Нора Робъртс
Невинни в смъртта (4)

4.

Взе душ, за да отмие дългия ден, и се опита да не си прави мъчителни изводи, когато Рурк не пожела да се присъедини към нея под горещите струи, както правеше обикновено. Беше глупаво жена като нея да изпадне в самосъжаление само защото съпругът й, който преди запознанството им е имал бурен и вълнуващ живот, случайно е срещнал бивша любовница.

„Няма да се измъчвам“, каза си тя, когато прекрачи от душа в сушилната кабина. Никога досега не бе имала повод.

Отдаваше твърде голямо значение на един… поглед. И то за част от секундата. С която и да бе имал връзка преди десетина години, това нямаше нищо общо с настоящето.

Абсолютно нищо.

Не го откри в спалнята, когато се върна там. Но и това не означаваше кой знае какво. Облече памучна блуза и клин, изрови чифт чорапи, които се оказаха кашмирени, и се отправи към домашния си кабинет.

Кабинетът на Рурк бе точно до нейния. Вратата бе отворена и лампите светеха. Нищо не й пречеше да се отбие, за да види какво става.

Той седеше на бюрото си, сменил сакото и ризата с черен пуловер. Пухкавата топка косми, която наричаха котарак, лежеше сгушена в ъгъла на работния му плот. Галахад примигна глуповато с разноцветните си очи и лениво ги присви до малки процепи.

— Ще работиш ли? — попита Ив, но се почувства глупаво и неловко.

— Малко. А ти?

Тя не знаеше какво да прави с ръцете си и пъхна палци в предните си джобове.

— Реших да свърша това-онова.

Той насочи вниманието си към нея. Винаги намираше начин, дори когато е затрупан с работа.

— Искаш ли помощ?

— Не, ще се справя сама. Рутинни неща.

Рурк отново впери поглед в монитора на компютъра си.

— Добре тогава, повикай ме, ако решиш друго.

— Да, добре.

— Лейтенант — усмихна се Рурк, когато тя тръгна към вратата. — Гледай да не изпиеш повече от литър кафе.

Поради някаква причина закачката му я накара да се почувства по-добре. Влезе в кухненския бокс до кабинета и програмира на автоматичната готварска печка половин кана вместо цяла, както би направила иначе.

„Добре че и той има работа“, помисли си тя. И двамата щяха да бъдат заети през следващите няколко часа. Отнесе кафето на бюрото си и понечи да отвори доклада на Пийбоди за Крейг Фостър.

И изруга.

— Просто ще го направя — промърмори на себе си. — За да я прогоня от ума си.

Започна да търси информация за Магделана Пърсъл ръчно, така че текстът да излезе само на нейния монитор. Нужно й бе известно време, но стесни издирването, като въведе приблизителната възраст, физическото описание и ако не се бе излъгала за акцента, националността. Най-сетне попадение!

Пърсъл. Магделана. Рождена дата: 12.03.2029 г. Месторождение: Сейнт Пол, Минесота. Родители: Пърсъл, Джеймс и Карън. Коса: руса. Очи: зелени. Тегло: петдесет и седем килограма. Височина: сто седемдесет и три сантиметра.

Ив прегледа данните за образованието й и установи, че е завършила гимназия още на петнадесет години. Бе следвала в „Принстън“ по ускорена програма и се бе дипломирала само за три години. С отличие.

— Значи е умна.

Брак: с Андре Дюпон, на 22.06.2048 г. Без деца. Развод: през март 2051 г. Брак: с Жорж Файет на 05.04.2055 г. Без деца. Развод: през октомври 2059 г.

Приблизително финансово състояние: 13.5 милиона щатски долара.

Местоживеене: Париж и Кан, Франция.

Чисто съдебно минало.

Ив се облегна назад.

Официалните сведения бяха оскъдни, а липсата на криминално досие — съмнителна, щом Рурк бе казал, че са действали заедно. Дори и да не са й били повдигнати обвинения, дори и да не е била арестувана, би трябвало да има някоя бележка за полицейски разпит.

