Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (24)

Двадесет и четвърта глава

— Хани, заваля! — подвикна Шантал. — Веднага спирай работа.

От мястото, където бе кацнала, на върха на първото възвишение на „Черния гръм“, тя видя миниатюрната фигурка на братовчедка си, която надничаше иззад малката червена точица на чадъра.

— Слизам след няколко минути — извика й в отговор тя. — Къде е Гордън? Казах му веднага да се връща.

— Не се чувства добре — изкрещя Шантал. — Реши да си почине малко.

— Не ме интересува дори да умира. Кажи му веднага да дойде тук горе.

— Днес е денят на Бога! Не бива да се работи в почивен ден.

— И откога взе да се интересуваш от деня на Бога? Вас двамата ви мързи, независимо какъв ден е.

Шантал си замина разсърдена, но това не развълнува Хани. За Шантал и Гордън безгрижните дни бяха свършили.

Тя заби още един пирон в мостчето, което изграждаше на самия връх на възвишението. Мразеше дъжда, мразеше и неделите, защото работите по възстановяването на влакчето спираха. Ако зависеше от нея, строителният екип щеше да работи седем дни в седмицата. Не бяха профсъюзни членове, затова можеха да се трудят и извънредно.

Пренебрегвайки дъжда, тя продължи да сковава мостчето. Отчаяна бе, че нямаше достатъчно сила да върши и по-тежката работа, например — по ремонта на релсовия път. Строителният екип, под надзора на наетия от нея специалист, през първите два месеца бе свалил стария релсов път и бе подменил повредените елементи на носещата конструкция. За щастие, по-голямата част от нея бе все още здрава. Бетонните основи бяха излети през шейсетте години и затова не се налагаше да бъдат подменяни. Всички се безпокояха за евентуалните пукнатини в хоризонталните носещи греди, грамадните талпи, върху които бе положен релсовият път, но и те не бяха чак толкова много.

И все пак, подмяната на целия релсов път бе огромна и скъпа работа и парите на Хани бързо се стопяваха. Нямаше си представа как щеше да финансира новата подемна верига и покупката на нов двигател, които все още не бяха монтирани, да не говорим за електрическата инсталация и въздушните спирачки, които трябваше да заменят старите ръчни спирачки.

Дъждът се усили и тя почувства, че опорната й точка бе станала опасна. С нежелание пое дългото слизане по носещата конструкция, която използваха като стълба, докато не завършат мостчето. Тялото й вече не протестираше при това трудно слизане. Бе слаба, но със здрава мускулатура, уморена от двата месеца ужасно тежка работа по седем дни в седмицата, по четиринайсет часа на ден. По ръцете й се бяха появили мазоли, бяха изпъстрени и с малки ранички от неумелото боравене с този или онзи инструмент, докато постепенно усвояваше уменията да си служи с тях.

Когато стигна до земята, тя свали жълтата си каска. Вместо да отиде в импровизирания си дом, се запъти под капещите дървета към другия край на парка. Още при първия оглед изостави всякакви надежди да заживее във фургона на Софи. Покривът му се бе срутил, синият му корпус се бе килнал на една страна, а скитниците отдавна бяха ограбили от него всичко ценно. След като махна останките от него, тя постави на същото място една малка, сребриста каравана.

Но сега целта й не бе временната й къща, а „Кошарата“, разнебитената сграда, в която някога живееха неженените мъже, наети на работа в парка. Сега я обитаваха Гордън и Шантал. Доволна бе, че „Кошарата“ се намираше на срещуположния на нейната каравана край на парка. Достатъчно зле й действаше да бъде по цял ден сред хора. Поне нощем искаше да е сама. Само когато бе сама, можеше да почувства възможността да осъществи някакъв контакт с Даш. Не че вярваше, че това щеше да стане. Не и преди да поеме с „Черния гръм“.

Бе завързала косата на врата си с гумено ластиче, но мокри кичури бяха полепнали по бузите й, а и пуловерът й бе залепнал влажен на тялото й. Ако Лиз можеше да я види в този й вид, щеше да закърши ръце. Но Лиз и Калифорния вече бяха част от друга вселена.

— Кой е? — попита Шантал, когато Хани почука.

Разстроена, Хани стисна зъби и отвори рязко вратата.

— Кой може да е! Ние сме единствените хора тук.

