Сюзън Елизабет Филипс
Силата на любовта (25)

Двадесет и пета глава

Верен на думата си, Ерик не й се пречкаше из краката и тя почти не разговаря с него след първия път. Бе паркирал колата си между двата стари склада, недалеч от служебния вход на парка. Вечер, докато тя вечеряше с Шантал и Гордън, използваше душа й.

Още от самото начало той успя да се впише в редиците на работниците, а липсата на умения компенсираше с упоритост и сила. След като изминаха две седмици, тя трябваше да си напомня, че това бе Ерик Дилън, а не образа, който той бе пресъздал; дългокосият, едноок чужденец, който се бе представил на всички като Дев.

По няколко пъти на седмица той изчезваше следобед. Въпреки че уж не искаше, тя започна да се пита къде ли се губи по време на тези четири-пет часови периоди. Когато изчезна за трети път, най-сетне й хрумна, че навярно някъде наблизо има някаква жена. Човек като Ерик Дилън едва ли би се отказал от секса само заради изгубеното си око.

Тресна с чука гвоздея, който забиваше в мостчето. Напоследък, когато трябваше да мисли откъде да намери пари, за да завърши влакчето, тя си мислеше за секса, а предишната вечер бе имала обезпокоителен сън, в който някакъв мъж без лице се бе приближил към нея с очевидното желание да я люби. Искаше й се тази част от нея да бе погребана заедно с Даш, но тялото й изглежда мислеше иначе.

Мушна чука дълбоко в колана за инструменти, решена да не мисли повече по въпроса. Дори и мисълта за секс бе предателство към онова, което тя и Даш бяха означавали един за друг.

Същата вечер по време на вечерята Шантал и Гордън бяха необичайно тихи. Шантал вдигна стъклената тенджера с прекалено солената риба тон, която бе приготвила, и я замени с консерва телешко.

Гордън се прокашля.

— Хани, искам да ти кажа нещо.

Шантал се пипкаше с тенджерата и най-сетне я остави на масата.

— Не, Гордън. Моля те, не казвай нищо. Моля те…

— Почти съм фалирала, тъй че ако е за пари, забравете. — Хани побутна настрани поливката с пържени картофи със слабата надежда да намери някое парченце риба.

Гордън тресна вилицата си на масата.

— Не става дума за пари, по дяволите! Заминавам. Утре. Край Уинстън-Салем търсят строителни работници и смятам да се хвана.

— Има си хас — подигра му се Хани.

— Говоря сериозно. Нямам намерение повече да работя за някого. Писна ми да ти искам пари.

— Що така нещо не ми се вярва? — Тя бутна чинията си напред и продължи саркастично: — Ами какво ще стане с великата ти кариера на художник? Мислех си, че никога няма да направиш компромис със себе си.

— Смятам, че правя тъкмо това, още от времето, когато ме взе на стоп на онази магистрала в Оклахома.

Хани почувства за първи път убождането на безпокойство — разбра, че той говори сериозно.

— И каква е причината за тази неочаквана промяна в мисленето ти?

— Тези няколко месеца ми напомниха, че тежката работа ми се харесва.

Шантал зяпаше масата и подсмърчаше. Гордън я погледна нещастен.

— Шантал не иска да тръгва. Тя… ъ-ъ-ъ… може и да не дойде с мен.

— Още не съм решила.

— Блъфира — рече рязко Хани. — Няма да те остави.

Гордън погледна нежно Шантал.

— Не блъфирам, Шантал. Утре заран заминавам оттук със или без теб. Ти сама трябва да решиш дали ще дойдеш с мен или не.

Шантал се разплака.

Гордън се надигна от масата, изправи се и се обърна с гръб към тях. Раменете му се издигаха и спадаха и Хани разбра, че и той бе на път да се разплаче. Тя скри страха си зад гнева.

— И защо вие двамата постъпвате така? Просто заминете! И двамата! — Тя скочи на крака и обърна братовчедка си. — Не мога повече да ви издържам. Отдавна търсех начин да ви го кажа и изглежда той дойде тъкмо сега. Искам утре да се изнесете и двамата.

Шантал скочи от стола си и се изправи срещу мъжа си.

— Видя ли какво имах предвид, Гордън? Как мога да я оставя в това й състояние? Какво ще стане с нея?

Хани се взря озадачена в нея.

— С мен ли? Ти се страхуваш да ме изоставиш? Е, не се страхувай! Аз съм корава. Винаги съм била такава.

— Имаш нужда от мен — подсмръкна Шантал. — Откакто се помня, за пръв път се нуждаеш от мен. А аз нямам и представа как да ти помогна.

— Да ми помогнеш ли? Ама че смях! Та ти не можеш да помогнеш дори на себе си. Будиш само съжаление, Шантал Делауийз. Щом си искала да ми помогнеш, защото не свали част от отговорността от плещите ми, когато се спуквах от работа в „Шоуто на Даш Кугън“? Защо не ми помогна с нещо, вместо да се въргаляш по цял ден на дивана? Ако си искала да ми помогнеш, защо се държа така, сякаш на света съществуваше само Гордън? Ако искаше да ми помогнеш, защо не приготви за рождения ми ден торта, която да не избухне?

