Нора Робъртс
Невинни в смъртта (17)

17.

Когато приключиха с описа на вещите от дома на Страфо, Ив ангажира една от конферентните зали. С Пийбоди изложиха там всичко, групирано според притежателя или онзи, който го е ползвал.

Донесе таблото си с материали по случая и добави снимки на още предмети.

Разглеждаше, обикаляше…

— Моля ви, лейтенант, трябва да хапна нещо.

Изтръгната от мислите си, Ив рязко извърна глава.

— Толкова съм гладна, че ще си изям ушите — оплака се Пийбоди. — Мога да поръчам нещо от закусвалнята долу.

— Давай.

— Супер. Какво искаш?

— Да спипаме проклетото копеле — бързо отвърна Ив.

— За ядене, Далас. Храна — онагледи думите си с жестове партньорката й.

— Няма значение, стига да има и доза кофеин. Тя пази кутия, пълна със снимки.

— Какво?

— Алика. Красива голяма кутия, прибрана високо в гардероба й. Не е напълно скрита, но не е и на видно място. Пълна е със снимки на загиналото дете, кичур от косата му, негови играчки и парче от одеялцето му.

— Господи! — Пийбоди усети как сърцето й се свива. — Горката жена. Сигурно е ужасно.

— Нито една снимка на момчето в къщата, а цял куп скрити в кутията й. — Ив заобиколи купчините вещи и спря до онези от кабинета на Оливър Страфо. — В неговите неща също няма.

Пийбоди застана до нея и се опита да отгатне мислите й.

— Имах втори братовчед, който се удави като дете. Майка му раздаде всичките му неща, освен една ризка. Държеше я в панера си с принадлежности за шиене. Всеки, който е загубил дете, го изживява по различен начин. Ще донеса храната.

Изниза се, преди Ив отново да я задържи.

Останала сама, тя закрачи около масата пред таблото. Замисли се за мъртвото дете.

Момченцето е било симпатично, лъчезарно, с голяма дяволита усмивка. Така изглеждаше на повечето снимки като поотраснало дете. „Щастливо, сплотено семейство“, мислено обобщи тя, докато гледаше снимката, която бе копирала от кутията на Алика — четиримата Страфо, усмихнати срещу фотоапарата. Децата в средата, родителите от двете им страни.

Сравни я с онази от стаята на Рейлийн. Едно дете, застанало между мама и татко. Макар да бе усмихната срещу обектива, очите на Алика изглеждаха хлътнали, а около устните й имаше бръчици на напрежение.

Нещо липсваше.

Дали се опитваше да запълни тази празнота със светски изяви, рутинни дейности, срещи с приятелки, преобзавеждане? Лекарства и мъже…

„Не тъгувай, мамо!“

Малката Рейлийн бе будно хлапе. Умно и схватливо. Но самоувереността му не допадаше особено на Ив. Рейлийн бе направила проучване за нея, за кариерата й, за разследваните случаи. „Не е толкова трудно, но е интересно занимание за десетгодишно дете“, помисли си Ив.

И изведнъж се сети за Никси — другото будно и схватливо момиче. Смело хлапе. Бе загубила брат си и цялото си семейство. Светът й бе рухнал в една-единствена ужасна нощ.

Никси бе пълна с въпроси, също като Рейлийн. Може би нейните бяха по-находчиви и издаваха по-голямо любопитство.

На тяхната възраст Ив едва бе започнала да учи в истинско училище. „Дали и аз съм била толкова любопитна?“, запита се тя. Може би, но тогава не се осмеляваше да зададе въпросите си. През първите осем години от живота й всяко питане означаваше юмрук в лицето. А може и нещо по-лошо.

По-добре беше да си мълчи.

Нещо ставаше в онази къща. В съвършения дом на Страфо имаше нещо изопачено. Ив вече не се боеше да разпитва, но трябваше да намери точните въпроси.

 

 

Хапна нещо, което някога бе претендирало да се нарича пилешко месо, малко хляб, наподобяващ картонена обвивка.

Стреляйки напосоки, провери серия вероятности. Проследи много пътища на логиката и една-единствена нишка на чист инстинкт. За съжаление компютърът показа, че последното е пълна глупост. Не бе изненадана. После въведе хипотетична версия, пропускайки някои подробности, и машината я обяви за гений.

— Е, би било страхотен удар, а!

