни в смъртта (5)

5.

В апартамента нямаше нищо, което да говори за убийство. Никакви отрови, скрити в тайници, никаква заплашителна кореспонденция или уличаващи снимки.

Единственото, което се виждаше и усещаше, бе животът на двама обикновени млади хора, чийто брак все още е бил свеж и безоблачен.

Общият работен кът бе пълен с негови и нейни бележки, както и глуповати еротични имейли, които си бяха изпращали. „Това е онзи трескав любовен трепет, при който нищо не е по-важно от близостта между двама души“, помисли си Ив. Имаше запаметени обаждания по линка от Лиси до майка й и обратно, едно съобщение от Мири Халиуел, която се обръщаше към двамата Фостър, за да потвърди уговорката си с Крейг да учат заедно и шеговито споделяше с Лиси как е минала срещата й с мъж на име Бен.

Вечерта преди смъртта си Крейг Фостър бе започнал да подготвя тест, който никога нямаше да достигне до учениците му. И бе работил почти час върху тема „Икономическото и социалното развитие след градските войни“. Скрийнсейвърът на компютъра бе сватбен портрет на двама им, тя в бяла рокля с дълъг шлейф, той в официален черен костюм, снимани навярно при първата си брачна целувка.

— Тежко е — отбеляза Пийбоди, когато се върнаха в колата си. — Всичко в онова жилище е ново. Едва са започвали и изведнъж — край. Хубавите чаши за вино, сигурно сватбен подарък, бяха почти неизползвани. Кърпите и завесата пред душа в еднакъв цвят, изсушените цветя от булчинския й букет, дискът от церемонията и тържеството… Наистина е тежко.

— Още по-тежко е, че нищо не разкрихме — троснато отвърна Ив. — Не са имали пари, не са употребявали наркотици. Вероятността някой от двамата да е имал извънбрачна връзка е почти нулева. Тогава каква е била тайната му?

— Имал е тайна ли?

— Много хора имат тайни. Малки кътчета, които пазят скрити дълбоко в себе си. Неща, които един мъж не би споделил със съпругата си.

Пийбоди се намръщи и поклати глава.

— Не мисля, че са имали тайни един от друг в разгара на любовта си.

— Значи са ги пазели добре — промърмори Ив и потърси място за паркиране до училището.

На входа, докато чакаха да бъдат проверени от охраната, Ив забеляза двама учители с черни ленти на ръкавите.

— Да прегледаме графиците и движението на персонала. Ако рицинът не е дошъл от дома му, значи е сложен тук.

Пийбоди извади бележник.

— Жертвата е пристигнала в шест и четиридесет и две. Според показанията на съпругата му е излязъл от дома си около шест и половина.

— Вървял е пеша — обясни Ив. — Хубаво е да живееш близо до работата, за да спестиш транспортните разходи. Стига се за седем-осем минути, така че едва ли е спрял някъде по пътя. По това време в района няма нищо отворено. Най-близкото денонощно заведение е три преки на запад.

Пийбоди кимна и допълни:

— Има една закусвалня, но отваря едва в седем.

— Добре. — Ив съсредоточено започна да описва какво се е случило онази сутрин: — Значи облича якето си, взема куфарчето и пакетирания обяд, целува жена си за довиждане и идва пеша на работа. Влиза през главния вход, както ние. Минава през охраната, регистрира се. Кани се да потренира, но първо отскача до класната стая да остави багажа си. Яке, ръкавици, шапка, шал. Куфарче, в което е последният му обяд. — Отправи се натам по най-логичния маршрут. — Никой от разпитаните не спомена да го е видял или да е разговарял с него, преди да стигне до салона за фитнес. Първо се качва на горния етаж. — Спря пред вратата на класната стая, разкодира полицейското клеймо и влезе. — Слага куфарчето на бюрото, прибира обяда в чекмеджето, оставя якето си на закачалката. Енергичен, организиран човек — продължи да разсъждава тя. — Идва облечен с екипа си за фитнес. Изважда торбата с дрехите си за училище и ги взема в салона.