За огромна изненада на Хани, в очите й запариха сълзи. Последва дълго мълчание, прекъсвано само от учестеното й дишане, докато се мъчеше да се овладее.

Най-сетне Шантал заговори:

— Не съм сторила нещо подобно, защото по онова време донякъде те мразех, Хани. Всички те мразехме.

— Как можехте да ме мразите? — извика Хани. — Та аз ви давах всичко, което пожелаехте!

— Помниш ли как ме накара да участвам в конкурса „Мис Паксауочи“, защото се опитваше с всички сили да не изпаднем до социалните грижи? Е, аз и Гордън през всичките години сме в подобно положение. Не защото се нуждаехме от помощ като някои с много деца и без средства да ги нахранят. Но защото бе по-лесно да получиш подаяние, отколкото да работиш. Изгубихме достойнството си, Хани, и затова те мразехме…

— Но вината не бе моя!

— Не. Вината бе и наша. Но ти допринесе нещата да изглеждат толкова лесни.

Гордън се обърна към Шантал, изражението на лицето му бе нещастно.

— Имам нужда от теб, Шантал. Ти си ми жена. Обичам те.

— О, Гордън — устните на Шантал затрепериха, — аз също те обичам. Но ти можеш да се погрижиш сам за себе си. А точно сега аз смятам, че Хани не би могла.

Почти необуздан прилив на чувства стисна Хани за гърлото. Тя се опита да му се противопостави, да запази достойнството си.

— Това е най-глупавото нещо, което съм те чувала да изричаш, Шантал Букър Делауийз. Една жена трябва да следва съпруга си и не ща да чуя и думица повече, че оставаш при мен. В интерес на истината, ще се радвам, ако си заминете.

— Хани…

— Нито думица повече — отряза яростно тя. — Вземаме си довиждане сега и най-добре е утре сутринта и двамата да ви няма. — Рязко дръпна братовчедка си и я притисна силно до себе си.

— О, Хани…

Тя се отдръпна и протегна ръка на Гордън.

— Всичко хубаво, Гордън.

— Благодаря, Хани. — Той стисна ръката й, а сетне също я прегърна. — Грижи се за себе си, чу ли?

— Разбира се.

Отдръпна се и тръгна към задната врата; там им се усмихна толкова жестоко, че чак челюстите я заболяха, а сетне се втурна навън.

Хукна през парка. Косата й се развърза и се развя около лицето й, шибаше бузите й. Стъпките й отекваха по коравата земя. Когато караваната се появи в полезрението й, тя вече се бе задъхала силно, но не спря да тича.

Спъна се на стъпалото и се улови тъкмо преди да падне. Влезе вътре, затвори вратата и се облегна върху й, сякаш с тялото си препречваше пътя на преследващите я чудовища. Гърдите й се вълнуваха силно; опита се да се успокои, но вече бе преминала границите на разумното и страхът я бе погълнал напълно.

От месеци си повтаряше, че иска да остане насаме, а сега, когато се бе случило, се чувстваше така, сякаш се бе изгубила в пространството, сякаш се въртеше безцелно, откъсната от целия човешки мир. Вече не бе част от нищо и от никого. Нямаше семейство. Живееше сама в Земята на мъртъвците и само фикс идеята й за „Черния гръм“ я поддържаше жива. Ала „Черния гръм“ нямаше кръв, нямаше кожа, нямаше пулс.

Постепенно до съзнанието й достигна шумът на течаща вода. Отначало не можа да осъзнае кой бе това, но сетне се сети, че Ерик използваше душа й. Обикновено когато се върнеше от вечеря, той вече си бе тръгнал, но тази вечер се бе върнала по-рано от обичайното.

Притисна с ръце слепоочията си. Не искаше да е сама. Не мога повече, Даш! Толкова се боя. Боя се да живея. Боя се и да умра.

Зъбите й затракаха. Отдръпна се от вратата и се хвана за плота за опора. Страхът се просмукваше в костите й, поглъщаше я постепенно, на малки късчета. Трябваше някак си да го прогони. Необходима й бе връзка с някого. С когото и да е.

Вцепенена, тя се обърна към късото и тясно коридорче и като насън измина няколкото метра до вратичката на банята. Казваше си, че не бива да мисли. Просто да се запази жива.

Прости ми, Даш. О, моля те, прости ми!

Топката на вратата се завъртя в ръката й. Когато влезе, парата я погълна изцяло. Затвори вратата зад себе си и се облегна върху нея, опитвайки с все сила да си поеме дъх.

Той бе с лице към душа и с гръб към нея. Тялото му бе прекалено едро за миниатюрната четириъгълна кабинка и когато се раздвижеше, раменете му опираха в евтините пластмасови панели, които образуваха стените й, и те потракваха. Можеше да види през облаците пара очертанията на гърба и на бутовете му, но не и с подробности. Това тяло би могло да принадлежи на който и да е мъж.

