Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (28)

Двадесет и осма глава

Хани стоеше на верандата пред „Кошарата“ в сумрака на късния следобед и се питаше какво дири там. Беше Нова година и по време на цялото си посещение в болницата тя бе избягвала клоуна. Дори се бе измъкнала по-рано, за да предотврати евентуален нов разговор на паркинга с него. Утре той заминаваше и всичко щеше да свърши.

Натисна дръжката на вратата и влезе, тюлената й рокля на принцеса зашумоля в тишината. Знаеше, че трябваше да побърза. Макар когато си тръгна той да бе още зает с децата, не знаеше колко още възнамеряваше да остане, а не искаше да изпада в унизителното положение той да я свари, докато рови из нещата му.

Прехапа устни и пристъпи в стаята със застоял въздух, засрамена от себе си, но въпреки това неспособна да си тръгне. В мислите й се виеше водовъртежът от неговите превъплъщения, които ту се смесваха, ту отново се разграничаваха: застрашителният Дев, сърдечният, любящ клоун, и самият Ерик — тъмна загадка. Сигурно някоя негова вещ щеше да й подскаже кой бе всъщност той. Трябваше да тури край на тази смразяваща я магия. Иначе щеше да й се наложи да се бори с още един призрак.

Найлоновото му яке бе метнато върху покрития с оранжева изкуствена материя диван, тя видя още от вратата чифт дънки, захвърлени върху старото легло с железни табли. Дрехите на Ерик. Старата, фланелена работна риза, която принадлежеше на Дев, висеше на един стол. Докато оглеждаше тези частици от неговата идентичност, тя изпита слабост, съвсем различна от непресекващата й мъка по Даш.

След като утре си заминеше, навярно нямаше изобщо да го види отново, дори и когато самата тя се върнеше в Л. А. Ерик живееше усамотения живот на холивудските суперзвезди, тъй че пътищата им едва ли щяха да се пресекат дори случайно, а решенията, които той щеше да вземе за кариерата й, щяха да минат през агента й. Само сега можеше да разгадае загадката, да се убеди със сърцето си, че Ерик и клоунът наистина бяха едно цяло.

Усети миризмата на грим още преди да влезе в банята. Както и повечето актьори, и той държеше грима си във въдичарска кошничка, която лежеше отворена върху капака на тоалетната. Върху лавицата на мивката бяха оставени тубичка бяла боя, както и кръгли кутийки с червен и черен грим. Тя се облегна на рамката на вратата, загледана с невиждащ поглед в грима му. Истина бе, значи.

Изсмя се тихичко на собствената си глупост. Разбира се, че бе истина. Тя знаеше, че двамата бяха едно цяло. Поне с разума си го знаеше. Ала кой знае защо сърцето й отказваше да направи тази последна връзка. И отново й се прииска Ерик да си иде, а клоунът да остане. Всички обичат клоуните. Да обичаш един клоун не бе равносилно на предателство.

— Ха, я виж кой е дошъл! Самата принцеса Попкорн.

Тя се обърна стресната.

Бе застанал на не повече от метър разстояние и под изрисуваната му усмивка прозираше и истинската. Заеквайки, тя потърси обяснения за посещението си, но видя, че те не го интересуват. Едва ли не бе очаквал да я намери да го чака.

— Короната ти се е изкривила.

— Не е корона. Това е тиара. — Нервничеше и когато се опита да я свали, тя се заплете във фибите, с които я бе закрепила.

— Чакай, чакай, принцесо. Дай да ти помогна.

Той пристъпи напред и извади короната от косите й. Докосването на ръцете му бе тъй нежно, че тя трябваше с все сила да се противопостави на размекващото я усещане.

— Справи се много добре, значи имаш богат опит.

— Ами имам две малки приятелки, които също имат дълги коси.

Непринуденото му държание се изпари. Обърна й гръб и закрачи към всекидневната. Тя го последва.

— Разкажи ми за тях — рече тя.

Той стоеше до прозореца с неговата опърпана, лекьосана завеса и си играеше с тиарата й. Силните му тънки пръсти, обгорели от слънцето, не си пасваха с деликатната филигранна коронка от метал и изкуствени диаманти. Това определено бяха ръцете на Ерик — ръце, които я познаваха най-интимно — и тя извърна поглед от тях.

— Казват се Рейчъл и Ребека. Рейчъл прилича много на теб, принцесо. Силна и упорита, обича да отстоява собственото си мнение. Бека е… Бека е сладка и добричка. Усмивката й може да те накара да разтвориш широко сърцето си.

