Нора Робъртс
Невинни в смъртта (22)

22.

Преди да разпечата плика за веществени доказателства с дневника на Рейлийн, Ив включи диктофона и съобщи необходимата информация. Извади металната кутия, гравирана с цветя с широки венчелистчета, и я сложи на бюрото.

— Пийбоди я откри в кошчето за рециклиране.

— Умница — отвърна Рурк, докато избираше подходящ инструмент.

— Ако нещата не се бяха развили толкова бързо и ако Пийбоди не се беше върнала да го търси, до сутринта щеше да бъде напълно раздробен. Нужни са поне няколко цикъла за нещо с тази големина и от толкова твърд материал. Кутията е само леко очукана.

— Жалко. Красива е. Стабилна, качествена изработка, благодарение на което е оцеляла. Момичето е трябвало да извади дневника и да пусне в мелачката само него. Тогава щеше да бъде унищожен, преди да го намерите.

— Да, но малката не знае всичко. В лабораторията имат безброй начини за възстановяване. Е… добра работа — каза тя, когато Рурк успя да отвори кутията за по-малко от минута.

— Все пак не е титанова капсула.

С напръскани със запечатващ спрей ръце Ив извади яркорозовата тетрадка. Бе с кожена подвързия и също с името на Рейлийн, изписано със сребърни букви. И самият дневник имаше миниатюрна ключалка, която се отваряше със старомодно ключе.

— На компютъра би ставало по-бързо, отколкото да пише на ръка — отбеляза Ив.

— Колкото и либерални да са родителите й обаче, едва ли биха й позволили да защитава файловете си с парола за достъп. Докато това… — Рурк потупа с пръст по тетрадката: — изглежда безобидно и много типично за малко момиче.

Ив се отдръпна назад и го остави да се справи с ключалката.

— Искам да се копира целият — каза тя.

— Преди да го прочетеш ли?

— Не. Първо ще направя аудиозапис на последните няколко страници, докато ги чета на глас, а после ще извадя копия.

Ив прелисти страниците с розови ръбове и златисти ъгълчета и намери последната бележка. С включен диктофон зачете на висок глас старателно изписаните редове с равен почерк.

„Тази сутрин бях облечена с полата на розови и черни карета, с розовите ботушки и белия пуловер с цветя на подгъва и ръкавите. Изглеждах много красива. Закусих кисело мляко с плодове и пълнозърнест хляб и помолих Кора да изцеди пресен портокалов сок. За това й плащат. После отидох на упражнения за ума. Започва да става малко скучно, така че ще намеря начин да се отърва от тях. Все пак е приятно да зная, че аз съм по-умна от всички други ученици. Аз съм най-добрата и в танцовия клас. Зная, че ако поискам, един ден мога да стана примабалерина.

След упражненията за ума с Кора хванахме такси до «Метрополитън». Не разбирам защо нямаме частен шофьор. Ще попитам татко. Обичам изобразителното изкуство, но всички художници, чиито картини са изложени там, са мъртви. Ако поискам, и аз мога да стана известна художничка и в «Метрополитън» ще излагат мои картини. Хората ще плащат много пари само за да ги разглеждат. Но аз ще ги продавам единствено на колекционери. Не искам хора, които не разбират нищо и не заслужават да бъдат там, да стоят и да ги зяпат.“

— На малката не й липсва самочувствие — отбеляза Рурк.

Ив вдигна поглед.

— Трябва да е написала това, след като майка й спешно ги е повикала у дома. Толкова много „аз“. Майра ще проведе сериозен разговор с нея.

Отново се наведе над дневника и зачете.

„Трябваше да се срещна с мама за обяд в «Зоология». Това е любимото ми заведение и бяхме резервирали маса три седмици предварително. Един ден, когато стана известна, няма да имам нужда от някаква глупава резервация, за да отида където и да било. Хората ще бъдат благодарни, че аз съм им оказала честта да се храня в техния ресторант.

После трябваше да отидем в салон за прически и педикюр. Вече бях избрала лак «Карнавал» с блясък. Но линкът на Кора звънна и се разбра, че мама ни вика у дома. Имахме планове! Имахме резервация, а трябваше да се прибера и целият ден е провален. Майка ми дори не беше облечена, когато влязох. Толкова е себична.

Но всичко е заради онази нахалница лейтенант Далас. Отначало ми се струваше интересна, но не е. Тя е подла, нагла и тъпа. Отново разочарование. Винаги става така. Майка ми е толкова слаба и глупава, а напоследък татко обръща повече внимание на нея, отколкото на мен. Затова аз се погрижих за всичко. Беше лесно. Никога досега не е било толкова лесно.

