Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (19)

Деветнадесета глава

— Още ли си сърдит на Даш и Хани?

Докато задаваше въпроса си, репортерката на „Бо Монд“ кръстоса крака и погледна Ерик през очилата си с червени, метални рамки. Лоръл Крьогър му напомняше на лице от някоя реклама. Имаше вид на нюйоркска интелектуалка — стройна и привлекателна с късата си коса и съвсем лек грим. Дрехите й бяха обикновени и малко по-големи, отколкото трябва — поло фланела, торбести панталони в цвят каки, ботуши, часовник в стил „Съветска армия“.

За да попаднеш в темата на броя на „Бо Монд“, си струваше да изтърпиш малко неудобства, но тя интервюираше Ерик на почивки вече няколко дни; бе неделя, единственият му свободен ден и на него започна да му писва. Опитвайки се да прикрие неспокойствието си, той стана от единия от разположените срещуположно дивани в постройката на хотелския покрив, отиде до прозореца, който гледаше към Сентръл Парк, и запали цигара. Дърветата все още бяха голи, клоните им се люлееха от мартенския вятър. Изпита моментна носталгия по Калифорния, макар да я бе напуснал само преди месец.

Най-сетне отговори на въпроса й.

— Даш и Хани се ожениха в края на осемдесет и трета, преди повече от пет години. Оттогава насам съм толкова зает, че почти не съм мислил по въпроса. Пък и когато това се случи, на практика вече бях напуснал шоуто.

Издиша, и цигареният дим обви с костеливи пръсти стъклото, замъглявайки, без да скрие изцяло отражението му. Лицето му изглеждаше още по-слабо и с по-остри черти, отколкото бе по времето на „Шоуто на Даш Кугън“, без обаче да изгуби от мъжествената си красота. Във всеки случай намусената му физиономия на хубавец негодник, която бе характерна за него, докато бе по-млад, в трийсетте му години бе съзряла в някаква мрачна сексуалност, която правеше отчуждените герои, които често играеше на екрана, твърде властни.

Долу неделният манхатънски трафик се влачеше тромаво; репортерката продължи да рови.

— Независимо че вече нямаше постоянна роля в шоуто на Кугън, по онова време бе доста искрен.

Той се върна отново към дивана и седна срещу нея.

— Мнозина от нас бяха такива. Ако си спомняш, ние бяхме играли в това шоу четири години и продуцентите бяха готови да образуваме сдружение. Всички очаквахме да направим много пари от това. Но когато се разнесе новината за женитбата на Даш и Хани, всичко пропадна. Рос Бакарди трябваше да се откаже от шоуто.

— Струва ми се доста обидно.

— Парите са си пари. — Той потъна във възглавниците на райета. — Ако знаех как ще се развие кариерата ми, нямаше да се безпокоя.

— Очевидно номинацията за тазгодишния „Оскар“ за най-добър актьор променя гледната точка.

— Да не говорим за банковата сметка.

— Значи си решил да простиш на влюбените птичета за прегрешението им?

— Нещо такова.

— Говорите ли си от време на време?

— Никога не съм бил близък нито с Даш, нито с Хани. На няколко месеца веднъж си приказваме с Лиз Касълбъри.

— Кугън все пак се появява от време на време в рекламни клипове и във второстепенни роли, но Хани е в най-пълна степен загадъчна дама — рече Лоръл. — От време на време някой ще я засече на лекции в Пепърдайн, но извън това тя май рядко излиза от ранчото.

— Жалко за похабяването на такъв талант. Тя никога не осъзна колко бе добра. И все пак, не се учудвам, че офейка. Пресата я мачка твърде лошо.

— Тя толкова дълго лъга за възрастта си, че никой не й повярва, когато най-сетне каза истината. А фактът, че хората я мислеха за седемнайсет, а не за двайсетгодишна, когато избягаха с Кугън, още повече влоши нещата.

Той смачка фаса си в пепелника.

— Рос Бакарди криеше възрастта й, а не самата Хани.

— Ти май я защищаваш…

— От една страна, тя получи тежък удар. От друга, тя и Даш провалиха бъдещето на сума хора.

— Но не и твоето.

— Не и моето.

Тя погледна в бележника върху скута си.