Стиснала очи, тя изрита обувките си. Сетне кръстоса ръце пред гърдите си и съблече едновременно пуловера и тениската си. Сутиенът й бе дантелен и нежен, две бледозелени раковини, единственият символ на женствеността, който не поиска да изостави в този свят на каски, работни ботуши и моторни резачки. С безчувственото усещане за неизбежност, тя откопча дънките си и ги свали бавно от краката си, разкривайки мъничките бикини, които бяха в тон със сутиена.

Краката й се разтрепериха и тя се хвана с ръка за ръба на мивката. Ако не можеше да осъществи една човешка връзка, сигурно щеше да рухне. Връзка с когото и да е.

Изображението й се носеше пред очите й в замъгленото огледало над мивката. Видя заплетените си коси и неясните си черти.

Водата спря да тече. Тя се завъртя. Ерик се обърна в кабинката и застина в момента, в който я видя, застанала там.

Тя не каза нищо. Покритите с изпарения панели продължаваха да размазват изключителните му черти по начин, който я успокояваше. Би могъл да бъде който и да е, един от онези мъже без лица от сънищата й, чиято единствена задача бе да отнеме от нея страха, че е сама и нелюбена.

Той се обърна бавно с гръб към нея и вратата на кабинката изщрака, когато я отвори. Протегнал мокра ръка, взе хавлиената си кърпа от закачалката навън. Черната му превръзка се люлееше ведно с пешкира. Все още застанал под душа, разтри с кърпата косата си и я махна от лицето си, като едновременно с това постави и черната превръзка и я закрепи на главата си, за да й спести гледката на осакатеното си око.

Сърцето й безпощадно тупкаше в гърдите й. От парата кожата й започна да блести. Гола, ако изключим малките парчета дантела, тя го чакаше да се появи.

Той премина през вратичката на душкабинката, вгледан в нея, докато разтъркваше кръгообразно тъмните сплъстени косми на гърдите си. Банята бе съвсем малка и той бе така близо, че можеше да го докосне. Но не бе готова да го направи и погледът й се сведе към члена му. Той висеше тежко до бедрото му, сякаш уголемен от горещината. Ето какво искаше тя от него. Само това. Връзката.

Избягваше да гледа лицето му, за да е сигурна, че желае единствено тялото му. Торсът му бе скулптиран превъзходно, с добре очертана мускулатура. Видя зловещия белег до коляното му и извърна поглед, не защото изпита отвращение, а защото белегът го персонализираше.

Той прекара кърпата по бедрата и бутовете си. Тя можеше да усети как косата й се накъдряше от парата и придобиваше формата на малки тирбушончета около лицето й. Между гърдите й се стичаха капчици вода. Те измокриха палеца, с който разкопча сутиена си; мъничката зелена дантела се свлече на пода, прилична на две крехки порцеланови чашки.

Усети погледа му върху гърдите си, но не погледна лицето му. Вместо това се вгледа във вдлъбнатината в основата на гърлото му, където се бяха сбрали капчици вода. Ръката му се протегна към нея, сухожилията й бяха силни и добре очертани. Когато докосна гърдите й, тя едва си пое дъх.

Загорялата му ръка изглеждаше чужда и отблъскваща на фона на бледата й кожа. Той изправи длан върху гръдния й кош и плъзна ръка по стомаха към ластика на бикините й. Огнени езичета близнаха всичките й нервни окончания. Тялото й бе горещо и възбудено.

Свали бикините й.

Веднага щом остана без тях, тя осъзна, че трябваше да го докосне. Наведе се напред и прилепи устни към влажната трапчинка под гърлото му. Ноздрите й потрепериха, когато вдиша чистия аромат на кожата му. Притисна нос до гърдите му, обърнала глава към мишницата му, постепенно попивайки целия му аромат.

Кичури руса коса се разпиляха по влажните му гърди и украсиха по-мургавата кожа с нежни орнаменти. Той притисна с ръце гърба й. Тя потрепери при усещането, че отново е попаднала в мъжка прегръдка. Плъзна ръка по гърба към задника й, обгърна го и я привлече към себе си. Усещаше го твърд и мокър върху корема си.

Тя зачака той да заговори, да зададе всичките си защо и какво, които биха я отблъснали от него. Но вместо да говори, той сведе глава към извивката на врата й. Тя се хвана за бутовете му и ги стисна. Сетне изви глава назад и му предложи гърдите си.

Преди да се спусне по-надолу към тях, той първо целуна шията й. Кожата й сякаш оживя от това усещане; влажната им плът, приятната болка, причинена от бакенбардите му, меките камшичета на мократа му, тъмна коса. А сетне почувства търсещите му устни, които обвиха зърното на гърдата й и лекичко я погълнаха. Превръзката на окото му се отърка леко върху кожата й.