Облегна се назад. Глупаво бе, разбира се, да проверява хипотези и версии, без да въведе всички подробности и доказателства. Но задоволи любопитството си.

Заинтригувана, изпрати на Майра копия от всичко и я помоли за мнение. Метна го и на домашния си компютър и взе всичко, върху което би искала да поработи и там, преди да се отправи към бюрото на Пийбоди в общото помещение.

— Ще продължа у дома.

— Смяната почти свършва — подхвърли партньорката й.

— И защо го изтъкваш?

— Няма значение.

— Ще се отбия в училището да почувствам атмосферата още веднъж. Кажи на Макнаб, че искам проучване за личните финанси на Страфо от компютъра му. Ако открие нещо съмнително, трябва да го знам.

— Хм, утре почиваме. И ти, и аз, всички. Освен това е Свети Валентин — напомни й Дилия.

— Господи! — настръхна Ив. — Очаквай повикване, детектив. Бъди в готовност веднага да наметнеш нещо върху оскъдното облекло, с което разпалваш извратените фантазии на Макнаб!

— Имам един шинел, запазен за тази цел, шефе — кимна сериозно Пийбоди.

Ив се замисли.

— Наистина оригинално! Сега да не вземеш да тръгнеш, преди да завършиш доклада си и да го изпратиш на служебния и домашния ми компютър. Искам и записките ти. Впечатления, мнения.

— Да не ти е хрумнало нещо?

— Не зная. Между упражненията за наслада на плътта с Макнаб, които не смея дори да си представя, намери време да прегледаш отново сведенията за учениците и на двете жертви. Оценки, разговори с родители, всичко.

— И какво да търся? — шашна се Пийбоди.

— Кажи ми, когато го намериш — приключи Ив и се отдалечи.

Слезе с ескалатора на първия етаж и с тъга погледна към автоматите за напитки. Прииска й се пепси, но нямаме желание да се мъчи с проклетите машини.

Те сякаш я мразеха.

Вместо да се натъпче в асансьора, изтича надолу по стълбите до подземния паркинг и извади линка си в движение.

Първо се свърза с Каро. Услужливата администраторка на Рурк й се усмихна приветливо.

— Как сте, лейтенант?

— Добре. Може ли… — Изведнъж замълча, решила, че не е редно да кара направо по същество. Щом я бяха попитали как е, тя също трябваше да го стори. Често забравяше тези малки подробности. — А ти как я караш?

— Чудесно. Искам да благодаря и на вас за уикенда във вилата ви в Мексико. С Рива си прекарахме страхотно като майка и дъщеря насаме. Прекрасно е, а и случихме хубаво време. Починахме си от зимата.

Ив не знаеше, че Рурк е подарил на Каро и дъщеря й два дни в Мексико.

— Радвам се — измънка тя. А сега май трябваше да попита за Рива. — Как е Рива?

— Много добре, благодаря. Отново си има приятел… Но този път сериозен. Чудесно е, че пак се забавлява. Сигурно искате да говорите с Рурк.

„Най-сетне!“, помисли си Ив. После гордо отбеляза: „Преминах през цялата тази бъбривост и още съм жива!“

— Ако е зает, може само да му предадеш съобщение.

— Ще проверя.

Отегчена, Ив се качи в колата си, когато Каро включи на режим „Изчакване“ и се появи син дисплей. След няколко мига на екрана засияха сините очи на Рурк.

— Лейтенант!

„Господи, колко е красив“, мина й през ума.

— Извинявай, ако прекъсвам заседание за бъдещо световно господство.

— Това беше сутринта. В момента говорим за колонии на други планети.

— Е, добре тогава. Тъкмо тръгвам от работа, но ще отскоча до училището.

— Защо?

— Не съм сигурна. Просто искам да посетя местопрестъплението още веднъж.

Чаровната му усмивка отново накара сърцето й да се преобърне.

— Компания ли искаш?

— А кой ще основава колониите на другите планети?

— Мисля, че държим нещата под контрол. Ще се срещнем пред училището.

— Супер! — Устройваше я идеално.

— Лейтенант?

Тя ругаеше проклетото движение, докато си проправяше път през него, когато чу гласа му:

— Обичам те.

Усети, че се разтапя, но изкрещя:

— Чувала съм тази реплика някъде. Отговорът беше: „И аз те обичам“. Проклет макси бус! Трябва да затварям! Чао!