Пийбоди погледна записките си:

— Носел е дрехите си за работа в торбичка в куфарчето.

— После слиза във фоайето — говореше Ив, докато вървяха обратно. — Отива да тренира, оставяйки в класната стая чашата си без надзор.

— Точно така — потвърди партньорката й.

Излязоха от сградата и тръгнаха към корпуса за фитнес.

— Според показанията на свидетелите вече е бил в залата, на уредите, когато е видян за първи път.

— От Рийд Уилямс, около седем и десет.

— В колко часа се е регистрирал Уилямс?

— В шест и четиридесет и пет.

— Че какво е правил до седем и десет? Отново ще си побъбрим с него. Моузбли твърди, че е видяла жертвата до басейна, когато излизала около седем и тридесет.

— Регистрирала се е в шест и петдесет.

— Много ранобудници има тук. Ще разпитаме и нея повторно. А най-добре още сега — добави Ив, когато видя директорката да върви към тях.

— От охраната ми съобщиха, че сте тук. — Бе облечена изцяло в черно — полата, сакото, ботушите. — Ще ви бъда благодарна, ако се обаждате в кабинета ми, когато идвате в академията.

— Предположихме, че сте отменили учебните занятия за деня — обясни Ив. — Предвид обстоятелствата.

— След като поговорих с психолозите ни, размислих. Те смятат, че за учениците е по-добре да не се нарушава рутината, да бъдат заедно днес и да разговарят открито за страховете и чувствата си. Сутринта почетохме паметта на колегата с едноминутно мълчание. Тази седмица ще му поставим паметник. Има ли някакъв напредък?

— Разследването продължава. Какво правихте вчера, преди да отидете да плувате?

— Моля?

— Пристигнали сте в шест и петдесет. Какво правихте след това?

— Нека помисля. Случиха се толкова много неща оттогава… Отидох в кабинета си да прегледам и организирам ангажиментите си за деня. Имах среща в осем. Защо?

— Уточняваме подробностите. Видяхте ли някого? Разговаряхте ли с някого преди плуването?

— Всъщност да. Преди да вляза, размених няколко думи с Биксли, който чистеше стъпалата от снега… Напомних му да ги наглежда периодично през деня. Срещнах Лейна Санчес, главния ни диетолог, влезе точно след мен. Мисля, че подхвърлих някаква реплика за времето. После отидох в кабинета и прегледах графика си за няколко минути. А после поплувах.

— Отидохте ли до другия край на фитнес залата?

— Не, влязох в съблекалнята за персонала, за да се съблека по бански, а оттам — направо в басейна. Какво е сполетяло Крейг, лейтенант? Носят се разни слухове, а за всички ни ще е по-добре да знаем истината.

— Бил е отровен. Кой има достъп до залата за фитнес?

— Отровен? — Моузбли леко отстъпи назад. — Господи! Да не е изял нещо купено от автомата в стаята за отдих? Веднага трябва да поговоря с Лейна.

— Не го е купил в училището.

По лицето на директорката моментално се изписа искрено облекчение.

— Слава богу! Но това е ужасно — припряно добави тя. — Ужасно е, че причината е била в нещо, което е донесъл от къщи. Ала сега трябва да мисля за учениците, за другите служители.

— Разбира се.

— Значи е било нелепа случайност. Някаква алергична реакция ли е получил?

— Било е убийство — равно каза Ив и видя как облекчението от лицето на Моузбли мигновено изчезна. — Трябва да узная къде се е намирал всеки, който е бил в училището, преди да започнат занятията. До часа, в който Фостър е обядвал. Може ли някой от персонала или учениците да проникне в тази част на корпуса? — Ив кимна към вратите на фитнес залата за персонала.

Директорката повдигна трепереща ръка към гърдите си.

— Трябва да узная какво се е случило. Щом е било умишлено деяние, може би учениците все още са застрашени…

— Няма причина за подобни опасения. Жертвата е била набелязана. Отговорете на въпросите.

Жената потърка слепоочията си.