Протегна ръка изотзад и я разтвори. Тя изстена и обви прасеца му с крак, опитвайки се да надигне тялото си, за да може той да проникне в нея.

Но той не бързаше, галеше я по такъв начин, че тя умираше от желание.

Само веднъж сякаш изтрезня. Когато той я отблъсна и посегна към купчината дрехи на пода.

Извърнала очи от лицето му, тя гледаше ръцете му, прекалено зашеметена от желание, за да отгатне защо бърника из портфейла си. Какво търсеше в него? А когато измъкна малкото найлоново пакетче и тя разбра, възненавидя тази необходимост, защото един човек без лице не се нуждаеше от подобни пакетчета. Мъжете без лица имаха само тела, които се подчиняваха сляпо, без да имат силата на възпроизводство, без да носят опасност от болести.

Тя се извърна, докато той се приготвяше.

Сетне ръцете му отново заиграха по тялото и по гърдите й, докато тя не се разрида. Той я обърна към себе си. Тя се хвана за раменете му, докато той я повдигаше, обвила с крака кръста му. Притисна я към тънката стеничка на банята толкова силно, че гърбът й залепна за нея.

— Готова ли си? — прошепна той с дрезгав глас.

Тя кимна, опряла глава в бузата му и стисна силно очи, когато той проникна в нея. Косата й се спускаше по гърба му, а заякналите от работата мускули на бедрата й го стискаха силно. Притисната към него тя повтаряше само да, да. Тялото й бе тъй изтощено от въздържание, толкова отчаяно нуждаещо се…

Той нежно се възползва от нея.

От очите й прокапаха сълзи и се затъркаляха по мокрия му гръб. Държеше я в силните си обятия, галеше я тъй силно и същевременно тъй нежно. Извика, когато достигна до оргазма си, стиснала още по-здраво раменете му, докато той продължи още малко, за да стигне до собственото си освобождаване. Стоически издържа тежестта на тялото му, треперещо и притиснато в нейното.

Той полека се отдръпна и я пусна на земята. Дишането му бе тежко и насечено. Видя ръката му да се повдига и разбра, че щеше да я привлече към себе си. Бързо отстъпи назад, без да го погледне, без да му позволи да я докосне. За броени секунди го остави сам и се затвори в малката спалня в другия край на караваната.

Когато, доста по-късно, излезе, той вече си бе заминал. Не намери следи от присъствието му, освен капчиците, полепнали по стените на душкабинката. Преди сама да влезе под душа, тя ги подсуши.

 

 

Не можеше да понесе повече болка!

Когато Ерик стисна здраво волана, кокалчетата на пръстите му побеляха. Защо бе допуснал още един страдащ човек в живота си? Опитваше се непрекъснато да се отърве от страданието, а не да се впусне още по-надълбоко в него. Искаше да замине, а не бе в състояние дори да пъхне ключа в контакта.

Лицето й се отразяваше върху предното стъкло: тези светли и страдащи очи, тези пълни устни, потреперващи от желание. Господи, та той си бе мечтал за тези устни още от мига, в който я бе видял отново! Бяха меки и чувствени и му хрумна, че навярно притежаваха и магическа сила. Но той дори не я бе целунал, а се и съмняваше дали тя би му позволила, ако се бе опитал.

Вместо да намери в този мъртъв парк изцеление, той се бе гмурнал още по-дълбоко в ада. Защо го бе притеглила тъй силно? Беше хладна и недостъпна, отдадена на отчаяната си решимост, която изобщо не отговаряше на миниатюрната й фигурка. Дори мъжете от строителния екип се притесняваха пред нея. Толкова често ги бе порязвал острия й като бръснач език! Бе същото малко чудовище, което се бе проявило по време на втория сезон от „Шоуто на Даш Кугън“, преди стотици години.

Можеше да види първото възвишение над върхарите. Не разбираше защо бе тъй обсебена от влакчето, но бе започнал да ненавижда онези моменти, когато, вдигнал поглед нагоре, съзираше малката й фигурка, вплетена в конструкцията на огромния дървен звяр, сякаш тя и влакчето бяха станали едно цяло. Обсебеността й го плашеше.

Коя бе тя? Не и безкрайно нуждаещото се от обич момиче, което някога му бе напомнило силно за брат му! Но не бе и коравата, остроезична началничка с жълтата каска. Понякога, като се вгледаше в нея, виждаше някаква друга жена, застанала малко встрани от нея — апетитна, засмяна жена с любящо сърце и широко отворени обятия. Казваше си, че това бе просто едно видение, умозрителна холограма, родена от собственото му отчаяние, но сетне се питаше дали не бе съзрял жената, която някога бе омъжена за Даш Кугън.

Тази вечер красотата й сякаш разяждаше вътрешностите му. Силата, трагедията, ужасната й уязвимост. Бяха се слели обаче като животни, а не като човешки същества. Дори и когато телата им се сляха, никой от двамата не даде нещо от себе си на другия, тъй че в крайна сметка тя се възползва от него и той — от нея, безлично, сякаш използваш някое безопасно вместилище.