Пъхна линка в джоба си и със задоволство продължи битката за измъкване от центъра. Накрая победи, но трябваше да поведе друга война — за място за паркиране. Най-сетне спря на две преки от училището и измина пътя до там пеша.

Видя го да слиза от кола, когато стигна до сградата. Висок и строен, с дълго черно палто, развято от вятъра. Когато лимузината му потегли — бе уредил да се приберат заедно — той се обърна. Направи го също както онзи първи път, сякаш усетил присъствието й. Ярките му сини очи се вгледаха в нея.

И също както първия път, Ив усети, че нозете й отмаляват.

Това не бе в стила й, бе необичайно за нея. Но имаше моменти, когато просто се предаваше на поривите си. Измина няколкото крачки, сграбчи реверите на палтото му и сля устни с неговите. Енергично, страстно и реално.

Той я притисна в прегръдката си, както правеше винаги. Останаха завладени от горещата целувка, докато изнервените нюйоркски шофьори ругаеха край тях.

Рурк прошепна:

— Ето я отново някогашната Ив!

— Да, ето ме. — Тя се отдръпна назад. — Целуваш се страхотно, плейбой. Случайно зная, че си адски добър и с ръцете. А сега отвори да влезем.

Той я погледна смаяно:

— Нима искате от мен да проникна с взлом в училище, лейтенант?

— Заповядвам ти като на цивилен сътрудник!

— Обожавам, когато командваш. Това ме възбужда.

— Едно намигване и усмивка също те възбужда. Опитай!

Той се приближи към вратата и извади малко устройство от вътрешния джоб на палтото си. След като въведе кода, го насочи към таблото на охранителната система и го задейства.

Ключалките поддадоха без звук.

— Майстор си! — за кой ли път се изуми Ив.

— Е, имах някоя и друга минута да проуча охранителната система снощи. И очаквайки заповеди, съставих малка програма за преминаване. — Той отвори вратата и направи галантен жест. — След теб.

— А алармата?

— Моля те! — Погледна я многозначително.

Ив сви рамене и прекрачи прага, но пак се обърна към него.

— А вътрешната охранителна система? Скенерът за карти и пръстови отпечатъци?

Рурк погледна скенера и въведе друг код в устройството в ръката си.

— Заповядай. Можеше да използваш универсалната си карта, което ме кара да мисля, че си искала да узнаеш колко просто може да бъде проникването в охранявана сграда без разрешение за достъп и идентификация.

— Нещо подобно. Да кажем, че човек не е преминал курс на обучение като теб. Колко трудно би се справил с това, което ти стори току-що?

— Определено по-бавно от мен, защото бях отличникът на класа, така да се каже. Но системата не е сложна. Който и да е магазин в града има по-надеждна. — Потупа ръката й под шлифера. — Фактът, че си въоръжена, е малко по-голям проблем. Ще ми трябва минута, за да изключа скенера за оръжие.

— Действай.

„Просто за удобство“, каза си тя. Внасянето на електрошокова палка не бе нещо, за което си струваше да размишлява.

— Скенерът не би засякъл отрова — отбеляза тя. — Спринцовка — също. Убиецът или убийците биха могли да ги внесат по всяко време.

— Готово, можеш да влезеш. — Рурк спря за миг и огледа фоайето. — Е, какво правим тук?

— Не съм сигурна.

— Едва ли ще си играем на „Учителката задържа непослушния ученик след часовете“.

— Няма — увери го тя. — Празните училища са много страховити за секс игри.

Рурк пъхна ръце в джобовете си, докато вървеше навътре.

— Наистина. Сякаш в тях витаят призраците на всички бивши ученици. Като затвори са.

Ив се засмя и приятелски го смушка с лакът.

— Точно така, спомени…

— Не че съм прекарал много време на подобно място. Поне преди Съмърсет да ме вземе под крилото си. Упорито настояваше да уча.

— Държавните училища, които бях принудена да посещавам, не бяха като това. Никакво усещане за престиж и доста по-затегната охрана. Ненавиждах ги. — Ив спря до отворена врата на класна стая. Заприлича й на затворническа килия както някога. — През първите няколко години бях уплашена и глупава, а после си казвах: Е, добре, трябва просто да изтърпя!

— А веднага щом се измъкна от там, постъпи в полицейската академия.

— Беше различно.

— Защото е било твой избор. И вътрешна потребност. — В знак на съпричастност Рурк докосна ръката й.

