Нора Робъртс
Невинни в смъртта (13)

13.

Когато дойде на себе си, Алика изпадна в истерия. Ридаеше, тресеше се, а блуждаещият й поглед издаваше вина или актьорски талант. А може би истински шок. Ив реши да си запази преценката за по-късно. В този момент детегледачката се втурна вътре, бутайки количка, натоварена с пазарски торби.

— Какво се е случило? Господи, нещо с Рейлийн ли?

— Детето е добре. — Ив изчака, докато Кора стовари торбите на пода и забърза към Алика. — Усмири я! Дай й успокоително, ако трябва. Ще довършим разпита след малко.

— А господин Страфо как е? — разтрепери се гувернантката.

— И той е добре, доколкото ми е известно. Успокой я и ела тук. Имам няколко въпроса към теб.

Сякаш родена за милосърдна сестра, жената сниши глас до тих напев:

— Нали ще дойдеш с Кора сега? Всичко ще бъде наред. Тихо, скъпа, тихо…

— Всичко рухва — зарида Алика, когато детегледачката й помогна да се изправи. — Той е мъртъв. Боже мой, мъртъв е.

Кора вдигна въпросителен поглед към Ив.

— Още един учител — осведоми я тя.

— О, мили боже! Хайде, скъпа. Ела да си полегнеш. — Поведе я към асансьора, вместо към стълбите. Преди вратите да се затворят, обви ръка около раменете й, поемайки тежестта й, сякаш е дете.

— Пийбоди, свържи се с Моузбли — нареди Ив, докато гледаше към горния етаж. — Искам да дойде в управлението. Бъди любезна, извинявай се. Знаеш как да изиграеш ролята си. Кажи й, че имаме само още няколко въпроса. Но ще бъде по-добре за всички, ако й ги зададем извън училището. Разбрано?

Докато Пийбоди изваждаше джобния си линк, Ив уж нехайно тръгна нагоре по стълбите. „Просто бегъл оглед на дома“, помисли си тя. Напълно разбираемо, приемливо и законно.

Ако погледнеше в другите стаи само от прага, не би било намеса в личния живот.

Надзърна в помещението, за което предположи, че е домашният кабинет на Страфо. Просторен, луксозно обзаведен, със скъпи мебели с шоколадовокафява кожена тапицерия. Имаше добър изглед, а защитните екрани на прозорците бяха включени. Малък диван, на който човек би могъл да се изтегне и да подремне. „Скромно работно кътче!“, поклати глава Ив.

Отсрещната стая Алика навярно наричаше всекидневна. Вътре се виждаше миниатюрно бюро с изящно извити крака, в комплект със стол. Пастелни цветове — розово и зелено. На полицата над красива малка камина бяха подредени снимки в рамки. Няколко от тях на хлапето, други на семейството, една на съпрузите — по-млади и сияещи. Не и снимка на малко момче.

На непрежалимия син.

Отново защитни екрани на прозорците, но и нежнозелени завеси от двете страни. Малка табуретка, красива ъглова масичка, цветя.

До всекидневната — преходна стая, навярно място за игри. „Детско царство“, помисли си Ив. Играчки, малко бюро, ярки цветове. А предметите в наситено бонбоненорозово бяха толкова много, че цветът я замая.

Детето се радваше на свой собствен компютър, собствена система за развлечения и малка холова гарнитура. Частта с бюрото бе проектирана като кабинетче — с дискове и принадлежности за рисуване. С тях навярно бяха сътворени някои от картините на стената.

През отворена врата Ив видя голяма разкошна спалня, мечта за всяко момиче, с множество къдрички в розово и бяло, безброй кукли и кукленски мебели.

Това й се стори малко зловещо. За какво им бяха на куклите столове, легла и маси? Освен ако не оживяваха посред нощ…

Продължи покрай вратата, която Кора току-що бе затворила. Чу я да шепне на Алика, да я успокоява.

Откри стаята за гости, която по лукс надминаваше петзвезден хотел.

Това означаваше, че на втория етаж има три спални, всяка с прилежаща баня, стая за игри, всекидневна и кабинет. Погледна нагоре. Жалко, че не можеше да намери повод да надникне и в мансардата.