Шантал скочи нервно от стария оранжев диван, където си четеше някакво списание и застана изпъната като работник, хванат от началника си да мързелува. „Кошарата“ се състоеше от четири стаи: всекидневна, обзаведена от Гордън и Шантал с това-онова, купено от разпродажби; спалня, в която някога имаше дървени нарове, а сега — желязно двойно легло; кухня и баня. Макар интериорът да бе опърпан, Шантал поддържаше къщата по-чисто, отколкото който и да е от предишните им домове.

— Къде е Гордън? Каза ми, че бил болен.

Шантал се опита да скрие списанието под мръсна, кафява, велурена възглавница.

— Болен е. Но въпреки това отиде да смени маслото на камиона.

— Обзалагам се, че е отишъл чак когато си му казала, че го търся.

Шантал бързо промени темата.

— Искаш ли малко супа? Преди малко приготвих чудесна супа.

Хани съблече пуловера и последва Шантал в кухнята. Стари метални шкафове, боядисани в отровно зелено, заемаха две от стените, върху един от тях бе единственият работещ телефон в парка. Плотовете, покрити някога със златиста изкуствена материя, бяха сега с убит цвят и покрити със стари петна, а линолеумът на пода бе напукан като изгоряла от сушата земя.

Тъй като Хани и Гордън работеха непрекъснато по влакчето, Шантал бе единственият свободен човек, който да се погрижи за храната им и тя бързо бе схванала, че ако не готвеше, никой от тримата нямаше да яде. Бе изгубила доста от килограмите си, натрупани през последните години, и бе започнала да готви далеч по-прилично, отколкото онова осемнайсетгодишно момиче, спечелило конкурса за красота Мис Паксауочи.

— Да отвориш една консерва и да стоплиш съдържанието й все още не означава да си приготвила супа — сопна й се Хани край старата походна масичка, която бяха внесли в кухнята. Знаеше, че бе по-добре да окуражи братовчедка си, отколкото да я критикува, но вътре в себе си бе решила, че чувствата на Шантал повече не я интересуват.

Устните на Шантал се свиха от негодувание.

— Не съм толкова добра готвачка като теб, Хани. Все още се уча…

— На двайсет и осем години си. Отдавна трябваше да си се научила, вместо да си прекарваш последните девет години да притопляш замразени яденета в микровълновата.

Шантал взе от шкафа една купичка и започна да я пълни над газовия котлон с пилешка супа.

— Старая се. А твоята критичност ме засяга.

— Толкова по-зле за теб! Ако не ти харесва начинът, по който водя нещата тук, можеш да си тръгнеш всеки миг. — Ненавиждаше грубостта и лошото си настроение, но изглежда не можеше другояче. Беше досущ като онези ранни години в „Шоуто на Даш Кугън“, когато и най-малката проява на слабост от нейна страна щеше да я съсипе.

Шантал стисна здраво черпака.

— Аз и Гордън нямаме къде да отидем.

Устните на Хани се разтеглиха в безпощадна усмивка.

— Тогава ще се наложи да се съобразявате с мен.

Шантал я погледна тъжно и заговори тихо:

— Ти се промени, Хани. Станала си толкова груба! Понякога не мога да те позная.

Хани глътна лъжица супа; не искаше Шантал да разбере колко болезнени бяха думите й. Знаеше, че се държи враждебно. Строителите никога не се шегуваха в нейно присъствие, както се шегуваха помежду си, но тя си казваше, че няма и намерение да печели някакъв конкурс по популярност. Единственото, което я вълнуваше, бе да завърши „Черния гръм“, за да може да тръгне с него и, евентуално, да намери мъжа си.

— Преди беше толкова мила. — Шантал седеше до мивката с отпуснати ръце, а по лицето й бе изписано съжаление. — Но след като Даш умря, изглежда нещо в теб се пречупи.

— Просто реших, че е време ти и Гордън да слезете от гърба ми, това е!

Шантал прехапа долната си устна.

— Ама ти веднага продаде къщата, направо изпод краката ни, Хани. Толкова я обичахме тази къща…

— Трябваха ми пари. Продадох и ранчото, тъй че не можете да смятате, че съм нарочила само вас.