Криеше таблетки в чекмеджето с бельото си. Като че ли няма да ги намеря! Трябваше само да сваря чай и да ги разтворя вътре. Както с онази вмирисана старица госпожа Върси в «Кинли Хаус» миналата година. За мама бяха нужни повече, защото госпожа Върси беше стара и вече с единия крак в гроба.“

— Господи! — промълви Рурк.

— Да. Питам се дали няма и други жертви.

Ив продължи да чете.

„Мама послушно легна в леглото си, като бебе. Гледах как изпи чая. Това беше най-хубавата част. Изпи го точно както й казах и изчаках, докато заспа. Оставих празното шишенце до нея, та когато татко се прибере след няколко часа, да го намери. Ще се късам от плач. Репетирах пред огледалото и ставам все по-добра! Всички ще ме съжаляват и ще ми дават каквото поискам. И ще мислят, че майка ми е убила онзи идиот господин Фостър и ужасния господин Уилямс. Каква трагедия! Ще умра от смях.

Сега ще порисувам и ще послушам музика. Ще бъда в стаята си, когато татко се прибере. Послушното му момиченце ще бъде тихо като мушица, за да остави мама да спи. Да спи и да спи…

Сега трябва да изхвърля този дневник в кошчето за рециклиране на отпадъци. Ядосана съм и отново виновната е лейтенант Далас! Но няма нищо, татко ще ми купи нов, по-хубав. Вече ще ми купува всичко, което поискам, и ще ме води навсякъде, където имам желание да отида.

Мисля, че трябва да заминем на някое топло и красиво място, на хубав плаж.“

След дълго мълчание Рурк промълви:

— И всичко това го е написала, докато е знаела, че майка й умира или вече е мъртва в другата стая.

— Да — кимна Ив.

— Това момиче не би трябвало да си губи времето с рисуване и балет. Родена е за професионален убиец.

— Ще се погрижа да има достатъчно време да обмисли възможностите си. Под строга охрана. — Ив отново погледна дневника и все още по детски красивия почерк. — Да копираме това. Искам Майра и Уитни да го видят незабавно. После ще прочета останалото.

 

 

Всичко в дневника бе старателно документирано: мотиви, средства, възможности, планове, изпълнение. Рейлийн не бе спестила нито една подробност.

Ако го беше писал пълнолетен човек, Ив веднага би приключила разследването и би пратила престъпника зад решетките.

Но сега й бе трудно да намери добра стратегия за десетгодишно момиченце убиец, чийто баща е влиятелен адвокат.

В седем сутринта Майра и Пийбоди бяха в домашния кабинет на Ив, а с командира поддържаха връзка чрез холограма.

— Не приемам твърдения, че е невменяема — заяви Ив.

— Прави ли разлика между добро и зло? Със сигурност — съгласи се Майра. — Престъпленията й са планирани и извършени от егоистични мотиви. Именно мотивите ще бъдат основание наетият от защитата психиатър да твърди, че е невменяема.

— Ще оспориш ли това в полза на обвинението?

— Да. Трябва да я прегледам, разбира се, но съм почти сигурна, че мога да го оспоря. Ив, вменяема или не, трябва да бъде подложена на лечение и вярвам, че ще бъде. Иначе няма да спре. — Майра си пое дъх и се вгледа в красивото лице на снимката от таблото. — Ако системата не я спре, нищо не би я принудило да не постига целите си по този начин. Това й носи удовлетворение и в нейните очи доказва превъзходството й. По свой детински начин получава всичко, което поиска, каквато е главната й цел.

— О, писала е как ще убие майка си без капка разкаяние или колебание. Не изпитва никакви чувства — вметна Пийбоди.

— Искам да я накарам да признае за брат си. В дневника не го споменава. Той отдавна вече не означава нищо за нея. — Ив погледна Майра и получи одобрително кимване. — Напълно е забравила, че е съществувал някога и какво му е сторила. Интересува я само настоящето.

— Вчера каза, че ще получиш самопризнания, че ще я накараш сама да пожелае да се разприказва — продължи Майра. — Но…

— Ще ги получа. Единствената възможна пречка е баща й. Ако реши да я защитава, тя ще мълчи упорито. Ако мисли, че мога да използвам това, което ми каже, също ще мълчи. Първо трябва да го убедя да съдейства.

— Той е баща, инстинктивно ще иска да защити детето си.