Кора излезе от голямата семейна спалня, сложи пръст на устните си и внимателно затвори вратата.

— Няма шумоизолация — прошепна тя и даде знак на Ив да я последва надолу по стълбите.

— Защо такова луксозно жилище не е шумоизолирано?

— Доколкото разбрах, госпожата не е пожелала. Искала да чува Рейлийн нощем. Имали са син, който е загинал, знаете, нали?

Ив поклати съчувствено глава.

— Дадох й успокоително, както казахте — продължи детегледачката. — Трябва да поспи два часа. Предложих да се обадя на съпруга й, но тя отказа и заплака още по-силно. В чудо се видях!

— Какви са отношенията в семейство Страфо през последните няколко дни? — попита Ив.

— А, горе-долу наред. — Кора отметна огненочервените си коси. — Тя е малко сприхава. Но щом сте от полицията, мога да споделя с вас, че навярно е заради неговото съгласие да защитава онзи учител, който е бил арестуван. Вчера си размениха гневни думи. Очевидно бе разстроена и го попита какво ще направи, ако този човек бъде обвинен в убийството на господин Фостър. Той й заяви, че няма право да се бърка в професионалните му дела. За първи път ги чувам да се карат, откакто съм тук — обясни жената с тъжна усмивка. — Качих се горе да отвлека вниманието на Рейлийн. Тя седеше на бюрото си в стаята за игри и пишеше домашни, както всяка вечер, преди семейството да седне на вечеря. Слушаше музика. Със слушалки. — Кора докосна ушите си. — Слава богу, не чу кавгата.

— А тази сутрин?

— Беше напрегнато. Както и снощи, докато вечеряхме. Но не отрониха нито дума пред нас с Рейлийн. — Погледна към покупките, които бе оставила при влизането си. — Ще отнеса тези неща в кухнята, стига да нямате нищо против.

— Не, няма проблем. — Ив повика Пийбоди с поглед и сама вдигна една от торбите. — Аз ще отнеса тази.

През сводест коридор се влизаше в трапезарията. Интериор в сребристо и черно, голяма тераса. Вдясно бе кухнята, в същата цветова схема, съчетана с електрик.

— Госпожа Страфо е завела Рейлийн на училище днес — започна Ив и остави торбата върху безупречно чистия плот.

— Благодаря. — Кора започна да прибира продуктите в лъскавите черни шкафове и в огромния сребрист хладилник. — Понякога я води един от тях. Но винаги по предварителен план. Коректни са и ми казват, когато ще имам малко свободно време. Но тази сутрин госпожата ми го каза едва когато господинът излезе. — Затвори последния шкаф. — Искате ли нещо за пиене с партньорката ви, лейтенант? Чай?

— Често ли пазаруваш за нея?

— О, да, това е част от задълженията ми. Иначе не ме претоварва с работа.

Ив се сети за разкошната детска стая от две части на горния етаж.

— Прекарваш ли доста време с Рейлийн?

— Да, истинско удоволствие е. Е, поне през повечето време — засмя се Кора. — Но госпожата не оставя възпитанието й изцяло на мен, ако ме разбирате. За разлика от някои родители. Често цялото семейство е заедно за сериозни занимания или забавления. Госпожата е чудесна жена, много мила, както и господинът. Все пак според мен той не биваше да приема защитата на онзи човек, щом това толкова я разстрои. А сега е мъртъв. Тя ми каза, докато я завивах. Горката, всичко това просто съсипа нервите й.

Когато излязоха от мезонета и Пийбоди докладва, че Моузбли е съгласна на нов разпит в управлението, Ив се замисли чии още нерви ще съсипе в този ден.

Нейните бяха обтегнати до крайност, когато влезе в общото полицейско помещение. Някои разговори секнаха за миг или продължиха приглушено. Усети вперените в нея погледи, които бързо се отместваха.

Не чу нито една остроумна реплика по повод участието й при Надин предната вечер.

„Защото не това е клюката на деня“, каза си Ив, когато влезе в офиса си, едва сдържайки се да не затръшне вратата. Без съмнение, всички обсъждаха съпруга й и зашеметяващата блондинка.