Не бе съвсем така обаче! Онова, което го ужасяваше, което бе причината тялото му да се облива в пот и стомахът му да се свива, се съдържаше в чувствата, които тя бе предизвикала у него. Защото в онзи отрязък от време, в който той бе държал в обятията си това крехко женско тяло — тяло, което не искаше от него нищо друго, освен сексуално облекчение — той бе усетил как ужасяващите защитни брони, с които се бе обградил, се срутваха и го освобождаваха, превръщаха го в личност, готова да стигне до самия край, за да я утеши.

Загледан с невиждащи очи през предното стъкло на колата, той съзнаваше, че трябва да си замине, а в същото време бе напълно убеден, че трябваше да остане. Никога обаче нямаше да се остави тъй беззащитен пред нея, защото в душата му нямаше място, където да приюти и нечия чужда болка. Казваха, че бил най-добрият актьор на своето поколение, и той щеше да се възползва от таланта си. От този момент нататък щеше да потъне тъй дълбоко в собствената си идентичност, че тя никога нямаше да успее да се докосне до същността му.

 

 

На следващия ден Хани се подложи сама на безмилостно напрежение в опит да отхвърли спомените за снощи, но докато инспектираха една част от релсовия път с ръководителя на проекта, те отново я заляха. Как можа да го направи? Как можа да пристъпи брачните си клетви по такъв начин! Гризеше я самоомерзение, мрачната антипатия към личността, в която се бе превърнала.

През целия остатък от деня тя се хвърляше в работа с такова ожесточение, че с идването на вечерта вече бе напълно изтощена и слаба. Спусна се на земята, откачи колана с инструментите и чу, че някой приближава зад нея. Дори преди да се обърне, тя усети кой бе той и веднага се напрегна.

Ерик я погледна с безизразно изражение. Вместо обаче да изпита облекчение, че Ерик не я насилваше да признае случилото се, тя усети някаква студенина. Ако не чувстваше тук и там по тялото си лека болка, би си помислила, че всичко това е плод на въображението й.

— Разбрах, че братовчедка ти и мъжът й са заминали — рече той, използвайки добре изработения си английски акцент. — Ще имаш ли нещо против, ако пренеса вещите си в „Кошарата“? Там е по-удобно, отколкото в колата ми.

Тя се бе опитала да забрави „Кошарата“. През целия ден бе наблюдавала опразнената сграда с надеждата, че ще види как Гордън паркира пикапа си там, но той и Шантал си бяха отишли.

— Разполагай се — изсумтя неприветливо тя.

Той кимна и си тръгна.

Като се върна в караваната си, тя си притопли консерва телешка яхния за вечеря и се опита да контрира самотата, като пресмята сума числа на калкулатора си. Числата не се променяха. Можеше да плати заплати за първата седмица на януари и сетне трябваше да прекрати работата.

Грабна една мека, синя плетена жилетка и излезе навън. Нощта бе ясна, небето бе осеяно със сребърни звездици. Надяваше се Шантал и Гордън да се справят.

След по-малко от две седмици идеше Коледа. Миналата Коледа тя и Даш бяха къмпирали в пустинята и той й бе подарил ръчно изработените златни обеци с форма на месечини. След смъртта му ги бе прибрала в кутията си за бижута, защото не можеше да понесе да ги гледа.

Проправи си път по обраслата с висока трева алея, която водеше към езерото, стигна до брега му и се загледа във водата. Властите най-сетне бяха принудили компанията за производство на бои „Пърплекс“ да спре замърсяването, но щяха да минат поне няколко години, преди езерото отново да се съживи. Сега обаче тъмнината скриваше отвратителното му състояние, а лунната пътека хвърляше отблясъци по повърхността му.

Обърна се с гръб към езерото и погледът й се надигна над върхарите, към възвишенията на „Черния гръм“, едва забележими на лунната светлина. Всички я смятаха за побъркана, че се бе заела с възстановяването на влакчето. Как да им обясни, че това безмилостно спускане в търсене на някакъв знак от Даш за нея не бе лишено от смисъл? Когато бе обладана от по-трезво настроение, си повтаряше, че „Черния гръм“ бе само едно развлечение в увеселителен парк, че не притежаваше никакви магични сили. Но неистовата й вяра, че може да възстанови душата си, единствено ако поемеше през кошмарите на „Черния гръм“, заглушаваше здравия разум.

Раменете й увиснаха. Може би всички бяха прави. Може би наистина бе луда. Усети как очите й се наливат и как дървените възвишения се разлюляват пред погледа й. Проклет стар каубой! Заради теб умирам от мъка, досущ както го бе предрекъл.

Нечие движение сред боровете отвлече вниманието й. Обезпокоена, тя видя тъмната фигура на някакъв мъж, изправен сред дърветата. Той излезе от сенките и тя видя, че бе Ерик. Изпита мигновена паника при мисълта, че трябва да бъде насаме с него.