„Той се е погрижил всичко да бъде заличено“, помисли си с горчивина Ив. Бе изчистил всичко неудобно от биографията й, както от своята преди време.

Беше й помогнал.

За Ив се оказа по-трудно да приеме това, отколкото бе очаквала, и прекрати търсенето. Вече знаеше повече, отколкото й се бе искало.

Потопи се в работа, прочете доклада на Пийбоди и бележките по случая. Започна проучвания за колегите на жертвата и подреди най-важната информация на таблото. Изпита наивно задоволство, когато Галахад се дотътри при нея, скочи и се изтегна в креслото й.

— Ето какво имаме тук — заговори тя на котарака и го взе в скута си. — Един средностатистически американец. Никакви големи възходи и падения. Водел е скромния си средностатистически живот, както изглежда, без да създава проблеми на никого. Изведнъж един ден пийва от горещия си шоколад в обедната почивка на работното си място и умира мъчително. Кой тогава е имал зъб на нашия средностатистически американец? Каква полза би могъл да има някой от смъртта му? Ето финансите му. Преживявал е от доходите, които е получавал. Застраховката „Живот“ не е за голяма сума. Никакви акции, недвижими имоти или ценни произведения на изкуството. Финансовата изгода от престъплението е на последно място в списъка.

Облегна се на ръба на бюрото си и прегледа информацията на стенния си екран, докато отпиваше кафе.

— Ето я и Мири Халиуел. И за нея бихме могли да кажем, че е средностатистическа американка. С жертвата са били колеги, излизали са заедно, учели са заедно и прочие. И все пак са били просто приятели. Но възможно ли е двама привлекателни млади хора, споделящи едни и същи интереси и прекарващи доста време заедно, да останат само приятели? Или както често става, са се отдали на таен секс?

Хвърли поглед към съседния кабинет и се ядоса на себе си, че мислите й отново се върнаха към Рурк и бившата му любовница. Наложи се да се взре отново в екрана.

— Може би между Фостър и Халиуел не е пламнала сексуална искра и връзката е останала само на платоническо ниво. Но със сигурност са имали възможност. Както е можела да го разбере и съпругата на жертвата. Дали това не е грозният край на един любовен триъгълник? Толкова е просто.

Нещо обаче й подсказваше, че не е така.

— Искаш мъжа, убиваш жената. Това бих направила аз. Има и откачалки, които казват: „Щом не можеш да бъдеш мой, няма да принадлежиш на никоя“. Но в този случай не се връзва.

Върна се към записките си, към разпитите. Никой от хората, с които бе разговаряла, не бе споменал за проблем, спор, противоречие или скандал около жертвата.

— Средностатистически американец — повтори Ив и погледна мъркащия котарак. — Мистър Невинност.

— Ако говориш на Галахад, губиш си времето — обади се Рурк.

— Запечатва всичко в подсъзнанието си.

— Единственото, което се върти в подсъзнанието му, е копнеж за сьомга. Как върви работата?

— Омагьосан кръг и задънени улици. Никакъв мотив, никакви заподозрени. Този учител не изглежда като човек, който би могъл да свърши по този начин. Убийство при грабеж — да, случайна жертва — разбира се, никой не е застрахован. Но тук някой е планирал престъплението, погрижил се е за всяка подробност и го е извършил. Съдейки по всичко събрано досега, мога да кажа, че никой от хората, които са го познавали, не е имал причина да желае смъртта му.

Рурк влезе при нея с нехайна походка и се вгледа в снимката на жертвата на стенния екран.

— Не е първият, който е имал таен живот, скрит зад маска на безобидност.

— Така е и ще продължа да ровя под повърхността. Възможно е да е чукал ето тази жена.

Ив зареди снимката на Мири Халиуел.

— Изглежда привлекателна.

— Да, но съпругата му е по-хубава. И според пенсионираното ченге, което живее под техния апартамент, младоженците са се натискали на всеки пет минути. Така че версията за изневяра изглежда неправдоподобна. Все пак на мъжете сексът никога не им омръзва.