Програмира кафе и забеляза, че има съобщения от Надин, Мейвис и Майра. Мълвата се бе разнесла светкавично. „Ще се пържа в ада“, помисли си тя.

Потисна чувството за вина, когато остави съобщенията от Мейвис и Надин непрочетени. Отвори това на Майра.

„Ив, изпращам ти по-подробен профил. Надявам се, че ако има личен въпрос, който желаеш да обсъдиш с мен, ще се обадиш. На разположение съм.“

— Не, не желая да обсъждам нищо — промърмори Ив.

Свърза се с офиса на командира за разрешение да докладва устно. По-късно щеше да се заеме с писмения доклад.

„Да се отбия при Морис — напомни си тя, докато излизаше. — Да направя още един оглед на апартамента на Уилямс. Да проверя дисковете на Фийни.“

Знаеше какво да прави, как да води разследването, как да го приключи.

Това, което не знаеше, бе как да продължи живота си.

Качи се нагоре с ескалатора. Неизбежно бе да привлече погледи, но така бе по-добре, отколкото да пронизват тила й в тесния асансьор.

Секретарката на Уитни не посмя да я погледне в очите.

— Можете да влезете направо. Той ви очаква.

Уитни седеше зад шефското си бюро. Беше широкоплещест мъж с едри ръце. Лицето му бе сериозно, а тъмните очи — съсредоточени.

— Лейтенант!

— Сър, мисля, че постигнахме пробив по случая „Фостър“, който го свързва с убийството на Рийд Уилямс.

Шефът изслуша доклада й, без да я прекъсне.

— Значи реши да не викаш Алика Страфо в управлението за разпит.

— Засега не. Няма да изкопчим нищо от нея, командир. Мисля, че като притиснем Моузбли, ще се доберем до нещо по-пикантно. И двете са имали мотив и възможност, но е по-лесно да си представя Моузбли да натиска главата на жертвата под водата. И двете са имали какво да губят, но твърденията на Страфо, преди да узнае за смъртта на Уилямс, звучаха правдоподобно. Може да е използвала времето между убийството и…

— Ако е било убийство — поправи я той.

— Да, сър, ако е било — съгласи се тя, но продължи: — Имала е достатъчно време да се подготви, да планира как ще се държи пред полицията. Все още не съм я изключила, но Моузбли пасва по-добре.

— А за Фостър?

— Възможно е Уилямс да го е отровил. Не е обичал да го притискат, а знаем, че Фостър го е притиснал поне веднъж във връзка със сексуалното му поведение. Сега вече знаем, че Уилямс е имал сексуални отношения и с Моузбли. Ако успеем да докажем, че Фостър е знаел това, всичко се връзва. Моузбли е имала повече за губене. Щом Фостър е знаел, авторитетът й е бил застрашен. Никой не обича личният му живот да става обществено достояние, особено ако заема отговорна длъжност.

— Напълно си права — бавно изрече Уитни. Очите им се срещнаха, но Ив не трепна. — Използвай това — нареди той — и изрови онези пикантни подробности.

— Да, сър.

— С жена ми те гледахме в новото предаване на Надин Фърст. — Уитни се усмихна леко. — Представи се много добре. Държането и отговорите ти накараха всички в отдела да се гордеят. Началник Трибъл вече ми се обади тази сутрин, за да те похвали.

— Благодаря, командир.

— Това е добра реклама, Далас, справи се отлично. Понякога е… трудно да бъдеш обществена фигура. И да понасяш неизбежното ровене в личния живот, което върви ръка за ръка с популярността. Ако усетиш, че това преследване се отразява на работата ти, надявам се да поговориш с мен.

— Няма да се отрази.

Той кимна.

— Ще наблюдавам разпита на Моузбли, ако мога. Или ще прослушам записа при първа възможност. Свободна си.

Ив тръгна към вратата, но чу гласа му зад гърба си:

— Далас? Клюките са грозна и непочтена форма на развлечение. Може би затова хората не могат да им устоят. Доброто ченге знае, че имат и полезна страна. Но знае също така, че истината в тях е изопачена за целите на онзи, който ги разпространява. Ти си добро ченге.

