Нора Робъртс
Невинни в смъртта (16)

16.

„Не е само това, че досега не бях във форма“, реши Ив, докато работеше в домашния си кабинет и чакаше да й се обади Макнаб. Самият случай нямаше ясна насока, нямаше фокус.

Всички мотиви бяха съмнителни. Проверката на вероятностите доведе до задънена улица дори с главните заподозрени. А въвеждането на профила на Алика Страфо я изпрати в дъното на списъка.

Имаше още нещо, което терзаеше тази жена, освен угризенията й заради изневярата. „Какво ли знае?“, запита се Ив. Какви мисли се въртят в главата й? Какво я прави толкова уязвима и уплашена?

Смъртта на сина й? Дали тази разтърсваща загуба е отворила у нея толкова дълбока пропаст, че вечно да бъде крехка и нестабилна? Докато Оливър Страфо, изглежда, е свикнал да живее с трагичната случка. Но те имаха и друго дете, живо и здраво. Очевидно неговото присъствие не бе достатъчно, за да накара Алика да стъпи на земята. Дъщеря й, успешната кариера на съпруга й, разкошното жилище, детегледачката — всичко се оказваше недостатъчно. Затова се бе подхлъзнала, а Уилямс веднага е дотичал да й подаде ръка.

Може би се е подхлъзнала не за първи път…

„Е, и какво от това?“ — рече си Ив.

Обърна се и видя Рурк, застанал до вратата на кабинета й.

— Какво от това? — повтори гласно тя. — Ако Алика е кръшкала и по-рано, нима проницателен мъж като Страфо нямаше да я усети?

— Всеки ден някой изневерява на брачния си партньор. Но другият колкото и да е проницателен, невинаги подозира. Или не би си признал. Всъщност — добави Рурк — може би Страфо не го е грижа, дори и да знае.

— Той е горд. Грижовен съпруг е, държи на семейството си. Не би се преструвал, че не му пука. Ако е било за първи път, нима ще скочи да убива един невинен човек, който случайно е станал свидетел на изневярата на жена му? И то на място, където дъщеря му ще бъде травмирана от това? — „Две големи спънки“, реши Ив и поклати глава. — Не ми се струва правдоподобно. Но ако е бил наясно, защо ще се съгласява да защитава мъжа, с когото жена му е кръшкала? А защо, след като е приел да го защитава, ден по-късно размисля и решава да убие кучия син?

— Може би за да накара разследващия детектив да си зададе точно този въпрос.

— Е, постигна го. — Ив прехвърли версията наум и се залюля на стола. — Много е хитър в съда, преценява нещата от всеки ъгъл и знае как да извърти… Почакай! Ето един възможен ъгъл: може би е поел защитата на Уилямс само за да владее положението и накрая да загуби делото? Дори не е нужно да изпуска топката. Достатъчно е да не я ритне зад голлинията.

— Да. Поема случая с цел да се погрижи клиентът му да бъде признат за виновен. Умно и почти недоказуемо — поклати глава Рурк.

— Както казах, много е хитър. Поиска заповедта за обиск да бъде обявена за невалидна, което би означавало, че доказателствата са получени по незаконен път. Знаел е, че Рио ще успее да отхвърли доводите му. Нарочно започва слабо…

Рурк взе чашката с кафе от бюрото й и отпи.

— Хубава, ясна стратегия за отмъщение.

— Защо тогава да убива човека, щом е кроял план да го прати зад решетките?

Ив отново млъкна. Рурк остави чашката и с успокояващ жест погали косата й.

— Въртите се в кръг, лейтенант.

— Да, така е, защото има нещо, което все още не забелязвам… — Изведнъж Ив скочи на крака. — Трябва да погледна таблото в службата.

— Кога ще актуализираш това тук? — Той се приближи и я прегърна. — Загуби време. — Притисна устни към челото й с тиха наслада и усети как тялото й се отпуска в ръцете му. — Проблемите между нас ти костваха време.

— Ще наваксам. — „Заедно ще наваксаме“, мислено се поправи тя. Преплете пръсти на гърба му и видя усмивката му. — Какво мислиш за охранителната система?