Решението да продаде ранчото бе едно от най-трудните в живота й, но в крайна сметка тя ликвидира всичко, за да финансира възстановяването на влакчето. Единственото, което й остана, бе колата й, малко дрехи и този парк. И въпреки това нямаше достатъчно пари и щеше да я голям късмет, ако те не свършеха до началото на януари.

Не искаше да мисли за това. Не искаше нищо да я отклонява от решимостта й, която се бе породила в деня, когато се завърна в парка и видя отново „Черния гръм“. Понякога си мислеше, че решението да построи отново влакчето бе единственото нещо, което я поддържаше жива; ето защо не можеше да се остави чувствата да я размекват.

— Цялата тази работа е жива лудост — изхленчи Шантал. — Рано или късно парите ти ще свършат. И тогава какво ще ти остане? Наполовина завършено влакче, с което никой не може да се повози, в средата на един парк, който никой не посещава.

— Ще намеря начин да събера пари. Има някакви организации на историци, които се интересуват от реставрирането на дървени влакчета.

Хани избягваше да срещне погледа на Шантал. Нито една от тези организации нямаше толкова ресурси, че да отпусне необходимата й сума, но тя не искаше да признае това пред Шантал. Братовчедка й и без това я смяташе за побъркана. А навярно така си и беше.

— Нека предположим, че стане чудо и завършиш „Черния гръм“ — рече Шантал. — И каква ще ти е ползата от това? Никой няма да дойде, защото увеселителният парк вече не съществува. — Очите й потъмняха от настойчивостта й. — Хайде да се върнем в Калифорния! Стига само да вдигнеш телефона и ще те вземат в някое телевизионно шоу. Можеш да спечелиш сума пари.

На Хани й се прииска да запуши ушите си с ръце. Шантал бе права, но тя не можеше да го направи. Още щом я видеше в някоя друга роля, а не в ролята на Джейни Джоунс, публиката щеше да усети, че не е никаква актриса, а просто една измамница. Онези нейни изпълнения бяха единственото нещо, с което можеше да се гордее, единственото нещо, което не можеше да пожертва.

— Това е лудост, Хани — възкликна Шантал. — Ти хвърляш всичко на вятъра. Нима искаш всички ние, тримата, да се погребем редом с Даш Кугън?

Хани блъсна с лъжицата, супата се разлетя навсякъде, и скочи от масата.

— Не смей да говориш за него! Не искам дори да споменаваш името му. Не ме интересуват никакви къщи в Калифорния, нито пък дали някой ще дойде в парка. Не ме интересувате двамата с Гордън. Възстановявам влакчето за себе си и за никой друг.

Задната врата се отвори, но тя не го видя, докато Гордън не заговори:

— Не бива да крещиш така на Шантал — рече тихо той.

Тя се обърна на пета, оголила зъби.

— Ще й крещя както си искам! И двамата сте безполезни. Двамата най-безполезни човека, които съм срещала през живота си.

Гордън гледаше някъде над главата й.

— Откакто сме дошли тук, Хани, аз работя рамо до рамо с теб. Десет, дванайсет часа на ден. Колкото и ти.

Истина беше. Отсъствия като днешното му бяха рядкост. Гордън работеше с нея в неделите и до късно вечерта, след като работниците си отидеха. Тя дори се изненада, че той се справяше с тежката работа. А сега, като видя колко бе пребледнял, разбра, че може би Шантал й бе казала истината за неразположението му; въпреки това не й бе останал и грам съчувствие, дори и към самата себе си.

— Най-добре е вие двамата да не ме притискате. Тук командвам аз и е нужно веднага да решите какво ще предприемете. — Устните й се изкривиха мъчително. — Доброто старо време, когато можехте да измъкнете от мен всичко със заплахата, че ще ме изоставите, свърши. Вече не ме интересува дали ще си заминете. Ако смятате, че не можете да се съобразявате с решенията ми, стягайте си багажа и утре да ви няма.

Мина бързо покрай него, излезе през задната врата и се спусна по ронещите се бетонни стъпала. Защо ли им позволи да останат? Те се интересуваха от парите й, а не от самата нея. А тя самата не даваше и пет пари за тях. Не даваше пет пари за никого.

Пресрещна я студен, дъждовен порив на вятъра и тя се сети, че бе забравила пуловера си у тях. Вляво от себе си можеше да види Сребърното езеро, набръчканата му от дъжда повърхност бе сива и зловонна под декемврийското небе. Над развалините на залата на блъскащите се колички прелетя лешояд. Земя на мъртвите. Паркът бе най-доброто място за нея.