— Благодаря, сър.

Макар да знаеше, че е добронамерен, срамът не престана да я измъчва, докато слизаше с ескалатора.

Точно преди да влезе, от джобния й линк прозвуча сигнал за съобщение на гласовата поща. Извади го и видя на дисплея, че е от Рурк.

Импулсивно посегна да го изтрие, без да го прослуша, но това я накара да се почувства като страхлива глупачка. Изруга и пусна съобщението.

Лицето му се появи на екрана и ярките му сини очи я пронизаха.

— Лейтенант. Не исках да ви безпокоя. Но ако можете да ми отделите малко време днес, ми се ще да поговорим. Ако не е възможно или просто сте твърде упорита, за да го направите, надявам се на времето и вниманието ви тази вечер. У дома. Засега няма да кажа нищо повече. Ядосваш ме и все пак те обичам с цялото си същество. Най-добре се обади, Ив, или кълна се, ще ти сритам задника.

Тя пъхна линка обратно в джоба си и тихичко процеди:

— Ще видим кой чий задник ще срита, приятел.

Но сърцето й отново се сви, само не знаеше дали от радост, или от болка.

— Хей, Далас! — Бакстър стана от бюрото си и закрачи след нея. — Беше страхотна при Надин снощи!

— Имате ли да ми кажете нещо във връзка с разследване, детектив Бакстър?

— Всъщност не, просто… Слушай, Далас, не обръщай внимание на…

Ив тръшна вратата на офиса си под носа му. Но миг преди това видя загриженост и съчувствие, изписани на лицето му.

Изруга и седна да пише доклада си. Не след дълго получи сигнал, че Арнет Моузбли е пристигнала, и изхвърча при Пийбоди.

Когато влезе при тях, директорката се намръщи.

— Честно казано, лейтенант, надявах се да проведем този разговор във вашия офис.

— Не сте го видели, там едва има място за мен, камо ли за още хора. Благодаря, че се отзовахте.

— Искам да съдействам — и като гражданка, и като директор на „Сара Чайлд“. Колкото по-скоро се изясни и приключи това, толкова по-добре за училището.

— Да, училището е важно за вас.

— Разбира се.

— Нека само да включа на запис. Начало. Разпит на Арнет Моузбли, воден от лейтенант Ив Далас и детектив Дилия Пийбоди, всички присъстващи, относно смъртта на Рийд Уилямс на… — Ив каза датата и зае мястото си на единия стол. — Госпожо Моузбли, тук сте по своя воля.

— Да. Както казах, искам да съдействам.

— Оценяваме това. Ще прочета правата ви.

— Как така? — стресна се Моузбли. — Нали дойдох доброволно…

— Рутинна процедура — нехайно обясни Ив и ги изрецитира. — Разбирате ли правата и задълженията си?

— Напълно.

— Добре тогава. Отново заявявам, че оценяваме съдействието ви.

— Смъртта на Рийд е шок за всички ни. Голяма загуба за нас. Особено толкова скоро след като се простихме с Крейг.

— Имате предвид Крейг Фостър, който бе убит в ръководеното от вас училище.

— Да. Истинска трагедия.

— О, съжалявам. Искате ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Познавали сте и двамата — продължи Ив. — Фостър и Уилямс.

— Да. — Директорката скръсти ръце върху масата. Ноктите й бяха съвършено оформени и лакирани в бледокоралово. — Преподаваха в училище „Сара Чайлд“, на което съм директор.

— Знаете ли, че Уилямс бе призован за разпит във връзка със смъртта на Фостър?

Моузбли стисна устни и прие строгото изражение, което би накарало всеки ученик да се вцепени от страх.

— Да, всички знаехме. Бях наясно, че сте разговаряли с него и че е бил арестуван по друго обвинение.

— За притежание на дрога. По-точно за два забранени опиата, използвани при сексуални отношения.

— Наркотици за изнасилване ли? — Устните на Моузбли станаха тънки като бръснач. — Отвратително. Уважавах Рийд като преподавател, но тази информация за личния му живот е… потресаваща.

— Разговаряли ли сте с господин Уилямс по въпроса?