Както правеше винаги, когато искаше да скрие страха си, тя се ядоса.

— Не обичам да ме шпионират. Току-що се лиши от гостоприемството ми.

Единственото му синьо око я изгледа безизразно и той приближи.

— И защо да те шпионирам? Всъщност, аз дойдох тук пръв.

— Това е моето езеро — отвърна тя, слисана от собствената си детинска реакция.

— Имаш си го. Доколкото виждам, никой друг не го е поискал.

Макар и да бяха сами, тя усети, че той говореше с едва доловим арабски акцент. Освен това осъзна, че ако продължаваше да му се сопа, той би си помислил, че снощното преживяване наистина бе означавало нещо сериозно за нея. Пое въздух и се опита да върне отново достойнството си.

— Езерото започва да се възстановява — рече тя. — Една фирма за производство на бои го използваше като място за отпадъци.

— Тук е прекалено усамотено, за да живееш сама. Тази вечер намерих един скитник, който се мотаеше край „Кошарата“. След като роднините ти си заминаха, може би ще е по-добре да помислиш да наемеш стая в града, вместо да останеш сама тук.

Той не схващаше, че за нея бе по-опасен от който и да е скитник; рухна и без това крехкото й решение да се държи по-иначе.

— Не си спомням да съм искала мнението ти.

Лицето, което бе толкова изразително на филмовия екран, се затвори, досущ както се затръшва врата с много яка пружина.

— Права си. Не ми влиза в работата.

Въпреки акцента, който той бе спуснал като бариера помежду им, спомените за снощи я увлякоха и тя се пребори с тях по единствения начин, който й бе познат.

— Криеш се зад този акцент, нали? — рече презрително тя. — И работата далеч не е само в това да скриеш прочутото си лице. Е, ти можеш и да забравиш кой си, но аз не забравям, и ми е писнало да се правиш на ненормален.

Той стисна челюсти.

— Акцентът се появява машинално, а и едва ли съм ненормален.

Тя стаи дъх в очакване той да я конфронтира с изявлението, че бе дошла при него. Но вместо това той рече:

— Не аз съм човекът, който строи влакче на ужасите бог знае къде. Не съм аз човекът, който търчи насам-натам като миниатюрна версия на капитан Ахаб, обсебен от своя си проклет Моби Дик.

— По-добре, отколкото да си без Моби Дик!

Не бе обсебена. Не беше! Просто правеше нещо, за да може наново да оживее.

— И какво значи това? — Акцентът му бе изчезнал, а лицето му — засенчено.

Тя атакува първа, опитвайки да забие зъби в най-меката част на плътта му в опит захапването да се окаже смъртоносно.

— Що за страхливец си ти, дето бягаш, само защото си изгубил едното си око? Поне си жив, негодник такъв!

— Малка кучка! Изобщо не си даваш сметка как изглежда. — Той посочи с пръст черната си превръзка. — Под нея е един белег, грозна, червена маса тъкани.

— И какво от това? Нали имаш още едно?

Първоначално той не отговори нищо. Гадеше й се от това, което вършеше, но не знаеше как да върне думите си назад.

Устните му се окръглиха присмехулно и той заговори тихо.

— Винаги съм се питал какво е станало с Джейни Джоунс и сега вече знам. Животът я подложи на прекалено много удари и изпитания и сега тя е там, откъдето започна — малката, властна кучка, която се крие зад голямата си уста.

— Това не е вярно!

— Господи! Жалко, че Даш не е жив. Залагам цяло състояние, че щеше да те положи на коляно и щеше да ти набие обръчите, досущ както когато бе хлапе.

— Не смей да говориш за него! — кресна яростно тя. — Не смей изобщо да произнасяш името му!

В очите й блестяха сълзи, но той изглежда не се трогваше.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Хани? Защо възстановяването на влакчето е тъй важно за теб?

— Просто така, това е…

— Кажи ми, по дяволите!

— Няма да разбереш.

— Ще се изненадаш колко съм схватлив.

— Трябва да го направя. — Тя погледна към ръцете, които извиваше пред себе си и ядът й постихна. — Когато бях дете, влакчето означаваше твърде много за мен.

— Така бе и с мен и с моя швейцарски армейски нож, но не бих дал всичко на света, за да си го възстановя.

— Не е същото! Работата е… е в надеждата. — Тя се олюля, ужасена от това, което бе споделила.

— Не можеш да върнеш Даш — отсече жестоко той.

— Знаех си, че няма да разбереш! — възкликна тя. — А когато имам нужда да ме поучаваш, ще ти се обадя! И ти бягаш, при това от нещо, далеч по-незначително от моето. Чела съм вестници. Знам, че имаш деца. Две момиченца, нали? Що за баща можеш да им бъдеш, след като изчезваш така?

Той й хвърли такъв изпълнен със сдържана ярост поглед, че на нея й се прииска да си бе държала устата затворена.

— Не съди за неща, които не познаваш…

И без да промълви друга дума, той си тръгна.

