Нора Робъртс
Невинни в смъртта (2)

2.

Гласът на Оливър отекна в стаята като на добър актьор в театър:

— Ще ви позволя да проведете този разпит тук и сега, защото смятам, че така е най-добре за емоционалното състояние на детето. Но ако тонът или насоката не ми харесат, ще го прекратя и ще отведа дъщеря си. Ясно ли е?

— Да. Канех се да изровя клечките за чупене на пръсти, но не помня къде съм ги оставила. Седнете. Рейлийн, искам само да ми разкажеш какво се случи.

Момичето първо погледна баща си и получи одобрително кимване. После седна, също като него, с възхитителна грация.

— Аз намерих господин Фостър. Заедно с Мелъди. Беше ужасно.

— Обясни ми как го намерихте. Защо отидохте при него по това време на деня?

— Да, госпожо. — Рейлийн си пое дълбоко дъх, сякаш е на изпит. — Бях на семинар с групата си, но трябваше да поговоря с господин Фостър за проекта, върху който работим с Мелъди. Той формира цяла четвърт от оценката ни по история на Съединените щати за втория срок и исках да се представя възможно най-добре. Аз съм първенец на курса, а проектът е един от най-важните за срока…

— И така, двете се отделихте от групата и тръгнахте към класната стая на господин Фостър — подсказа й Ив.

— Да, госпожа Халиуел ни даде пропуски да отидем при него по-рано. Той винаги обядваше там в понеделник и позволяваше на учениците да влизат през последните петнадесет минути и да разговарят с него.

— В колко часа излязохте от лабораторията?

— Нося пропуска, часът е отразен. — Рейлийн отново погледна баща си, за да получи разрешение, и извади пропуска. — И двете с Мелъди имаме такива. В нашето училище е задължително. Пише 12:47.

Ив мислено си отбеляза да измине разстоянието, за да изчисли колко време е необходимо.

— И отидохте направо при господин Фостър?

— О, да, госпожо. Шляенето по коридорите се смята за отклонение от учебния процес, а три отклонения се наказват. — Суховатият тон на момичето подсказа на Ив, че то е от типа деца, от които тя бе страняла в училището си, подобно на затвор. — Аз нямам никакви отклонения.

— Браво на теб — похвали я Ив. — А за колко време стигнахте от семинарната зала до стаята на господин Фостър?

— О, за не повече от две минути. Може би три. Не съм напълно сигурна, но отидохме право там. Говорехме си за проекта, споделяхме идеи. Вратата беше затворена, така че първо почукахме, а после влязохме. Миришеше лошо. Мисля, че на повърнато. Мелъди каза нещо за миризмата и… — Рейлийн стисна устни. — Аз се засмях. Толкова съжалявам, татко. Не знаех какво всъщност е станало.

— Няма нищо, Рейлийн. Разбира се, че не си знаела — успокои я баща й.

— Тогава го видяхме. Лежеше там и беше…

Детето изхлипа, а след това просто пропълзя от стола към скута на баща си.

— Спокойно, скъпа, всичко е наред. — Очите му пронизаха Ив, докато галеше косите на дъщеря си. — Лейтенант!

— Знаете, че трябва да довърша разпита и че е изключително важно да се добера до подробностите възможно най-бързо — настоятелно отвърна тя.

— Не зная нищо повече. — Гласът на момичето прозвуча приглушено, когато притисна лице към гърдите на баща си. — Побягнахме. Срещнахме господин Доусън и той каза да останем там, където сме. Мисля, че седнах на пода, и заплакахме. Господин Доусън се върна бързо. Ръцете му трепереха, когато извади радиостанцията и се обади на госпожа Моузбли.

— Видяхте ли още някого да влиза или излиза от класната стая?

— Госпожа Моузбли отиде до вратата, а после позвъни на медицинската сестра, а тя ни отведе в лекарския кабинет, мен и Мелъди.

— Докато вървяхте към стаята, видяхте ли някого?

— Мисля, че господин Биксли излезе от момчешката тоалетна. Носеше кутията с инструментите си, защото едната от мивките била повредена. Беше преди да се разминем с господин Доусън и да му покажем пропуските си. Аз влязох първа в класната стая, първа го видях. — Повдигна обляното си в сълзи лице. — Не мога да повярвам, че господин Фостър е мъртъв. Беше любимият ми учител.

Раменете й затрепериха, когато отново се притисна към баща си.

— Няма какво повече да изкопчите от нея — тихо каза той. — Ще я отведа у дома.

