Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (26)

Двадесет и шеста глава

В коледната утрин в караваната й липсваше дори една червена панделка или чимширова вейка за украса. Хани възнамеряваше по-скоро да преживее празника, отколкото да го чества, но когато стана от леглото, не можа да намери сили да облече работните дрехи за поредния си ден на самотен труд.

Като се погледна в огледалото на банята, я сепна едва доловимо трепване на суета. Даш имаше обичая да й казва колко е красива, но дребното лице, което я гледаше от огледалото, бе мършаво и измъчено, лице на пораснало прекалено бързо улично гаменче. Извърна се отвратена, но вместо да излезе от банята, клекна на колене да потърси в малкото шкафче под мивката ролките си за топло къдрене и чантичката с грима, които бе захвърлила там още когато се нанесе.

Един час по-късно, облечена в копринено поло и изгладени розови вълнени панталони, тя приключи с разресването на косата си. Падаше на едри вълни по раменете й и искреше с цвета на разтопен мед. Гримът прикриваше кръговете под очите й, правеше миглите й по-гъсти и подчертаваше светлосините й ириси. Напудри бузите си, сложи си бледорозово червило и закрепи подарените й от Даш златни обеци с формата на полумесец. Очите й се напълниха със сълзи като гледаше как едната обеца се заплете с кичур коса и бързо се извърна от огледалото.

Влезе във всекидневната, наля си чаша кафе и отиде да вземе от масичката, разположена до дивана, кафявия плик, който бе оставила там преди няколко дни. Върху него бе надраскано с детския почерк на Шантал: „Не отваряй преди 25 декември. Имам предвид точно теб!“.

Разкъса плика и извади тумбесто пакетче, опаковано с бяла хартия и с прикрепена към него бележка.

„Скъпа Хани,

Надявам се да прекараш весела Коледа. Аз и Гордън харесваме Уинстън-Салем. Намерихме си квартира във фургон на един наистина хубав паркинг. На Гордън работата му харесва. Каза, че имал за теб подарък, но ще го получиш по-късно. Имам си приятелка. Казва се Глория и ме научи как да плета.

Все още смятам, че трябва да се върнеш в Л. А. Не вярвам, че Даш щеше да хареса това, което правиш със себе си. Липсваш ми. Надявам се да харесаш подаръка си.

С обич:

Шантал (и Гордън)

П. С. Не се безпокой. Ако се върнеш в Л. А., аз и Гордън няма да дойдем с теб.“

Хани премигна и разопакова пакетчето. С неуверена усмивка извади първия си истински подарък, който получаваше от Шантал, откакто бяха деца — ръчно изплетена покривчица за кутия с тоалетна хартия. Бе изработена от неоновосиня прежда, украсена с нещастни жълти колелца, които трябваше да изобразяват цветя. Занесе я в банята, постави я върху ново руло тоалетна хартия и я сложи на почетно място зад тоалета.

След като свърши това, се замисли с какво да убие времето си. Импулсивно грабна сивото си вълнено яке, чантичката си и се запъти към своя блейзър. Ще включи радиото и ще се отправи на дълга разходка с колата.

По местните радиостанции предаваха само коледни песни, затова изключи радиото още преди да бе навлязла в границите на града. Бе ясно и доста над нулата; тъкмо бе решила да отиде до Миртъл Бийч и да погледа океана, когато забеляза комбито на Ерик да спира на светофара на няколко преки пред нея. Спомни си тайнствените му изчезвания и се почуди дали не се бе запътил да се срещне с някоя жена. Само при мисълта за това й призля.

Не възнамеряваше да го проследява, но когато той се отклони от улица „Палмето“, тя се улови, че също завива. Движението бе оживено от запътилите се да прекарат някъде празниците хора и затова не й бе трудно да остави няколко коли между себе и него.

За нейна изненада той спря на паркинга на Окръжната болница на Паксауочи.

Паркира на няколко коли разстояние от комбито и зачака. Минаха няколко минути. Мислите й пак се зареяха към Даш и понеже това бе твърде болезнено, тя се съсредоточи върху работата, която й предстоеше, за да полети отново „Черния гръм“ по релсите си.

Вниманието й отново се насочи към комбито, когато задната врата се отвори и от него слезе някакъв клоун.