— От тази страна влизат само служители. Нужна е кодова карта. Салонът за учениците е в срещуположната част, там се влиза от другата страна на басейна. Персоналът може да го ползва преди и след занятия, когато по график няма тренировка за състезание. О, господи! Отрова…

— Дайте ми кодова карта — каза Ив и посочи вратата. Моузбли извади своята от джоба си и я пъхна.

Ив влезе в малкия салон. В момента никой не ползваше съоръженията — уреди, гири, тюфлеци… Нейната фитнес зала у дома бе по-голяма и по-скъпо оборудвана, но тази изглеждаше добре проектирана. Ценна привилегия за персонала.

— Фостър често ли ползваше уредите?

— Почти всеки ден. Насърчаваме служителите да ползват базата. Повечето го правят веднъж-два пъти седмично, но някои, като Крейг, по-често.

Ив кимна и премина през помещението и през друга двойна врата. Съблекалнята бе чиста и също функционална. Имаше плотове, мъжка и дамска тоалетна кабина и по три душа от всяка страна, разделени с преграда от матово стъкло.

— Кое от тези шкафчета е неговото? — заинтересува се Ив.

— Нямаме запазени — обясни Моузбли. Говореше припряно като човек, който би искал да бъде някъде другаде. — Ако на ключалката свети червената лампичка, значи шкафчето е заето. Ако свети зелената, служителят оставя нещата си вътре и го заключва с шестцифрен код.

Ив отбеляза:

— Виждам три червени.

— Някои колеги държат екипите си тук постоянно, за удобство.

— Искам да огледам съдържанието.

— Не можете просто да отворите шкафче, в което някой е оставил лични вещи! — възрази директорката.

— Напротив, мога. Пийбоди!

— Шкафчетата за съхранение в образователни комплекси, офиси и обществени сгради не са защитени от Закона за собствеността — заяви партньорката й, когато Ив извади универсалната си кодова карта. — В хода на разследване всеки представител на нюйоркската полиция има право на достъп.

— Това е излишно ровене в личните вещи на хората! — повиши тон Моузбли. — За мен е очевидно, че отровата е била в нещо, донесено от дома му.

— А за мен нищо не е очевидно — прекъсна я Ив. — При такива обстоятелства аз съм шефът.

— Не може да вярвате, че някой от работещите тук би навредил на Крейг!

— Разбира се, че мога.

В първото шкафче имаше чифт дамски маратонки и чантичка с тоалетни принадлежности — червило, дезодорант, гел за коса, спирала за мигли, няколко тубички с различни кремове и парфюм.

— Може да съм невежа в тази област — процеди Моузбли през зъби, — но е пределно ясно, че Крейг се е отровил от нещо, което е изял или изпил. При това донесено от къщи.

— Да, за вас е ясно, защото всичко друго ще донесе лоша слава на училището.

В следващото шкафче откриха мъжка чанта. В нея имаше обувки, несесер с гребен и някакъв продукт за коса, очила за плуване и гумена шапка.

— Моя отговорност е да защитавам репутацията на тази академия. Веднага ще се свържа с адвокатите ни — заплаши директорката.

— Направете го — рече Ив. Когато Моузбли излезе, тя застана до третото шкафче. — Не е надеждна кандидатка за извършител на престъплението.

— Знам ли… — подвоуми се Пийбоди. Не можа да се сдържи и направи смешна физиономия зад гърба на директорката. — Ако питаш мен, отношението й е вбесяващо.

— Разбира се. Но ако е искала да се отърве от Фостър, не би го извършила на територията на училището. Ще направим по-подробно проучване, в случай че лоялността й към академията е маска, но не вярвам, че би искала да опетни репутацията си на директор със скандал. Я виж ти! Погледни тук.

В последното шкафче имаше обувки и лъскава чантичка за тоалетни принадлежности от имитация на кожа. Аксесоарите вътре бяха по-луксозни от другите. Сред тях имаше солиден запас от презервативи.

— Странно място да държиш такива неща — отбеляза Пийбоди. — Освен ако се надяваш да прелъстиш някого в съблекалнята.