— Ако си спомни още нещо…

— Ако си спомни, ще ви се обадя.

Мъжът стана и носейки дъщеря си на ръце, излезе от кабинета.

 

 

Ив започна да разпитва Ерик Доусън, учител по естествени науки. Беше около петдесет и пет годишен и преподаваше в академията от петнадесет години. Имаше леко шкембе, което, съдейки по изпънатата му риза, навярно се опитваше да стегне и прикрие. Пепеляворусите му коси бяха прошарени на слепоочията. Под светлокестенявите му очи висяха торбички от умора.

— Не влязох — поясни той на Ив, — направих само една-две крачки. Видях… беше очевидно, че Крейг е мъртъв. Бях се ядосал на момичетата заради писъците им. Помислих, че са видели паяк или им е хрумнала някоя глупост. — Замълча и прокара ръка по лицето си. — Но веднага осъзнах, че и най-боязливите хлапета не биха изпаднали в такава истерия заради някакъв паяк.

— Видяхте ли някого, освен двете момичета?

— Току-що се бях разделил с Дейвид Колфакс и Рийд Уилямс в стаята за отдих. Бяхме обядвали заедно, както правим понякога. На вратата се разминах с Лиан Хауърд. Отивах към химическата лаборатория, за да подготвя материалите за следващия час.

— Кога за последен път видяхте господин Фостър жив?

— О, господи! — изстена учителят. — В стаята за отдих, преди часовете тази сутрин. Взех си кафе, а той — кутия пепси от автомата. Не пиеше кафе, често се шегувах с него за това. Поговорихме за наш общ ученик, Брадли Къртис. Успехът му се е влошил, родителите му се развеждат. Решихме, че е време за среща с тях и с психолог. После влезе Рийд, за да си вземе кафе. Когато излязох, разговаряха за някакъв екшън филм, който и двамата гледали наскоро. Не го видях повече, докато…

— Какви бяха отношенията ви? — прекъсна го Ив.

— С Крейг ли? Истински го харесвах. Истински — тихо повтори Доусън. — Не бях… напълно убеден в качествата му, когато постъпи на работа тук миналата година. Беше най-младият в учителския ни колектив. Но компенсираше явната липса на опит с ентусиазъм и всеотдайност. Беше много загрижен за учениците. Навярно е бил болен и не го е знаел. Сигурно е получил някакъв пристъп. Да умре по такъв начин. Умът ми не го побира.

Всички останали колеги на Фостър, които се явиха пред Ив, говореха за него със същата сантименталност. Тя приключи разпитите с Рийд Уилямс от катедрата по англоезична литература.

„Този няма торбички“, забеляза Ив. Имаше стройно, атлетично тяло, което издаваше, че често ползва базата за фитнес. Косите му бяха с наситен тъмнокестеняв цвят, а златистите кичури сякаш бяха изсветлени от слънцето. Брадичката му бе с дълбока волева трапчинка под строгите устни. Проницателните му яркозелени очи блестяха под тъмни гъсти мигли.

Беше на тридесет и осем, неженен. Ив предположи, че костюмът му струва значителна част от месечния му доход.

— С Фостър се видяхме сутринта във фитнес центъра — започна Рийд. — Правеше коремни преси, когато влязох. Не обичам да говоря, докато тренирам, така че само кимнах за поздрав. Мисля, че бяхме заедно там около двадесет минути. Той тръгна пръв и ми махна с ръка. Обикновено плуваше след тренировката на уредите. Аз останах още десетина минути. Взех душ набързо и се облякох. После го видях отново в стаята за отдих, с Ерик Доусън.

— Носеше ли господин Фостър нещо със себе си?

— Какво да е носел? Само кутия пепси. Поговорихме си малко за филми и тръгнахме към класните стаи. Отново се разминахме в тоалетната за персонала. — Уилямс леко се усмихна и на лявата му буза се появи трапчинка като тази на брадичката. — Казахме си „здрасти“ и толкова. Мисля, че беше няколко минути преди единадесет. Занятията започват в кръгъл час, а не закъснях.

— Какви бяха отношенията ви?

— Добри, разбирахме се.

— И двамата сте обичали екшън филми. Срещахте ли се извън училището? — заинтересува се Ив.

— Понякога. Бях на сватбата му миналата година… както повечето колеги. Пийнахме по една-две бири. — Рийд присви рамене. — Не бяхме близки приятели, но се разбирахме. Навярно Мири го познава по-добре. Бих казал — лично.

— Мири ли?

— Халиуел. От катедрата по литература и драма. Виждаха се извън училището.