— Проста е, права беше за това. Лесно е да се премине през нея. — Прегърнати, двамата застанаха срещу таблото. — Да се внесе оръжие е по-трудно, но не и невъзможно. Ефектът би бил само леко примигване, ако човек познава системата.

— Все пак е нещо. Ще прегледам дисковете, ще видя дали е имало смущение за секунда-две.

— Нали Макнаб щеше да се заеме с тях. Ти си имаш и други задължения.

— Да, дължа ти време — въздъхна виновно Ив.

В този миг на вратата се появиха Пийбоди и Макнаб.

— Здравейте. Радвам се да ви видя така. Извинявайте! — усмихна се до уши жената.

— Не си сваляй палтото, тръгваме! — викна й Ив. После се обърна към Рурк и след миг устните им се впиха.

— Леле! — възкликна отново Пийбоди и направи знак на Макнаб да кротува.

— Здравейте, как я карате? — Рурк погледна новодошлите.

— Не се заприказвай с тях — нареди му Ив и тръгна към вратата. — Ще забравят, че имаме работа за вършене. А вие двамата — с мен! И стига сте се хилили — смъмри ги, когато закрачи пред тях. — Ако усмивките ви замръзнат така, ще трябва цял ден да гледам глупавите ви физиономии. Зловещо е.

— Просто се радваме. Значи вече всичко е наред, а? — сияеше Макнаб.

— Върви напред! — подкани го Ив и леко забави крачка. — Ще приключим с тази тема, като кажа, че оценявам съчувствието, вярата и подкрепата ти.

— За това са приятелите. И партньорите.

— Да. Все пак благодаря. — Поколеба се, когато тръгнаха надолу по стълбите. — Вървете, ще ви настигна.

Ив спря и взе шлифера си от парапета, където Съмърсет предвидливо го бе преметнал. Погледна го, докато се обличаше.

— Рурк е добре. И двамата сме добре. Тя няма повече да му създава проблеми.

— А на теб? — попита икономът.

— И на мен.

— Много се радвам да го чуя.

— Зная. Оценявам това.

— Докарах онази недотрошена таратайка — произнесе той с каменна физиономия. — Очаква те отпред. Дано не загрозява фасадата още дълго.

— Разкарай се, плашило.

— Ето — усмихна се подире й Съмърсет, — всичко отново е нормално.

Ив също се подсмихваше, когато излезе.

 

 

Страфо ги посрещна на вратата. Не бе повикал адвокат, въпреки че имаше това право. „От гордост“, реши Ив. Бе твърде самовлюбен, за да позволи някой друг да защитава законните му права.

Малко изненадващо бе, че не е изпратил съпругата си, детето и гувернантката някъде. „Отново от гордост“, помисли Ив и предположи, че домакинът държи да им покаже как ще се справи с тази глупост. Трябваше да са наясно кой командва в дома му.

Подробно прочете заповедта за обиск, без да бърза, с равнодушно изражение. „Със сигурност е бесен“, рече си Ив. Зад маската на спокойствието му кипеше гняв.

— Редовна е — заключи той и срещна погледа й. — Настоявам екипът ти да свърши работата си експедитивно и с подобаващо уважение. Ще ви подведа под отговорност, ако нанесете някакви щети.

— Ще го имаме предвид. Давам начало на записа и ще записвам през цялото време. Детектив Макнаб ще се заеме с електрониката. Ако се наложи конфискуване на някои вещи, ще получиш разписки. Искаш ли да останеш в жилището, докато изпълняваме заповедта?

— Разбира се.

— Удобно е и за нас. — Тя кимна на Макнаб, а после на Бакстър и Трухарт, които току-що бяха пристигнали. — Бакстър, вие с Трухарт поемете първия етаж. Пийбоди — с мен!

Тръгна към стълбите и мина покрай Алика, която стоеше там и стискаше ръката на Рейлийн.

— Извинете, лейтенант — каза момичето.

Ив спря и го погледна учудено.

— И моята стая ли ще претърсите? — осведоми се Рейлийн.

— Всички помещения, включително и твоята.

— А може ли…

— Рейлийн! — Гласът на Страфо прозвуча рязко и припряно. — Нека оставим полицаите да свършат това, за което са дошли.