— Баща, чийто син е бил убит хладнокръвно от дъщеря му. И чиято съпруга може да се окаже поредната й жертва. — Ив разчиташе на тези козове. — Трудна дилема за него. Ще трябва да избира за кого да се застъпи.

— Ако му дадеш тази информация — намеси се от екрана Уитни, — той ще получи невероятен шанс в началото на процеса. Би могъл да издигне защитна стена около дъщеря си и проникването през нея да отнеме месеци.

— Да, сър, може. И ако не го стресна с това, докато все още е разтърсен от случилото се с жена му, ще го направи. Трябва да види истинската същност на малката си Рейлийн. Ще ми бъде нужна помощта на цивилен експерт-консултант.

Тя погледна Рурк.

— Изложете плана си, лейтенант — подкани я Уитни.

 

 

Нужно бе време, а Ив едва сдържаше нетърпението си. Но трябваше да проявява предпазливост и да не насилва нещата.

Наближаваше десет, когато тя, Пийбоди и Майра потеглиха към болницата, след като Рурк, Фийни и Макнаб вече бяха влезли в играта.

Линкът й звънна и тя светкавично го грабна.

— Далас слуша.

— Лейтенант, не зная дали ме помните. Обажда се Били Кимбъл, помощник-управител от магазин „Клайнс“. Онзи ден бяхте тук и разпитвахте за една термочаша.

— Помня ви. Попаднахте ли на нещо?

— Една от сезонните ни работнички намина случайно снощи малко преди да затворим. Споменах й за чашата. Оказа се, че много добре си спомня продажбата. Било е след празника. Тя остана до края на януарските ни разпродажби. Каза, че веднъж влязло малко момиче с детегледачката. Детето искало да купи подарък изненада и не искало придружителката й да види, затова й казало да излезе за малко. Спречкали се, защото жената не искала да я остави.

— Давай по-накратко, Били.

— Извинявайте. Е, продавачката обещала да държи момичето под око и детегледачката тръгнала към друг щанд. Момичето поискало чаша като онази, за която попитахте, с надпис. Продавачката го помни, защото било будно, симпатично и много възпитано. Не беше напълно сигурна за името му, но си спомни, че подаръкът бил за любимия й учител, който напускал. Платила в брой. Било е след първи януари, така че беше лесно да намеря копие от касовата бележка. Чашата е от марката и модела, за които попитахте, в черно, със сребристи букви в старинен шрифт. Това помага ли?

— Много! — зарадва се Ив и си помисли: „Понякога парчетата се подреждат сами“. — Добра работа, Били. Ще изпратя партньорката си при теб. Искам да й дадеш името на продавачката и номер за връзка. Ще трябва да погледне няколко снимки и да идентифицира момичето, ако може.

— Сигурен съм, че ще иска да помогне. Спомена, че малката била русокоса красавица, с къдрави коси и необикновени теменуженосини очи.

— Стените рухват една по една — промълви Ив, докато Пийбоди вземаше информацията. — Този път манията й да се перчи й е изиграла лоша шега. Трябвало е да действа бързо и незабележимо, а не да впечатлява продавачката. Но тя просто не може да живее, ако не е център на внимание.

— Сигурно е изхвърлила оригиналната чаша — отбеляза Майра.

— Да, може би я е изнесла от училището под носа ни. По дяволите!

— Учила съм за психични отклонения — каза Майра, — но мисля, че това дяволче би заблудило и мен.

— Е, всичко ще приключи днес.

 

 

Тя откри Страфо в болничната стая на съпругата му, да бди до леглото й. Погледна я с безизразни, подпухнали очи.

— Ако си дошла да повдигнеш обвинения, можеш…

— Как е тя? — прекъсна го Ив.

Той прокара ръка през косите си, а после отново посегна към ръката на Алика.

— Все още е в критично състояние. След малко ще направят нови изследвания. — Погали лицето й, докато говореше. — Не зная… Но няма да й припишеш онези убийства.

Ив се приближи и застана от другата страна на леглото.

— Силно ли обичаш жена си?

— Глупав въпрос. — В погледа и гласа му отново се прокрадна обичайната студенина. — Колкото и голяма да е любовта ми, не е нужно да използвам правни хватки, за да я защитя. Тя е неспособна да нарани когото и да било. Проклет да съм, ако е направила опит да се самоубие, особено когато са били сами с Рейлийн в къщата. Не би причинила това на дъщеря ни. Никога.

— Съгласна съм с теб.

Той я погледна изненадано.

— Тогава за какво е всичко това?

— А обичаше ли сина си?