— Във връзка с работата ли?

— Точно така. — Уилямс отново се усмихна с известно самодоволство. — Срещаха се всяка сряда вечер. Да учат.

 

 

Когато приключи с първите разпити, Ив отново позвъни на Пийбоди:

— Кажи за Биксли.

— Ернандо М. Бил по поддръжката. Отстранявал повреда във водопроводната система в момчешката тоалетна в далечния край на коридора. Когато излязъл, видял двете свидетелки и господин Доусън.

— Някакви подозрения?

— Не. Наближава седемдесетте, работи тук от дванадесет години. Двамата му внуци учат с отстъпка като роднини на човек от персонала. Изглежда стабилен тип.

— Халиуел — делово продължи Ив.

— Мири К. — изрецитира малкото й име Пийбоди. — Приключих с нея преди около петнадесет минути. Преподава англоезична литература, ръководи театрален кръжок и режисира училищни пиеси. Започвам с разпита на последния свидетел в моя списък. Колкото до Халиуел, не забелязах нищо подозрително.

— Имам няколко въпроса към нея. Ако все още е тук, ще я издиря. Обади ми се, когато свършиш.

— Халиуел изглеждаше съкрушена. Не е зле да провериш в някоя от умивалните. Предполагам, че ще иска да се освежи, преди да тръгне.

Ив се вслуша в съвета й и надникна в тоалетната за персонала, която бе най-близо до стаята за отдих, където Пийбоди провеждаше разпитите. Вратата се отваряше с кодова карта. Използва своята, която бе универсална.

Жената седеше на пода до редицата мивки, обляна в сълзи.

— Мири Халиуел? — осведоми се Ив.

— Да… — изхлипа учителката.

И отново зарида, подсмръкна и подсуши лицето си с хартиена кърпа. Гримът й бе размазан, а бледосините й очи бяха подпухнали. Имаше тъмни коси, подстригани безмилостно късо, като на римски император. На ушите й блестяха малки сребърни халки.

— Съжалявам. От полицията ли сте? Вече разговарях с детектив…

— Партньорката ми — обясни Ив. — Аз съм лейтенант Далас. Налага се да ви задам още няколко въпроса.

— Господи. О, господи, не зная какво да правя, какво да кажа… — захлипа учителката.

Ив приклекна до нея и се опита да я успокои:

— Тежко е, когато колега умре внезапно.

— Ужасно е. Но ние не бяхме просто колеги, а и близки приятели. Струва ми се невъзможно…

— Колко близки? — прекъсна я хладно Ив.

Мири сведе глава.

— Това, за което намеквате, е ужасно. Ужасно е да си помислите нещо подобно за човек като Крейг. А той вече не може да говори от свое име.

— Сега аз говоря вместо него. Това е работата ми.

— Тогава трябва да знаете, че обожаваше съпругата си. Бяха влюбени един в друг. Завиждах им за онова, което имаха. Аз съм и нейна приятелка и не зная как да й помогна сега.

— С Крейг сте се виждали всяка сряда извън училището.

— Сряда беше ден за учене. — Зачервените очи на Мири издадоха ярост. — За бога, нима за хора като вас всичко изглежда съмнително?

— Щом е било невинно, защо се гневите? — спокойно попита Ив.

— Защото е мъртъв. Мъртъв е. — Плахо си пое дъх. — Учехме за магистърска степен. Сядахме в библиотеката или в някое кафене и четяхме заедно по няколко часа. Понякога пийвахме по бира. А утре… Господи, утре щяхме да ходим на кино! Крейг, Лиси, аз и техен приятел, с когото се опитват да ме сватосат. Мразя да ми уреждат срещи, но миналия месец успяха да ме придумат да излезем четиримата. Беше приятно…

— Мири, ако между теб и Крейг е имало нещо друго, сега е моментът да признаеш… — опита се да й обясни Ив.

— Няма нищо за казване. Не съм толкова закъсала, че да прелъстя мъжа на своя приятелка. — Тя потърка лицето си. — Тъкмо се канех да се обадя на Лиси. Влязох тук, за да й позвъня… въпреки забраната да контактуваме с когото и да било. Реших, че трябва да направя това за нея, че е най-добре да го чуе от приятел. Но не можах. — Мири присви колене към гърдите си и опря чело на тях. — Не знаех как да започна, как да го изрека… Не се осмелих да опитам.

— Това е наша задача.