Рейлийн наведе глава по-скоро развълнувана, отколкото засрамена.

— Да, сър.

Ив започна от мансардата. Там имаше уютна всекидневна за приятни семейни занимания. Два дълги меки дивана, двойни кресла и огромен видеоекран.

Широката полица над студената камина беше отрупана с медни урни и семейни снимки в рамки от същия метал: семейството на плажа; Рейлийн с ученическа униформа; в розова рокля с къдрички; съпрузите в официално облекло, елегантни и щастливи…

Отделно помещение на етажа заемаше домашният фитнес. Добре оборудван, забеляза Ив, с изглед към града през дълга редица прозорци.

Имаше и малка кухненска ниша, оборудвана с минихладилник, готварска печка и къс барплот с няколко табуретки.

Баня с вана за хидромасаж и душ-кабина.

Работен кът нямаше.

Ив претършува шкафовете и чекмеджетата, надникна под възглавниците и свали картините от стените, за да ги огледа отзад.

— Тук е чисто — каза тя на партньорката си. — Макнаб ще провери електрониката.

— Семейно убежище, пълно с глезотии. — Пийбоди се озърна отново. — Сигурно, когато си почиват, прекарват повече време тук, отколкото в хола на долния етаж. Гледат филми, развличат се с игри на масата до прозореца. Долу е по-скоро за гости.

— Да, така е… — Ив хвърли още един поглед към камината и снимките на полицата. — Да продължим с втория етаж.

Разделиха се и Пийбоди се зае с домашния кабинет на Страфо, а Ив — с всекидневната на Алика. Отново огледа камината, семейните снимки и портрети.

Започна да рови в шкафовете.

Всичко бе типично женско. Списания и дискове за мода, обзавеждане и възпитаване на деца. Бележки, напомнящи да изпрати благодарствени картички за тържества и подаръци или покана за коктейл, вечеря или обяд. Записала бе да купи подарък за домакинята на еди-кой си прием, за мъжа си по случай годишнина. Обичайни неща за съпруга на преуспял и влиятелен господин.

Неща, с които Ив никога не се занимаваше.

Кой ли ги вършеше, запита се тя. Дали Рурк се справяше сам, или ги възлагаше на Съмърсет? А може би на Каро?

Срещи на Страфо за партия голф, делова вечеря — със или без съпругата, уговорки за козметични процедури, часове при лекари, проби при шивач, запланувани пътувания извън града. Семейна екскурзия, предвидена за март, когато бе пролетната ваканция на детето.

Сравни бележките с тези на Алика. Срещи за обикаляне по магазини, обяд, посещение в козметичен салон, вечеря със съпруга й, понякога с клиенти или приятели.

Ив забеляза, че никой от двамата не е имал уговорки за времето, по което бяха извършени двете убийства.

Бележникът с ангажиментите на детето бе шокиращ. Танцова школа два пъти седмично, срещи за социализация (какво бе това, по дяволите?) три пъти в седмицата, с различни други деца. Едно от тях бе Мелъди Бранч — всеки четвъртък следобед от три и тридесет до четири и тридесет. Една седмица у семейство Бранч, една тук, в мезонета на Страфо.

Бяха записани някакви тренировки, нещо, наречено „умствени упражнения“, на което детето ходеше всяка събота сутрин, а два пъти в месеца и сбирки на доброволческа организация „От децата“.

В добавка към месечната програма имаше множество рождени дни, екскурзии, училищни проекти, сбирки на театралния кръжок, часове при лекари, посещения в библиотеки или музеи, творчески проекти, семейни излети.

Очевидно бе, че дъщерята има повече ангажименти и от двамата си родители.

„Нищо чудно, че им е нужна детегледачка“, помисли си Ив. Макар да бе малко странно, защото Алика нямаше никакви други ангажименти, освен заниманията с Рейлийн. Не преследваше кариера и дори не се занимаваше с нещо за удоволствие извън дома си.

Ив прибра бележниците в плик. Нужно й бе време да ги прегледа по-подробно, да потвърди всички имена, групи и местонахождения.