Рурк я потупа отзад.

— Наистина е така.

Ив раздели екрана на две и сложи снимките на Мири и Лисет една до друга. „Пълна противоположност — помисли си тя, — дори физически“.

— За някои сексът е като сладолед, искат разнообразие — промърмори.

Рурк само се усмихна:

— Аз съм намерил любимия си.

— Да, но първо си пробвал всичко в менюто по няколко пъти. А Фостър е бил млад — продължи тя, когато той отново се засмя. — Не е имал много време да експериментира. Не всичко ми се връзва, но това е единствената следа, която имам засега.

Мъжът й се обърна и погледна бележките на таблото.

— Парите, предполагам, не участват в уравнението.

— Не са достатъчно.

— Злоба ли е намесена?

— Трябва да е било омраза. Не е престъпление от страст. Отравянето е… подмолно деяние. Дори не си на местопрестъплението, когато отровата подейства. Не че изключвам злобата като мотив — добави тя. — Просто не мога да я открия, всички са го харесвали.

— Така казваха и за семейство Айкоув — напомни й той.

Ив поклати глава.

— Този приятел няма нищо общо с тях. Айкоув бяха надменни, самодоволни и определено смахнати, но богати и привилегировани. И все в светлината на прожекторите. А нашият човек се е задоволявал с малко. Утре ще надникна в апартамента му — каза тя. — Ще прегледам сведенията за колегите му. Може би не той е бил човекът с таен живот. Ако е знаел или е подозирал нещо, заради което може да е бил отровен, ще го открия. — Ив присви рамене.

— Не се и съмнявам. — Рурк се приближи и допря устни до челото й. — Ще започнеш издирването сутринта. Днес беше тежък ден за теб.

Тя му позволи да я поведе за ръка към вратата.

— Семейство Дерик са приятни хора, но не ми се ходи на гости в Монтана.

— Зная, че имаш фобия от крави. Бихме могли да отскочим за няколко дни и да отседнем в курортния комплекс. Може и да пояздим.

— О, това е мечтата на живота ми. Да яхна животно, което тежи десет пъти повече от мен, и да извикам: „Дий!“

— Невероятно вълнуващо е.

— Благодаря. Предпочитам тръпката да преследвам психопати.

Запита се дали някога е яздил с Магделана. А колко ли пъти бе яздил самата Магделана?

Дяволска работа…

Прекрачи прага на спалнята, притисна го с гръб към стената и впи устни в неговите в жадна, енергична целувка.

— А това — каза тя и леко захапа устната му — заема второ място по скалата на тръпкометъра.

— Второ ли? — учуди се той. — А кое е първото?

— О, да преследваш някой психо е адски вълнуващо.

— Навярно трябва да се постарая повече. — Рурк бързо размени мястото си с нея, впи устни в нейните и плъзна ръце под памучния й пуловер. — Не бих искал съпругата ми да търси убийци маниаци, когато се нуждае от прилив на адреналин.

— Толкова много за един ден. Но… — Ив се надигна и обви крака около кръста му. — Стига вече.

Устните им отново се срещнаха, горещи и търсещи. Нейните трескаво обходиха лицето му, врата му. Този вкус — неговият, бе всичко, за което копнееше.

Остана с крака, увити около тялото му, когато той я отнесе до леглото, и обгърна врата му.

— Кажи ми, че ме желаеш.

— Винаги. Безкрайно.

— Покажи ми.

Желание… Долавяше го у него. В ръцете му, в начина, по който се плъзгаха по кожата й, в това, което даваха и получаваха. Усещаше тази топлина във вкуса на устните му.

Но не бе достатъчно. Знаеше само, че жадува за още.

За първи път от началото на връзката им не бе сигурна какво е това „още“. Знаеше само, че в душата й се бе отворило едно малко студено кътче, което по-рано не бе съществувало. Чувстваше нужда топлината да достигне до него, да го изпълни.

Хвърли се с него на леглото и отчаяно сграбчи пуловера му, впивайки пръсти в мускулите му.