— Как ще й го съобщите? — попита Мири. — Какво може да каже човек на някого при такива обстоятелства? Тя очаква да завари съпруга си у дома, когато се прибере. А няма да бъде там. Нито тази вечер, нито никога вече. Какво можете да й кажете? — Жената въздъхна и събра сили да се изправи. — Вие не сте виновни — отрони тя. — Иска ми се да можех да стоваря вината върху вас и да се разкрещя тук, обезумяла от ярост. Ще кажете ли на Лиси… колко много съжалявам. Ако мога да й помогна, да сторя нещо… ще бъда до нея.

 

 

Лисет Фостър бе помощник-редактор в малка издателска къща близо до централната част на града. Информацията, която Пийбоди събра за нея, бе, че е на двадесет и четири години, родена на остров Мартиник, пристигнала в Ню Йорк, за да учи в Колумбийския университет. Единственото петно в биографията й бе арест за употреба на алкохол, преди да е навършила пълнолетие. Наказанието бе полагане на общественополезен труд.

Майка й все още бе на Мартиник. Местонахождението на баща й бе неизвестно.

Вече в колата, Пийбоди попита партньорката си:

— Като заговорихме за острови, как мина почивката?

— Чудесно. Една седмица слънце, плаж и секс. Какво по-хубаво? Този сняг започва да натрупва — взря се над волана Ив.

— Да, според прогнозите щял да достигне седем-осем сантиметра. Сериозно ли подозираш съпругата?

— Тя е първата в списъка. Почти винаги брачният партньор е сред заподозрените.

— Да, но за младоженци… — замисли се Пийбоди. — Зная колко е тежко човек да свикне през първата година, но чак пък да го отрови… Твърде подло и хладнокръвно е. При кавга между съпрузи изходът обикновено е по-кървав и драматичен.

— Така е, но някой е подправил обяда му с отрова. А откъде е бил донесен? От дома му. Съпругата му е имала най-лесен достъп. Според всички свидетели обаче Фостър е оставял обяда си в класната стая. Незаключена. Пристига рано, стоварва нещата си там и тръгва към фитнес центъра. Отново лесен достъп за всеки.

— Мотив?

— Друг, освен предстоящия тест ли? Засега нищо ясно. А двете свидетелки… Рейлийн е отроче на Оливър Страфо.

— Мамка му! — изруга Пийбоди. — Сериозно? Има ли рога и опашка?

— Ако има, значи са добре скрити. — Ив заудря с пръсти по волана, когато се замисли за Страфо. — Ще получи доста телевизионно време с тази роля на добър татко. Гняв, загриженост… Дрън-дрън!

— Напълно в негов стил. Тази седмица ще участваш в новото предаване на Надин. Можеш да наклониш везните в наша полза след брътвежите му.

— Не ми напомняй. Тези проклети, скапани приятелства винаги ти струват скъпо.

— Толкова си чувствителна и сантиментална — усмихна се Пийбоди.

— Да, затова ме обичаш, нали? — Заради снега и лудостта на нюйоркските шофьори Ив сви към паркинг на две преки от адреса. — Няма да се мъча да паркирам на улицата в този отвратителен сняг.

— Разходката ще ми се отрази добре — отбеляза партньорката й. — По празниците ядох до пръсване, а предполагам, че Макнаб ще ме засипе с шоколади за Свети Валентин, така че трябва да сваля някое и друго кило дотогава. Какво ще подариш на Рурк?

— За какво? — учуди се Ив.

— За Свети Валентин.

— Преди пет минути му купих подарък за Коледа.

Ив слезе от колата и си спомни за шала, пъхнат в джоба на шлифера й. Извади го и го уви около врата си.

— Това бе преди два месеца. Скоро е Свети Валентин — напомни й отново Пийбоди. — Денят на влюбените. Трябва да му купиш картичка със сърчица и сантиментален сувенир. Аз вече избрах подарък за Макнаб. Говореща рамка, гравирана с нашите имена. Поставих в нея снимката, дето баща му ни я направи на Коледа. Може да я сложи до пулта си в електронния отдел. И Рурк би харесал нещо подобно.

— Рурк вече знае как изглеждаме.

На светофара профуча един мини куп, опръска пешеходците и предизвика ругатни и ръмжене. Но Ив обожаваше Ню Йорк.

— Като заговорихме за снимки — продължи партньорката й, — имам една нова на Бел. Виждала ли си я, откакто се върнахте?

— Не. Иска ли вече да си направи татуировки и пиърсинг на пъпа? — иронично попита Ив.