Той замълча, но дори и отдалеч тя можеше да усети колко силна бе любовта към дъщерите му.

— На колко са години?

— На пет. През април ще направят шест.

— Като теб ли са грозни?

Той се засмя.

— Те са най-красивите момиченца, които си виждала. Рейчъл е с тъмна коса, като мен. Бека е по-светла. И двете са едри за възрастта си. Бека се роди със Синдрома на Даун, но той изобщо не й пречи. — Той преобърна коронката в ръце и прекара палец по гребенчето в долната й част — чу се тих, но звънък звук. — Бека е доста целеустремена — винаги си е била такава — а и сестра й Рейчъл я окуражава. — Палецът му отново пробяга по гребенчето. — Поне така беше…

Той се взря в нея и се прокашля.

— Много щяха да те харесат в този костюм, принцесо. И двечките много си падат по короновани особи.

Изглежда вече съжаляваше, че й бе казал толкова много, но всъщност имаше още повече неизказано. Защо бе разделен от дъщерите си, които очевидно обичаше тъй много?

Той приближи до нея и й подаде коронката.

— Утре си тръгвам, нали знаеш?

— Да, знам.

— Ще ми липсваш. Принцеси като теб не се срещат под път и над път, нали така?

Тя зачака поредната му шега, но устните под изрисуваната му усмивка не се усмихнаха.

— Не знаеш колко си красива, нали, принцесо? Изобщо не знаеш, че само като те погледна и старото ми сърце са разтуптява.

Не искаше да слуша тези думи. Не и от клоуна. В негово присъствие бе твърде уязвима. Но ако не искаше да ги чуе от устата на клоуна, тогава от чия? Опита се да се усмихне.

— Обзалагам се, че го казваш на всички принцеси.

Той протегна ръка и докосна косата й.

— Не съм го казвал на никого. Само на теб.

Обзе я коварна слабост. Погледна го умоляващо.

— Недей…

— Ти си най-красивата принцеса, която изобщо съм срещал — рече дрезгаво той.

Тя вече не бе наясно на кого говори той и в душата й запляскаха крилцата на страха.

— Трябва да си тръгвам вече…

Обърна се и тръгна към вратата. Но когато стигна до нея, се спря. Отправила поглед право напред, за да не се налага да го погледне, тя прошепна:

— Ти си чудесен.

Посегна да хване дръжката на вратата. Натисна я.

— Хани!

Това бе гласът на Ерик, а не на клоуна. Тя се обърна.

— Писна ми — рече той — да бъда затворник.

И сетне, сякаш всичко това ставаше на забавен каданс, той с едно движение на ръката свали перуката и превръзката на окото си.

Лъскавата му коса бе черна като среднощното небе, пълен контраст на боядисаното му в бяло лице. Тюркоазните му очи бяха пълни със страдание. Бягай оттук! — нашепна разумът й. Стоеше си обаче като парализирана; той измъкна голямата носна кърпа, която се подаваше от джоба му, и я повдигна към лицето си.

— Ерик, недей… — И тя пристъпи машинално напред.

Ружът от устните му се смеси с бялото, огромната му вежда се размаза. Безсилна, тя го гледаше как сваля грима слой подир слой.

Това бе едно малко убийство.

Очите й запариха и тя премигна няколко пъти, за да прогони сълзите. Малко по малко клоунът изчезваше. Каза си, че не бива да се покори на тъгата. И без това скърбеше за смъртта на един добър човек, не биваше да тъгува и по още един. Ала сълзите й продължаваха да напират.

Той самият бе инструментът на собствената си разруха. Когато свърши, захвърли изцапаната кърпа и я погледна втренчено.

По кожата и по миглите му имаше още остатъци от грима, но във вида му нямаше нищо комично. Лицето, което се бе разкрило, бе онова, което тя познаваше някога — силно, красиво и непоносимо трагично. Тя усети, че той се бе разкрил пред нея по начин, по който не го бе правил пред никой друг, и това я изплаши силно.

— Защо го направи? — прошепна тя.

— Исках да ме видиш.

В погледа му имаше такъв силен и неприкрит копнеж, какъвто досега не бе виждала, и в този миг осъзна, че щеше да я съсипе — така, както го бе сторил и Даш. Всичките й досегашни представи за него вече бяха невалидни и тя осъзна, че никога нямаше да се освободи от него, ако не разкриеше тайните му.