— Докосвай ме — промълви тя умоляващо. — Докосвай ме, докосвай ме…

Настойчивостта й го озадачаваше. И го възбуждаше. Затова с наслада обхождаше с устни кожата й и ръцете му ненаситно се плъзгаха по тялото й. Ив изрече името му като стон. Тялото й затрепери, разтърсвано от неутолен копнеж.

Той обгърна лицето й и се опита да надникне в очите й, да разгадае израза им:

— Погледни ме.

Тя изпълни молбата му, борейки се с порива да се предаде изцяло на усещанията.

— Искам те в мен!

Надигна се, тласкана от неудържимо желание, и му помогна да навлезе в тялото й.

„Слети, както можем да бъдем само ние двамата“, помисли си Ив. Ритъмът, топлината, уханията им… Гледаше го, докато очите й се премрежиха. Движенията им ставаха все по-бързи, трескави и необуздани. Телата им се приближаваха към онзи последен рязък тласък.

Но когато се сгуши до него, с избили по кожата капчици пот, все още усещаше в себе си онова малко студено кътче, в което топлината не можеше да проникне.

 

 

На сутринта Рурк се бе събудил и бе станал преди нея. Но не седеше на дивана с чаша кафе да гледа финансовите новини по телевизията, както правеше обикновено.

Докато се подготвяше за работния ден, мъчително й липсваха обичайните им разговори, закуската заедно. Защо не бе там, да й каже, че е облякла неподходящо сако за панталона, който е избрала?

А предишната вечер? Защо не настоя да й помогне в работата? Защо сега не беше тук, да я тормози, докато не я придума да хапне нещо?

Окачи кобура с рязко гневно движение. Всъщност всичко бе наред. Рурк просто беше зает, както и тя. Нали не искаше мъж, който да се върти около нея във всеки час от денонощието.

Влезе в кабинета си да вземе файловете, въпреки че вече ги бе изпратила на служебния си компютър. Нехайно сви към вратата на неговия кабинет и само след крачка чу гласа му:

— Не, бях станал. Да, старите навици умират трудно.

„Говори по линка“, осъзна Ив. Звучеше само неговият глас, което означаваше, че го е включил така, че само той да чува събеседника си в слушалката.

— Да, страхотна изненада. Разбира се, с удоволствие. Какво ще кажеш за един часа в „Три сестри“. Мисля, че ще ти хареса. Да изпратя ли кола за теб? Не, Маги, не е проблем. Ще се видим тогава.

„Маги“, помисли си Ив и сърцето й се сви. Не я нарече „Магделана“, което би прозвучало по-официално и хладно, а „Маги“, с топлота и привързаност.

Застана на прага и осъзна, че е успяла да стори почти невъзможното — да се приближи към него незабелязано. Все пак не можа да разгадае изражението му, докато той стоеше унесен в спомени. От които тя не бе част. Рурк я посрещна с разсеяна усмивка.

— Ето те и теб.

— Да, тук съм. Рано си седнал на бюрото.

— Имах разговор по линка с Лондон в шест часа наше време. — Лазерният факс зад него издаде сигнал за пристигащо съобщение, на който той не обърна внимание. — Тъкмо се канех да дойда, за да те убедя да закусиш нещо.

— Явно днес си пълен с планове за ядене. Обяд ли?

— Моля? А, да… Очевидно Магделана си е спомнила, че ставам рано. — Плъзна бележника от бюрото в джоба си и се изправи. — Ще обядваме заедно.

— Вече чух — рече Ив. После прошепна тихо: — Внимавай, приятел.

— За какво?

— Тя няма да бъде първата някогашна дружка, която се опитва да те върне в играта „заради доброто старо време“. Не бива да забравяш, че напоследък спиш с ченге.

По лицето му пробягна едва доловимо раздразнение.

— Нямам намерение да се връщам към стари навици.

— Старите навици умират трудно, нали сам го каза?

В очите и гласа му се прокрадна хладина:

— Подслушвате ли, лейтенант?

— Бях в кабинета си, а вратата ти е отворена. Имам уши.