Когато навлезе под дърветата, забави стъпки, обгърната от празнота. Мокрите кафяви игли се полепваха по работните й ботуши и по крачолите на дънките й. Искаше й се да бе в състояние сама да възстанови влакчето, та да се отърве от всички други. Може би Даш щеше да й заговори, ако бе сама. Отпусна се на олющената кора на един бор, обезсилена от мъка и самота; дъхът й образуваше във въздуха мразовито облаче. Защо не ме взе със себе си? Защо умря без мен?

Едва сега постепенно осъзна, че в другия край на поляната, близо до караваната й, се бе изправил някакъв мъж. Шантал й бе казала, че не е безопасно да живее толкова далеч от тях, но не й обърна никакво внимание. А сега космите по врата й настръхнаха.

Той повдигна глава и я забеляза. В неподвижността му имаше нещо злокобно. Откакто се бе върнала в парка, се бе сблъсквала на няколко пъти със скитници, но те винаги бягаха, щом я забележеха. А този мъж изглежда нямаше намерение да избяга.

До този момент не бе мислила, че въпросът за собствената й безопасност можеше да я интересува дотолкова, че да изпита страх, но дори и от двайсет метра разстояние можеше да почувства заплахата, която излъчваше той. Бе много по-едър от нея, широкоплещест и силен, с дълга, свободно пусната коса и с плашеща черна превръзка на едното око. Коженото му яке блестеше на дъжда, а дънките му бяха мръсни и изкаляни.

След като не се приближи, у нея се породи искрица надежда, че щеше да си замине. Но вместо това той тръгна към нея с бавни, заплашителни крачки.

— Нахлуваш незаконно — излая тя с надеждата, че ще го уплаши — така, както бе изплашила мнозина преди него.

Той не отвърна нищо, а се приближи още повече и спря на около три-четири метра в сенките на дърветата.

— Какво искаш? — попита тя.

— Не съм много сигурен. — В тона му долови някакъв слаб, чуждестранен акцент, който не можа да определи.

По гърба й пробягаха ледените тръпки на страха. Бе съвсем наясно, че поляната бе пуста и че дори и да извикаше, Гордън и Шантал нямаше да я чуят.

— Това е частна собственост.

— Нямам намерение да причинявам вреди. — В речта му отсъстваше всякаква интонация, само този мек, чуждестранен акцент.

— Хайде, тръгвай и се махай оттук — нареди му тя. — Не ме карай да викам пазача.

Почуди се дали той подозираше, че няма никакъв пазач, защото тази празна заплаха изобщо не го уплаши.

— И защо ще трябва да го правиш? — попита.

Прииска й се да избяга, но знаеше, че щеше да я застигне далеч преди да се добере до къщата на Шантал. Докато той стоеше, вторачен в нея, тя изпита плашещото чувство, че се мъчеше да вземе някакво решение. Съзнанието й бързо прехвърли възможностите. Опитваше се да реши дали да я убие или просто да я изнасили. В един момент й се стори, че нещо в него й бе познато. Сети се за онези документални криминални предавания, които Гордън и Шантал гледаха по телевизията, и се запита дали не го бе виждала в някое от тях. Дали не бе беглец от затвора?

— Не ме познаваш, нали? — изрече най-сетне той.

— Би ли трябвало?

Нервите й бяха опънати докрай и й се прииска да изкрещи. Една погрешна дума и той щеше да я нападне. Остана замръзнала на място, докато той направи още една крачка напред.

Тя инстинктивно отстъпи, протегнала ръка напред, сякаш тази крехка бариера щеше да го спре.

— Не се приближавай повече!

— Хани, Ерик съм.

Думите му постепенно проникваха в съзнанието й, но минаха няколко секунди, преди да осъзнае кой бе той.

— Не исках да те плаша — продължи той с равен и безизразен глас, в който нямаше и следа от предишния акцент.

— Ерик?

Бяха минали много години, откакто го бе виждала на живо, а множеството му снимки във вестниците и списанията изобщо не приличаха на този заплашителен едноок непознат. Къде се бе дянал онзи нацупен, млад разбивач на женски сърца, когото тя познаваше отпреди?