— Да, никой в моето училище не даваше пет пари дали разпознаваш глаголите или можеш да пишеш гениални есета за социо-политическите последици от Градските войни. Или как си с геометрията. Но в нея има нещо ценно.

— В геометрията ли? — учуди се Рурк.

— Линии, пространства, лице, радиус… Заболяваше ме главата. Но сега пресмятам разстоянието, ъглите, най-късия път между две точки. — Тръгна нагоре по стълбите. — Класната стая на първата жертва. Това е… Мамка му, намира се точно в средата!

— Средата на какво?

— На пространството.

Ив вдигна ръка да го онагледи със замах.

— Е, зависи какво имаш предвид — рече той. — Ако си представяш кръг, може би е просто центърът. А ако мислиш за пространството около себе си като кръг, може би е централен ъгъл, чийто връх е в центъра.

Тя спря да крачи в кръг и го изгледа втренчено.

— Освен това — продължи да обяснява Рурк, — тъй като всеки централен ъгъл разсича окръжността на две дъги, едната от тях винаги е по-малка, а другата по-голяма от сто и осемдесет градуса.

— Мили боже! — ахна Ив.

Съпругът й се усмихна и сви рамене.

— Геометрията винаги ми е харесвала.

— Смахнат гений. — Тя намръщено се загледа в края на коридора. — Забравих какво правя.

— Или може би си в допирната точка — спокойно продължи той. — Това е онази единствена точка, в която права пресича окръжност.

— Млъкни.

— Нали ти попита! Разбира се, фигурата, която мислело чертаеш, може да бъде триъгълник, да кажем, и в този случай…

— Още пет секунди, и ще те халосам.

— Знаеш ли кое ми харесваше още повече от геометрията? Да намирам сляпото петно на охранителните камери — каза той. — За което тази наука помагаше. Грабвах някоя малка сладурана и…

Грабна я, завъртя я, притисна я с гръб към стената и страстно я целуна.

Устните му сториха с нея точно същото като геометрията — замъглиха разсъдъка й.

— Дошли сме да вършим работа. Да оставим играта за после.

— Романтична глупачка. Е, добре, мисля, че разбирам какво се опитваш да установиш, и то е свързано с пресечни и междинни точки.

Ив трябваше да притисне слепоочията си, за да се опомни.

— „Междинни“ едва ли е точната дума.

— Използва се в математиката. Мисля, че междинната точка е класната стая на първата жертва. Онази, която се намира между другите. Освен това смятам, че линиите, които проследяваш, се пресичат там, според първата теорема.

— Да оставим висшата математика настрана, защото е на път да отдели ума от тялото ми. Предпочитам това да стане чрез секс. Класната стая на Фостър. — Ив посочи с ръка. — Оставала е празна най-малко по петдесет минути два пъти в онзи ден. Преди часовете и по време на четвъртия му час, което е дало на убиеца добра възможност да сипе отровата в чашата или просто да я подмени. Тази вечер ще се съсредоточа върху версията за подмяна. Може би ще имам късмет. Беше надписана с името му. Както и да е… — Приближи, разкодира печата и отвори вратата. — Другите класове са в час, включително и другата жертва. Ето тук. — Тя застана до вратата и я отвори. — При втория петдесетминутен отрязък, в който стаята на Фостър е била празна, Уилямс е излязъл от своята за около десет минути. Твърди, че е отишъл до тоалетната.

— Това означава, че имаш отсечка, от точка до точка. Възможност и мотив — кимна Рурк.

— Да. Средството все още не е доказано. Не мога да открия връзка между Уилямс и отровата. Как се е снабдил с нея, защо е избрал точно такава? Междувременно, имало е и още движение. Работникът по поддръжката е бил в мъжката тоалетна. Чист е. Няма досие, няма мотив, с безупречна трудова биография е. Женен е, баща на три деца, има двама внуци, които учат в това училище.

— Но той е друга пресечна точка.

— Да. Видял се е с Моузбли, Халиуел, Уилямс и Доусън. По-късно и с Рейлийн Страфо и Мелъди Бранч. Разминал се е с всеки от тях. Доусън засича тук двете ученички, а Халиуел — други двама ученици на долния етаж.

— Има и едно неизвестно — прекъсна я Рурк, продължавайки нейното уравнение. — Вероятността непознато лице да се е движило по успоредна линия. Отсечка, която не се пресича с другите, но стига до центъра.