— Тогава ги използвай, за да чуеш следното: Просто ще обядвам с нея, нищо повече или по-малко. — Леко наклони глава срещу нея и проницателните му сини очи подозрително се присвиха: — Или ми нямаш доверие?

— Бих ти вярвала много повече, ако не я наричаше „стара приятелка“, когато и двамата знаем, че е била много повече.

— Всичко е дванадесет години назад в миналото. Много преди да те зърна за първи път. — Сега раздразнението му и хладината бяха примесени с искрено озадачение. — Господи, ревнуваш от жена, с която нито съм разговарял, нито съм се виждал и дори не съм се сещал за нея от толкова време!

Ив мълчаливо остана загледана в него няколко мига.

— Сега мислиш за нея — каза тя и се отдалечи.

Изтича надолу по стълбите, където я срещна Съмърсет, икономът на Рурк, неговият ангел-пазител и момче за всичко. И непоправим досадник. Стоеше, висок и слаб, облечен в катраненочерно, с пригладени назад оловносиви коси и хладна враждебност в тъмните очи.

Тя само грабна палтото си, преметнато върху парапета.

— Ако кажеш дори една шибана дума, ще ти забия един шут в задника. — Ив продължи с гневна походка към вратата, но изведнъж се обърна. — Кажи на господаря си, че ако бях ревнива кучка, щях да го пребия още преди две години. По дяволите!

Икономът замислено повдигна вежди и погледна нагоре, когато Рурк застана на площадката на стълбите.

— Тази сутрин лейтенантката е по-сприхава от обикновено — отбеляза дипломатично Съмърсет.

— Просто не е в настроение. — С ръце в джобовете, Рурк намръщено прикова поглед във входната врата. „Ужасно нетипично“, помисли си той. — Магделана е в града. Ще обядваме заедно. Очевидно на Ив не й харесва. — Срещна погледа на Съмърсет, но изразът в очите му накара едва овладяния гняв да се надигне отново: — Не започвай да ме упрекваш! Драмата, която преживях, ми е достатъчна за деня, а той едва започва.

— Защо усложняваш живота си?

— Не го усложнявам. Просто един обяд, мамка му! Забрави! — предупреди Рурк иконома, преди да се отдалечи.

 

 

Снегът по бордюрите бе добил неприятен сивкав цвят, а заледените локви представляваха опасни капани за пешеходците и транспортните платформи. Полузамръзнали пътници стояха увити в шалове до очите по спирките на макси бусите. Продавачите на карти за платформите държаха гриловете си постоянно включени колкото заради бизнеса, толкова и за да се топлят.

Датчикът за температурата в колата й не помръдваше от ужасните четири градуса.

Ив се надяваше ирландският задник на Рурк да мръзне като нейния.

Когато попадна в изнервящо задръстване, тя отпусна глава на волана. Не бе постъпила правилно. Нямаше представа как би трябвало да постъпи, но знаеше, че се е издънила. Сега съпругът й щеше да изпитва гняв към нея при срещата си с онази… уличница. Това със сигурност не бе добра стратегия.

А нима й бе нужна каквато и да е стратегия, по дяволите?

— Забрави! — успокои се тя. — Малко препятствие по пътя, нищо повече.

Все пак мисълта за срещата им не й даваше мира през целия път до центъра. Не я напусна дори докато се качваше с претъпкания асансьор към отдел „Убийства“.

Тръгна право към офиса си и пътьом се озъби на всички в общото помещение. Затвори вратата, програмира кафе.

„Никакви лични проблеми на работното място“, напомни си тя. Това бе недопустимо. Реши да изпие кафето си до малкия прозорец, докато проясни ума си достатъчно, за да може да работи.

Все още отпиваше и се взираше навън, когато Пийбоди почука и влезе.

— Добро утро. Как мина вечерята?

— Нахраних се добре. Вземи палтото си. Отиваме в апартамента на жертвата.

— Сега ли? Да се обадя ли на Лисет Фостър, за да…

— Казах, вземи палтото си!

— Тъй вярно, лейтенант.