— Напоследък попадаш по първите страници на пресата. Джийн Сискъл писа, че очаква да бъдеш водещият актьор на деветдесетте години.

— Ценя вярата му в мен, но подобни предсказания са малко преждевременни.

— Само на трийсет години си. Имаш маса време да докажеш, че критиците са били прави.

— Или че са грешили.

— Не вярваш в това, нали?

— Не, не вярвам.

— Определено не ти липсва самочувствие. Затова ли се реши да дойдеш в Ню Йорк да изиграеш Макбет? — Тя погледна магнетофона си, за да се увери, че касетата не бе свършила.

Той вдигна показалец пред устните си.

— Шотландската пиеса.

Тя го погледна въпросително.

— Актьорите смятат, че ако говорят за пиесата с истинското й име, това ще им донесе нещастие. Стар театрален предразсъдък.

Устните й се разтегнаха в кисела усмивка.

— Някак не ми приличаш на човек с предразсъдъци.

— Имаме още две седмици представления и нямам намерение да поемам излишни рискове, особено в толкова рискована постановка.

— Което си я вярно — рискована е. Да дадат на теб и на Надя Евънс, царстващите в момента секссимволи на киното, ролите на лорд и лейди Макбет едва ли може да се определи като стандартно решение. Критиците влязоха в залата с голи и добре наточени шпаги. Можехте да се провалите и двамата.

— Но не се провалихме.

— Това е най-секси постановката на Мак… на шотландската пиеса, която съм виждала.

— Сексито е лесно. Виж, всичката тази кръв и изкормвания — там е трудното.

Тя се засмя и между тях премина искрата на някаква сексуална химична реакция. Не се случваше за пръв път, но той още веднъж отхвърли идеята да я отведе в леглото. Не само СПИН кризата го караше да бъде много придирчив към партньорите си в секса. Първата му година с Лили, когато се опитваше толкова много да установи истинска сексуална близост с нея, го бе лишила от способността му да се наслаждава на секса заради самия него. Вече не си лягаше с жени, които не харесваше, и определено не го правеше с представителки на пресата.

— Не си много словоохотлив, а, Ерик?

Той посегна към цигарите си, опитвайки да спечели време.

— Какво имаш предвид?

— Интервюирам те от няколко дни и все още нямам и най-беглата представа за мотивацията ти. Навярно си най-затвореният човек, когото познавам. При това нямам предвид само начина, по който избягваш личните въпроси за развода си и за миналото си. Не си позволяваш да изпуснеш нещо, нали?

— Ако трябваше да бъда дърво, щях да бъда дъб.

Тя се засмя.

— Признавам, че ме изненада. Кажи ми защо…

Но преди да успее да зададе поредния си въпрос, вратата на таванския апартамент се отвори и в него нахлу Рейчъл Дилън. Тъмната й разрошена коса обрамчваше дребните, деликатни черти на лицето, чиято красота се помрачаваше само от петното шоколад около устата й и кръглата лепенка лейкопласт в средата на челото й. Облечена бе в тъмночервени дънки, обута бе в розови високи маратонки и носеше пуловер, украсен с образа на заека Роджър, както и огърлица от изкуствени диаманти, която бе принадлежала на майка й. До петия й рожден ден оставаха шест седмици.

— Тате! — изпищя радостно тя, сякаш не го бе виждала с месеци, докато всъщност се бяха разделили преди няколко часа. Разтворила ръце, тя се спусна към него, като едва не помете една ваза с изкуствени цветя. — Тате, познай какво видяхме!

Тя не забеляза броя на „Сънди Таймс“, който лежеше на пода точно на пътя й. Рейчъл никога не забелязваше препятствията, които я деляха от онова, което бе пожелала.

— И какво видяхте? — С добре отработено движение той я вдигна, точно когато се подхлъзваше на вестника; грабна я, преди да си удари главата в близката ниска масичка. Тя обви с ръце врата му, не от благодарност, че я бе спасил от потенциалната опасност, а защото винаги, дори и след най-малката раздяла, тя го посрещаше със съкрушителни мечешки милувки.

— Познай, тате!