Беше облечен с тъмночервена риза, напъхана в обсипани с точки широки панталони, косата му бе скрита под къдрава червена перука, привързана с пиратски шал. В едната си ръка държеше грозд разноцветни, пълни с хелий балони, а в другата — пластмасов чувал за смет, който, изглежда, бе пълен с подаръци. Тъкмо когато реши, че бе проследила някое друго комби, клоунът наклони глава и тя зърна тъмночервената превръзка над окото му. Почувства се объркана.

Ерик Дилън имаше още едно лице.

Кой бе всъщност той? Колко личности живееха в него? Първо Дев. Сега пък този. Искаше да подкара и да си замине, но не можеше. Без да се замисли какво прави, тя го последва в сградата.

Докато влезе във фоайето, той вече бе изчезнал, но не бе трудно да открие следите му. Една възрастна жена в инвалидна количка държеше червен балон. Дете с гипсирана ръка стискаше зелен. Един пациент лежеше на количка, а над нея се вееше оранжев балон. Следите обаче изчезнаха в задния коридор.

Опита да се самоуговори да си върви, но вместо това се спря пред стаята на сестрите.

— Извинете, да сте видели случайно оттук да минава един клоун?

Въпросът й прозвуча глупаво.

Върху табелката с името на младата сестра бе закичен стрък изкуствен чимшир.

— Имате предвид Едноокия пират ли?

Хани кимна неуверено. Очевидно това не бе първото посещение на Ерик в болницата. Нима бе идвал тук, когато изчезваше от парка?

— Навярно днес ще изнесе представление за децата. — Тя вдигна телефона и зададе няколко въпроса на човека от другата страна на жицата, а сетне затвори.

— Детско отделение, трети етаж. Тъкмо започват.

Хани й благодари и се запъти към асансьора. Със стъпването си на третия етаж тя чу радостните писъци на децата. Пое по посока на смеха към една зала в края на коридора и спря. Необходимо бе да събере всичката си смелост, за да влезе.

Десетина съвсем малки деца, навярно между четири и десетгодишни, се бяха събрали във весело украсената стая. Някои носеха болнични халати, други бяха по нощници. Имаше чернокожи, от азиатски произход и бели. Неколцина седяха в инвалидни колички, имаше и деца на системи.

Под къдравата червенокоса перука лицето на Ерик бе дегизирано в клоунско бяло. Имаше една огромна вежда, устните му бяха аленочервени, на върха на носа му бе изрисувано червено колелце, а окото му бе прикрито с тъмночервена превръзка. Съсредоточил вниманието си върху децата, той не я видя.

Тя се загледа очарована.

— Ти не си Дядо Коледа — извика едно от децата, малко момченце в синя нощница.

— Тъкмо там ти е грешката — отвърна войнствено Ерик. — Имам брада, нали така!? — И той поглади гладко избръснатото си лице.

Децата посрещнаха твърдението му с енергично поклащане на глави и викове на отрицание.

Той се потупа по гладкия корем.

— И голям, дебел търбух?

— Не, нямаш.

— И имам червен костюм на Дядо Коледа — и той дръпна тъмночервената си риза.

— Не!

Последва дълга пауза. Ерик изглеждаше объркан. Лицето му се нацупи, сякаш всеки момент щеше да заплаче, а децата се разсмяха още по-силно.

— Тогава кой съм аз?

— Ти си Едноокия! — извикаха неколцина от децата. — Едноокия пират!

Лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Ами да, това съм аз! — Той дръпна ластика на широките си панталони и от тях излетяха половин дузина балони. Сетне запя песента „Кокорко, големият моряк“, като заместваше истинското име с Едноокия и едновременно танцуваше нещо като ирландска джига.

Хани гледаше, напълно объркана. Как можеше човек, обсебен в личния си живот от толкова дяволи, да ги преодолее и да изиграе такава роля? Акцентът му бе комична смесица от кокни^[1] и говора на Дългия Джон Силвър. Децата пляскаха радостни с ръце, изцяло завладени от тази очарователна магия, с която той с лекота ги обгръщаше.

Приближавайки финала, той извади три гумени топки от джоба на панталоните си и започна да жонглира с тях. Бе непохватен жонгльор, но го правеше с такъв ентусиазъм, че на децата много им хареса. И в този момент той я видя.