Пийбоди проговори отново едва когато се качиха в колата.

— Май нещо ми убягва. Да не би Лисет да е главната ни заподозряна?

— Кога си въобрази, че сме я изключили?

— Не сме, но мислех, че не вярваме да е тя.

— Имала е възможност. Що се отнася до мотив, една съпруга винаги може да го намери. Понякога просто заради това, че се е омъжила за мръсник. Оттук ще започнем. — Последва дълго мълчание. — Искам да видя къде е живял — добави тя по-спокойно. — Как са живели заедно. Тялото му ни разкри, че е бил здрав мъж на двадесет и шест, умрял от смъртоносна доза рицин. Знаем само това. Но не е всичко, което жертвата би могла да разкрие.

— Да, схващам. Има ли нещо, което не е наред?

— Не. Всъщност — да. Но не желая да говоря за това. Да се залавяме за работа. — Мълчанието се оказа непоносимо и Ив нервно прокара пръсти през косите си. — Подхвани друга тема, ти никога не млъкваш. Кажи нещо, за бога!

— Нищо не ми хрумва — смръщи вежди Пийбоди. — Изглеждаш доста напрегната. А, сетих се — вълнуваш за утре вечер.

— За какво да се вълнувам?

— За „Сега“.

— Щом е засега, значи не е за утре. Какво си пушила на закуска?

— Закусих само рехидратиран грейпфрут. Не мога да се отърва от килограмите, които качих по празниците. Всичко е от бисквити. — Пийбоди издаде въздишка на страдание. — Всяка от тях се лепи на задника ми.

— Какви бяха? И аз обичам бисквити.

— Какви ли не — отвърна Пийбоди. — Не мога да устоя на огромното разнообразие от коледни сладки. А баба ми все още прави домашни съвсем сама.

— Мислех, че бисквитите се правят от захар — рече Ив.

— От захар, брашно, яйца, хрупкави пръчици и масло. Мм, масло! — Замечтано притвори очи. — Истинско краве масло!

— Кравата е млекодайно животно. — Ив изчака, докато тълпа пешеходци профуча по тротоара като стадо. — Не разбирам как някои хора могат да пият течност, излязла от крава!

— Е, маслото се прави от мляко, ако става дума за истинско. По дяволите, огладнях! Не мога да обсъждам бисквитите, задникът ми расте само при споменаването им. За какво говорех? А, да, за „Сега“.

— Сега или някога, преди много време. Онова, което е било, се връща — философски изреди Ив.

Пийбоди отново смръщи вежди и извърна глава към нея:

— Опитваш се да ме объркаш и, бога ми, успяваш. Знаеш, че имам предвид новото шоу на Надин. Ти си първият й гост за премиерата утре.

— А аз се опитвам да не мисля за това.

— Ще бъде върхът. Какво ще облечеш?

— Мисля да бъда с дрехи.

— Стига, Далас, шоуто се излъчва в национален ефир и по сателитните програми и ще стане голям хит. Помоли Рурк да ти избере някой тоалет.

Очите на Ив внезапно се присвиха и в гърлото й се надигна яростно ръмжене:

— Мога да се обличам и сама. От дълги години нося дрехи. — Отново се сети за Магделана, червената й рокля и сребристите обувки. — Аз съм ченге, а не шибан модел. Ако Рурк е искал някоя, дето се поклаща на тънки токчета и носи шикозни тоалети, не биваше да се жени за мен.

— Не мисля, че гардеробът ти е изиграл голяма роля. — Пийбоди плахо нагази в опасните води. — Да не сте се скарали?

— Не точно. Но мисля, че скоро ще се случи. — Ив пришпори колата да заобиколи един седан и пое нагоре към втория етаж на обществен паркинг. — Тук е достатъчно близо.

Когато слязоха от колата, Пийбоди изостана, а после, тичайки, настигна партньорката си по тротоара.

Безмилостният студ проникваше до кости, а брулещият вятър фучеше през градските каньони. Ив пъхна незащитените си ръце в джобовете и отново насочи мислите си към предстоящата работа.