Той притегли извиващото се, пращящо от енергия телце в скута си и вдиша нейния специфичен аромат на детска косица, плувнала в пот; защото Рейчъл никога не вървеше, щом можеше да тича. Баретка с формата на мече панда бе готова да се свлече от тъмните й кичури. Докато обмисляше сериозно отговора си, той я свали и я сложи в края на масичката. Баретките на Рейчъл бяха пръснати навсякъде. Той дори измъкна една от джоба си по време на пресконференция, докато ровеше за запалката си.

— Видели сте или жираф, или Мадона.

Тя се закикоти.

— Не, глупчо! Тате, видяхме един мъж, който правеше пиш на тротоара. Наистина, тате — направо на тротоара.

— Голям късмет сте извадили. — Той нежно докосна лейкопласта на челото й. — Как е твоят ох?

Но Рейчъл не поиска да отклони вниманието си.

— Тате, дори и Бека, добричкото добричко, и тя гледаше.

— Не думай. — Погледът на Ерик се разнежи, когато се отмести върху близначката на Рейчъл Ребека, която току-що бе влязла в стаята за ръка с Кармен, гледачката на децата. Тя му се усмихна сладко. Той й намигна над главата на сестра й — таен сигнал, който двамата си бяха установили. Рейчъл дойде както винаги първа, но скоро ще се отегчи и ти можеш да се настаниш за дълго в скута ми за едно хубаво гушкане.

— Тате, мама обажда ли се по телефона? — Като се завъртя, Рейчъл го удари с глава по брадата. — Тате, тя каза, че днес ще се обади.

— Довечера, скъпа. Знаеш, че в петък винаги се обажда преди лягане.

Вече отегчена, сякаш по разписание, Рейчъл скочи от скута му и изтича до гледачката и взе ръката й от сестра си.

— Хайде, Кармен. Каза, че като се приберем, ще рисуваме с пръсти. — И преди да излезе от стаята, тя се обърна към сестра си: — Бека, да не се гушите с тате цял ден. След като свършим с Кармен, ще ти покажа как да си връзваш обувките. — Лицето й стана строго. — И гледай този път да го направиш както трябва.

Ерик потисна желанието си да защити крехката си недоразвита дъщеря от деспотичната й сестра. Рейчъл не можеше да търпи бавността на Бека, но в същото време я обичаше много и бясно я защищаваше. Макар да й бе обяснил Синдрома на Даун, от който страдаше сестра й, още щом тя бе станала достатъчно голяма, за да го разбере, тя отказваше да приема бавността на Бека и бе безмилостна в настояването си тя да се стреми да я следва. Може би тъкмо поради безпощадните й настоявания Бека се развиваше по-бързо от очакванията на лекарите.

Ерик знаеше, че въпреки общоприетото мнение, децата, родени със Синдром на Даун, се отличаваха едно от друго. Състоянието им варираше от лека до средна недоразвитост, като умствените и физическите им способности се различаваха силно. Допълнителната четирийсет и седма хромозома, причина за Синдрома на Даун у Ребека, забавяше леко развитието й, но нямаше причини да се смята, че тя не би могла да има пълноценен и полезен живот.

Когато Рейчъл замина, Бека дойде при него с палец в уста. Децата бяха разнояйчни близнаци, но въпреки леко дръпнатите очи на Бека и слабо сплескания й в горната си част нос, те си приличаха много една на друга, както и на него. Той внимателно измъкна палеца от устата й, взе я на ръце и я целуна по челото.

— Здравей, миличка! Как е момичето на тати?

— Бека е кръ-ъ-ъс-и-и-ва.

Той се усмихна и я прегърна.

— Ама разбира се, че си красива.

— Тати — също кръ-ъ-ъсив.

Говорът на Бека бе значително по-бавен от този на Рейчъл, непрекъснато изтърваше някои думи. И въпреки че онези, които не я познаваха, й разбираха трудно, Ерик нямаше никакви проблеми.

— Благодаря, сладурче.

След като тя се облегна на гърдите му, го обзе дълбокото усещане за покой — винаги бе така, когато я държеше на ръце. Макар да не бе в състояние да го обясни на когото и да е, той се чувстваше така, сякаш Бека бе за него някакъв дар свише, единственото съвършено творение в живота му. Винаги се бе боял за беззащитните, но закрилата над това крехко дете бе започнала да го лекува от потискащия го тежък товар. По някакъв не напълно понятен за него начин този дар — Ребека — бе неговото изкупление за онова, което бе сторил на Джейсън.