Продължи с малкото бюро. Канцеларски принадлежности с монограми. „Значи Алика пише някои от онези благодарствени писма и покани собственоръчно“, досети се Ив. Подредени според повода картички — за рождени дни (забавни, романтични, официални, младежки), съболезнователни, поздравителни и прочее.

Резервни дискове и листове, бележник с адреси, папка с изрезки от списания за интериор.

Това напомни на Ив за изрезките, които Пийбоди бе намерила в бюрото на Лисет Фостър. „Имат нещо общо“, помисли си тя. Дали това бе от значение? Може би някога пътищата им са се пресекли, щом и двете се интересуват от вътрешен дизайн.

Набеляза си да провери това, макар да се съмняваше Алика и Лисет да си купуват възглавнички и драперии от едни и същи магазини.

Запазената от Алика кореспонденция се състоеше от малки картички или бележки от приятелки, разпечатани имейли от тях или от детето.

Имаше картички за рожден ден или скорошно оздравяване от Рейлийн, всички изработени от нея. С повече стил и въображение, отколкото би проявила Ив. Красиви хартии и цветове, картинки, свалени от компютъра или нарисувани собственоръчно.

„Не тъгувай, мамо!“

Това бе посланието на една от картичките, изписано с едри, равни букви върху плътна розова хартия. Имаше рисунка на лице на жена с блестящи сълзи по бузите.

Жената се усмихваше, притиснала буза към лицето на момиче. Около тях имаше рамка от безброй разцъфнали цветя, а най-отгоре широка панделка.

Посвещението гласеше:

„Винаги ще бъда до теб и ще те карам да се усмихваш! С обич, вечно твоя Рейлийн“.

Ив забеляза, че Алика е отбелязала датата на гърба на картичката — 10. 01. 2057 г.

В гардероба намери художнически принадлежности, риза, изцапана с бои, и прозрачни кутии, пълни с късчета мрамор, камъчета, мъниста, панделки, копринени цветчета. „Хобита“, предположи Ив. Всичко бе идеално подредено, както навсякъде в къщата.

На най-горния рафт, зад кутиите с материали, намери красива голяма кутия, облепена с плат, с бляскави камъчета на закопчалката.

Свали я и я отвори. Откри снимките на мъртвия син. Ето къде бяха те — от новородено до малчуган. Алика сияеща в напреднала бременност, сънена Алика, гушнала бебе, увито в синьо одеялце. Снимки на момченцето с по-голямата му сестра, с бащата, с роднини и познати.

Намери парче от одеялцето, кичурче фина коса, малко плюшено кученце и пластмасово кубче.

Далас се сети, че Мейвис и Леонардо бяха подарили на двама им с Рурк кутия за спомени за една Коледа. Това тук бе кутията за спомени на Алика, посветена на сина й.

„Колко ли често я изважда“, запита се Ив. Да разгледа всички снимки, да потърка синьото парченце мека тъкан между пръстите си или да подържи кичурчето коса до бузата си…

Но беше прибрала всичко това, скрито на висока полица в дъното на гардероба. Никъде другаде в къщата не бе видяла нещо, което да напомня за момченцето.

Защо ли?

Огледа всеки предмет, после ги прибра в кутията и я върна на мястото й.

Когато свърши със стаята, надникна в домашния кабинет на Страфо, където Пийбоди тъкмо приключваше.

— Почти съм готова. Макнаб работи в голямата спалня, за да не си пречим. Прибрах доста дискове и папки. Досега не е изникнало нищо.

— Намери ли нещо за загиналото им дете?

— О… Не, тук няма нищо за сина им. — Партньорката й застана неподвижно и се намръщи. — Малко е странно.

— Във всекидневната на Алика има куп изрезки от списания за обзавеждане. Лисет държеше подобни неща на бюрото си.

— Мислиш, че са се срещали? — Пийбоди сви рамене. — Може би. Но аз също имам такива изрезки и съм посещавала не един сайт за интериор. Ти никога ли… Всъщност няма смисъл да питам! — отсече тя, когато срещна втренчения поглед на Ив.

— Струва си да се провери. Да споменем името пред Лисет, да й покажем снимка на Алика.