Тя замръзна на място.

Една от топките се изплъзна от ръцете му и се търколи по пода. Минаха няколко секунди, в които той се бе вторачил в нея, а сетне веднага насочи вниманието си отново към децата.

— Нарочно я изпуснах — изръмжа той и поставил ръце на хълбоците си ги изгледа свирепо, предизвиквайки ги да му възразят.

— Не беше нарочно! — възразиха неколцина. — Изтърва я!

— Кат’ си мислите, че сте толкоз умни — изрече сърдито той, — сигурно не знаете, че съм учил изкуството на жонглиране при самия Корни Великолепния!

— Кой е той? — попита едно от децата.

— Не сте чували за Корни Великолепния?

Те поклатиха глави.

— Е, тогава…

И той захвана магическа приказка за жонгльори и дракони и за една красива принцеса, която била омагьосана от зли духове да забрави името си и да се скита по целия свят в търсене на дома си. С мимики и жестове той пресъздаваше толкова живи картини, че човек можеше да ги вземе за истински.

Бе видяла онова, което искаше да види, но не можеше да намери сили да си тръгне. Примката, в която бе вплел децата, бе оплела и нея, и докато слушаше, й бе невъзможно да си представи кой се криеше зад това клоунско лице. Ерик Дилън бе мургав и проклет; този клоун пират излъчваше радостен, поглъщащ чар.

Едноокия поклати тъжно глава.

— Толкова била красива принцесата и толкова тъжна… Амчи вий как щяхте да се чувствате, ако не си знаехте как се викате или къде живеете?

— Аз знам как се казвам — рече едно от по-смелите момченца. — Джереми Фредерик Купър трети. И живея в Леймър.

И другите деца започнаха да си казват имената, а Едноокия ги поздравяваше за отличната им памет. Сетне той се изгърби и се натъжи.

— Горката принцеса. Де да можехме да й помогнем. — Той изщрака с пръсти. — Хрумна ми нещо. Може би всички заедно ще успеем да развалим магията.

Последва хор на съгласие от страна на децата, а едно малко момиченце с големи очила вдигна ръка.

— Еднооки? Как можем да помогнем на принцесата, като я няма тук?

— Да съм казал, че я няма? — Едноокия изглеждаше объркан. — Не-е-е, не съм казвал такова нещо, приятелче. Тук си е тя, тук е!

Децата се заоглеждаха и Хани усети първото пробождане на идващата опасност.

— Е, разбира се, не е облечена като принцеса — рече Едноокия.

Дланите й започнаха да се потят. Не, той нямаше да…

— Щото не си спомня коя е. Но е толкова красива, колкото трябва да е красива една принцеса, затуй не е мъчно да я открием, нали?

Десетина чифта очи се спряха върху й. Почувства се така, сякаш бе прикована като набодена пеперуда към стената. Обърна се и тръгна към вратата.

— Тя си отива! — извика едно от децата.

Преди да стигне до вратата едно въже мина над главата й и се стегна на кръста й, стягайки ръцете към тялото й. Зашеметена, тя заби поглед в земята.

Бяха я хванали с ласо.

Децата пищяха от смях, докато тя гледаше втренчено примката, неспособна да повярва на очите си. Той започна да я придърпва с въжето. Децата го окуражаваха радостно. Тя се запрепъва, вървейки заднешком, объркването й правеше движенията й още по-неумели. Как можа да постъпи така с нея! Знаеше, че не е готова за нещо подобно. Тялото й се блъсна в неговото.

— Стеснява се пред непознати — обясни Едноокия и започна да я развързва. Веднага щом я освободи, той преметна ръка през рамото й, ужким да я прегърне, но по-скоро да я прикове до себе си. — Не се бой, принцесо. Никой от тия тук няма да ти навреди.

Тя погледна умолително децата, а сетне — и него.

— Горката принцеса! Изглежда си е изгубила и гласа…

Всъщност той изглежда я дразнеше. Искаше да го отблъсне оскърбена, но не можеше да го направи пред очите на децата.

— Къде ти е короната? — попита скептично едно от момченцата с игла на система на ръката си.

Тя зачака Ерик да отговори, но той замълча.

Мина секунда, втора.

Той погледна ноктите на свободната си ръка, а сетне започна сложната процедура по преглеждането и полирането на ноктите си, докато я чакаше да заговори.