Толкова пълно се бе отдал на дъщеря си, че почти забрави за Лоръл Крьогър, която жадно попиваше тази домашна сценка. Макар никога да не бе правил опити да прикрива състоянието на Бека, той не обичаше децата му да се появяват пред пресата и абсолютно забраняваше да бъдат снимани. Макар Лоръл да не носеше вина за това, че децата се бяха върнали по-рано от разходката си, той все пак се дразнеше от натрапването й в интимния му свят.

— Толкова за днес, Лоръл — рече рязко той. — Следобед имам да свърша някои работи.

— Бяхме се уговорили за още половин час — възрази Лоръл.

— Не знаех, че момичетата ще се върнат толкова скоро.

— Винаги ли изоставяш всичко заради тях? — В тона на въпроса й се съдържаше леко оценъчния нюанс на човек, който никога не е бил родител.

— Винаги. За мен нищо — нито „Бо Монд“, нито дори кариерата ми, не е толкова важно, колкото дъщерите ми.

Това бе най-съкровеното му признание пред нея, откакто бе започнала интервюто си, но той видя, че не му вярва. Въпреки че й бе казал да си тръгва, тя дори не посегна да си прибере магнетофона и бележника.

— Децата са под твое и на бившата ти жена съвместно попечителство, нали? Учудена съм, че не си ги оставил при нея през последните няколко месеца, вместо да ги откъсваш от дома и да ги доведеш в другия край на страната.

— Така ли?

Тя зачака обясненията му, но той остана безмълвен. Нямаше намерение да й дава да разбере, че Лили не бе в състояние да се занимава с децата дълго време. На книга момичетата трябваше да прекарват еднакво време при двамата си родители, но на практика бяха с него в деветдесет на сто от времето си.

Лили обичаше и двете си дъщери, но по някаква необяснима за него причина, тя се винеше за състоянието на Бека и тази й вина бе причината да не може да посрещне по-специалните изисквания на дъщеря си. А отношенията й с Рейчъл бяха до известна степен дори по-лоши. Въпреки неоспоримата си интелигентност, Лили изглежда нямаше силите да се справи с упоритата си дъщеря и Рейчъл се държеше направо нахално с нея.

Лоръл продължи да го гледа как прегръща дъщеря си.

— Ще си развалиш репутацията на последния от коравите мъже. Макар че това може да се окаже нелошо. Някои критици го смятат за фаталния ти недостатък. Казват, че независимо каква роля играеш, винаги си отчужден.

— Глупости!

— Не и според последните критични анализи на работата ти. — Тя прелисти няколко страници в бележника си. — Цитирам: „Самотният привкус в играта на Ерик Дилън го превръща в един от най-големите самотници в обществото. Той е актьор, който живее на ръба: сексуално опасен, непрестанно отчужден, доброволно отхвърлен. Можем да усетим болката му, но само дотолкова, доколкото той ни позволи. В крайна сметка Дилън е блестящ, враждебен и съсипан“.

Той скочи от дивана, здраво стиснал дъщеря си в прегръдките си.

— Казах стига за днес.

Бека го погледна с широко разтворени от уплаха очи. Той отпусна мускулите си и я поглади по ръката. Сетне изгледа яростно репортерката.

Най-накрая Лоръл реши, че бе отишла твърде далеч, веднага си събра нещата и ги натъпка в чантата си.

— Върша си работата, Ерик. След като всичко това свърши, бихме могли… нали знаеш? Да пийнем заедно или нещо от сорта.

— Нещо от сорта — рече хладно той.

След като Лоръл си тръгна, той успокои Бека и сетне я изпрати да играе със сестра си, докато той проведе няколко телефонни разговора. Когато свърши, влезе в просторната стая на момичетата и кимна на Кармен да се измъкне, за да получи толкова необходимата й почивка. Пресече стаята и се загледа как Бека се бе привела над ниската масичка и рисуваше с пръсти червени кръгове по дебелата амбалажна хартия.