 

 

През следващите няколко дни Ерик разговаряше с нея само в присъствието и на други хора и винаги използваше акцента на строителя Дев. Този негов глас бе започнал да преследва сънищата й, да кара тялото й да изтръпва от усещания, които не искаше да си признае. Непрекъснато си повтаряше, че Ерик бе надарен и дисциплиниран актьор, който напълно владее пресъздавания от него образ, ала този заплашителен на вид строител придобиваше в съзнанието й идентичност, различна от тази на Ерик. Правеше всичко възможно да се държи настрани от него, но в крайна сметка усложняващият се проблем с парите направи това невъзможно.

Във вторник следобед, четири дни след сблъсъка им край езерото, тя взе решение да се обърне към него. Изчака мъжете да спрат да обядват. Ерик товареше парчета от стария релсов път на една платформа и когато тя се приближи, тъкмо сваляше ръкавиците си.

Тя му подаде кафява книжна кесия.

— Забелязах, че не обядваш, затова ти приготвих това.

Той се поколеба за миг, но сетне взе кесията. Бе явно уморен и й хрумна, че и той я отбягваше толкова, колкото и тя него.

— Донесла съм обаче само един термос, тъй че ще трябва да обядваме заедно.

Тя тръгна с надеждата, че ще я последва. След миг чу стъпките му зад гърба си.

Отиде настрани от останалите — там, където някога се намираше детската въртележка. Наблизо лежеше изтръгнат от буря явор. Седна на дървото, постави термоса на земята и отвори торбичката с обяда си. Малко по-късно той възседна дървесния ствол и извади сандвича с фъстъчено масло, който му бе приготвила сутринта. Тя видя, че той подложи найлоновата му обвивка отдолу, за да го запази от изцапаните си ръце и си спомни, че бе отрасъл в богатско семейство, в което навярно са изисквали да се сяда на вечеря с измити ръце.

— Нарязах го на триъгълни, вместо на четириъгълни парчета — рече тя. — Дотук се простират напоследък готварските ми умения.

Ъгълчето на устните му потрепна в нещо, което би могло да бъде бледо подобие на усмивка. Усети остра болка, като се сети колко много тя и Даш обичаха да се смеят.

Той посочи към оголения от трева кръг земя пред тях.

— Навярно тук е била една от люлките.

— Детската въртележка.

Когато видя Ерик за пръв път, очите й му напомниха за яркосините седла на кончетата на въртележката. Бръкна в торбичката, за да преодолее смущението си, и извади собствения си сандвич. Знаеше, че хрумването й не бе от най-добрите, но не можа да измисли нищо по-добро.

Отхапа парче от сандвича с фъстъчено масло и задъвка, без да усеща вкуса му, преглътна и сетне го остави в скута си.

— Искам да поговоря за нещо с теб.

Той зачака.

— Ако през следващите няколко седмици не намеря малко пари, ще трябва да спра възстановителните дейности.

— Не се учудвам. Този проект иска сума средства.

— Ако си говорим истината, разорена съм. Това, което исках да те помоля… — хапката й сякаш бе заседнала в гърлото й, — … мислех си дали ти… Искам да кажа, надявах се, че ти би могъл…

— Да не би да ми поискаш заем, а?

Грижливо подготвената й реч се изпари от ума й.

— И какво толкова ужасно има в това? Сигурно си отделил няколко милиона настрана, а на мен ми трябват само около двеста хиляди.

— Само толкова? Ами тогава какво чакам, че не измъкна веднага чековата си книжка!

— Ще ти ги върна.

— Има си хас да не ми ги върнеш! Това влакче ще ти донесе цяло състояние. Колко мислиш ще печелиш? Може би по пет долара на седмица?

— Не смятам да ти се издължа от влакчето. Знам, че то няма да е печелившо. Но веднага щом завърша „Черния гръм“ и той отново тръгне, ще… — Тя се запъна. Щеше да се окаже дори по-трудно, отколкото си бе мислила. Когато заговори, тя вече знаеше, че предава и последното ценно нещо, което й бе останало. — Тази вечер ще говоря с агента си. Връщам се на работа.

— Не ти вярвам.

Призля й.

— Налага се. Щом актьорската професия е единственият начин да възродя „Черния гръм“, ще се върна към нея.

— В крайна сметка може да излезе нещо добро.

— Какво искаш да кажеш?

— Не трябваше изобщо да спираш да играеш, Хани! Ти дори не получи възможността да узнаеш какво можеш.

— Мога да играя Джейни Джоунс — изрече яростно тя. — Това е. И аз съм личност, като Даш. Не съм актриса.

— И откъде си сигурна?

— Просто знам. Навремето слушах онези твои приказки за вътрешните техники, въздействащата памет, букурещката школа. Не знам нищо за тези понятия.

— Това е просто терминология. Тя няма нищо общо с таланта.