— От какво бягаш?

Той я погледна с измъчените си очи.

— От себе си.

— Не разбирам.

— Аз съсипвам хората — заговори толкова тихо, че тя едва долавяше думите му. — Хора, които не го заслужават. Невинните.

— Не ти вярвам. Не съм виждала човек да се държи по-мило с децата. Когато разговаряш с тях, сякаш четеш мислите им.

— Те трябва да са в безопасност! — възкликна той, а изявлението му сякаш се взриви в стаята.

— Какво имаш предвид?

— Децата са истински и безценни, затова трябва да са в безопасност!

Той закрачи из стаята и на нея й се стори, че тя се бе смалила дотолкова, че не можеше да го побере. Когато заговори, думите рукнаха от гърлото му тъй, сякаш прекалено дълго са били заключени в него.

— Бих искал да има някъде такова място, където да прибера всички и да ги закрилям. Там, където няма да има автомобилни катастрофи или болести, където никой няма да може да им навреди. Място, където няма да има остри ъгли и дори лейкопласт, защото никой няма да се нуждае от него. Бих искал да има такова място, където да заживеят всички нежелани деца.

Той се спря и се взря надалеч.

— А аз ще прекарвам времето си в този клоунски костюм и ще ги карам да се смеят. И слънцето ще грее, и тревата ще е зелена. — Гласът му се сниши до шепот. — Ще вали единствено кротък дъжд, без гръмотевици и светкавици. А ръцете ми ще бъдат толкова дълги, че като ги протегна, да мога да ги обгърна всичките и да ги заслоня, да защитя малчуганите, които са твърде малки, за да се опазят сами.

В очите й заблестяха сълзи.

— Ерик…

— И дъщерите ми ще са там. Точно в средата, където никое зло няма да е в състояние да ги достигне.

Значи въпросът бе в децата му. Той се бе оголил пред нея и тя разбра, че онова, което го преследваше, което го бе докарало до ръба на нервната криза, бе свързано с децата му.

— Защо не си при тях?

— Майка им не ми дава да ги видя.

— Но как може да е толкова жестока?

— Защото вярва… — устните му се изкривиха, — … не ме допуска да ги доближа дори, защото вярва, че съм ги насилвал.

Разумът й отказваше да възприеме думата, която се изплъзна от устните му.

— Насилвал ли?

Той отвърна със стиснати зъби, всяка думица му причиняваше неописуемо страдание.

— Тя вярва, че съм насилвал сексуално дъщерите си.

Лицето му бе сякаш стогодишно, лишено от всякаква надежда.

Изумена, тя го гледаше как се изплъзва от нея, как изхвърча от „Кошарата“. Стъпките му проехтяха по дървените стъпала и сетне се възцари тишина.

Гледаше отворената врата. Минаха секунди, преди да успее да възприеме казаното от него. Изрови от паметта си стари вестникарски дописки за водачи на скаути, учители, свещеници — хора, които привидно много обичали децата, а сетне разкрити, че са ги насилвали сексуално. Но дълбоко в сърцето си тя отхвърли възможността той да бе като тях. В живота имаше много неща, в които не бе сигурна, но за нищо на света не можеше да повярва, че Ерик Дилън, в който и от многобройните си образи да се превъплътеше, можеше съзнателно да нарани дете.

Тя изтича навън подире му. Смрачаваше се и небето бе обагрено с ослепителни алени, виолетови и златни ивици. Нямаше го. Изтича през горичката до езерото, но и ерозиралият бряг и полуразрушеният пирс бяха пусти. Отначало не знаеше какво да предприеме, но сетне се поуспокои и се сети къде можеше да бъде.

Веднага след като излезе от горичката, тя го видя да се катери по конструкцията на „Черния гръм“ към върха на първото възвишение. Въпреки враждебното му отношение към влакчето, той инстинктивно бе избрал същото, което така безпощадно притегляше и нея. Човешките същества винаги се стремят към планинския връх, когато имат нужда да открият вечното.

Тъмночервената му риза и панталоните на точици се смесиха с яркия, сякаш от пощенска картичка залез, докато се катереше към върха. Тя разбираше потребността му от това изкачване, защото самата тя го бе правила нееднократно, но някакъв вътрешен глас й нашепваше, че не биваше да го остави да се изкатери сам.