Да отведе децата до другия край на страната за три месеца не бе лесна работа. Хотелската стая бе подредена с всичко необходимо за игра, ярко оцветените пластмасови каси за бутилки мляко бяха пълни с играчки и книги. Бе уредил специални учители и логопед за Ребека, а Рейчъл ходеше в частна детска градина. Въпреки всичко бе убеден, че предимствата децата да са при него надделяваха над неудобствата да бъдат откъснати от дома си.

Отегчена вече от рисуването с пръсти, Рейчъл започна да тренира цигански колела. В стаята имаше прекалено много мебели за гимнастически упражнения и той зачака неизбежното, което не закъсня. Като се преметна, тя закачи с пета едната от пластмасовите каси и извика от болка.

Той приклекна.

— Дай сега да го разтрием.

Тя го изгледа гневно, прехвърляйки му изцяло вината за гимнастическата си несполука.

— Тате, ти ми попречи! Преди да дойдеш, всичко вървеше добре. Ти си виновен!

Той повдигна вежда, за да й даде да разбере, че номерът й няма да мине.

Тя бе една от малцината на този свят, които не изпитваха никакво угризение, когато го принуждаваха да извръща поглед. Отвърна му също с повдигане на вежда.

— Циганските колела са глупава работа.

— Аха — отвърна той разсеяно. — Но и да ги прави човек тук не е особено умно.

Той се изправи, разтри с ръка врата си, запъти се към Ребека и се изправи зад нея.

— Хубава рисунка, сладурче. Като изсъхне, ми я дай да си я закача в гримьорната в театъра. — Сетне се обърна отново към Рейчъл: — Дай да видя твоята.

Тя го погледна намусена.

— Беше тъпа и я скъсах.

— Някой май има нужда да подремне.

— Тате, не капризнича. Винаги казваш, че се нуждая от сън, когато решиш, че капризнича.

— Грешката е моя.

— Тате, само бебетата спят следобед.

— А ти изобщо не си бебе.

Бека се обади от мястото си.

— Мен показва Едноокия пират рисунката на Бека, тате. Мен иска показва Едноокия пират.

Капризите на Рейчъл моментално изчезнаха. Тя скочи, притича и се хвана за крака на Ерик.

— Да, тате! Нека Едноокия си поиграе с нас. Моля те.

Очите и на двете излъчваха толкова настоятелна молба, че той се разсмя.

— Трупа начинаещи артистки. Добре. Но Едноокия не може да остане твърде дълго. Каза ми, че този следобед му предстояло да извърши страхотна сеч. И не само това, ами имал среща и с импресариото си.

Рейчъл се изкикоти и изтича до гардеробчето си, откъдето извади чифт панталони във флотско син цвят. Изтича до него с панталоните и сетне се втурна да донесе лейкопласта.

— Не, не и с лейкопласт отново — протестира той, докато сядаше на едно от малките столчета и обвиваше сините панталони около главата си и сетне ги завърза на една страна, досущ като пиратска кърпа. — Най-накрая баща ви ще остане с половината от дясната си вежда. Нека само да си представяме.

— Тате, трябва да си сложиш лейкопласта — настоя Рейчъл, както винаги, когато протестираше. — Не можеш да си Едноокия, без превръзка на едното око, нали така, Бека?

— Бека иска види Едноокия.

Той изропта, но откъсна хартиената обвивка на лейкопласта и го залепи напреки върху дясното око: от ъгълчето на веждата си до скулата си. Палецът на Бека пое към устата й. Рейчъл се приведе в очакване напред. Чакаха в мълчалива омая онова магическо превъплъщение, когато татко им се превръщаше в Едноокия пират. Не бързаше. Независимо колко скромна бе публиката му, този необикновен миг на превъплъщението бе за него свещен — мигът, когато границата между илюзия и реалност изчезва напълно.

Пое дъх. Сетне — още веднъж.

Рейчъл изпищя от радост, когато той присви очи, изкриви уста и завърши с преображението си.

— Е, сега, я да видим к’во имаме тук? Две кръвожадни моми, ако очите не ме заблуждават.

Изгледа ги най-свирепо и бе възнаграден с радостни писъци. Както винаги, Рейчъл хукна да избяга от него. Той скочи от малкото столче и с един замах я повали.