— Какво право имаш да идваш тук в такъв момент и да събуждаш отново тази непоносима болка?

— Въпреки че в дома ти няма негови снимки. Въпреки че жена ти ги държи скрити — продължи да настъпва Ив.

— Как да ти опиша колко ме боли. Не можеш да разбереш. Нима мислиш, че съм го забравил? Въпросът не е колко съм го обичал, а колко го обичам и до днес. — Надигна се и извади от джоба си малка кожена обложка. — Ако това е съществена подробност, за да приключите случая, лейтенант, ето. Вижте, пазя го тук. Погледни това личице. — Извади от калъфчето снимка на усмихнато момченце. — Беше най-сладкото дете на света, винаги лъчезарно. Човек не можеше да не се усмихва, когато е край Трев. Колкото и тежък ден да си имал, след пет минути с него се развеселяваш. Денят, в който… го загубихме, беше най-ужасният в живота ми. Това ли искаш да чуеш?

— Да. Имам ужасна новина за теб, Оливър. Нещо, което не бих пожелала на никого да преживее. Искам да помниш колко много обичаш жена си и сина си. Трябва да прочетеш това.

— Какво е то?

Ив извади копието от последните страници от дневника.

— Мисля, че ще разпознаеш почерка и ще разбереш. Показвам ти го заради нея. — Посочи към Алика. — И защото видях снимките на сина ти. Личицето му не ми излиза от ума.

Чувстваше се отговорна за невръстния Тревър Страфо, колкото и за Крейг Фостър и дори за жалкия мерзавец Рийд Уилямс.

Страфо взе листовете и прочете първия ред.

— Почеркът е на Рейлийн. От дневника й ли е?

— Последната бележка е написана, преди да го изхвърли в кошчето за рециклиране заедно с кутията, в която го е държала. Датата е ето тук. Трябва да прочетеш всичко.

Когато приключи, Страфо бе пребледнял и ръцете му трепереха.

— Не е възможно… — промълви ужасен.

— Дълбоко в себе си знаеш, че е така. Жена ти също го е знаела, но дори в ужаса и мъката си се е опитвала да защитава дъщеря ви. Рейлийн й е причинила това. За да отърве собствената си кожа, е искала да хвърли подозренията върху майка си, след което цялото ти внимание и време да бъдат само за нея.

— Не, не… — простена глухо Страфо.

— Има и други страници, Оливър. С подробности за убийствата на Фостър и Уилямс. Споменава също жена на име Върси в „Кинли Хаус“.

— Не, не, ти си откачила. — Адвокатът се олюля, сякаш светът около него внезапно рухна. — И аз откачам.

„Притискай го!“, заповяда си Ив. Нямаше друг избор, освен да продължи.

— Този обаче е започнат преди седем месеца и в него липсва описание за това как е убила брат си.

И последната капка кръв се оттече от лицето му.

— Това е лудост!

— И двамата с майка й сте знаели, че Рейлийн е била будна доста преди да дойде в стаята ви.

— Тя е дете…

— Решили сте, че е било нещастен случай. Кой родител не би си го внушил. Че синът ви се е спънал, а тя е изпаднала в шок. Скрили сте всеки предмет, напомнящ за него, за да не се разстройва принцесата.

— Господи! Та тя беше едва на седем години, за бога. Не можеш да я подозираш в такава чудовищна постъпка…

— Мога. Погледни жена си, Оливър. Нима заслужава това, което й е сторила? Виж отново снимката на сина си. Нима той е заслужавал? Отнела е живота им, без да й мигне окото. Имам железни улики, сред които и потвърждение, че е купила термочаша и е поръчала да я надпишат с името на Крейг.

— Какво? — шокиран промълви Страфо. Сви юмруци и затрепери.

— Имам свидетел — безмилостно продължи Ив. — Продавачката, която е обслужила Рейлийн, я разпозна по снимка. Кора потвърди, че същия ден са се отбили точно в този магазин по молба на дъщеря ти. Куела Хармън заяви, че е проявила интерес към начина за добиване на отрова от рициново семе. Дори не си помисляй да говориш за косвени улики!

„Не преставай да стоварваш удар след удар, докато не се предаде. Това е единственият начин“, помисли си тя.

Тя се наведе и вдигна листовете, които адвокатът бе изпуснал.

— Дъщеря ти пише как е решила да убие майка си, как я е оставила да умре и е отишла да си приготви закуска и да послуша музика. Направила го е без капка угризение.

— Не мога… Не можеш да очакваш да повярвам.