Събра широките поли на роклята си, напъха ги доколкото можа под колана и пое нагоре. Беше се изкачвала стотици пъти, но никога досега — с пет метра тюл около краката си, и затова се движеше несръчно. На половината път се подхлъзна и успя да се улови в последния момент. Изруга тихичко.

Този шум обаче бе достатъчен, за да привлече вниманието на Ерик и той й извика уплашен:

— Какво си въобразяваш, че правиш? Слизай долу. Ще паднеш.

Без да му обръща внимание, тя напъха отново полите на роклята под колана си с една ръка, с другата се държеше за рамката.

В следващия миг той вече се спускаше надолу, за да я посрещне.

— Не се катери повече, ще се подхлъзнеш!

— Имам котешки инстинкт — рече тя и продължи да се изкачва.

— Хани!

— Престани да ме разсейваш.

— Господи…

В полезрението й се появиха лъскавите черни ботуши, а сетне и крачолите на тъмночервения му панталон.

— Точно под теб съм — предупреди го тя. — Не слизай повече.

— Стой на място. Ще дойда до теб и ще ти помогна да слезеш.

— Недей — рече задъхано тя. — По-близо сме до върха, отколкото до земята, а и сега нямам сили да се спусна долу.

Навярно бе решил, че бе по-опасно да спори с нея, отколкото да я остави да прави онова, което бе решила, затова се закатери редом с нея, докато не стигнаха до върха. Мушна се под перилото, сграбчи я за ръцете и я изтегли до себе си.

Строполиха се един до друг върху релсовия път, краката им се люлееха между траверсите.

— Ти си побъркана — рече той.

— Знам.

Полите й се бяха разпрострели върху двама им, висяха и под релсовия път. Тюлът се бе закачил тук и там по треските от грубата повърхност на дървото, а полумесеците и звездите в скута й улавяха блясъка на залеза.

Силуетите им се очертаваха върху изпъстреното с огнени езици небе, а под тях светът сякаш бе смален: дърветата — като малки зелени гъби, езерото — посребрено огледало, върхът на далечна църковна камбанария — като показалец, насочен в небето. От това високо място те бяха принудени да осъзнаят, че извън безопасните параметри на този мъртъв увеселителен парк съществуваше и далеч по-опасен свят.

Тя се вторачи в легендарното първо спускане.

— Знаеш ли какво се случва, когато стигнеш до дъното?

— Какво?

— Пак се изкачваш — рече тихо тя. — Винаги се изкачваш отново. При влакчетата адът е само временен.

Моля те, Господи, нека да е така.

— Когато си обвинен, че си насилил двете същества, които обичаш най-много, адът се превръща в начин на живот — рече дрезгаво той. — Знаеш ли, има бащи, които постоянно го правят. Нечовешки, перверзни негодници, които оскверняват най-свещената отговорност, която един мъж може да носи.

— Но ти не си от тях — каза тя. Изрече думите уверено, без въпросителна нотка.

— Не, не съм от тях. По-скоро бих се самоубил, отколкото да причиня болка на дъщерите си. И не го казвам фигуративно, Хани, а буквално. Обичам ги повече от всичко на света.

— И защо те обвини майка им?

— Не знам! — възкликна той. — Не знам защо. Знам само, че тя вярва, че това е истина. Наистина вярва, че съм извършил тези… неописуеми неща с тях.

Той прокара пръсти през косата си, речта му стана съвсем възбудена. Думите, които бе таил толкова дълго, сега се лееха като водопади. Седяха на върха в гаснещата светлина на една Нова година; и тогава той й разказа за смъртта на доведеното си братче Джейсън, за това как чувството за вина го преследваше от години. Разказа й за брака си с Лили, за раждането на дъщерите им близначки, за радостта, която му бяха донесли момичетата, за ужаса от обвиненията на майка им.

Докато го слушаше, тя нито веднъж не изпита съмнение, че й казва истината. Спомни си образите, в които се бе превъплъщавал пред нея: грубите думи, нарочното му злобно поведение. Всичко това бе измама. Само благородният клоун бе разкрил истинската му същност.

Тя чуваше и онова, което той не й каза, и съзря ужасното чувство за отговорност за цялото зло на света, която той изглежда бе понесъл на плещите си. Най-сетне бе разбрала прокобата му.

Той смяташе, че можеше да оправи всичко.

Не можеше да му помогне за тази мъка, но можеше за другата.