— Стига! Бел наистина е малко съкровище — ядоса се Пийбоди. — Има очите на Леонардо, устните на Мейвис и…

— Пази боже да наследи и техния усет за мода.

— Усмихва ми се всеки път, когато я взема. — Между шала и ниско спуснатата шапка кафявите очи на Пийбоди добиха израз на умиление. — Наистина ми се усмихва. Станала е толкова голяма и…

Докато Пийбоди превъзнасяше бебето на Мейвис, Ив се заслуша в музиката на Ню Йорк. Ревът на клаксоните, кавгите, бръмченето на летящи рекламни микробуси се смесваха с какофония от гласове.

— Е, какво ще й купиш? — продължи да подпитва Пийбоди.

— Какво? Пак ли трябва да купувам нещо? За кого? — раздразни се Ив.

— Подарък за Бел, когато отидеш да я видиш.

— Какъв подарък? — Сериозно ядосана, Ив спря по средата на тротоара. — Защо е нужно да нося подарък?

— Защото така трябва.

— Нали занесох един на партито за майка й, после в болницата.

— Да, но такава е традицията, когато отиваш за пръв път при бебе в дома му.

— Кой ги измисля тези неща? — избухна Ив и гневно зарови пръсти в пухкавото зимно кожухче на Пийбоди. — Настоявам да узная кой съчинява тези правила! Това е пълна лудост. Кажи ми кой е и ще се погрижа да бъде освидетелстван като психичноболен.

— Ох, Далас, трябва само да й занесеш едно плюшено мече или хубава дрънкалка. Забавно е да пазаруваш за бебе.

— Глупости! Знаеш ли кое е забавно? — Ив отвори вратата на офис сградата. — Да разкрием кой е отровил един скромен и безобиден учител по история. Това е представата ми за забавление. Ако не престанеш да говориш за пазаруване, подаръци, бебета и сантиментални картички за Свети Валентин, ще забия такъв шут в задника ти, че свят ще ти се завие.

— Седмицата на екзотичния бряг определено се е отразила добре на настроението ти, лейтенант — промърмори Пийбоди.

Ив я удостои с изпепеляващ поглед, завъртя се към кабината на охраната и показа значката си:

— Търсим Лисет Фостър.

— Момент, ако обичате. — Охранителят подробно провери номера на значката и картата за самоличност. — Да, лейтенант, заповядайте. Лисет Фостър? А, да, работи в издателство „Блекбърн“, в редакторския отдел. Намира се на деветия етаж. Асансьорите са вдясно от вас.

Щом влязоха в асансьора и вътре зазвуча тиха, отпускаща музика, Ив отново се обърна към партньорката си:

— Родена в Мартиник. Това означава, че е получила студентска виза, а може би работна. Взела е зелена карта, като се е омъжила за гражданин на Съединените щати. Като вдовица ще запази положението си.

— Има по-лесни начини за получаване на зелена карта.

— Разбира се. Но може би нещата не са потръгнали, а при развод след няма и двегодишен брак е щяла да загуби зелената карта. Вероятно на онези срещи с Халиуел в сряда вечер се е случвало и нещо друго, освен ученето. А Лисет има работа и иска да живее тук. С оглед на това мисълта за убийство не изглежда толкова недопустима.

Излязоха срещу малка рецепция, зад чийто бял плот седеше жена със слушалки и широка приветлива усмивка.

— Добър ден! — изрече тя така прочувствено, че Ив присви очи. — Добре дошли в издателска къща „Блекбърн“. С какво мога да ви помогна?

— Търсим Лисет Фостър.

— Разбира се. Веднага ще проверя дали госпожа Фостър е свободна. Мога ли да й съобщя кой я търси и във връзка с какво?

Ив отново извади значката си.

— Ние ще й обясним всичко.

Очите на жената се разшириха от изненада:

— Господи! Извинете ме. — Завъртя се и заговори в микрофона със съскащ шепот. — Лисет Фостър. — Поизкашля се и погледна крадешком към Ив. — Лисет, търсят те на рецепцията. От полицията. Не зная за какво. Наистина…

С леко напрегната усмивка, администраторката отново се обърна към Ив.

— Идва веднага. Ако желаете да седнете…

— Няма нужда.

Преди Ив да успее да свали шала си, към тях закрачи жена с токчета, тънки като шишове за лед. Това бе достатъчен признак на известна лудост. Обувките бяха вишневочервени, а елегантният костюм — тъмносив. Под него се открояваше изваяно тяло.