— Външно лице. Алика или Оливър Страфо например. И двамата биха могли да минат през охраната с малко съобразителност и подготовка, да достигнат до центъра, докато Фостър не е там, за което предварително са се осведомили, след което да сипят отрова или да сменят чашата и да си тръгнат. Нужни са по-малко от шест минути, за да влезеш, да се качиш горе, да го направиш и да изчезнеш. Засякох.

Отново спря, извърна се и шумно въздъхна.

— Възможно е да го е извършил един от двамата, без да бъде видян. Нищожен риск, защото, ако някой ги бе забелязал, просто щяха да обяснят, че детето им учи там. Всяко правдоподобно обяснение за посещението им би било прието без съмнение.

— Но никой не ги е видял.

— Никой. Страфо е бил в офиса си, чиято врата е била затворена цялата сутрин. Дали се е измъкнал по някое време? Дошъл е тук и го е извършил… Възможно. Малко вероятно е, но е възможно. Алика е пазарувала. Но е била видяна в деня на убийството на Уилямс. Регистрирала се е, останала е тук известно време.

Рурк отново продължи мисълта й.

— Ако е решила да елиминира учители, защо да се движи по успоредна линия за единия, а по пресечна за другия?

— Именно. Имам и други доводи „за“ и „против“ тази версия, но този е най-сериозният. Никой не би заподозрял нищо, ако я види в училището в деня на първото убийство. Всяко обяснение би свършило работа. — Ив се върна до стаята на Фостър. В мислите си отново го видя да лежи на пода в локва от бълвоч. — Тези убийства не са импулсивни престъпления от страст, а хитро планирани. По-умно от страна на Алика би било да влезе както е редно. Не ми харесва, с нейната емоционалност, но характерът й ме кара да се съмнявам, че ги е извършила тя. Страфо е хладнокръвен и се владее, за разлика от жена си. Все пак…

— Нещо у нея те смущава.

— Няколко неща. Но трябва да ги формулирам ясно в главата си, преди да ги споделя. Междувременно Фостър се връща, влиза и се затваря вътре за ежедневната си почивка за обяд и планиране на уроци. Отпива глътка ужасен горещ шоколад. Може би, ако бе получил медицинска помощ в първите няколко минути, е щял да оживее. Но убиецът е бил предвидлив. — Ив влезе в стаята и за миг отново видя Фостър — жив, следващ обичайната си рутина. — Жертвата сяда. Праща шеговит имейл на съпругата си и започва да съставя планирания тест. Отпива и умира.

— Да, мъчително — промърмори Рурк, представяйки си гледката, която виждаше тя.

— Мъчително. После двете хлапета, пуснати от час на първия етаж, се качват, разменят няколко думи с Доусън, показват пропуските си и влизат в стаята.

— А защо Доусън остава извън подозренията ти? — попита Рурк.

— Никакъв мотив, нищо подозрително. Учител с над двадесет години стаж, от тях е изкарал тук петнадесет. Никакво вълнение около него. Той е… как се казва… Флегматик по природа.

— Муден и стабилен. Значи се отдалечаваш от версията за директорката Моузбли, въпреки че ти е показала ясен мотив.

— Да. — Ив излезе от класната стая. — Колкото и да не ми е симпатична, не мога да си я представя като извършител на което и да е от двете престъпления. Убийства на свещена училищна територия? Това е кошмар за нея! По-ужасен дори от излизането на сексуалните й авантюри наяве. Родители отписват учениците си, медиите правят лоша реклама. Може би го е извършила, може би си е въобразявала, че ще успее да потули последиците. Но не се получава. Тогава пропищява, че е била изнасилена. Кучка! — Ив смръщи вежди. — Докъде бях стигнала?

— До влизането на двете момичета в класната стая.

— Точно така. Ако бяха пристигнали петнадесет минути по-рано, Фостър би имал шанс. Но го намират мъртъв и побягват с писъци. Доусън дотичва, вижда какво е станало и се обажда на директорката.

— Напълно предвидим ход на събитията.

— Така е, нали? Сега да видим какво е станало с Уилямс.

Ив поведе Рурк надолу по стълбите, през фитнес центъра към корпуса с басейна.

— Не е зле — отбеляза той.