— Кажи ни, принцесо — попита тихо очилатото момиченце.

— Аз… ъ-ъ-ъ… не помня — успя да изрече тя най-накрая.

— Видяхте ли, какво ви казвах? — Едноокия изшляпа с едната си тиранта със свободната си ръка. — Паметта й е като швейцарско сирене — пълна с дупки.

Думите му прозвучаха самодоволно и това я подразни.

— Да не си я оставила под леглото? — попита момиченцето. — Аз по някой път си оставям там куклата.

— Ъ-ъ-ъ, не, не мисля.

— В килера? — предложи друго дете.

Тя поклати глава; усещаше колко здраво я бе хванала ръката на клоуна през раменете.

— В банята? — изфъфли едно момченце.

Тя разбра, че нямаше да я оставят на мира и изтърси:

— Аз… аз… май я оставих на лавицата.

Откъде й хрумна такава глупост?

Ръката на Едноокия се отдръпна от рамото й, но вместо да й помогне, гласът му й прозвуча определено скептичен.

— Оставила си короната си на принцеса на лавицата ли?

Не, той нямаше намерение да я облекчи.

— Ами… главата ме болеше от нея — рече тя. И сетне додаде малко по-твърдо, надделяваше вече чувството й за собствено достойнство. — Понякога с короните е така.

— Де да знам, аз си нося само пиратския шал. — Тя зачака той да й подаде реплика за излизане от положението, но вместо това той рече: — Чух за някаква принцеса, омагьосана от зли духове.

— Тъй ли?

— От сигурно място.

— Така ли? — Тя започна полека да се отпуска.

— Чух, че магията можела да се развали, ако въпросната принцеса… — и той намигна на децата, — … целуне някой красив мъж.

Момчетата изпъшкаха, а момичетата се разсмяха.

— Да целуне хубав мъж ли?

— Винаги помага. — И той започна да се фръцка пред децата, да приглажда с кутре перуката си и изрисуваната си вежда.

Децата съзнаваха какво щеше да последва и смехът им се засили.

Закачката му бе заразителна и тя едва прикри усмивката си.

— Така ли?

— И тъй кат’ съм милостив човек и прочее… — той изтупа дъното на панталоните си, — … реших да предложа аз да я свърша тая работа.

Изразявайки комично сладострастие, той се наведе към нея и изду устни напред.

Тя едва не се разсмя. Вместо това разгледа сбръчканите му устни. Сетне погледна децата и извъртя смешно очи. Те се изкикотиха и този смях я изпълни с радост.

Обърна се отново към клоуна.

— Една целувка ли? — изрече думата така, сякаш произнасяше рибено масло.

Едноокия кимна. И все още с издути напред устни рече:

— Едно голямо млясване, принцесо. Ето тук — и посочи боядисаните си устни.

— От някой красавец? — попита тя.

Все още издул устни, той показа мускулите си и се зафръцка.

Тя пак погледна децата и те се засмяха още по-силно.

— Значи целувка от някой красавец, а? Е, добре тогава.

И тя мина покрай него и се приближи до едно момченце с шоколадовокафява кожа и гипсиран крак. Наведе се и му подложи бузата си. То се изчерви, но с готовност я целуна бързо. Децата задюдюкаха като видяха притеснението му.

Тя се изправи. Усмивката на Едноокия се бе разтеглила като ластик по цялото му лице. А сетне всички се смълчаха в очакване да видят дали целувката ще свърши работа.

Тя застина на място, както трябва да се предполага, че би сторила една принцеса, отърсваща се от злата магия. Очите й постепенно се уголемяваха, докато не станаха огромни и изпълнени с удивление.

— Спомних си! Аз съм от… — Откъде? Музата й я напусна. — Аз съм от окръг Паксауочи, Южна Каролина! — възкликна тя.

— Ами това е точно тук, принцесо — рече фъфлещото дете.

— Тъй ли? Да не искате да кажете, че съм си у дома?

Децата закимаха.

— А помниш ли си името? — попита едно от тях.

— Ами да. Името ми е Попкорн^[2].

Това бе първата дума, която й дойде на ума, инспирирана навярно от миризмата, която проникваше в стаята от съседната кухничка.

— Това име е тъпо — отбеляза едно от по-големите момчета.