Лисет Фостър имаше сияеща кожа. Под леко притворените й мигли бадемовите й очи издаваха раздразнение. Косите й бяха почти със същия цвят, съвършено прави и дълги до раменете.

„Енергична походка“, отбеляза Ив. Сякаш в нея гореше огън, породен вероятно от гняв, а може би от амбиция или страст, но безспорно горещ.

— Вие ли сте от полицията? — попита жената с рязък тон, който прозвуча екзотично с френския й акцент.

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди. Тук сме…

— О, за бога! Казах му да намали онази музика. Арестувайте ме тогава. — Тя драматично протегна ръце със събрани китки. — Арестувайте ме за пускане на силна музика в нечовешкия час малко след девет в събота вечер. Заслужавам да бъда окована! Само защото на някакво пенсионирано ченге не му допадала, да изпратят полицаи на работното ми място! Нима иска да загубя работата си!

— Госпожо Фостър, не сме тук заради музиката — прекъсна я Ив. — Трябва да поговорим с вас насаме. Най-добре в офиса ви.

— Офисът ли? — Лисет дрезгаво се засмя. — Аз съм само помощник-редактор. Цяло щастие е, че имам поне бюро. За какво става дума?

Ив се обърна към жената на рецепцията:

— Трябва ми помещение, където да бъдем насаме. Офис, конферентна зала, фоайе, каквото и да е. Нужно ми е веднага.

— Разбира се, разбира се. Конферентната зала не е заета в момента.

— Добре. — Ив отново погледна Лисет. — Да вървим.

— За какво е всичко това? Имам среща с шефката след… господи, след десет минути! Тя мрази някой да закъснява. Ако сте решили да предложите идея за роман на служител от моето ниво, уверявам ви, че е загуба на време — нареждаше Лисет, докато минаваха през лабиринта от кабини и тесни коридори, покрай офиси с малки прозорчета и други, с умопомрачителни гледки от огромните ъглови прозорци. — Слушайте, не биваше да говоря така за сержант Ковоски. Може би музиката наистина е била твърде силна. Със съпруга ми се забавлявахме, като си представяхме, че се намираме в някой моден клуб. Може би сме пийнали повечко и сме я усилили. Не искам да имам неприятности.

Влязоха в стая с дванадесет стола около широка маса, с дълги плотове покрай нея и екрани на предната и задната стена.

— Може ли да бъде кратко? Наистина не искам да закъснея за разговора с шефката.

— Ще ви помоля да седнете.

— Глупава работа. — Лисет въздъхна, дръпна стол и седна. После отново скочи на крака, с тревога в очите. — О, господи, да не би да се е случило нещо с майка ми? Злополука ли е станала?

— Не.

„Как бихте могли да кажете на някого, че човекът, когото очаква да завари у дома, няма да бъде там нито тази вечер, нито никога вече“, спомни си Ив. Затова изрече бързо, без излишни словоизлияния.

— Става дума за съпруга ви, госпожо Фостър.

— Крейг? Той е на работа, в училището.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожо, но съпругът ви е мъртъв.

— Ужасно е да изречете подобно нещо за някого. Искам веднага да си тръгнете — настоя Лисет. — Ще повикам полицията, истинската полиция, за да ви арестуват.

— Госпожо Фостър, с партньорката ми сме истински полицаи и разследваме смъртта на съпруга ви. Починал е днес около четиринадесет и тридесет.

— Разбира се, че не е. На работа е. В обедната почивка ми изпрати имейл, малко след дванадесет. Опаковах обяда му тази сутрин. Днес е понеделник, в момента трябва да е на съвещание на катедрата. Жив и здрав.

Дишането й започна да става учестено и накъсано. Лицето й пребледня, докато с трепереща ръка търсеше ръба на масата зад гърба си, за да се облегне.

— Трябва да седнете, госпожо Фостър — каза Пийбоди със съчувствие. — Съжаляваме за загубата ви.

— Не! Бомба ли е имало? Бомба в училището? Господи… Пострадал ли е? Крейг пострадал ли е?

— Мъртъв е — равно изрече Ив. — Много съжалявам.

— Но… но той… Сбъркали сте. Сигурно. Трябва да му се обадя. Ще видите. Но е на редовното съвещание, а по това време е задължително да изключва линка си. Ще отидем там. — Оттласна се от масата и се олюля. — Ще отидем в училището при Крейг. Трябва да облека палтото си. Ще го взема. — Огледа се наоколо замаяна. — Толкова е глупаво, за момент забравих къде се намирам. Трябва да… какво има?

— Седнете, госпожо Фостър.