— Бих се обзаложила, че това е нарушение на правилата. — Ив извади малка кутийка с таблетки. — Някой тук е голям палавник; Р. У. — добави тя, когато прочете гравираните инициали. — Рийд Уилямс, предполагам.

Пийбоди отиде да измъкне Уилямс от час, за да бъде разпитан. Ив продължи по пътя на Крейг и тръгна към стаята за отдих на персонала.

Размина се с две момчета, които дълго я гледаха, а след това й показаха пропуските си.

— Приличам ли на училищен надзирател? — ядоса се тя.

— Трябва да показваме пропуските си на всички възрастни. Учители, помощен персонал и родители.

— Приличам ли на родител?

— Не знам — вдигна рамене едното момче.

— Накъде сте тръгнали така?

— Имаме пропуски — повтори другото хлапе.

— Виждам, но ми отговорете на въпроса.

— Отиваме в библиотеката да търсим материали за проект по естествени науки.

— А бяхте ли извън класната стая и вчера преди обяд?

Хлапетата се спогледаха, преди първото момче да проговори:

— Май и вчера ходихме в библиотеката.

— Показахме пропуските си на госпожа Халиуел.

— Кога?

Второто момче нехайно сви рамене.

— Не помня точно. Загазили ли сме?

— Ще загазите, ако не ми отговаряте. Не ме интересува дали се изнизвате да пиете бира и да играете комар. — Ив не обърна внимание, когато първото момче изсумтя. — Искам само да зная в колко часа видяхте госпожа Халиуел и къде.

— Беше по време на второто занятие, към края на часа… Около десет и половина. Слизаше по стълбище В, ето там. Защо ви интересува това?

— Защото съм любопитна. Къде отиваше?

— Не зная. Учителите не ни дават обяснения.

— Винаги е било така — въздъхна със съчувствие Ив.

— Ако не сте учител, служител или родител, трябва да имате пропуск — неочаквано изтърси първото момче и я изгледа с присвити очи.

— Издай ме! А сега изчезвайте.

Хлапетата побягнаха, поглеждайки я през рамо.

— Сигурно проектът е за изработване на бомбички — промърмори Ив и извади записките си. От десет до единадесет Фостър бе водил час с профилирана паралелка в мултимедийната зала на третия етаж. — Интересно.

Отвори вратата на стаята за отдих с универсалната си карта. Докато учителите бяха в час, тя бе празна. Представи си как Крейг влиза и грабва една газирана напитка след тренировката преди часовете. Побъбря с колега за филми.

По това време повечето, ако не и всички от персонала, трябва да са били в сградата. А повечето ученици — със сигурност. Термосът на Фостър бе стоял на място, достъпно за всеки — в класната му стая на втория етаж.

И по време на тренировката му, и в часа с профилираната паралелка.

„Колко време е било нужно?“, запита се тя. Минута? Две? Влиза, отваря чекмеджето, сипва отровата. Или просто разменя чашите. И излиза.

А един хитър убиец би имал резервен план, в случай че някой го изненада. Навярно се е отбил да остави бележка на Крейг или да провери някаква писмена работа. Лесно е, ако човек запази хладнокръвие. Обърна се, когато Пийбоди влезе с Уилямс.

— Това не може ли да почака? — попита той. — Денят е достатъчно тежък, за да ми се налага да зарежа класа си.

— Тогава да не губим време. Излизали ли сте от класната стая вчера между десет и единадесет часа?

— Второ занятие в понеделник. Тогава са семинарите. Да, излязох за няколко минути.

— За какво?

— Отидох до тоалетната — троснато отвърна Уилямс. — Пия много кафе. — За доказателство застана до автоматичната готварска печка и програмира чаша. — Винаги се налага да изляза по това време.

— Стаята се намира на същия етаж и в същото крило като тази на Фостър. Видяхте ли някого? Вас видяха ли ви?

— Не, доколкото си спомням.

— Държите постоянно заето шкафче в съблекалнята на фитнес центъра.

— За някои от нас така е по-удобно, отколкото да си носят спортни обувки всеки ден.