— Да. — Директорката царствено повдигна брадичка и в очите й проблесна хладна надменност. — Когато бе арестуван и обвинен, се обадих на училищното настоятелство, за да ги уведомя. Взехме решение Рийд да бъде отстранен от работа незабавно и помолен да подаде оставка. При отказ от негова страна трябваше да започна процедура за прекратяване на договора му.

— Което е сложно и би уронило престижа на училището.

— Да, но при тези обстоятелства нямахме избор. Учениците винаги са главният ни приоритет.

Схванала ритъма на разговора, Пийбоди наля чаша вода и я подаде на Моузбли. След което отбеляза:

— Няколко родители вече са отписали децата си от вашето училище. Вероятно се е наложило да разубеждавате други. И двата инцидента са се случили, докато сте били на работното си място. Сигурно сте подложена на натиск и от настоятелството.

— Загрижени са, разбира се. Но ми оказват голяма подкрепа. Водата би се размътила още повече, ако Уилямс разкриеше някои мрачни тайни. Нали знаете как е, лейтенант? Някой е загазил и се опитва да повлече целия кораб със себе си към дъното.

— Има такива хора — съгласи се Ив. — Не желаят да паднат сами в калта и не ги е грижа какво причиняват на другите. По-рано казахте, че сутринта сте се срещнали с Уилямс и сте разговаряли с него до басейна.

— Да. Излизах, когато той влезе, и изрично му напомних, че е отстранен от работа. Отново поисках оставката му и му обясних последиците в случай на отказ.

— Как реагира той?

— Заяви, че адвокатът му и синдикатът, в който членува, ще спрат всеки опит за уволнение. — Моузбли поклати глава с явно отвращение. — Оставих го там, свързах се с председателя на настоятелството и реших да наредя на охраната да изведе господин Уилямс от сградата.

— Оставили сте го просто да кисне в басейна? — попита Ив. — След като се е подиграл с авторитета ви?

— Е, как да го извадя от водата сама! — разпери ръце Моузбли.

— Предполагам, че не сте могли. — Ив се намръщи и прелисти записките си. — Не споменахте за кавга и размяна на обиди.

— Може да съм повишила тон, но не бих нарекла разговора ни кавга.

— Нима? Аз имам навик да крещя, когато се карам с някого. Особено ако ме заплашва. Не споменахте и това. Че ви е заплашил.

Моузбли трепна, преди да отмести поглед.

— Не си спомням нищо подобно.

— Случайно са ви чули. Отправил ви е доста сериозна заплаха, Арнет. — Ив леко се надигна от стола и подпря ръце на масата. — Заканил се е да разтръби, че двамата сте ползвали басейна не само за плуване, а кабинета ти — не само за планиране на уроци. Как според теб настоятелството би приело тази информация? Докога биха те оставили на директорския пост, ако Уилямс издадеше, че си правила секс с него?

— Това е абсурдно. — Моузбли преглътна с мъка, но вдигна ръце и удари с длани по масата. — Това е унизително!

— Знаеш ли, беше ми трудно да проумея как може толкова властна жена, която държи на репутацията си и на училището, в което работи, да търпи сред персонала нищожество като Уилямс. Питах се знаела ли си що за стока е.

— Никога не съм получавала оплаквания — оправда се Моузбли.

— О, да бъдем наясно, Арнет — прекъсна я хладно Ив. — Отлично си знаела за извънкласните му занимания. Ти си капитан на кораба. — Посочи я с пръст. — А си затваряла очи. Как да стовариш гнева си върху него, когато сама си се поставила натясно?

— Между чука и наковалнята — съгласи се Пийбоди. — Ако го накиснеш пред настоятелството, излагаш себе си на риск. Ако си мълчиш, трябва да търпиш поведението му. Все пак, ако избереш второто, запазваш репутацията си.

Ив се премести до ъгъла на масата, бавно и заплашително.

— И на училището — допълни тя. — Дойде ли Фостър да ти каже, че Уилямс упражнява сексуален тормоз върху Лейна Санчес? Поиска ли съвет как да се справи с положението?

— Мисля… Мисля, че трябва да се свържа с адвокат, преди да отговарям на повече въпроси.