— Може би нараняваш дъщерите си още повече, след като не се бориш за тях — промълви тихо тя. — Да изгубиш родител, когато си толкова малък, е ужасно. Променяш се завинаги. Смъртта на майка ми предопредели всичко, което съм направила в живота си, дори и начина, по който се влюбих. Поради смъртта й аз прекарах целия си живот в опит да си създам семейство. Даш трябваше да ми стане първо баща, преди да може да ми бъде мъж. Не искаш да ги сполети подобно нещо, нали, Ерик? Не искаш да прекарат целия си съзнателен живот в опити да те открият във всеки срещнат мъж.

Изражението му бе измъчено, отчаянието му бе тъй голямо, че й се прииска да го приласкае и утеши, но се страхуваше да го докосне. Страх, който той можеше да изтълкува погрешно. Бе му позволила да я люби, но сега едно докосване по коляното й се струваше прекалено интимно.

— Не мога да направя нищо — рече той. — Ако се опитам да си ги върна, Лили ще ги прати в нелегалност. Тогава няма да имат никого.

На Хани й призля от тези думи. Не можеше да си представи как една жена можеше да е толкова отмъстителна. Защо Лили ненавиждаше Ерик толкова силно? Чак сега тя осъзна сложността на дилемата му.

— Съжалявам много — рече.

Той се изправи, отхвърлил съжалението й.

— Хайде да слизаме. Дръж се до мен.

Слизането бе по-лесно от изкачването. Но въпреки това Ерик се спускаше до нея, готов да я подхване винаги, когато му се виждаше, че е нестабилна. Когато слязоха на земята, слънцето вече бе залязло и бе почти тъмно.

Потънаха за миг в мълчание. Лицето му бе заслонено от сенките. И зад всичките маски, които той бе отхвърлил, тя почувства добротата — златната сърцевина на същността му.

— Не мога да си представя как ли се чувстват дъщерите ти, след като са те изгубили…

За нейна изненада той повдигна ръка и я зарови в косите й. Отначало не каза нищо, просто нави кичур коса на пръста си. А когато заговори, гласът му бе дрезгав, тонът — на лесно раним човек.

— А ти как ще се чувстваш, когато ме изгубиш?

В душата й отново запърхаха крилцата на страха. Не биваше да я докосва. Не и по този начин.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Много добре разбираш. Утре си тръгвам. Това има ли някакво значение за теб?

— Разбира се. — Тя се отдръпна от него и тръгна към купчина дървени отпадъци.

— Ще ти липсва чифт работни ръце?

— Нямах това предвид.

— Тогава — какво?

— Аз ще… — Тя се извърна към него. — Не ми задавай подобни въпроси.

— Върни се с мен, Хани — рече тихо той. — Остави влакчето и се върни в Л. А. с мен. Сега. А не след три месеца, когато всичко свърши.

— Не мога.

— Защо?

— Трябва да го завърша.

Цялата мекота в изражението му изчезна, устните му се свиха в мрачна, груба черта.

— Как можах да забравя? Ти трябва да завършиш големия паметник на Даш Кугън. И защо ли си въобразих, че мога да се преборя с това?

— Не е паметник. Опитвам се да…

— Да намериш Бога? Мисля, че в съзнанието ти Бог и Даш са твърде преплетени. С това влакче се опитваш да намериш Даш.

— Обичам го! — извика тя.

— Той е мъртъв и няма на света влакче, което може да го върне.

— За мен не е мъртъв! И никога няма да бъде. Винаги ще го обичам.

Бе твърде тъмно, за да го вижда добре и затова не бе сигурна дали той наистина трепна. Но не можеше да не усети тъгата в гласа му.

— Тялото ти не бе толкова вярно, колкото сърцето ти, нали?

— Това бе само секс! — кресна тя, повече на себе си, отколкото на него. — Даш не би му обърнал внимание. Той ги разбираше тези неща.

Гласът му бе нисък и безизразен.

— И какво разбираше?

— Че понякога… понякога това е без значение.

— Ясно.

— И двамата се чувствахме самотни… Не се опитвай да ме накараш да се чувствам виновна, Ерик. Та ние дори не се целунахме.

— Не, не се целунахме. Направи маса хубави неща с тази твоя красива уста, но не ми позволи да те целуна.