— Вече го вярваш дълбоко в себе си. Затова си така потресен. Но трябва да го преглътнеш, защото ще ти кажа какво ще направим оттук нататък. Погледни ме, Оливър. Погледни ме!

Той вдигна глава. Очите му бяха изцъклени от ужас и неописуема болка.

— Написала го е… — едва промълви той. — Написала го е, докато Алика…

— Точно така. Съпругата ти е представлявала пречка за нея, както и братчето й. — „Използвай имената им“, каза си Ив. — Алика и Трев са й пречели да получи нещо, което е искала, и затова ги е отстранила.

— Тя е моя дъщеря, мое дете. Тя…

— Ще ти предложа сделка. Между нас двамата. Ако не успея да ти докажа, че всичко, което казвам, е истина, няма да възпрепятствам опита ти да бъде съдена като малолетна.

— Та тя е на десет години! Само на десет…

— Но е извършила няколко предумишлени убийства. Ще получи юридически статут на възрастна, ако стоя настрана. Договаряме се за следното: аз ти доказвам, че тя е докарала Алика до това болнично легло, че е блъснала Тревър по стълбите в онази шибана коледна утрин и че е очистила Фостър, Уилямс и някаква болна жена в старчески дом. Извършила е всичко това без миг колебание. Ако не успея да го докажа, ще получиш възможност да я отървеш. Това е сделката. Приемаш ли?

 

 

Рейлийн бе в стаята за близки на пациенти в интензивното отделение. Рисуваше. Когато Ив влезе, прекъсна заниманието си и в очите й заблестяха сълзи.

— Мама…

Ив затвори вратата зад гърба си.

— Познавам докторката, която я наблюдава. Смята, че майка ти ще прескочи трапа. — Застана до плота. Кафето в болницата бе почти толкова скапано, колкото в управлението, но тя си наля чаша и се обърна към момичето: — Това не е добра новина за теб, Рей.

— Какво? — скочи хлапето.

— Тук сме само ти и аз, Рей. Вратата е затворена. — Ив свали сакото си и застана срещу нея. — Нямам подслушвателно, ето диктофона ми. — Откачи го и го остави. — Изключен е. Не съм прочела правата ти. Баща ти е адвокат, умна си и знаеш, че не мога да използвам нищо от това, което ми кажеш при тези обстоятелства.

Седна и отпи глътка от блудкавото кафе.

— Попадала съм на големи хитреци, но признавам, че ти си ненадмината. Дори ако майка ти оживее, няма да издаде какво си направила. Сигурно си побесняла, когато Кора се е върнала, преди да изпълниш замисъла си.

— Не искам да разговарям с теб. — Сълзите й бликнаха. — Толкова си подла.

— Я стига! Ти не се боиш от мен. Знаеш, че имам хъс, но ръцете ми са вързани. — Ив сви рамене и отпи нова глътка. — Командирът ми и психиатърката, която ни сътрудничи, мислят, че съм смахната, защото се опитах да ги убедя, че си убийца. Ценя кариерата си, хлапе, и няма да я заложа на карта. Край! Разследването ще остане висящо известно време, а после ще премине в графа „неразкрити престъпления“. — Наведе се напред. — Не искам началството и психарите да дишат във врата ми и да проваля шансовете си за повишение заради теб. Точно сега съм на гребена на вълната. Разкрих големи, нашумели случаи като „Айкоув“ и канала за търговия с бебета. Мога да си позволя този случай да се потули.

Момичето вдигна глава и я изгледа нахално:

— Възможно е да лъжеш при разпит на заподозрян.

— Да. Но не мога да проведа разпит на малолетна без съгласието на родителите й. Така че официално дори не съм тук.

Рейлийн отново се залови да рисува.

— Тогава защо не си тръгнеш? Мога веднага да изтичам при татко и да загазиш.

— Мамка му! Просто наминах да видя как си. Няма причина той да си помисли друго. Ако се разсмърдиш, ще се запита защо бих те тормозила. — Ив се усмихна и остави отвратителното кафе. — Защо не го направиш, Рей? Може би ще си зададе въпроса как така майка ти е опитала да свърши със себе си, когато двете сте били сами в апартамента. Върви да го потърсиш. Когато го видях за последен път, седеше до леглото й.

— Не биваше да ме оставя сама. Трябваше да бъде с мен. Когато тя умре…

— Но това не е сигурно. — Ив размаха пръст. — Не бързай да се радваш, момиченце. Бих могла да припиша двете убийства на нея и да приключа случая. Но не съм безчувствена и пресметлива като теб. Харесва ми да приключвам разследвания, но вечно ще ме гризе съвестта. Затова този случай просто ще остане неразкрит.