— Добре. Да се свържа ли с нея още сега?

— Да, нека зачеркнем това от списъка и да продължим със спалнята. — Когато влезе там, Макнаб се обърна. — Нещо съмнително? — попита тя.

— Безупречни са. Много входящи и изходящи съобщения, но нищо, което да се набива в очи. Главно лична информация. Банки, маркетинг, бележки за предстоящи срещи и други подобни на главния етаж. В компютъра на детегледачката е същото. Разговори със семейството и с приятели в Ирландия по два пъти в седмицата, чести имейли. Бъбрене за семейство Страфо и хлапето, но нищо, което да те накара да подскочиш от изненада.

— Продължавай да преглеждаш.

Ив бързо се убеди, че семейство Страфо предпочита качествени тъкани и класически кройки. И неговият, и нейният гардероб бяха широки, пълни и старателно подредени.

Обувките стояха в прозрачните си кутии, подредени според вида и цвета. Тоалетите висяха на групи, разпределени по цвят: ежедневни, за работа, вечерни. Всички бяха изискани. Най-официалните имаха етикети, на които бе отбелязано къде и по какъв повод са били носени.

Ако си падаха по секс играчки, бяха успели да ги измъкнат преди пристигането на полицаите. В чекмеджетата на нощните шкафчета имаше дискове с книги, бележници, фенерчета.

Но тоалетката на Алика бе пълна с провокативно бельо и безброй различни кремове и лосиони за тяло. Напомнянето в бележника й да поднови противозачатъчните си за следващото шестмесечие говореше, че сексът в семейството е сред редовно практикуваните занимания.

В чекмеджето с бельото намериха успокоителни, антидепресанти и приспивателни.

Опаковаха по едно от всеки вид.

— Нито името, нито физиономията на Алика е позната на Лисет — докладва Пийбоди.

— Е, беше просто предположение — махна с ръка Ив.

— Далас, зная, че не бива да влагаме лични чувства при разследване, но сърцето ми се къса заради Лисет. Естествено, попита дали можем да й кажем нещо ново. Трябваше да й дам стандартен отговор. Прие го. — Съчувствието, което един детектив трябваше да потиска, беше изписано на лицето й. — Вкопчила се е в това, сякаш е единственото, което й помага да се държи на крака точно сега.

— Тогава да продължаваме, Пийбоди, за да можем да й дадем отговорите, от които се нуждае.

Ив я остави и тръгна надолу да намери някого от съпрузите. Мъжът крачеше и говореше в микрофон, със слушалки, а Алика си даваше вид, че с интерес разглежда списание. Щом я забеляза, Страфо прекрати разговора.

— Свършихте ли?

— Не. Жилището ви е голямо, нужно е време. В гардероба в спалнята има сейф. Трябва да бъде отворен.

Той прехапа устни, но само за миг. Преди Алика да стане, й даде знак да се успокои.

— Аз ще се погрижа за това. — Погледна Ив. — Свършихте ли работата си на третия етаж?

— Свободен е.

— Алика, когато Кора доведе Рейлийн, би ли й казала да я качи в мансардата?

Съпругата му кимна, а той отиде при нея и Ив долови нежността, с която докосна рамото й. „Е, добре — помисли си тя, — обича жена си. Какво означава това?“

Адвокатът проговори едва когато бяха вече горе по стълбите, за да не ги чува съпругата му.

— Как би се чувствала ти, ако домът ти бъде преобърнат с главата надолу от чужди хора, ровещи в личните ти вещи?

— Стараем се да не разхвърляме твърде много. Имаме две жертви, Страфо. Познавал си и двамата, а единият ти беше клиент. — Погледна го с известен сарказъм. — Ужасен начин да загубиш клиент, впрочем.

— Глупав начин да се отървеш от него — възрази адвокатът. — Да, познавах ги… бегло. Може би изхождаш от теорията, че съм недоволен заради натоварената училищна програма на Рейлийн и умъртвявам преподавателите й един по един.

— Питам се защо си поел защитата на жалко нищожество като Уилямс. Ако знаех, щяхме да избегнем това претърсване.