Той пристъпи към нея и тя разбра, че бе решен да промени това статукво. Каза си да се отдръпне, но нозете й бяха сякаш вкопани в земята. В този миг бе готова на всичко, само той да наденеше отново една от маските си — която и да е. Чак сега разбра как неговите защитни брони бяха бранили и самата нея. Но сега, когато бе лишен от тях, помежду им не се издигаше никаква преграда. Можеше да усети болката на неговите копнежи, които извираха сякаш от нейното сърце.

— Знаеш ли как съм си мечтал за устните ти? — Очите му бяха потъмнели, а гласът му — дрезгав.

— Студено ми е — рече тя. — Ще се прибера в караваната.

— Как ли ще ги почувствам, какъв ще е вкусът им.

Той обви с длани ръцете й. Дъхът му бе едва доловим. Тя не можеше да помръдне и когато той вдигна ръка и нежно прокара палец по устните й.

Те машинално се разтвориха. Толкова отдавна не бяха целувани, а той бе тъй красив, до дъното на душата си. Палецът му очерта долната й устна, докосна извивката на горната. Сведе глава и гъстите му, тъмни мигли бръснаха скулите й.

Усети как топлината на устните му приближава, прободе я толкова силен копнеж, че разбра: ако му се подчинеше, щеше да извърши такъв непростим акт на предателство, че сетне нямаше да може да понесе себе си.

Точно в мига, в който устните му щяха да се слеят с нейните, тя се дръпна настрани.

— Не! Не мога да го направя! Няма да предам мъжа си!

Никога не бе виждала нещо по-тъжно от изражението на лицето му. В очите му проблясваше непоносима болка, която я прониза дълбоко в сърцето; той изглежда бе на път да се сгромоляса в себе си.

— Обзалагам се, че би целунала клоуна.

Тогава тя избяга от него, избяга от сладкото и тъжно прелъстяване, на което едва не се поддаде.

Дълго след като тя изчезна зад дърветата, Ерик стоя до влакчето. Очите му бяха сухи и го сърбяха. Каза си, че след като толкова време бе живял с мъката, още малко в допълнение няма да има никакво значение, но логиката не можеше да облекчи болката. Нощният вятър разлюля дърветата, а той се отдаде на спомените за нея: какво дете е била, как го е следвала с тези свои по кучешки предани очи, умолявайки го да й обърне малко внимание. Дори тогава нещо в нея го привличаше силно.

А сега тя бе жена и той я обичаше. Въпреки враждебността и това, че го отхвърли, той знаеше, че тя го разбираше така, както никой друг не го бе разбирал досега. Макар самата тя да нямаше деца, разбираше дълбоката му обич към дъщерите му. А яростната й, целенасочена борба да завърши влакчето — независимо колко го плашеше тя — бе сякаш огледално отражение на неговата отдаденост на работата. Тя изглежда дори разбираше защо му се налага да живее под маската на други хора. Въпреки разликите в произхода им, въпреки неговите лъжи и измами, тя бе сякаш другата половина на неговото аз.

Но тя не го искаше. Вместо него желаеше един мъртвец.

Връхлетя го нов пристъп на болка, ревяща, виеща, готова да забие зъби в плътта му. Но преди това да се случи, устните му се изкривиха зловещо и той отново надяна щита на цинизма.

Той бе принцът на дубльорите. Жените тичаха подире му, а не той подир тях. Стигаше само да щракне с пръсти и те се нареждаха на опашка, за да му доставят удоволствие. Можеше да притежава каквато си пожелаеше: блондинка, брюнетка, стара, млада, с големи цици, с дълги крака; строй се в една редица и нека голямата звезда направи своя избор. Всичките жени на света му бяха подвластни.

В обратна поза? Разбира се, сър.

Шведска тройка? Нашата цел е вашето удоволствие.

Но тази жена не разбираше правилата.

Не разбираше най-основното шибано правило на тази земя! Не разбираше, че големите кинозвезди имаха правото да притежават всяка жена, която са си пожелали!

Тази жена не даваше и пет пари дали бе най-страхотния шибан актьор на своето поколение. Със същия успех можеше да бъде и един прост зидар. Не я интересуваше дали имаше двайсет милиона, нито пък това, че бе единственият човек на земята, пред когото бе разкрил душата си. Тя дори не четеше списанието „Пийпъл“, откъде тогава да знае, че бе обявен за секс символа на годината?

Ерик се обърна и пое към „Кошарата“ да си събере нещата. Като остави „Черния гръм“ зад гърба си, той вече знаеше, че в живота си бе вършил маса глупости, но най-глупавата от тях бе, че се влюби в скърбящата вдовица на Кугън.