— Да, можеш да се възползваш от това право, но тогава ще стане още по-напечено! — повиши тон Ив. — Пийбоди, как според теб ще реагира настоятелството, ако узнае, че госпожа Моузбли се нуждае от адвокат?

— Няма да го приемат добре. — Партньорката й нацупи устни и поклати глава. — Никак даже…

Моузбли протегна ръце, сякаш да се защити:

— Да изясним всичко тук и сега. Наистина няма смисъл да забъркваме училищното настоятелство.

— Значи се отказваш от адвоката, Арнет?

— Не. Нека само… Ще ви кажа всичко, което зная. Да, Крейг дойде при мен миналата година. Беше силно разтревожен. Обясни ми, че Рийд притиска Лейна за секс, кара я да изпитва неудобство и я докосва по непочтен начин. Сподели, че е разговарял с него и го е предупредил, но Рийд продължил да подхвърля неуместни реплики. Настоя за официално предупреждение.

— А ти предприе ли нещо? — присви очи Ив.

— Повиках Рийд в кабинета си. Да, беше непоправим, но след разговора ни започна да стои настрана от Лейна. Дразнеше се от Крейг, а на мен ми се присмиваше, защото скоро след като станах директор, имахме… интимен контакт. Беше ужасна грешка, момент на слабост. Не биваше да се случва и се заклех, че няма да се повтори.

— Но се е повторило.

— Миналия месец, когато отидох да поплувам в басейна една сутрин. Той пристигна, влезе и… Беше… бяхме… просто се случи. — Моузбли вдигна чашата с вода и отпи голяма глътка. После притвори очи. — Обвинявах себе си. Проклинах се заради слабостта и лекомислието си. А сега разбирам, че ме е упоил. — Отново вдигна поглед и Ив долови в него лъжата и пресметливостта. — Дал ми е от онзи наркотик, както и първия път, сигурна съм. Мислех, че нося отговорност, а не е така. Никой не е виновен при такива обстоятелства.

— Как ти го е пробутал?

— Той… Даде ми бутилка вода, доколкото си спомням.

— Докато плуваше дължина след дължина, спря и потопена до шия, пи вода?

— Не бях в басейна. Очевидно не съм се изразила ясно. Излязох, когато той влезе. Въпреки че работехме добре заедно, беше неловко да оставаме насаме в тази ситуация.

— Но не и да приемеш вода от него.

— Бях жадна. После започнах да усещам странна топлина. Почти не помня. — Тя наведе глава и опря брадичка на дланта си. — След малко отново бяхме във водата и той… — Като отрепетирано танцово движение, Моузбли закри лицето си с две ръце и зарида. — Толкова се срамувам.

— Да, сигурно. Да кажем, че сме се хванали на тази въдица. Какво се случи, след като беше упоена и изнасилена?

— Как може да сте толкова безчувствени?

— Заради дългогодишната ни забавна практика. Дни преди смъртта си Крейг Фостър е споделил със съпругата си, че е видял Уилямс с жена, с която не бива да се забърква. Бих заложила на теб. Фостър често е ползвал басейна.

Моузбли отново затвори очи.

— Наистина ни е видял. Тогава… тогава Рийд се засмя и каза, че Крейг ни зяпал с ококорени очи. Беше ужасно.

— Какво направи по въпроса?

— Нищо. Надявах се Рийд да е излъгал. Че го е казал, за да ме накара да се почувствам още по-уплашена и по-гузна.

— И ето че Крейг умира от глътка отровен шоколад. Изключително удобно за теб.

— Удобно ли! — Директорката изопна тяло и очите й пламнаха. — Смъртта на Крейг е огромна лична трагедия и заплаха за доброто име на училището.

— Но ти отърваваш кожата. Щом него го няма, вече никой не знае за твоето… неблагоразумие. Освен Уилямс, който ще си трае, защото му харесва работата, сигурността и възможностите за свалки. — Ив заобиколи стола на Моузбли и се подпря на облегалката. — Но щом има опасност да загуби тази работа, ще те повлече в блатото със себе си. Теб и училището. А ти си яка жена, Арнет. Яка и здрава плувкиня. Обзалагам се, че можеш, особено ако си вбесена, да намериш достатъчно сила да удавиш мъж.