— Не, да тръгваме. Към училището. Хайде…

При почукването на вратата жената подскочи. Влезе блондинка в яркочервено.

— Искам да узная какво става тук. Лисет?

Съпругата на Крейг имаше празния поглед на сомнамбул.

— Закъсняла ли съм, Елизабет?

Ив застана срещу блондинката.

— Коя сте вие?

— Елизабет Блекбърн. А вие кои сте, по дяволите?

— Далас, лейтенант от Главно полицейско управление на Ню Йорк. Току-що уведомихме госпожа Фостър, че съпругът й е мъртъв.

— Че е… Какво? Крейг?! О, мили боже! Лиси!

Може би заради галеното име или жалостта в тона й Лисет просто се свлече на пода. Елизабет застана на колене и й помогна да се изправи.

— Крейг. Моят Крейг.

— Съжалявам, Лиси. Толкова съжалявам. Злополука ли е станала? — обърна се тя към Ив.

— Трябва да поговорим с госпожа Фостър за обстоятелствата.

— Добре, добре. Офисът ми е вдясно, в края на коридора, изчакайте там. Ще я доведа при вас, когато е в състояние. Оставете я за няколко минути, за бога.

Оставиха Лисет в прегръдката на шефката й. Привлякоха доста любопитни погледи, но не чуха никакъв коментар, докато стигнаха до ъгловия офис в края на коридора. В този миг пред тях изскочи дребничка брюнетка, същинско човече на пружина.

— Извинете! Това е офисът на госпожа Блекбърн.

— Тя ни помоли да изчакаме тук. — Ив извади значката си. — Работете спокойно.

Вътре имаше лъскав работен плот, мек диван и два красиви стола. Върху масичката под прозореца с южно изложение оригинално бяха аранжирани цветя.

— Ако реакцията й е била преструвка — започна Пийбоди, — значи е невероятна актриса.

— Не е твърде трудно, ако си го репетирала — рече Ив. — Но изглеждаше искрена. Върви, преди да дойдат, нека някой ти покаже бюрото й. Искам да зная какво държи в него.

— Веднага.

Ив пристъпи към прозорците и внимателно огледа какво е сложила шефката на Лисет върху бюрото си. Снимка в рамка на сияеща тийнейджърка, обемист класьор с дискове, куп бележници, подредени на пирамида, и папка, под чиято корица видя графично произведение, навярно проект за обложка на диск.

Снегът навън продължаваше да се сипе над града на ситни снежинки. Въздушен трамвай с неколцина нещастни пътници с мъка се придвижваше през него.

Лично тя би предпочела да се бори с безмилостното движение по хлъзгавите улици долу.

Обърна се, когато Пийбоди влезе.

— Нищо особено не държи в бюрото си, а и няма много място. Папки, листове, бележки за текущата работа. Има сватбена снимка в много красива рамка. Обзалагам се, че е подарък. Няколко фотографии на Крейг са забодени на стените на кабината. А, и малка папка с реклами и снимки от списание за интериор. Това е всичко.

— Добре. Ще й дадем още минута и ще се върнем в конферентната зала. После ще се отбия в моргата. Искам да узная от какво точно е умрял Крейг Фостър.

Но не се наложи да чакат, след секунди Лисет влезе при тях, подкрепяна от Елизабет Блекбърн.

— Само седни — помоли я Елизабет. — И аз ще поседя до теб. Дадох й успокоително — каза тя на Ив и дръзко повдигна брадичка: — Не си и помисляйте да ме упреквате за това, имаше нужда от нещо. Слабо е и няма да й попречи да отговаря на въпросите ви.

— Вие шефка ли сте й, или адвокат?

— Готова съм да бъда всичко, от което се нуждае сега.

— Сигурни ли сте? — Гласът на Лисет бе тих и пресипнал и издаваше ужасяващата болка на чезнеща надежда. — Абсолютно сигурни ли сте, че няма грешка? Че е Крейг?

Пийбоди застана до дивана.

— Много съжалявам. Няма грешка.

— Но… той не страдаше от никаква болест. Направихме си пълни медицински изследвания, преди да се оженим. Беше здрав. Човек не може просто да… Нападнал ли го е някой? Или е станала злополука в училището?

— Ние трябва да разкрием защо и как се е случило. Налага се да ви зададем няколко въпроса. Бихте могли да ни помогнете.

— Искам да помогна. Искам да зная. Обичам го — хлипаше Лисет.

— Да започнем от тази сутрин. Казахте, че сте опаковали обяда му.