— Но във вашето шкафче има не само обувки. Убедила съм се, че един мъж си носи презервативи, когато има планове да ги използва.

Уилямс отпи глътка кафе и след кратко колебание отвърна:

— Доколкото зная, не е незаконно.

— Все пак се питам какво би казала госпожа Моузбли, ако узнае, че имате такъв запас в шкафчето си. Или бордът на директорите. Или… как се наричаше… Комисията по образование.

— Повтарям ви, че презервативите не са незаконни.

— Но какво биха си помислили колегите ви за мъж като вас, който прелъстява момичета в съблекалнята, покварявайки невинни млади тела?

— Предпазните средства са за… за подсигуряване. — С нехайно движение Уилямс Рийд се облегна на плота и отново отпи кафе. — Вие носите оръжие, но доколкото ми е известно, досега не сте застреляли някого в сградата. — Изправи се бързо и добави: — Но за бога! Това е долно и отвратително. Не съм педофил. Преподавам от четиринадесет години и никога не съм докосвал ученичка по начин, заради който мога да бъда обвинен.

— Според чии критерии? — полюбопитства Ив.

— Слушайте, не си падам по момичета. Харесвам жени. Имам слабост към жените.

Ив бе убедена в искреността на това признание.

— Толкова голяма слабост, че да ги чукаш в сградата на училището? — Тя изостави учтивата форма и мина на „ти“.

— Не съм длъжен да отговарям на подобни въпроси. Не и без адвокат.

— Добре, можеш да повикаш адвоката си, когато отидем в управлението.

За миг гневът на Уилямс бе заменен от уплаха.

— Арестуван ли съм?

— А искаш ли да бъдеш?

— Слушайте, слушайте… Господи! — Той прокара пръсти през косата си. — Имал съм няколко авантюри. Не е престъпление, въпреки че мнозина не биха одобрили подобно поведение на работното място. Но са били със зрели жени, осъзнаващи какво вършат.

— Кажи имена! — Ив се усмихна чаровно, молейки за разбиране.

— Лейтенант, не е възможно това да има някаква връзка с причината да сте тук. Няколко от тях са омъжени.

— Само няколко ли?

— Обичам жените. — Усмивката му стана по-широка. — Обичам секса. Не вредя на никого.

— Крейг знаеше ли, че правиш секс в съблекалнята?

— Не.

Изрече го твърде бързо. За Ив бе очевидно, че лъже.

— Бил е праведник, а? Случайно е разбрал за тайните ти срещи в съблекалнята и е бил шокиран. А може би възмутен? Заплаши ли да отиде при директорката?

— Не е имало никакъв проблем между Крейг и мен. Попитайте когото искате.

— Ще попитам. Отново ще поговорим.

— Лукав мазник! — отбеляза Пийбоди, когато Уилямс излезе.

— Има мотив. Излъга, че Крейг не е знаел за подвизите му в съблекалнята.

Ив закрачи из стаята, докато си припомняше разположението на съблекалнята. Там имаше предостатъчно удобни кътчета за усамотяване.

— Може би не е успял да убеди Крейг да не го издава… Или просто се е страхувал, че все някога ще го направи. Защитавал е себе си, работата и начина си на живот. Излязъл е от класната си стая, докато Крейг не е бил в своята. Това го поставя на първо място в списъка ми за момента. Да поговорим с Халиуел.

— Искаш ли да я доведа тук? — заинтересува се Пийбоди.

— Не, нека опитаме да я изненадаме.

Когато излязоха, звънецът би. Децата веднага наизскачаха от класните стаи и коридорите се изпълниха с глъчка. Приличаха на рояк африкански скакалци, готови да връхлетят каквото им се изпречи.

„Или като мравки — помисли си Ив, — плъзнали от мравуняка си.“ Прииска й се да се скрие обратно в стаята за отдих, докато роякът отмине, но едно момиченце се устреми право към нея.

— Лейтенант Далас, може ли за момент?

„Малката блондинка с проницателните очи“, спомни си Ив.

— Рейлийн!