— Какво правиш тук? — Думите й прозвучаха грубо. Нямаше никакво право да я плаши така. Нямаше никакво право и да нахлува в усамотението й. Пет пари не даваше дали бе голяма клечка в Холивуд. За нея времето, когато се впечатляваше от кинозвезди, бе отдавна отминало.

— Видях една табела на двайсет мили оттук и си спомних какво говореше за парка. Просто ми бе любопитно.

Тя огледа превръзката на окото му и запуснатия му вид. Дрехите му бяха омачкани и кални, ръцете му бяха мръсни, а лицето му чернееше от неколкодневна четина. Никак не бе за чудене, че не го бе познала. Спомни си, че бе катастрофирал с кола, но вече не изпитваше съчувствие към хора, които бяха имали достатъчно късмет да не загинат при подобни инциденти.

Подразни се, че трябваше да наведе главата си встрани, за да може да го погледне в окото.

— Защо не ми каза веднага кой си?

Той сви рамене, лицето му бе безизразно.

— По навик.

Обзе я безпокойство. Стоеше мълчалив, не се и опитваше да обясни както присъствието си в парка, така и заплашителния си вид. Просто отвърна на погледа й с единственото си ясно, немигващо око. Колкото по-дълго я гледаше, толкова повече я обземаше чувството, че се взира в някакъв огледален образ на собственото си лице. Не че намираше някаква физическа прилика. Беше нещо далеч по-важно. Тя съзря опустошената душевност, която й бе толкова добре позната.

— Криеш се от нещо, така ли? — рече тя. — Дълга коса. Фалшив акцент. Превръзка на окото… — Потрепери от студ.

— Превръзката е истинска. Заради последния ми филм дори я включиха в сценария. Що се отнася до останалото, не се опитвах да те изплаша. Акцентът е машинален. Използвам го, за да държа почитателите си настрани. Дори и не съзнавам вече, когато го използвам.

Изглежда обаче бе попаднал в клопката на нещо далеч по-съществено, отколкото в хитрините, с които да избегне разпознаването си от почитателите. Сама бегълка, за нея не бе трудно да разпознае друг беглец, макар да не можеше да си представи от какво точно бягаше.

Той се загледа в далечината.

— Никакви съседи. Никакви сателитни чинии. Късметлийка си, че имаш това място.

Той се изгърби срещу влажния вятър, все още без да си даде труда да я погледне.

— Съжалявам за Даш. Никога не ме е харесвал, но аз най-искрено се възхищавах от него.

Усети в съболезнованията му нюанс на завист и се наежи.

— Обзалагам се, че не си му се възхищавал като актьор.

— Не. Не като на актьор. Той бе преди всичко личност.

— Винаги казваше, че играе ролята на Даш Кугън по-добре от всички останали. — Тя стисна зъби, за да им попречи да затракат. Не искаше да проявява слабост пред когото и да било.

— Той си бе самият той. Малцина могат да се похвалят с това. — Извръщайки глава, той погледна встрани от нея към езерото, което проблясваше зад дърветата.

Спомни си една негова снимка във вестниците от деня преди наградите на Академията: лъщяща от брилянтина коса, големи слънчеви очила, безупречен костюм от „Армани“. На снимката не се виждаха краката му, но навярно бе намъкнал на голо мокасини от „Гучи“. Отново я порази фактът, че той бе мъж с хиляда лица и маската на скитника бе просто едно от тях.

— Имаш доста простор тук.

— И твърде малко хора — отвърна тя. — И смятам това да си остане така.

Той не схвана намека. Вместо това хвърли поглед на караваната.

— Да не би случайно да имаш там монтиран душ с малко топла вода?

— Боя се, че нямам настроение за компания.

— Аз — също. Ще се върна веднага щом си взема малко чисти дрехи от колата.

И докато тя отвори уста да му рече да върви по дяволите, той вече бе изчезнал сред дърветата. Влезе в караваната и веднага си помисли да заключи вратата. Но бе смъртно уморена и разбра, че просто не даваше и пет пари. Да си взема душ. Сетне щеше да си отиде и тя отново щеше да е сама.