— Да. Както винаги. — Миглите й трепнаха, когато протегна ръка към Пийбоди. — Нещо вредно ли е имало в сандвича? Обичаше онзи ужасен заместител на пуешкото. Да не би да е започнал да повръща от него? О, господи.

— Не знаем това, госпожо Фостър. Идвал ли е някой в апартамента ви сутринта, преди той да тръгне за работа?

— Не. Излиза толкова рано. Често посещаваше фитнес центъра в училището. Обича да поддържа добра форма. И двамата обичаме.

Елизабет я погледна успокоително:

— Справяш се отлично. — После се обърна към Пийбоди: — Колко още ще продължи това?

— Съпругът ви имаше ли проблеми с някого в училището? — намеси се Ив.

— Крейг? Не. Там му харесваше.

— А бивши приятелки? Имал ли е някой от вас неприятности заради предишни връзки?

— Бяхме заедно две години, преди да се оженим. Знаете ли какво е да срещнете някого и веднага да разберете, че той е човекът! Целият ви живот се променя в този миг. Това се случи с нас.

Ив пристъпи напред и седна така, че очите й да срещнат погледа на Лисет.

— Ако искате да помогнете, трябва да бъдете напълно откровена с мен. Играеше ли комар?

— Не би си купил дори лотариен билет. Беше много внимателен с парите.

— Употребяваше ли опиати?

Лисет прехапа устни.

— Е, пробвахме по малко „Зоунър“ в колежа. — Отмести поглед към Елизабет: — Кой не е пробвал…

Шефката й я потупа успокоително по рамото.

— А напоследък? — попита Ив.

— Не. — Лисет поклати глава. — Нито веднъж. Можеше да бъде уволнен заради това. А и много държи да дава добър пример на учениците си.

— Имахте ли финансови проблеми?

— Нищо сериозно. Искам да кажа, понякога трябваше да се ограничаваме, особено откакто Крейг започна да спестява. Случва се да харча повече, отколкото би трябвало, но Крейг е толкова внимателен, винаги успява да компенсира. Пести за важни неща. Той… даваше частни уроци за допълнителен доход. Похарчи го, за да уреди гостуването на майка ми за Коледа. Знаеше колко много означава това за мен и работеше извънредно, за да плати билета й и престоя й в хотел, защото в жилището ни няма място. Направи го заради мен. Никой вече няма да ме обича така. Никой не би могъл.

В очите й отново се появиха сълзи и Ив стана.

— Съжалявам за загубата ви и оценявам съдействието ви в този труден момент. — „Скапани думи“, помисли си тя. Но бяха единствените, които й хрумнаха. — Има ли човек, на когото бихте искали да се обадим?

— Не, не. О, господи, родителите му! Трябва да им съобщя. Как да им го кажа…

— Ние ще се погрижим за това.

— Не, нужно е да го направя аз. Аз съм съпругата му. — Лисет се изправи с мъка. — Трябва да го видя. Не зная къде е.

— В момента е при съдебния лекар. Ще се свържем с вас веднага щом получите разрешение. Има ли някой, който би могъл да ви придружи?

— Аз ще отида с нея. Лиси, ще дойда с теб — настоя Елизабет, когато жената отново избухна в плач, после поклати глава: — Поседи тук за минута, докато изпратя лейтенант Далас и детектив Пийбоди. Чакай тук, ей сега ще се върна.

Закрачи бързо и решително, без да спре нито за миг. Когато стигнаха до края на лабиринта, запита:

— Как е бил убит Крейг?

— Не съм казала, че е убит.

Елизабет се обърна и прониза Ив с унищожителен поглед.

— Зная коя сте. Следя кой кой е в Ню Йорк. Лейтенант Ив Далас, отдел „Убийства“.

— На този етап не мога да ви дам никаква информация. Води се разследване за смъртта на господин Фостър.

— Пълни глупости. Онова момиче загуби любовта на живота си. Просто така! — Елизабет щракна с пръсти. — Нужни са й отговори.

— Ще ги получи веднага щом достигна до тях. Колко добре познавахте мъжа й?

— Виждала съм го много пъти. Идваше често, кавалерстваше на Лиси на приеми и тържества. Мило момче. Лудо влюбено. Будно. Веднага забелязах, че кипи от енергия, както и тя. Двама млади, пълни с ентусиазъм, в началото на живота и кариерата си. Съдейки по това, което съм чела и слушала за вас, мисля, че и вие сте енергичен човек. Намерете убиеца. Дължите го на Лиси.

— Това е целта ни.