— Да, приятно място за деца и учители. Тук Уилямс се спречква с Моузбли. Алика Страфо е в сградата, няма документирана среща с никого. Според показанията й търси Уилямс и ако използвам твоята терминология, се движи по успоредна линия с него и Моузбли и дочува спора им.

От мястото, на което бе застанала, Ив виждаше изходите и входовете на помещението с басейна.

— Тя си тръгва, Моузбли излиза, среща Халиуел и Доусън. Доусън влиза да поговори с Уилямс и за втори път през седмицата се натъква на труп.

— Невероятно съвпадение! — вдигна вежди Рурк.

— Да, но той и медицинската сестра са били повикани и на двете местопрестъпления и са в периферията. Някой друг е достигнал до центъра на двата кръга. — Ив се загледа във водната повърхност. — И двата пъти незасечен.

— Сигурна ли си, че убиецът е един и същи?

— Да, сигурна съм. Убедена съм, че зная името му, но нямам обяснение защо. Трябва да намеря отговора.

— Е, сподели го.

Тя бе на път да го стори, но поклати глава:

— Все още не. Искам да видя какво ще открие гений като теб, без да знае… теоремата, така да се каже. Трябва да го обсъдя и с Майра. Но засега е само интуиция. Първо ще се съсредоточа върху вещественото доказателство — термочашата.

— По магазини ли ще ходим?

— Ще посетим само няколко магазинчета за сувенири в радиус от десет преки.

— Каза „радиус“. Това значи ли, че си смахнат гений?

— Остроумник.

Той хвана ръката й.

— Това ми допада повече.

 

 

И обиколката по магазините не доведе до пробив в разследването. Както повечето полицейска работа, и тази бе рутинна. Безкрайни досадни повторения.

Ив говори с продавачи, управители и случайни бъбривци. Въпросният предмет бе широко разпространено изделие, нито скъпо, нито евтино. „Добра цена“, казваха всички. Практично, атрактивно и устойчиво.

— Наложи се да поръчаме нова доставка две седмици преди Коледа — довери й услужлив заместник-управител. — Страхотен подарък, ако сте се сетили в последния момент. Продавахме ги с отстъпка и бързо се разграбваха. Все още вървят добре и сега, преди Свети Валентин. С безплатно посвещение в сърце или романтичен мотив.

— Чудесно е, че водите документация. Интересува ме дали сте продали такъв предмет с посвещение „На Крейг“.

Ив продиктува името буква по буква.

— Няма проблем, ще проверя. Ако е бил купен с кредитна карта, значи има сведение. При плащане в брой — не. Но повечето клиенти не плащат в брой, защото купуват не само един сувенир.

Ив забеляза, че Рурк обикаля и разглежда. Както правеше всеки, който обича да пазарува.

— Много съжалявам. — Лицето на заместник-управителя наистина помръкна. — През последните тридесет дни нямаме документирана продажба на този или друг модел с посвещение „На Крейг“, изписано по какъвто и да е начин.

— Погледнете още тридесет назад.

Изглежда желанието й разтревожи човека.

— Ще ми отнеме няколко минути и ще трябва да погледна в главния компютър в офиса, защото става дума и за миналата година. Ще ме извините ли?

— Добре. Ще почакам. — Ив се обърна и видя, че Рурк не само разглежда, а и купува. Тръгна към него между стелажите. — Какво правиш?

— Пазарувам си.

— Какво пазаруваш? Защо? — „Това навярно е някаква болест“, реши тя. — Вече имаш по сто неща от всичко.

Той само се усмихна и взе плика от продавачката.

— Благодаря. Е, сега имам още повече. Някакъв късмет в разследването?

— Не, все още разпитвам. Знаех си, че ще стигна до плащане в брой. Убиецът е разсъдлив. Не би оставил сведение черно на бяло за покупката. Лесно е да влезе в някое от тези магазинчета, да купи нещо, да доплати за надпис, да подаде няколко книжни и да си излезе. Никой не би го запомнил.

Служителят се върна с тъжно изражение.

— Толкова съжалявам. Не можах да открия това, което търсите. Мога да разпитам продавачките дали си спомнят.

— Благодаря. Обадете се, ако узнаете нещо.

Ив извади визитка и му я подаде.

— Оказа се безполезно — въздъхна огорчено тя, когато излязоха. — Все пак трябваше да отметна и тази задача.

— Заповядай. — Рурк извади от плика с покупки чифт ръкавици. — Да замениш онези, които загуби след Коледа.