— Да, аз съм. Убит ли е господин Фостър?

— Защо мислиш така?

— Потърсих информация за вас в компютърната мрежа и открих, че се занимавате с разследване на убийства. Разкрили сте много. Баща ми каза, че сте били тук вчера заради неизяснени обстоятелства. Би могло да се окаже злополука, естествена смърт или самоубийство. Нали така?

— Права си.

— Днес отново сте тук и задавате въпроси, а всички гадаят какво може да се е случило. — Рейлийн отметна с ръка дългите си къдрици, прихванати с две бели шноли с форма на еднорог. — Много хора ме разпитват, защото аз намерих трупа. Не искам да им кажа нещо, което не е вярно. Е, убийство ли е?

— Все още разследваме.

— Не мога да си представя, че някой би му посегнал! Беше толкова добър, а това е отлично охранявано училище. Знаете ли, че го смятат за едно от най-престижните в щата Ню Йорк? — попита момиченцето.

— Предполагам.

— А аз съм първенец на класа. — Рейлийн потърка златната звезда на ревера си със самодоволна усмивка, което накара Ив да изпита желание да сплеска носа на малката сухарка.

— Браво на теб.

Понечи да я заобиколи, но момичето се отдръпна назад с танцова стъпка.

— Ако господин Фостър е бил убит, майка ми ще бъде още по-разстроена. Нали разбирате, аз съм единственото й дете и се тревожи за мен. Днес не искаше да ме пусне на училище.

— Но си тук.

— Обсъдихме го с двамата ми родители. Нямам нито едно отсъствие, а това се отразява на общото класиране. Мелъди не дойде. Майка ми разговаря с нейната и тя каза, че сънувала кошмари снощи. Аз не или поне не помня. Харесвах господин Фостър и написах в дневника си колко много ще ми липсва. Толкова съжалявам, че е мъртъв. — Рейлийн кимна мъдро и прочувствено. — Аз може би има с какво да помогна. Може би ще си спомня нещо важно. Или ще видя или чуя нещо. Много съм умна и наблюдателна.

— Не се и съмнявам, но все пак остави разследването на нас.

— Не зная какво ще стане сега. — В теменужените й очи проблеснаха сълзи. — Никой не ни казва. Работех старателно върху проекта, възложен ни от господин Фостър, а сега нямам представа как да го завърша… Е, трябва да влизам в час.

— Трудно е да си дете — отбеляза Пийбоди, щом Рейлийн се отдалечи с наведена глава. — Лошо е, когато нещо подобно те накара да се простиш с невинността, която и без това трае толкова кратко в живота. Никога няма да забрави мига, в който е влязла в онази стая и го е видяла.

— При убийство никой не може да остане невинен. Да потърсим Халиуел. Ще навестим и Доусън.

 

 

Узнаха, че госпожа Халиуел не е дошла на работа, но откриха Доусън в химическата лаборатория да дава указания. Когато забеляза Ив на прага, каза на децата да започват и излезе.

— За какво имате нужда от мен? Мога да ви отделя само няколко минути. — Застана така, че да наднича през полуотворената врата и да държи учениците под око. — Правят прост опит за определяне на неизвестно вещество, но все пак трябва да ги наглеждам.

— Неизвестно ли? Какво например.

— О, захар, сол, нишесте, сода за хляб.

— Защо просто не го опитат на вкус?

— Ха-ха, би било измама! — Изведнъж стана сериозен и притвори вратата още малко. — Вярно ли е за Крейг? Че е бил отровен?

— Вече се е разчуло — присви очи Ив.

— Слуховете се разнасят със скоростта на светлината. Секретарката на Арнет я чула да говори по линка с юридическите съветници на училището. После видяла Дейв и му казала, а той срещна мен и така… Не мога да повярвам.

— Знаете ли какво е рицин?

— Рицин ли? — Той отвори широко очи. — Да, да, разбира се. Но… но как е възможно Крейг да е отровен с рицин?

— Точно това се опитваме да разберем. Знаете ли как се добива отровата?