— Значи се предаваш? — присви очи Рейлийн.

— Както се казва, зная кога да се оттегля от играта. Двама учители не заслужават голямо внимание. — Ив нехайно кръстоса крака. — Мога да си представя какво си направила с майка си. Не мога да го докажа, но се досещам. Приготвяш чай, сипваш приспивателните. Тя знаеше ли?

Рейлийн сви рамене.

— Майка ми направи опит да се самоубие и това е ужасно. Ще ми остане травма за цял живот. С татко трябва да заминем на дълго пътешествие, само двамата, за да я преодолея.

— Тогава защо първо те е повикала у дома? Защо е настоявала да се прибереш, вместо просто да изпие хапчетата, докато е сама?

— Предполагам, че е искала да се сбогува. — Рейлийн вдигна поглед и запърха с мигли. Дори леко се усмихна, а от очите й потекоха сълзи. — Обичаше ме повече от всичко на света.

„Използва минало време“, забеляза Ив. За Рейлийн Алика вече бе мъртва.

— Този шибан номер може да мине — съгласи се Ив. — Хайде, Рей, сигурно е вбесяващо за умница като теб да не може да се похвали пред никого с това, което прави. Зная какво е да отнемеш живот. Не мога да приключа случая, с вързани ръце съм. Ти печелиш, аз губя. Но съм адски любопитна да чуя как си го направила, мамка му!

— Използваш много груб език. В моята къща не одобряваме такова поведение.

— Майната ви! — изруга Ив, което накара момичето да се засмее. — Защо очисти Фостър? Мога да си представя как си се снабдила с рицин отнякъде. Не мога да проследя откъде, но си го намерила и си сипала отровата в термоса му.

— Нарича се термочаша — сухо я поправи Рейлийн.

— Добре. Влязла си в стаята му, когато е имал час в кабинет на горния етаж, и си обработила питието. После си придумала приятелката си да отидете при него по-рано, за да го намерите първи. Хитро.

— Дори и да си права, няма начин да го докажеш. И не знаеш всичко.

— Така е, ти ме изигра. Защо го уби? Какво се опита да ти стори? Да не би да те е докоснал някъде?

— Моля те! Това е отвратително.

— Не вярвам да си го направила просто ей така. Положила си много усилия, планирала си го внимателно.

Устните на Рейлийн трепнаха.

— Ако наистина беше умна, щеше да разбереш.

— Не мога да се меря с теб.

— Вероятно. Нали се преструваме, че съм на разпит? Може би от глупост или от подлост той направи ужасна грешка. Дори не ме послуша, когато му дадох шанс да я поправи.

— Каква грешка? Щом се преструваме, поне да си кажем всичко.

— Писа ми шест минус на устния доклад. Шест минус! Винаги получавам шест или шест плюс. Не биваше да ми пише минус само защото си мислел, че презентацията ми има нужда от доизглаждане. Репетирах я безброй пъти. Аз бях най-добрата в класа, а да получа по-малко от пълно шест означава, че ще сляза на второ място.

— Отровила си го, защото ти е писал шест минус на презентацията? — повтори Ив.

— Казах му, че трябва да промени оценката поне на шестица. Че не искам да бъда на второ място и колко труд съм положила. Знаеш ли какво ми отвърна? Че оценката не била толкова важна, колкото знанията и опита. Как можеш да повярваш в нещо толкова долно? Толкова е глупаво!

— Празни приказки наистина — поклати глава Ив.

— А на Мелъди писа пълно шест и сега сме почти наравно за първото място в класа. Но и нея я подредих добре.

Всички тези подробности бяха описани в дневника. Но бе потресаващо да ги чуе от устата на момичето.

— Наказа Мелъди, като направи така, че да види какво се е случило с господин Фостър ли?

— Сега сънува кошмари! — засмя се Рейлийн. — И вече има толкова много отсъствия! Голяма глупачка е!

— А Уилямс?

Рейлийн завъртя очи.

— Ако не си твърде тъпа, трябва да се досетиш.

— Направила си го, за да помисля, че той е убил господин Фостър, така ли?

— Глупаво предположение.

Момичето стана, отиде до малката готварска печка, извади картата си от джоба на розовите си дънки, пъхна я и програмира лимонада.

— Защо да е глупаво? — попита Ив.

Рейлийн взе сламка от плота и започна спокойно да отпива.