— Беше жив, когато излязох от корпуса! Жив! — Моузбли грабна чашата с трепереща ръка. — Да, бях ядосана, но се оттеглих. Можеше да заплашва, че ще ме разкрие пред настоятелството, но как щеше да го докаже? Моята дума срещу неговата! Думата на човек, който притежава наркотици и ги използва, за да прелъстява свои колежки. Дори директорката, чиято репутация е безупречна. Бях твърдо решена да действам за прекратяване на договора му.

— Вярвам ти — кимна иронично Ив. — Е, сега е отстранен завинаги, нали?

— Не съм убила никого. Бях изнасилена. Като жертва имам право на анонимност и помощ от психолог. Моля да получа и двете. Ако този запис бъде разпространен, ще съдя отдела ви. Освен ако обвинението е в престъпление, свързано с изнасилването ми, длъжни сте да уважавате правата ми. Искам да поговоря с психолог. Не мога да отговарям на повече въпроси сега. Твърде разстроена съм.

— Край на разпита по молба на призованата. Пийбоди!

— Ще уредя сеанса при психолог. — Партньорката й присви устни и тръгна към вратата. Но изведнъж спря. — Когато не се записва, мога да кажа всичко, което пожелая. Ти си срам и позор — обърна се тя към Моузбли. — Гавриш се с всяка жена, която някога е била насилена. По един или друг начин, ще те пратим, където ти е мястото.

Когато тя излезе с гневна походка, Моузбли вирна нос.

— Ужасяващо е, че жертвата на сексуално насилие е принудена да понася още срам и вина — изсъска тя.

Ив си спомни за детството си, за кошмарите, които я измъчваха през целия й живот. И отрони:

— Ти не си ничия жертва.

 

 

— Кучка! Лъжлива кучка! — Пийбоди не престана да ръкомаха, докато вървеше по коридора. — Иска ми се да я смажа от бой.

Когато партньорката й спря пред автомат за напитки, Ив очакваше да го ритне.

Но Пийбоди се овладя и спокойно си взе диетично пепси.

— Защо мислиш, че е лъжлива кучка?

— Стига де…

— Не, питам те сериозно — настоя Ив.

Пийбоди се облегна на автомата.

— Накара я да изтръпне — обясни тя, — когато я притисна за сексуалните й отношения с Уилямс. Въобразявала си е, че няма откъде да узнаем за тях. И изведнъж умът й заработи. Господи, колко е прозрачна! Кучка — повтори тя и отпи една глътка. — Използва факта, че Уилямс беше арестуван за притежание на наркотици. Всяка нейна реакция намирисва, Далас. У нея няма нищо, което да ме убеди, че е жертва на изнасилване. Нито следа от срам, вина или гняв. Никакъв страх или признак на засегнато достойнство. Езикът на тялото, гласът й, изражението. Номерът би минал пред прословутото училищно настоятелство, но всичко е вятър и мъгла. — Пийбоди шумно въздъхна, преди да отпие нова глътка пепси. — Уилямс наистина беше плужек, но и тя е гнусна твар. Използвачка, манипулаторка, страхливка и лицемерка. Долна кучка.

— Гордея се с теб днес. — Ив сложи ръка на рамото й. — Да, тя е долна кучка. Тренирала е синхронно плуване с Уилямс по своя воля. Трудно е да се докаже, след като той е елиминиран от играта, но вече сме наясно какво знаем. Въпросът е дали тази мръсница е убийца.

— Може би. Имала е мотив и възможност и за двете престъпления.

— И на двете ни се иска да ги е извършила тя — призна Ив. — Като праведни кучки, които не понасят такива като нея, бихме се радвали да я натикаме в кафеза за две предумишлени убийства. Но нямаме достатъчно доказателства за нито едно от тях. Първо трябва да получим потвърждение на това, което ни подсказва инстинктът — че Уилямс е убит.

— О, да. — Пийбоди се приведе. — Забравих за тази подробност.

— Понякога малките камъчета обръщат колата. Да тръгваме към моргата.