Трепереше и не можеше да си позволи да се мотае в мокри дрехи, докато господин Филмова звезда използва всичката й топла вода. Нека се задоволи с остатъците. Съблече работните си дрехи и се пъхна под душа, питайки се какво ли му се бе случило. Не бе чувала за никакви други травми в живота му, освен развода и автомобилната катастрофа, след която очевидно се бе оправил. Като се имат предвид славата и богатството, с които сякаш бе орисан още при раждането си, той очевидно бе един от божиите избраници. Тогава с какво право се правеше на персонаж от древногръцка трагедия?

След като се изсуши, тя намъкна износен сив анцуг, окачен на вратата на банята, и се запъти към малката, добре подредена спалничка в задната част на караваната. Не си направи труда да погледне към всекидневната, за да види дали бе вече дошъл, но няколко секунди по-късно чу да изщраква бравата на банята и малко по-късно — шума на течащата вода.

Когато свърши с разчесването на мокрите си коси, тя отиде в малката кухничка, която бе по протежение на всекидневната. Помисли да свари кафе, но не искаше Ерик да остане толкова дълго, затова напълни мивката с вода и се залови да измие мръсните чаши, които се бяха събрали през последните няколко дни.

Когато той излезе от банята, бе облечен в чисти дънки и фланелена риза. Дългата му коса бе причесана назад, за да открие лицето, беше се и избръснал. Не искаше да му задава никакви въпроси и да удължава престоя му, но превръзката над окото му отново привлече вниманието й.

— Нараняването на окото ти временно ли е или завинаги?

— Завинаги. Поне докато не си направя операция. Но дори и тогава, кой знае… Не е гледка за хора със слаби нерви.

Този път бронята, с която се бе обградила, бе пронизана от порив на съчувствие. За всекиго бе трудно да изгуби едно око, но бе направо съсипващо за актьора, който се лишаваше от един основен инструмент на занаята си.

— Съжалявам — промълви тя.

Но извинението й прозвуча раздразнително и тя си помисли колко ли сама ненавиждаше този човек, в който се бе превърнала.

Той сви рамене.

— Случват се всякакви гадости.

Така значи, помисли си тя. Ето причината за бягството му. Окото му бе пострадало при катастрофата и той не можеше да понесе този факт.

Той отиде до задното прозорче и погледна през него. Тя заизважда чашите от сапунената вода.

— Нямаш телевизор тук. Това е хубаво.

— През повечето време не отварям и вестник.

Той кимна рязко. И сетне додаде:

— И с какво се занимаваш тук?

Очакваше въпроса му. Всички се надпреварваха с въпроси. Хората от градчето, работниците, Лиз. Всички искаха да узнаят защо бе напуснала Л. А. и защо харчеше цяло състояние в опит да построи отново влакчето, разположено в средата на един замрял увеселителен парк. След като не можеше да каже на хората, че го строи, за да намери отново мъжа си, обикновено обясняваше, че големите дървени влакчета били застрашени исторически забележителности на страната и тя се опитвала да спаси поне това. Не дължеше обаче на Ерик никакви обяснения, затова рече рязко:

— Трябваше да се махна от Л. А., затова се заех да възстановя „Черния гръм“. Влакчето.

Зачака да я подкачи с още въпроси, но вместо това той се обърна с лице към нея.

— Виж сега, ясно ми е, че не искаш компания, но бих желал да поостана някой и друг ден. Няма да ти се мяркам пред очите.

— Прав си. Не искам компания.

— Това е добре. Аз — също. Именно затова мястото ми хареса.

Тя извади една кафена чаша и я изплакна.

— Няма къде да отседнеш.

— Аз и така си спя в колата.

Взе кърпа за прибори и избърса ръцете си.

— Не съм съгласна.

— Боиш ли се?

— От теб? Едва ли.

— Възстановяването на това влакче сигурно иска много работа. Би могла да ползваш още чифт ръце.

Тя се засмя сухо.

— Строителството не е за кинозвезди. Тези стодоларови маникюри ще отидат на кино.

Той не се поддаде на подигравката й; комай дори не я и чу.

— Направи ми една услуга. Не казвай никому кой съм.

— Не съм казала, че можеш да останеш.

— Ти дори не знаеше, че съм тук. И още нещо. През няколко дни ще отсъствам. След като няма да ми плащаш, това не би трябвало да е проблем.

— Ще ходиш на фризьор ли?

— Нещо такова.

Не искаше да й се мотае наоколо, но би могла да използва още чифт ръце — особено, щом нямаше да му плаща надница.