— Трябваше да помислиш, че директорката Моузбли е убила и двамата. Защото е правила секс с единия. Това също е възмутително и тя трябва да си плати. А и е твърде строга и ми писна от нея.

— Подозирах я — потвърди Ив и продължи със спокоен тон. — Отначало помислих, че Уилямс е убил Фостър, за да прикрие факта, че е извратен. А после Моузбли е убила Уилямс, защото я е изнудвал. Но хитрото планиране и при двете убийства ме смущаваше и щом си припомнех подробностите, стигах до извода, че убиецът е един и същи. А не можах да открия причина Моузбли да е имала зъб на Фостър. Не се връзва.

— Можеше, ако си искала. Той винаги носеше тъпата чаша в старото си грозно куфарче, така че е имала възможност. Значи дори няма да арестуваш никого?

— Така изглежда. — Ив отпи от ужасното кафе. „Сякаш сме две момичета, които си бъбрят в междучасието“, помисли си тя. — Откъде се снабди с упойката за Уилямс? Било е страшно хитро хрумване да го издебнеш в басейна. Едва го засякохме, защото си използвала толкова малко количество. Но този път не си преценила добре времето.

— Онзи глупак господин Уилямс ли! Опиатът трябваше да бъде почти напълно усвоен и неоткриваем след два часа. Взех го от грозния старчески дом, където ме изпращат от благотворителната организация и трябва да се правя, че не ми се повръща. Пея им, танцувам, чета им и слушам скучни истории. И мога да вляза навсякъде, защото всички ме познават. Държат опиатите заключени, но е лесно да отвлека вниманието на сестрата или санитарката за няколко минути. — В този миг момичето погледна оръжието на Ив. — Убивала ли си някого с това?

— Да.

— Какво почувства?

— Сила, превъзходство… — увери я Ив.

— Така е, но то не трае дълго. Все едно да ядеш сладолед и да видиш дъното на кутията. — Рейлийн остави лимонадата и започна да прави пируети из стаята. — Можеш да разкажеш на всички в цялата галактика за това, което ти признах, но никой няма да ти повярва.

— Така е. Кой би ми повярвал, ако твърдя, че си убила двама души и си се опитала, а може би си успяла да затриеш и трети? И то собствената си майка. При положение че си на десет години.

Рейлийн грациозно се поклони, после затананика:

— И това не е всичко…

— Още ли има?

— Може би ще ти кажа, а може би не. Ще те затворят в лудница, ако разтръбиш, че съм го направила.

— Щом не искаш да ми кажеш, добре. И без това става късно, а е и почивният ми ден. — Ив се изправи. — Вече загубих достатъчно време тук.

На пръсти, с ръце над главата в балетна поза, Рейлийн затанцува в кръг около нея.

— Никога, никога, никога няма да познаеш.

— Твърде стара съм за игри, хлапе. Колкото по-скоро забравя за теб, толкова по-добре за мен.

С разперени ръце, Рейлийн препречи пътя й.

— Не, няма да си тръгнеш така! Не съм свършила. Аз съм тази, която те надхитри! Аз съм победителката! Държиш се недостойно.

— Тогава ме съди.

Ив посегна към вратата, но спря, обърна се и облегна гръб на нея, щом чу:

— За първи път убих, когато бях само на седем.

— Шибани глупости!

— Ако не престанеш с ругатните, няма да ти разкажа как убих малкото си братче.

— Глупости, паднало е по стълбите. Прочетох полицейския доклад, записките, цялата информация.

— И те бяха глупаци като теб.

— Очакваш да повярвам, че си направила това и никой не е разбрал?

— Мога да направя всичко, което поискам. Накарах го да стане много рано. Трябваше да запуша устата му с ръка, когато се захили. Но ме послуша. Винаги ме слушаше. Обичаше ме.

— Не се и съмнявам — отрони шокирана Ив. Едва успя да продължи да играе ролята си на любопитна слушателка.

— Придумах го да отидем долу да видим играчките, а може би дори и Дядо Коледа. Вярваше в него. Беше смешен и жалък. Впрочем вината е тяхна.

— Чия?

— На родителите ми, за бога! Първо, не биваше да го създават. Все пречеше, прекарваха повече време с него, отколкото с мен. А първородната съм аз!

— Блъснала си го по стълбите.

— Беше лесно. — Момичето направи малък балетен скок, а после отново взе питието си. — Едно леко побутване, търкул-търкул и туп! Готово!

Рейлийн се закиска и отпи глътка лимонада. Стомахът на Ив се присви.