— Не съм ги загубила! — възпротиви се тя, питайки се наум: „Защо все губя ръкавици?“ — Просто не помня къде съм ги оставила.

— Разбира се. Тези ще ги носиш на ръцете си. А тези… — той потупа плика — ще ги оставя в колата ти, за да има какво да сложиш, когато загубиш първите.

— А когато затрия и тях?

— Тогава се връщаме в началната позиция. Е, навън ли ще вечеряме, или ще се приберем у дома, за да продължим да работим?

— Можем да вечеряме, докато работим.

— Колко странно, че това ни устройва. — Рурк я прегърна през раменете. — Аз ще шофирам.

 

 

Тя бе избрала ресторанта, от който да вземат готова храна, така че остави менюто на него. Предварително знаеше, че ще бъде рибно. Може би Рурк се спираше на този вид ястия, защото бе роден в островна държава, но по-вероятно ги избираше, защото бяха полезни за нея.

Все пак бе вкусно, както и гарнитурата от ориз с подправки, от които вкусът на зеленчуците почти не се усещаше. Освен това вървеше чудесно с чаша хубаво бяло вино.

Ив му разказа за обиска на мезонета на Страфо. Това искаше от него сега — да коментира прозренията й. Обясни му всичко, което бе узнала, видяла, чула и забелязала. Но за момента премълча нещо, към което я тласкаше интуицията й.

— Тъжна участ — въздъхна той. — Жената на Страфо трябва да се съобразява с графика и желанията на всички. Трябва да знае къде е и какво прави всеки. Няма право на собствен живот, на свои интереси. Само за себе си обаче пази онази кутия.

— Май се казва „кутия за спомени“.

— Е, няма значение. Важното е, че го прави. Тъжно е. Сигурно е ужасно за една майка. Казваш, че крие и част от лекарствата си. Не иска съпругът й да знае, че ги взема. Да го натъжава, да го разочарова, да го тревожи… Крие своите малки тайни.

— Да, така е — съгласи се Ив. — Тя има тайни.

— И мислиш, че са свързани с убийствата?

— Най-важното на света за нея е да запази положението такова, каквото е. — Ив зареди снимката от личната карта на Алика на стенния екран. — Извършила е прегрешение с Уилямс, изменила е на съпруга си. — Раздели екрана на две и добави снимката на Оливър Страфо. — И е загубила почва под краката си. Това я е изплашило. Трябва да възстанови спокойствието си. Поне привидно. Лекарствата са й нужни точно за това.

— Не виждам каква е връзката с разследването.

— Всичко е свързано. Загубва дете.

Ив зареди трета снимка. На злочестото невинно момченце.

— Чаровно хлапе — отбеляза Рурк.

— Да, малък красавец, прилича на майка си. Разликата в погледите на Страфо и жена му преди и след трагедията е най-поразителното нещо в онази къща. Личи си на снимките. Наранени са, страдат, но продължават напред. Всеки от двамата по свой начин. А сега тя залита, впуска се в тази греховна връзка. Той го знае или подозира. Мисля, че е разбрал, когато тя я е прекратила, и не я упреква. Продължава с преструвките, положението остава същото. Вече са загубили едно дете и не могат да подложат себе си и дъщеря си на ново тежко изпитание, каквото е един развод.

Със снимката на Рейлийн на екрана лицата станаха четири.

— Сега ги връхлитат две убийства. Алика е разтърсена и уплашена. Оливър е самовглъбен и гневен.

— А дъщеричката?

Ив погледна екрана.

— Тя реагира с интерес и вълнение.

— Понякога децата са толкова хладнокръвни. Смъртта е нещо чуждо за тях. Твърде далеч са от нея. В невинността си се смятат за недосегаеми за нея, което е толкова трогателно.

— Дали е невинност?

— Нормално детство, предполагам. — Той доля чашата й, после своята. — Съвършено различно от твоето и моето.

— Да. На светлинни години… Знаеш ли, Рурк, питам се дали някой от двама ни може да съди обективно за такова семейство. — Ив посочи екрана. — Но зная, че отговорите се крият в онази къща. Ще ги намеря. Всеки от тях, всяка отсечка от този квадрат, станал триъгълник. Майката, бащата, дъщерята. — Начерта триъгълник във въздуха. — Всеки знае нещо, което ги свързва и същевременно ги отчуждава. Ще разгледам всяка отсечка поотделно и ще разбера какво е.