— Аз съм адвокат. — Тонът му бе спокоен и равнодушен. — А клиентелата ми не е само елитна.

— Имаш право. Всеки върши работата си — вдигна рамене Ив.

— Така е. — Страфо влезе в спалнята, подмина Пийбоди и се устреми право към сейфа в гардероба. — Отворих онзи в кабинета на долния етаж за помощниците ти — обясни той, докато въвеждаше комбинацията. Завърши я с докосване на палеца си.

— Благодаря за съдействието.

Вътре имаше бижута — негови и нейни. Скъпи часовници, няколко от тях антики, бляскави скъпоценни камъни, искрящи перли. Страфо не откъсна поглед от Ив, докато тя опипваше стените и търсеше фалшиви прегради и тайници.

Когато приключи, тя се отдръпна назад.

— Можеш да го затвориш.

Страфо заключи сейфа и попита:

— Колко още ще се бавите?

— Около два часа, предполагам. Искам да ти задам един въпрос. Къщата е пълна със семейни снимки. Не видях нито една на сина ти. Защо?

Само за миг долови нещо в очите му и то бе недоумение.

— Мъчително е. И е твърде лично.

Обърна се и излезе. В ума на Ив се въртяха версии и догадки, докато го проследяваше с поглед.

— Кажи на Бакстър и Трухарт да поемат стаята за гости тук горе, Пийбоди. Ти започни с баните. Аз влизам в детската.

Интересно бе, че при натоварения си график момичето очевидно има време, което да прекарва в разкошната си стая. Ив огледа започнатите проекти и дисковете с писмени работи, прибрани в розов калъф с монограм. Картоненият настолен календар с две кученца бе нагласен на вярната дата.

И тук имаше снимки. Една от тях бе на класа й в „Сара Чайлд“, всички строени по височина, с безупречни униформи. Рейлийн с родителите си, застанали от двете й страни, и тримата със слънчев загар и разрошени от вятъра коси. Училищна снимка на момичето в цял ръст и друга — с розова рокля за парти.

На перваза имаше няколко съвършено поддържани зелени растения в розови и бели саксии. Очевидно тази цветова гама не омръзваше на Рейлийн. Или нямаше избор. Ив би заложила на първото.

Малката притежаваше повече дрехи, отколкото Ив през цялото си детство. Всичко бе идеално подредено, както в гардероба на родителите й. Имаше балетни рокли и пантофки, футболен екип и обувки. Три еднакви ученически униформи, официални и ежедневни облекла, дрехи за игра, всички съчетани с подходящи обувки.

Ластиците, панделките, шнолите и фибите бяха безброй, до една старателно прибрани в чекмедже.

Поне нямаше етикети къде и по какъв повод е облякла някой тоалет. Но много неща — тетрадки, чантички, стикери, пособия за писане и калъфи бяха обозначени с името й.

На голяма декоративна възглавница върху леглото й искреше надпис „Принцеса Рейлийн“, както и на пухкавия розов халат за баня и чехлите в същия цвят.

Момичето имаше свой бележник за срещи, в който записваше всички занимания и уговорки, и друг — с адреси и имена на съученици и роднини, с номерата на множеството линкове на баща й.

Далас ги прибра в плик.

— Кой ви е дал позволение да вземете тези неща?

Ив се обърна, макар да знаеше, че зад гърба й е самата Рейлийн.

— Не трябваше ли да бъдеш някъде другаде?

— Да. — На детските й устни се появи чаровна заговорническа усмивка. — Не ме издавайте, моля ви. Исках само да погледам как претърсвате. Може би един ден ще се занимавам с криминални разследвания.

— Така ли?

— Татко смята, че от мен ще излезе добър адвокат, а мама се надява да се насоча към изобразителните изкуства или балета. Обичам да танцувам, също и да развивам ума си. Може би ще уча за криминолог. Това е точната дума, проверих в речник. Човек, който изследва веществени доказателства. Вие ги събирате, но други хора ги изследват. Така е, нали?

— Донякъде… — изпъшка Ив.

— Мисля, че всеки може да ги събере, но изучаването и анализирането им е важно. Все пак не разбирам какво доказателство представлява моят бележник с адреси.