— Стана така, както трябваше да бъде. Онази Коледа аз получих всички играчки. Трябваше само малко да поплача, когато татко започна да прибира подаръците за Трев. Но аз получих всичките. И оттогава само аз получавам всичко. — Направи още един пирует, последван от дълбок поклон. — Сигурно за първи път те надхитрява дете. По-добра съм от другите. От всички! Закълни се, че Рейлийн е по-добра и по-умна от всеки, когото си срещала!

— Добре, но ме изчакай малко — предложи Ив, когато на вратата се почука. Пийбоди влезе и й подаде дневника. — Я да видим какво е написано тук.

— Откъде взе това! Мое е! — Самодоволната гримаса на хлапето внезапно изчезна и към Ив се устреми разярена убийца. — Дай ми го! Веднага!

Ив посрещна яростния й удар, задържайки дневника високо. Но Рейлийн успя да одере с нокти бузата й.

— Е, това може да се нарече нападение на полицай. Рейлийн Страфо, арестувана сте за…

— Млъкни! Най-добре млъкни сега или ще съжаляваш! Дневникът е мой и си го искам обратно! Баща ми ще те накара да си платиш.

Ив хвърли дневника на Пийбоди, а после сграбчи момичето за раменете и го завъртя. Закопча й белезниците, докато тя пищеше и риташе.

— Ти си тази, която ще плати за всичко — промълви Ив. — Права беше, Рей, мога да лъжа при разпит. Нямах подслушвателно, но в стаята имаше.

— Не ми прочете правата.

— Вярно е. Но нищо от това, което ти ми каза тук, не ми е нужно. Вече имам достатъчно доказателства от дневника, който вчера извадихме от кошчето за рециклиране. От продавачката, която ти е продала термочашата с надпис, предназначена за Крейг Фостър. От майка ти, която ни призна, преди опита ти да я убиеш, че си станала много по-рано на Коледа.

— Никой няма да ти повярва. — Лицето на Рейлийн бе почервеняло от гняв, но си личеше, че не изпитва и капчица страх. — Татко ще се погрижи за всичко.

— Отново грешиш. — Ив здраво стисна ръката й, а Пийбоди я хвана за раменете, за да я усмири.

Страфо стоеше на няколко крачки от тях, впил поглед в дъщеря си. Сякаш все още не можеше да се опомни след преживяния кошмар.

— Татко! Татко! Те ми причиняват болка! Спри ги — разпищя се момичето.

Той плахо пристъпи към нея.

— Той беше почти бебе. Беше малко момченце. Толкова те обичаше. Как можа да направиш това, Рейлийн? С хора, които те обичат толкова много?

— Всичко е лъжа, татко. Тя те лъже. Аз съм твоето послушно момиченце. Мама го направи! Видях я! Тя блъсна Трев, а после уби господин Фостър и господин Уилямс. Не исках да я издам, татко. Не исках да ни я отнемат.

— Престани! О, господи… — Страфо закри лицето си с ръце. — Господи.

— Отведи я, Пийбоди. Поемете я с Майра и човека от Агенцията за закрила на детето. Аз ще дойда в централата веднага щом мога.

— Ще си платиш! — закани й се Рейлийн, когато Пийбоди даде знак на униформен полицай да й помогне. — Ще си платиш като другите! Това ще ми достави най-голямо удоволствие.

— Не се плаша от малки глезли. Прочети й правата, Пийбоди, и я регистрирай. Три предумишлени убийства, един опит за убийство. Ще добавим и Аделе Върси, когато получим документацията.

— Татко! Не им позволявай да ни разделят. Татко!

Когато в стаята останаха само двамата, Ив се обърна към Страфо.

— Да поседнем, Оливър.

— Вече нямам нищо. Това е моето дете. Тя… аз я създадох.

— Не. Понякога злото избуява и на добра почва. Отлично зная това.

Ив докосна рамото му и остана на мястото си, когато видя Луиз да върви към тях.

— Господин Страфо.

Той вдигна поглед към нея.

— Мъртва ли е…

— Не, жена ви дойде в съзнание. Все още не е на себе си и не мога да дам обещания. Но трябва да бъдете до нея. Объркана е и има нужда от вас. Ще ви заведа при нея.

Отчаян, с обляно в сълзи лице, Страфо се обърна към Ив.

— Рейлийн… Как е стигнала дотук?

— Обичаш ли съпругата си, Оливър? Обичаш ли сина си? — тихо го попита тя отново.

Той зарида, кимна и смирено последва Луиз.