— Не искам да споря за това с теб, Ерик. Това, което исках да кажа, е, че ще се издължа. Ще накарам агента ми да сключи няколко железни договора — филмови роли, телевизионни филми, реклами — всичко, което носи пари. Докато хората усетят, че не съм Мерил Стрийп и предложенията за работа секнат, ти ще си получиш парите с лихвите.

Той се вторачи в нея.

— И ще продадеш тъй евтино таланта си?

— Е, не продавам точно талант, нали така? Известност — може би това е по-точната дума.

Той присви устни.

— Тогава що не вдигнеш телефона и не се обадиш на някое от големите списания за мъже? Ще ти платят цяло състояние, ако позираш гола. Помисли си. Ще имаш достатъчно пари да завършиш влакчето си, а типове из цяла Америка ще могат да мастурбират пред снимките на Джейни Джоунс.

Попадението му бе в десетката, но тя нямаше да му позволи да разбере това.

— Колко мислиш ще ми дадат?

Той сви на топка хартиената кесия и с ядно възклицание я хвърли на земята.

— Шегувах се — рече непроницаемо тя. Беше се увлякла прекалено.

— Не мисля. Ако голите снимки бяха единственият начин да се сдобиеш с парите, ще ги направиш ли?

— Предполагам, че щях да го обмисля.

— Тъй си и мислех. — Удивен, той поклати глава. — По дяволите, мисля, че наистина ще го направиш…

— Е, и какво? За мен тялото ми вече няма значение.

Прониза го едва доловима тръпка и тя предположи, че той си спомни начина, по който тя му се бе предложила. Бе използвала възможността да му съобщи индиректно, че любенето им бе за нея без значение.

— Тялото ми е без значение, Ерик. То не означава нищо! Сега, след като Даш го няма, не давам и пет пари.

— Сигурен съм двеста на сто, че той не би мислил така.

Тя се извърна настрани.

— Не е ли така?

— Да, да, сигурна съм, че е така. — Тя едва-едва си пое дъх. — Но той е мъртъв, Ерик, а аз трябва да възстановя това влакче.

— Защо? Защо е толкова важно за теб?

— То… — Тя си спомни срещата им вечерта край езерото. — Опитах се да ти кажа преди, но ти не искаше да разбереш. Просто трябва да го направя, това е всичко.

Последва дълго мълчание, докато тя се опитваше да се овладее отново.

Той гледаше протрития нос на работните си ботуши.

— И колко точно ти трябват?

Каза му.

Той се загледа към поляната, където някога бе разположен „Детският свят“.

— Добре, Хани. Ще сключа с теб сделка. Ще ти дам заема, но при едно условие.

— И какво е то?

Той се обърна към нея, единственото му синьо око я гледаше толкова напрегнато, че сякаш я прогаряше.

— Ще подпишеш, че се продаваш.

— За какво говориш?

— Искам да кажа, че ще стана собственик на таланта ти, Хани. На целия ти талант, докато не си изплатиш заема.

— Какво?

— Аз ще избирам филмите ти. Не ти и агентът ти. Само аз. Аз ще решавам кое можеш и кое не.

— Но това е смешно!

— Както ти се харесва — ако искаш приемаш, ако не — не.

— Защо ще приемам? Та ти никога не би дал кариерата си в ръцете на някой друг.

— За нищо на света.

— Но искаш аз да го направя.

— Не искам нищо. В случая ти си този, който иска парите, а не аз.

— Това, за което говориш, си е робство. Можеш да ме набуташ в някоя реклама за лекарство против хемороиди или в някой автосалон шоу за сто долара на сеанс.

— Теоретично — да.

— Нямам никаква причина да ти се доверя. Дори не ми и харесваш.

— Да, предполагам, че е така.

Той изрече думите толкова небрежно, че я досрамя.

Тя грабна недоизядения си обяд, изправи се от дървото и му отправи враждебен и свиреп поглед.

— Добре. Съгласна съм на сделката. Но по-добре не ме предизвиквай, защото ще съжаляваш.

Дълго гледа подире й, докато тя се отдалечаваше. Голяма уста, помисли си той. Продължаваше да размахва юмруци, досущ както бе правила това като хлапе. Все още дръзка към предизвикателствата на живота.

Не можеше повече да търпи да я гледа как воюва с призраци. А най-лошият от всички тях бе това проклето влакче. Бе споменала, че влакчето било свързано с надеждата, но той имаше неловкото усещане, че тя по някакъв начин вярваше, че „Черния гръм“ ще й върне мъжа.

Изправи се и събра останките от обяда си. Не можеше да си представи какво представлява да бъдеш обичан така, както Хани обичаше Даш.

Макар че бе спешно завръщането му в Л. А., от две седмици насам вътрешният му глас му нашепваше да си тръгне веднага. Да се махне колкото се може по-надалеч от тази скърбяща вдовица Кугън. Ето какво трябваше да направи. А вместо да се измъкне от нея, той току-що се бе оплел още повече и когато се запита защо, можа да намери само един отговор.

Кой знае защо се чувстваше така, сякаш бе направил огромна крачка на път най-сетне да спечели уважението на Даш Кугън.