— Аз… не точно — отвърна той след миг. — Но мога да направя справка, ако желаете. Ще отнеме само минута.

— Няма нужда. — Ив погледна към стаята с лабораторните принадлежности зад него. — Можете ли да го получите тук?

Доусън присви устни.

— Вероятно… Като ползвам това, с което разполагам, и нещо поръчано от централната лаборатория. Искате да добия отрова ли, лейтенант? Ще ми бъде нужно официално разрешение. — Прозвуча като извинение. — Не е позволено да се внасят токсични вещества в лабораториите или където и да е в сградата на училището. Но ако ще бъде от полза…

— Не, благодаря. Е, колко често се случва някое хлапе да успее да направи воняща бомбичка или димка?

Той се усмихна и кой знае защо, й напомни за развеселен монах.

— О, поне веднъж всеки срок. Щях да бъда малко разочарован, ако не го правеха. Ако децата не замислят по някоя лудория от време на време, какъв е смисълът да си дете?

 

 

Засега Ив зачеркна Доусън от списъка. Отидоха с колата до апартамента на Мири Халиуел, бе на две преки от този на семейство Фостър. Но тя не отвори.

— Ще я потърсим на линка — предложи Ив, докато слизаха обратно. — Мисля, че приключихме в училището за днес. Продължаваме с разпити по домовете на заподозрените. Ще прегледаме сведенията за жените от персонала и ще подберем по-привлекателните. Сигурно поне една-две ще признаят, че са имали приключения с Уилямс в съблекалнята.

Когато стигнаха до входната врата, тя рязко се отвори пред тях. С вълната студен въздух вътре нахлу Мири Халиуел, придружавана от мъж, слаб като вейка.

— О, лейтенант Далас! Мен ли търсехте? — възкликна тя.

— Точно вас.

— Бях… бяхме… Отидохме да видим Лиси. А това е Бен. Бен Винимиър. Лиси ни каза, че Крейг е убит. Чула го от вас.

— Мири, какво ще кажеш да се качим горе? Ще поговорим там. Трябва да поседнеш — настоя Бен. После кафявите му очи се взряха в полицайката. — Всички все още сме разтърсени. Имате ли нещо против да поговорим горе?

— Добре — съгласи се Ив.

— Не можехме да останем по-дълго. — Подкрепяна от Бен, Мири заизкачва първия ред стъпала. — Струва ми се, че би било натрапване. Майка й е до нея и така е най-добре. Не зная как да й помогна. Мислиш ли, че трябва да отидем отново?

— Не днес — отвърна Бен. — Утре ще й помогнем с каквото можем. Днес трябва да си почине. Ти също.

Когато стигнаха до вратата, той извади ключа на Мири и отвори.

— Ще сваря чай. Седнете, ще го донеса. Лейтенант?

— За мен не.

Когато срещна въпросителния му поглед, Пийбоди кимна:

— Един чай ще ми се отрази добре. Аз съм детектив Пийбоди.

— Чувствам се вцепенена — сподели Мири. — Цялата съм скована от болка. Тя каза, че бил отровен с рицин. Бен знае какво е това.

— Работя като редактор в „Таймс“ — обади се той, докато вадеше чаши от шкафа в кухненската ниша. — Имам познания в доста области.

— Обясни ми, но не виждам как… Не проумявам защо.

— Къде бяхте вчера сутринта между десет и единадесет?

Все още с палтото си, Мири се отпусна в едно кресло.

— В десет ли? Имахме сбирка на театралния кръжок. Работим върху пролетната пиеса.

— През цялото време сте били там, така ли?

— Да. Е, наложи се да сляза до сектора по трудово обучение. Този срок учениците проектират и изработват костюмите ни, което е една от задачите им за срока. Бях забравила да взема диска с проектите предишния ден.

— Вчера сте се регистрирали малко след осем часа. Първото ви занятие започва едва в девет.

— В понеделник и четвъртък давам индивидуални консултации. От осем до осем и четиридесет и пет. Всъщност закъснях. Но не разбирам защо… — При внезапното прозрение на лицето й се изписа шок. — О, да, разбирам. Бен!