— Ако няма какво да крие, за нея не би било проблем да огледаме жилището им. Иначе лесно ще се сдобием със заповед за обиск. Ще потърсим каквито и да е следи от отровата, включително и самото растение или вещество, получено от него. Искам да прегледам файловете и съобщенията му, всички дискове и записки. Трябва да знам какво е държал в нощното си шкафче и в джобовете на палтото си. Нужна ми е всяка подробност.

Пийбоди въздъхна с облекчение, когато влязоха в сградата и февруарската виелица остана навън.

— Ако апартаментът им е като този на Ковоски, няма да отнеме много време.

Качиха се по стълбите и Ив почука на вратата. Отвори жена с уморени очи и лъскави коси на сплъстени кичури.

— С какво мога да ви помогна?

— Лейтенант Далас и детектив Пийбоди. Искаме да се срещнем с Лисет Фостър.

— Значи вие сте полицаите, които разследват смъртта на Крейг. Аз съм Сисели Болвер, майката на Лиси. Заповядайте. Тя е в банята. — Хвърли тревожен поглед към затворената й врата. — Влезе да вземе душ. Не е мигнала цяла нощ. Ще приготвя закуска, трябва да хапне нещо. Съжалявам. — Отново се обърна към Ив и Пийбоди. — Седнете. Искате ли кафе?

— Не си правете труда.

— Няма проблем. Сега ще й приготвя нещо. Днес следобед ще се срещнем с родителите на Крейг да поговорим за… — Устните й затрепериха. — За нещата, които трябва да уредим.

— Кога пристигнахте в Ню Йорк, госпожо Болвер? — запита Ив.

— Късно снощи. Дойдох веднага щом… Лиси ми се обади, за да ми каже. Maman трябва да бъде до нея сега. Така ме наричаше и той, maman.

Тя тръгна към тясната кухня, но спря на прага, сякаш се чудеше какво да прави по-нататък.

— Искаше да живее тук моята Лиси. И докато имаше Крейг, не се безпокоях за нея. След няколко години, казваше той, щели да станат истинско семейство, а аз да бъда grandmaman. Така говореше. Знаете ли какво умря вчера? Едно мило момче и семейството, което щяха да създадат с Лиси. Тази радост беше убита. Знаете ли как е станало?

— Трябва да поговорим с дъщеря ви.

— Bien sur. Седнете, ако обичате.

Диванът бе с яркосиня тапицерия и зелени възглавнички. До него се мъдреха два фотьойла в същите весели цветове на широки райета. Единият ъгъл на стаята бе зает от бюро с елегантен дизайн, а в другия имаше ниска маса с два стола. Обзавеждането, подредбата и искрящите цветове придаваха на малкото жилище стил и функционалност.

Сисели отиде до вратата на банята и дискретно почука.

— Mignon, тук са детективите от полицията. — После се обърна към Ив: — Тя ще излезе след малко. Сега ще направя кафе.

Лисет излезе, облечена с широк панталон, памучен пуловер и дебели чорапи. Имаше вид на жена, преживяла дълго и мъчително заболяване. Лицето й бе бледо, а очите безизразни и подпухнали. Вървеше, сякаш я болят всички кости.

— Узнахте ли нещо повече? — попита с отпаднал глас. — Нещо за Крейг?

Ив се изправи.

— Седнете, госпожо Фостър.

— Отидох да го видя. С родителите му отидохме на онова място. Няма грешка. Както казахте. Беше разтърсващо за тях. За майка му и баща му. Какво ще правя сега? — Сякаш внезапно осъзнала къде се намира, огледа малкия апартамент. — Какво ще правя? Maman?

— Тук съм, скъпа. Седни. — Сисели се върна и помогна на Лисет да се настани на единия фотьойл. — Моля ви, ще ни кажете ли нещо? Каквото и да е. Толкова е тежко да не знаем защо и как е станало.

Ив погледна Лисет в очите.

— Съпругът ви е погълнал смъртоносна доза рицин.

— Погълнал? С храната ли? Рицин… Какво е това?