— Не бързай толкоз, миличка! Откога си търся някои куражлии помощници да отплават с моя пиратски кораб. — Очите му се стрелкаха между Рейчъл, която пищеше радостно и се гърчеше в ръцете му, и Бека, която весело наблюдаваше от масата си. Той поклати глава. — Не-е-е. Като размислих, реших да ви оставя. Вий двечките ми се виждате прекалено ситни.

Пусна Рейчъл и с ръце на хълбоците я изгледа свирепо.

Рейчъл веднага възнегодува.

— Не сме ситни, Еднооки! Пипни тук — и тя вдигна ръка и стегна бицепса си. — Бека, покажи на Едноокия мускулите си.

Бека го направи. Ерик изпълни задължението си и опипа чифта слабички, детски ръчици. Както винаги крехката деликатност на костите им събудиха страх в душата му, но той подсвирна възхитен.

— По-силни, отколкото изглеждате и двете. И все пак… — Той погледна Бека, намръщен силно. — Бива ли те с рапирата, девойче?

— Иска да каже сабя — прошепна Рейчъл силно на сестра си.

Бека кимна:

— Много, много бива.

— Мен също, Еднооки — изпищя Рейчъл. — Страхотна съм с рапирата — и тя ги насочи към онази част на играта, която най-много обичаше. — Мога да отсека главата на някой негодник с един удар.

— Можеш ли да покажеш?

— Мога даже да разпоря стомаха му и да оставя кръвта и мозъка му да изтекат, без да ми мигне окото!

Ерик бе известен с безупречното си съсредоточаване, но сега едва не го изгуби, когато забеляза как Рейчъл за пръв път се опитваше да копира акцента му. Но все пак той бе въвел правилата на тази игра и затова потисна желанието си да се разсмее. Вместо това, ги изгледа със съмнение.

— Не знам. Нападенията и грабежите са сериозна работа. Трябва ми някой с безстрашно сърце, който да се бие рамо до рамо с мен. В интерес на истината… — Отпусна се на стола до Бека и прошепна съучастнически: — Много-много не обичам да гледам кръв.

Бека се протегна и го потупа по рамото:

— Горкият Едноок…

В очите на Рейчъл проблеснаха дяволити пламъчета.

— Еднооки, що за пират е този, който не може да понася кръв?

— Мнозина са такива. Рисковете на занаята.

— Еднооки, аз и Бека обичаме да гледаме кръв, нали, Бека? Ако ни вземеш със себе си, ние ще те защищаваме.

— Аз защищава Едноокия — предложи Бека и обви с ръце врата му.

Той поклати глава със съмнение.

— Страшно опасно е, така е. Ще нападаме кораби, пълни с лъвове с ей такива огромни гърла, готови да схрускат малките момиченца.

С широко отворени очи те слушаха как той описва опасностите при нападението им. Бе узнал от опита си, че особено силно впечатление им правеха корабите, натоварени с екзотични животни, но ако споменеше крадци или големи кучета, те се плашеха.

Най-сетне Рейчъл произнесе думите, които винаги казваше:

— Еднооки, може ли и мама да дойде с нас?

Той замълча само за миг.

— Силна ли е?

— О, да. Много е силна.

— И не се страхува от кръв, така ли?

Рейчъл поклати глава.

— Тя обича да гледа кръв.

— Тогава ще я вземем с нас.

Момичетата се засмяха радостно и сърцето му се разтопи. Поне наужким успяваше да им върне майката, която тъй често отсъстваше от всекидневния им живот и бе толкова неадекватна, когато все пак присъстваше в него.

Сетне Едноокия се впусна в магическия свят на приказките за морски пътешествия, приказки, изпълнени с храбри момиченца, които прекосяват морета и разбиват противниците си. Бяха приказки за храбростта и целеустремеността, приказки, в които от малките момичета се очакваше да защитят позициите си наравно с мъжете и да се бият докрай.

Омаяни, децата попиваха всяка негова дума. Заслушани, те възприемаха само богатата плячка на бащиното си въображение. Бяха прекалено малки, за да схванат, че виждат човека, който бе може би най-добрият актьор на своето поколение, да играе единствената роля в кариерата си, без да бъде отчужден от когото и от каквото и да е.