— Трябва да зададат въпросите си, Мири. — Гласът му прозвуча успокояващо, когато донесе чая и й подаде чашата. — Събират информация. Нали искаш да помогнеш?

— О, да… Но никога по-рано не съм била разпитвана от полицаи. А сега два пъти за два дни… И като мисля за случилото се с Крейг…

— Видяхте ли някого в коридора тогава? — прекъсна я Ив.

— Нека помисля. Подробностите от деня ми се губят, всичко е толкова объркано в главата ми. — Тя затвори очи и бавно отпи глътка чай. — Да. Спомням си, че видях две момчета да отиват към библиотеката. Престън Джуп и Ти Джей Хорн. Използват хитрината за търсене на материали по няколко пъти всяка седмица, ако мине. — Отново отвори очи. — Ако съм срещнала още някого, просто не съм обърнала внимание. Мислех за пиесата и се ядосвах, че съм забравила диска.

Бен подаде чая на Пийбоди и се настани върху облегалката на креслото, в което седеше Мири. Ласкаво обви ръка около раменете й.

— Знаете ли за някакви търкания между Крейг и друг колега?

— Не, не зная. Честно казано, няма и какво да науча.

— Имали ли сте сексуални отношения с Рийд Уилямс?

— Не! Господи. Нищо подобно… — Лицето й пламна. — Бен, никога не бих…

— Всичко е наред. За онзи, когото Крейг наричаше Казанова, ли става дума?

Мири потръпна. Сетне колебливо отвърна:

— Да. Покани ме няколко пъти да излезем, но не проявих интерес. Той е опитен сваляч. Освен това нещата стават сложни, когато работиш с някого, така че не исках да тръгвам по този път.

— Ползвате ли фитнес съоръженията в училището?

— Би трябвало да го правя по-често. — Тя отново се изчерви леко. — Всъщност почти никога.

— Крейг обсъждал ли е с вас сексуалното поведение на Рийд Уилямс?

— Много неудобна тема… Преди няколко месеца споменах на Лиси, че мисля да приема поканата на Рийд за среща. Твърде дълго не бях излизала с мъж. Явно е казала на Крейг, защото той ме предупреди, че Рийд има връзка с жена, с която не е редно да се забърква. Според него трябвало да стоя настрана. Така и направих.

— Винаги ли се вслушвахте в съветите на Крейг?

— Не. Доверявах се на инстинктите му, а в този случай съвпадаха с моите. Срамувам се да го призная, но просто се чувствах самотна. Не съм от типа жени, преследвани от обожатели.

— Моля? — възкликна Бен и успя да я накара да се усмихне.

— Е, не беше нужно да тичаш дълго след мен — рече Мири.

— С коя се срещаше Уилямс? — попита Ив.

— Не зная. Не можах да изкопча нищо от Крейг, въпреки че опитах. Кой не би искал да узнае пикантна клюка? Но той упорито отказваше да ми каже. Мисля, че не е споменал дори на Лиси, защото попитах и нея. Или я е накарал да се закълне, че ще пази тайна. Рийд има репутация на женкар. Мисля, че това му харесва. Любимец на жените. Не ми трябва такъв.

— Моля? — отново извиси глас Бен и този път Мири се засмя през сълзи.

Тя въздъхна и опря глава на рамото му.

— Рийд е добър учител и отлично се разбира с учениците. Но не бих отдала сърцето си на мъж като него.

 

 

Ив се нуждаеше от време за размисъл. Щом се върнаха в управлението, се затвори в офиса си. Състави схема на училището и движението на персонала.

Хрумна й, че може би Уилямс се е забавлявал не само с колежки. Беше му повярвала, че не посяга на хлапачки, но може би нямаше скрупули по отношение на майките им.

Провери списъка на охраната и забеляза, че през въпросната сутрин са се регистрирали няколко родители. Започна проучвания за тях, опитвайки се да изтласка на заден план мисълта какво прави Рурк, докато тя работи.

Трудно й бе да не мисли, че в момента съпругът й обядва с бившата си любовница.