— Отрова — промълви Сисели с широко отворени очи, в които се четеше ужас. — Чувала съм. Това е отрова.

— Бил е отровен? Но защо… Къде е била…

— В горещия шоколад — каза Ив и видя как лицето й помръкна още повече.

— Не, не, не. Не е възможно. Аз му го приготвих. Правех го всяка сутрин, когато времето застудее. А щом отново се стопли, му наливах сладък студен чай. Всеки ден. Предполагате, че бих наранила Крейг? Мислите, че аз…

— Не, не мисля. — След повече от единадесет години в професията Ив знаеше кога да се довери на интуицията си. — Но за да докажем, че нямате нищо общо, и да поемем в други посоки, се налага да огледаме апартамента ви. Нужно ни е разрешението ви да проверим съдържанието на компютъра на съпруга ви, работата му, личните му вещи.

— Почакайте, моля ви! — Лисет сграбчи ръката на майка си. — Казахте отрова. Крейг е бил отровен. Как може да я е погълнал по погрешка?

— Не мислят, че е било грешка — обясни Сисели. — Нали?

— Така е.

— Но тогава… — Лицето на Лисет леко поруменя, когато бавно стана на крака. — Умишлено ли е било? Някой му е сторил това… Но защо? Той никого не е наранявал, никого. Никога.

— Госпожо, предполагаме, че рицинът е бил сипан в питието на съпруга ви рано сутринта в деня на смъртта му.

— Но шоколада го приготвих аз. Аз! — Тя се втурна в малката кухня. — Ето, точно тук. Всяка сутрин му приготвях обяд, защото това му доставя голямо удоволствие. Нужни са само няколко минути, а радостта му си заслужава, така че…

Сисели отиде до дъщеря си и ласкаво й зашепна нещо на френски.

— Не, не, не — продължаваше да говори Лисет. — Приготвих го както всяка сутрин. Сандвич, плод и от соевите пръчици, които обича. И сварих шоколада, както ти си ме учила, maman. Обожава го. Тук, точно тук. — Тя разпери ръце. — Аз приготвих шоколада.

— Лиси. — Сисели обгърна с длани влажните бузи на дъщеря си. — Недей.

— Лисет, ти ли наля шоколада в черния термос?

— Да, да. — Тя се облегна на майка си. — Голямата чаша с неговото име. Подарих му я, когато започна работа в училището, заедно с черната кутия за обяд.

— Винаги ли носеше храната си в нея?

— Да, всеки ден. Какво значение има?

— Просто подробност — нехайно отвърна Ив. — Разследваме как и защо е станало, така че подробностите са важни. Сега бихме искали да огледаме апартамента ви.

— Защо? — Лисет сведе поглед към ръцете си. — Защо някой би навредил на Крейг?

— На този етап не мога да ви отговоря.

— Искате да прегледате нещата му, защото това ще ви помогне да намерите убиеца ли?

— Да.

— Прегледайте всичко, навсякъде. Той прекарваше повече време в училището, на компютъра си. Направете каквото е необходимо. Не искам да гледам, докато ровите из вещите му. Може ли да излезем?

— Да, разбира се.

— Maman, да ги оставим… Maman, някой е убил Крейг. Maman…

Ив се отдръпна, докато майката утешаваше дъщеря си и й помагаше да обуе ботушите, да облече палтото и да сложи шала си.

— Ще я заведа да закуси — каза Сисели на Ив. — Наблизо има едно заведение. Ще бъдем там, ако имате нужда от нас.

— Благодаря. — Ив изчака, докато вратата се затвори зад тях. — Носел е същата чаша всеки ден.

— Вписва се в профила му — изтъкна Пийбоди. — Навик.

— Да, значи не само е пиел едно и също нещо всеки ден, а и от един и същи термос. Използвал го е повече от година. Може би, за да действа по-бързо, извършителят е купил дубликат и просто ги е разменил.

— Можем да проверим в магазините за сувенири за подобна покупка.

— Да, можем. Но нека първо огледаме стаята. На работа, Пийбоди.