— Затова аз съм ченге, а ти не.

Усмивката на момичето премина в сърдито цупене.

— Не е учтиво да говорите така.

— Не съм и длъжна. Вземам разни неща, за да ги прегледам по-подробно, когато имам време. Баща ти ще получи разписка за всичко, което бъде изнесено от дома ви.

— Все едно. Това е просто някакъв бележник. — Рейлийн нехайно сви рамене. — Помня всички номера и кодове. Имам отлична памет за числа.

— Радвам се за теб.

— Потърсих информация за вас и узнах, че сте разгадали много престъпления.

— Точната дума е „разкрили“. Щом искаш да работиш с полицаи, трябва да свикнеш да използваш техните термини.

— Разкрили — повтори Рейлийн. — Ще го запомня. Разкрили сте онзи случай с мъжете, които проникнаха с взлом в къща и убиха всички, освен едно момиче, по-малко от мен. Казваше се Никси.

— И все още се казва така.

— Тя даде ли ви ключова информация? Помогна ли ви с нещо да хванете убийците?

— Всъщност да. Няма ли да отидеш при майка си? — попита отчаяно Ив.

— Опитвам се да се сетя нещо във връзка с този случай. — Рейлийн застана пред огледалото, погледна отражението си и пооправи къдриците си. — Защото бях там през цялото време. Много съм наблюдателна и може би съм забелязала нещо важно. Бих могла да ви помогна да разкриете убийството.

— Ако се сетиш нещо, веднага ми се обади. Но сега се изнасяй оттук!

Очите на момичето срещнаха погледа й в огледалото и за миг в тях проблесна нещо. После то се завъртя на пети.

— Това е моята стая.

— Имам съдебна заповед. Разкарай се.

Рейлийн присви очи и скръсти ръце.

— Няма.

Лицето й издаваше откровена дързост, арогантност, увереност, гняв. Ив долови предизвикателството.

Тръгна бавно към нея, хвана я за ръката и я издърпа навън.

— Голяма грешка е да се заяждаш с мен — каза тихо, затвори вратата и заключи.

После заключи и вратата на спалнята й, в случай че Рейлийн предприеме обходна атака.

Отново се залови за работа.

Не бе смущавана повече, докато Пийбоди почука.

— Защо си се заключила?

— Хлапето ми лазеше по нервите.

— Казах на момчетата да натоварят някои от кашоните, в които опаковахме вещите. Сложихме им етикети, дадохме разписки. За съжаление не намерихме никаква отрова в шкафчето с подправки или бележки за изнудване в библиотеката. Но имаме в какво да се ровим. Тук откри ли нето?

— Разни неща, но не и дневника й.

— Може би не води дневник.

— Напротив, спомена за него след убийството на Фостър.

— Значи добре го е скрила.

— Не толкова, че да не го намеря, ако е тук.

Пийбоди се огледа колебливо:

— Може и да няма. На десет години все още е рано за момчета, а точно те са голямата тема на момичешките дневници.

— Има буден ум, проницателна е… А къде са бележките от рода на „Мама и тате не ми позволяват да си направя татуировка. Толкова са старомодни!“ или „Мечтата на живота ми, Джони, ме погледна в коридора днес!“

— Не разбирам какво би ни разкрил дневникът й, ако го намерим.

— Най-обикновени неща: какво казала мама на татко, какво направила учителката… Малката е наблюдателна. Освен това е вироглава.

Пийбоди се усмихна.

— Според теб всички хлапета са вироглави.

— Няма спор. Но в това тук има нещо. — Ив погледна към огледалото и сякаш отново видя как Рейлийн наблюдава отражението си. Спомни си и онзи проблясък в очите й. — Ако нещо я е ядосало или е наранило крехките й чувства, бих се обзаложила, че го документира някъде. Но къде?

— Е, може би Макнаб ще открие нещо в компютъра й. Достатъчно умна е, за да запечатва размислите си някъде, където мама, татко и детегледачката няма да ги открият.

— Непременно да провери.

— Разбира се, но ми се струва, че е безсмислено — поклати глава Пийбоди.

— Може би. — Ив се обърна и се загледа в една от снимките. — А може би не.