Тя обаче си настоя на своето.

— Принцеса Попкорн Амарилис Браун от окръг Паксауочи, Южна Каролина.

Синьото око на клоуна заблещука на фона на бялата боя на лицето му.

— Е, добре, принцесо Попкорн. След като се сети как ти викат, може би ще ми помогнеш да раздадем малко коледни подаръци, а?

И тя му помогна да разпредели донесените подаръци, които се оказаха доста скъпи портативни видеоигри. Малките пациенти бяха доволни и след като се посмя заедно с тях, тя за пръв път от месеци насам се почувства безгрижна.

Накрая се появиха сестрите да отведат децата по леглата им. Едноокия обеща да се отбие в стаите и да види всички преди да заспят.

Когато останаха сами в залата, той й обърна гръб, за да събере аксесоарите си. Събра ласото и го бутна в чантата си. Тя очакваше да й заговори, но той не рече нищо. Наведе се да вземе една от топките, която бе изпуснал. Когато се обърна към нея, тя му я подаде.

— Откога го правиш? — попита тихо тя.

Очакваше да отклони въпроса й, но той изглеждаше замислен. И веднага щом заговори, тя разбра защо.

— Ами, виж сега, принцесо, Корки сигурно ме е научил да жонглирам, малко след като потопихме „Веселия Роджър“.

Не само се направи, че не е разбрал въпроса й, но и продължи да играе ролята на Едноокия. Не биваше да се изненадва. Когато Ерик играеше една роля, играеше я докрай. Не се зае да изследва чувството си на облекчение. Знаеше само, че когато разговаряше с пирата клоун, се усещаше в безопасност, а когато бе с Ерик Дилън, никак не се чувстваше сигурна.

— Каза, че името му било Корни — поправи го тя.

— Двама бяха. Близнаци.

Тя се усмихна.

— Добре, Еднооки. Да бъде както искаш.

Той си прибра работите и тръгна към вратата.

— Сега ще посетя някои от по-големите деца, принцесо. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя се поколеба, но сетне кимна.

И така Едноокия пират и принцеса Попкорн Амарилис Браун прекараха следобеда на Коледа в посещение на децата на третия етаж в Окръжната болница на Паксауочи; раздаваха утешение, фокуси и видеоигри. На по-големите момчета Едноокия каза, че била гаджето му, а принцеса Попкорн Амарилис изцяло отричаше. Принцесите, казваше тя, нямат гаджета; вместо това имат ухажори. И сред тях изобщо няма клоуни.

Този следобед тя чу нещо, което не бе чувала от месеци. Чу звука на собствения си смях.

У него имаше нещо чудотворно, нежност, която привличаше децата и ги караше да се катерят в скута му, да се хващат за краката му, някакъв закачлив чар, който й помогна да забрави мъката си, па макар и за няколко часа, и да й се прииска и тя да се изкатери в скута му. Тази мисъл не й причини угризение на съвестта, нито чувство за нелоялност към паметта на Даш. В крайна сметка нямаше нищо грешно в това да поискаш да прегърнеш един клоун.

Когато излязоха от болницата, почти се бе смрачило. Дори и тогава той не изостави образа на Едноокия. Докато вървяха към паркинга, продължи нахално да флиртува с нея. А сетне рече:

— Ще дойдеш ли да видим децата пак към края на седмицата, принцесо? Можем да опитам онзи номер с камите, дето съм го замислил.

— И в него сигурно ми е отредена ролята на мишена!?

— Отде позна?

— Интуиция.

— Напълно безопасно е. Вече почти не пропускам да улуча.

Тя избухна в смях.

— Не, благодаря, негоднико!

Когато приближиха колата му, смехът й се стопи. Като се качи вътре, този клоун пират ще изчезне, а заедно с него — и принцесата. Почувства се досущ като болните деца, които не искаха да го пуснат да си върви. Помисли си за празната каравана и за грубите, мрачни лица на мъжете, които обитаваха парка заедно с нея. Тихите, изпълнени с копнеж думи, се изплъзнаха от устните й, преди да успее да ги спре.

— Бих искала да мога да те отведа у дома.

Усети моментното му колебание, докато оставяше чантата си, но той рече:

— Съжалявам, принцесо. Обещах на момчетата, че ще отида на един обир с тях.