— Добре — сопна се тя, — но ако ми лазиш по нервите, ще се наложи да си тръгнеш.

— Няма да остана толкова дълго, че да ти лазя по нервите.

— Вече си доста близо до момента да го сториш, затова не прибързвай със заключенията.

Той мушна ръка в задния джоб на дънките си и я изгледа открито: влажната й коса, износения сив анцуг, нозете й, обути в стари вълнени чорапи на Даш. Единственото бижу, което носеше, бе венчалната й халка, но през последните месеци и тя бе издраскана на няколко места. Не можа да си спомни кога за последен път бе използвала грим. Оставаха няколко седмици до двайсет и шестият й рожден ден, но лицето й бе с изострени черти и изморено, а очите й бяха сякаш отнесени. Знаеше от инцидентните си справки с огледалото, че не бе останало нищо от онова момиче, което някога бе била.

Той я зяпаше без свян и тя започна да изпитва странното чувство на общение с него. Поради непонятна за нея причина разбра, че той не даваше пет пари за нищо. Можеше да му каже всичко или да не му каже нищо. Беше се затворил в своето безразличие и без значение какво щеше да сподели с него, той нямаше да й предложи нито съчувствие, нито порицание. Просто не даваше пет пари за нищо.

Иронията на положението не й убягна. Тя се бе отнасяла към Ерик Дилън с антипатия от години. А ето че той бе първият човек след смъртта на Даш, чието присъствие можеше да понесе.

 

 

На сутринта Шантал изтича веднага, щом срещна Ерик, за да протестира енергично, че Хани бе наела непознат с такъв опасен вид.

— Този Дев ще ни претрепе в леглата, Хани! Просто го погледни.

Хани погледна Ерик, който подреждаше куп греди в мразовитата утрин. Дев? Значи това име използваше. Съкращение от дявол^[1]?

Носеше каска като всички останали, но си бе вързал косата на опашка, която висеше с формата на запетайка на врата му. Фланелената му риза бе разгърдена на шията, а под нея се виждаше тениска. Носеше чифт протрити работни ботуши и дънки с дупка на коляното. Сегашният му костюм му прилягаше не по-лошо, отколкото онзи от „Армани“. Хрумна й куриозната мисъл, че той винаги обличаше костюми, а не дрехи.

— Няма му нищо, Шантал. Не се тревожи. Бил е свещеник.

— Така ли?

— Така каза.

Хани глътна последната глътка кафе и хвърли настрани хартиената чаша. Усмихна се цинично, когато пое по конструкцията нагоре към възвишението. Идеята Ерик Дилън да е бил свещеник бе единственото смешно нещо, което й бе хрумвало напоследък.

Когато стигна до върха, тя закачи осигурителния си колан и погледна отново към земята. Ерик привързваше една греда към въжето, с което издигаха дървения материал нагоре. Конската опашка не бе любимата й мъжка прическа, но при този фин нос, остри скули и трагичната превръзка над окото му, тя определено му отиваше. Можеше да си представи какво би казал Даш за нея и се усмихна на себе си, когато си въобрази краткия разговор между двама им — нещо, което обичаше да прави, защото й носеше горчиво-сладко утешение.

 

 

— Чакай сега, защо един човек, който нарича себе си мъж, ще носи такова нещо? — би казал той.

Тя щеше да погледне замечтано, за да е сигурна, че ще го ядоса още повече.

— Защото е невероятно привлекателна.

— Прилича на педераст.

— Грешиш, каубой. На мен ми се вижда съвсем като мъж.

— Е, тогава, щом го намираш толкова привлекателен, защо не го употребиш да те начеше там, където те сърби, та се събуждаш по нощите.

 

 

Едва не се цапардоса с чука, нещо, което не й се бе случвало от месец. Откъде й бе хрумнала подобна мисъл? Изобщо не я сърбеше. Изобщо.

Замахна злобно, но въображението й отказа да бъде обуздано и тя сякаш чу Даш:

 

 

— Не виждам какво лошо има в сърбежа. Мина сума време. Не съм те възпитавал в монашество, момиченце!

— Престани да ми говориш като баща, по дяволите!

— Донякъде съм ти и баща, Хани. Знаеш го много добре.

 

 

Тя започна отчаяно да прехвърля наум числата от банковата си сметка, за да предотврати всякакви други въображаеми разговори.