Почувства се невероятно глупаво. В опит да си възвърне позициите, тя изкудкудяка:

— Да гуляеш на Коледа вечер? Напълно ти липсва чувството на срам. Аз пък тъкмо си мислех да приготвя една истинска вечеря.

Последва късо мълчание. За пръв път този следобед клоунът изглежда бе поизгубил своята напереност.

— Може би ще… може да ти пратя някое от момчетата. Да ти прави компания.

Отговорът му сякаш я обля с ледена вода. Освен това се почувства и уязвима. Сведе поглед към върховете на обувките си.

— Ако се казва Ерик, не искам да го видя.

— Не мога да те виня за това — рече той, без изобщо да изгуби самообладание. — Не е от най-добрите, тоя Ерик, така си е.

Между тях се възцари мълчание. Паркингът бе тих, а нощта — ясна. Сякаш принудена от някаква сила, тя вдигна брадичка и се взря в бялото лице на клоуна. С разума си съзнаваше кой се криеше зад този грим, но бе Коледа, предстоеше й дълга нощ и затова сърцето й прекрачи границата на разумното.

— Разкажи ми за него — рече тихо тя.

Той мушна ръце в джобовете си и рече неодобрително:

— Не е човек, който да е подходящ за нежния слух на една принцеса.

— Слухът ми не е чак толкова нежен.

— Просто внимавай с него, това е.

— И защо?

— Щот’ си много хубава, не видиш ли? Чувства се заплашен, когато си помисли, че една женска може да е толкоз красива кат’ него. Най-суетният мъж, дето съм виждал. Не иска никой да му се пречка пред огледалото. И докат’ се усетиш, вече ще ти е задигнал ролките и ще е драснал с гримовете ти.

Тя се усмихна, неочаквано доволна, че не бе станал сериозен. Но сетне челото под изрисуваната му червена вежда се смръщи и тя почувства растящото му напрежение.

— Да ти река истината, принцесо… — той извади от джоба си ключ и го мушна в ключалката на задната врата, — … най-добре ще е да стоиш колкот’ се може по-надалеч от него. И без туй си си имала доста неприятности в живота — с тая зла магия и въобще — тъй че нямаш нужда от нови. Сърцето му е ледено кубче, туй ще ти река.

Тя се сети за врявата на децата, които търсеха вниманието му, за това как ги бе прегръщал, за утешението, което им бе дал. Ледено кубче, няма що.

— И аз си мислех, че е така — изрече сковано тя, — но вече не му вярвам.

— Не ме разнежвай, принцесо, инак ще трябва противно на добрите си разбирания, да ти дам един съвет.

— Давай.

Той се облегна на колата и се вгледа в нея, без да премигне.

— Добре. Постъпи умно, дето му взе мангизите, т’ва първо. Тоя тип е фрашкан с пари, тъй че няма да му се отрази. И трябва да правиш онова, което ти рече за кариерата ти. Няма да те подведе там, можеш да му вярваш. — Той пак мушна ръка в торбестите си панталони. — Но туй е сичко, което ще получиш от него. Не го бива с крехките създания, принцесо. Не че иска да ги нарани, но баш туй става винаги.

Тя първа отмести погледа си.

— Би трябвало… онази вечер в банята… бях уморена, това е всичко.

— Не постъпи умно, принцесо. — Гласът му предрезгавя. — Не си от тоз тип жени, дето могат да го сторят с лекота.

— Не, такава съм! — възкликна тя. — Точно тъй го сторих. Нямах нищо друго наум, защото все още съм влюбена в мъжа си. И той би ме разбрал!

— Тъй ли?

— Разбира се. Той се отнасяше с разбиране към секса. А то си бе точно такова. Просто секс. Нямаше нищо лошо.

— Това е добре, принцесо. Тогава няма за какво да съжаляваш.

Би трябвало да е вярно, но не бе, и тя не можеше да разбере защо.

Той й се усмихна леко и се качи в колата.

— Сбогом, принцесо.

— Сбогом, Еднооки.

Моторът заработи веднага и той излезе от паркинга. Тя видя как колата зави зад ъгъла и изчезна. В далечината тихо звънтяха камбани. Над главата й една по една изгряваха звездите.

Мъката я обви в тежкия си сив облак.